Декстър: Острието на ножа

10.

До понеделник сутринта още не се бях свързал с Дебора. Обаждах се непрекъснато и въпреки че вече можех спокойно да изтананикам интонацията на телефонния секретар, Дебора не отговаряше. Това ставаше все по-отчайващо. Бях стигнал до възможен път за измъкване от задушаващата прегръдка на Доукс, а не можех да помръдна по-нататък от телефона. Ужасно е да ти се налага да зависиш от някого.

Но покрай множеството си други скаутски добродетели аз съм настойчив и търпелив. Оставях десетки съобщения, всичките весели и хитри, и положителното мислене трябва да си беше свършило работата, защото накрая получих отговор.

Тъкмо се бях наместил на стола пред бюрото си, за да напиша доклад за едно двойно убийство, нищо особено. Единствено оръжие, вероятно мачете, и няколко мига на дива страст. Първоначалните рани на двете жертви бяха нанесени в леглото, където те очевидно бяха заловени на местопрестъплението. Мъжът беше успял да вдигне ръка, но малко прекалено късно, за да предпази шията си. Жената бе успяла да стигне до вратата, преди ударът в горната част на гръбнака да предизвика фонтан от кръв по стената до вратата. Обикновена работа, от вида, който съставлява по-голямата част от задълженията ми, и изключително неприятна. Просто в две човешки същества има наистина много кръв и когато някой реши да я пусне цялата навън, тя причинява ужасна и отблъскваща мръсотия, която лично аз намирам дълбоко оскърбителна. Организирането и анализирането й обаче значително подобрява самочувствието ми и работата ми понякога е изключително удовлетворяваща.

Но точно тази не беше. Бях открил кръв върху таванския вентилатор, най-вероятно от острието на мачетето, когато убиецът го е вдигал между ударите. И понеже вентилаторът е работел, перката бе разхвърляла пръски из цялата стая.

Този ден беше доста натоварен за Декстър. Тъкмо се опитвах да формулирам правилно един пасаж в доклада си, за да посоча, че имаме работа с инцидент от така наречените „престъпления от страст“, когато звънна телефонът.

— Здрасти, Декс — каза гласът, толкова отпуснат, дори сънен, че не разбрах веднага, че е Дебора.

— Е — казах, — слуховете за смъртта ти са преувеличени.

Тя се засмя и звукът отново беше невероятно сладък, съвсем различен от обикновеното й бодливо изкискване.

— Даа — каза тя. — Жива съм. Но Кайл ми отвори много работа.

— Напомни му за трудовото законодателство, сестричке. Дори сержантите имат нужда от почивка.

— Хмм, не знам за това. И да ти кажа, чувствам се доста добре. — И се засмя гърлено, толкова нетипично за нея, сякаш ме мамеше да й покажа най-добрия начин да среже кост на жив човек.

Помъчих се да си спомня кога съм чувал Дебора да казва, че се чувства доста добре, и при това да изглежда искрена. И изтърсих направо:

— Не приличаш на себе си, Дебора. Какво е станало с теб, за бога?

Този път смехът й беше малко по-дълъг, но все така щастлив.

— Обикновеното — отговори. И отново се засмя. — Добре де, какво има?

— О, нищо — казах аз с тона на самата невинност. — Единствената ми сестра изчезва за дни и нощи, без да каже и дума, и после се обажда и гука като гугутка. Така че просто горя от естествено любопитство да разбера какво става, това е.

— Виж ти — каза тя. — Трогната съм. Май като че ли си имам почти истински брат-човек.

— Да се надяваме, че няма да отиде по-далече от „почти“.

— Какво ще кажеш да обядваме заедно? — попита тя.

— Вече съм гладен. В „Релампаго“?

— Ммм, не. Ами „Азул“?

Мисля, че изборът й на ресторант имаше толкова смисъл, колкото и всичко около нея тази сутрин, защото нямаше изобщо. Дебора се хранеше по закусвалните, а в „Азул“ обядваха саудитските крале, когато бяха в града. Очевидно преобразяването й в нещо чуждо вече беше завършено.

— Точно така, Деб, „Азул“. Тъкмо ще си продам колата, за да платя, като се срещнем там.

— В един — каза тя. — И нямай грижа за парите. Кайл ще плати сметката. — И затвори. А аз не успях да кажа АХА! Но проблесна малка светлинка.

Кайл ще плати значи! Добре, добре. При това в „Азул“.

Ако евтиният блясък на Южния плаж е част от Маями, предназначена за несигурни въображаеми знаменитости, „Азул“ е за хора, които се присмиват на блясъка. Малките кафенета, с каквито е претъпкан Южният плаж, се борят за внимание с пронизителната шумотевица на крещяща и евтина показност. От тях до „Азул“ е колкото от земята до небето.

Оставих колата си на задължителния служител по паркирането на малкия павиран кръг отпред. Обичам си я, но ще призная, че сравнението с подредените наоколо ферарита и ролс-ройсове не беше в нейна полза. Въпреки това служителят не ми отказа да я паркира, макар че вероятно се беше досетил, че от това няма да последва бакшиш, особено от ония, с които явно беше свикнал. Предполагам, че спортната ми риза и кафеникавият панталон бяха непогрешим белег, че няма как да му оставя дори стотачка.

Самият ресторант беше тъмен, прохладен и толкова тих, че се чуваше как пада черна карта на Американ Експрес. Отсрещната стена беше от тъмно стъкло с врата, която водеше към тераса. И там беше Дебора, седнала на малка масичка в ъгъла навън, и гледаше към водата. Срещу нея с лице към вратата на ресторанта седеше Кайл Чътски, който щеше да поеме сметката. Беше с много скъпи слънчеви очила, така че май наистина щеше да я плати. Приближих към масата и един келнер изникна от нищото и издърпа стол, който категорично беше прекалено тежък за всеки, който можеше да си позволи да се храни тук. Келнерът фактически не се поклони, но можех да отгатна, че сдържаността му струваше известно усилие.

— Здрасти, приятел — каза Кайл, когато седнах, и протегна ръка над масата. Тъй като смяташе, че съм новият му най-добър приятел, се наведох напред и се ръкувах с него. — Как върви работата с пръските?

— Винаги е много натоварено — казах. — А как е мистериозният посетител от Вашингтонското учреждение?

Дебора му се усмихна.

— Декстър се тревожи за мен.

— Е, те братята са за това — каза Чътски.

Тя ми хвърли бърз поглед и каза:

— Понякога и аз мисля така.

— Е, Дебора, знаеш, че просто ти пазя гърба — казах.

Чътски хихикна.

— Добра сделка. Аз поемам предната част. — И двамата се разсмяха. Тя хвана ръката му.

— От всякакви хормони и щастливости ме хваща скомина — казах. — Кажете ми опитва ли се някой всъщност да хване онова отвратително чудовище, или само си седим тука и се бъзикаме?

Кайл бързо завъртя глава към мен и вдигна вежда.

— Теб пък какво те интересува това, приятел?

— Декстър е много привързан към нечовешките чудовища — каза Дебора. — Нещо като хоби.

— Хоби — повтори Кайл, без да сваля слънчевите си очила от мен. Мисля, че това беше предназначено да ме сплаши, но имах чувството, че очите му може и да са затворени. Някак си успях да не се разтреперя.

— Той е нещо като любител по психологически профили — каза Дебора.

Кайл не помръдна и за момент се запитах дали не е заспал зад тъмните очила.

— Хм — каза той най-после и се облегна назад. — Е, какво мислиш за този тип, Декстър?

— О, само основното засега — отговорих. — Някой с голям опит по медицина и тайна дейност, който е откачил и трябва да отправи послание, свързано някак с Централна Америка. Вероятно ще го направи отново след време, разчетено по-скоро за максимално въздействие, отколкото поради усещането, че трябва да го направи. Така че той всъщност не е стандартният сериен тип на — какво? — попитах. Кайл беше забравил за добродушната си усмивка и седеше съвсем изправен, със стиснати юмруци.

— Какво искаш да кажеш с тая Централна Америка?

Бях съвсем сигурен, че и двамата знаем точно какво имам предвид за Централна Америка, но си помислих, че споменаването на Салвадор ще е прекалено. Не си струваше да променям безгрижния си акредитив на „това-е-само-хоби“. Основната цел на идването ми все пак беше да открия нещо за Доукс, и ето че се видя пролука — е, признавам, че беше прекалено очевидна, но беше сработила.

— О — казах, — не е ли вярно? — Всичките години на обучаване в имитирането на човешки изражения се изплатиха сега, когато намъкнах най-хубавото: за невинно любопитство.

Кайл явно не можеше да реши дали е вярно. Работеше здравата с челюстните си мускули, но пък отпусна юмруци.

— Трябваше да те предупредя — каза Дебора. — Много го бива.

Чътски изпухтя и поклати глава.

— Виждам — каза. И с видимо усилие отново се облегна назад и намъкна усмивката си. — Доста добре, приятелче. Как стигна до всичко това?

— О, не знам — казах скромно. — Просто изглежда очевидно. Трудното е да разбереш как е замесен сержант Доукс.

— Леле боже — каза той и отново стисна юмруци. Дебора ме погледна и се засмя, не съвсем със смеха, отправен към Кайл, но все пак се чувствах добре, като знаех, че може от време на време да си спомня, че сме в един и същи екип.

— Казах ти, че е добър — обърна се към Кайл.

— Леле боже — повтори Чътски. Несъзнателно свиваше и опъваше показалеца си, сякаш дърпаше невидим спусък, после обърна слънчевите си очила към Дебора. — Права си — каза и отново се обърна към мен. Гледа ме твърдо известно време, вероятно да провери дали няма да хукна към вратата, или да заговоря на арабски, после кимна. — Какво е това за сержант Доукс?

— Не се опитваш само да натопиш Доукс в помията, нали? — попита ме Дебора.

— В заседателната зала на капитан Матюс — казах, — когато Кайл видя Доукс, за един миг си помислих, че се познаха.

— Не съм забелязала — каза Дебора и смръщи вежди.

— Беше заета с изчервяване — казах. Тя пламна отново, което, както ми се стори, беше малко излишно. — Освен това Доукс беше човекът, който знаеше кого да повика.

— Доукс поназнайва нещо — призна Чътски. — От военната си служба.

— Какво по-точно? — попитах. Чътски ме изгледа продължително, или поне това направиха очилата му. Потупваше по масата с тъпия си пръстен на кутрето и слънцето проблясваше в големия диамант в центъра. Когато най-после заговори, температурата на масата все едно спадна поне с десет градуса.

— Приятелче — каза той, — не искам да ти навличам неприятности, но трябва да зарежеш това. Оттегли се. Намери си друго хоби. Или иначе си до гуша в света на помията и ще се удавиш в лайна.

Келнерът изникна отново до рамото му, преди да измисля нещо прекрасно за отговор. Чътски не свали очила от мен доста дълго. После протегна менюто на келнера и каза:

— Тук наистина правят много хубава рибена чорба.

Дебора изчезна до края на седмицата, което твърде малко допринесе за самоуважението ми, защото колкото и да е ужасно да го призная, без нейна помощ бях приклещен. Не можех да измисля никакъв алтернативен план да се отърва от Доукс. Той си беше все там, паркиран под дървото срещу апартамента ми, следваше ме до къщата на Рита — и не намирах никакви отговори. Някога гордият ми мозък сега си гонеше опашката и ловеше само въздух.

Усещах как Мрачният странник се търкаля и скимти, и се бори да изскочи и да поеме кормилото, но се появяваше Доукс, приведен към предното стъкло, и ме караше да се укротя и да посегна към поредната кутия бира. Бях работил прекалено упорито и прекалено дълго, за да постигна съвършенство в нищожния си живот, и нямах намерение да го разрушавам сега. Със Странника можехме да почакаме още малко. Хари ме беше научил на дисциплина и тя трябваше да ме изведе до по-щастливи дни.

— Търпение — каза Хари, после се изкашля в една салфетка. — Търпението е по-важно от смъдежа, Декс. А теб вече те смъди.

— Благодаря — казах. — И го мислех любезно, наистина, защото съвсем не се чувствах удобно, като седях в болничната стая на Хари. От миризмата на лекарства, дезинфектанти и урина, смесени във въздуха със сдържано страдание и клинична смърт, ми се искаше да съм навсякъде другаде, но не и там. Разбира се, като неопитно младо чудовище, никога не се питах дали Хари не изпитва нещо подобно.

— Точно ти трябва да си много търпелив, защото ще си мислиш, че си достатъчно умен да се справиш — каза той. — А не си. Никой не е. — Замълча и се изкашля отново, този път по-дълго и по-издълбоко. Да виждаш Хари такъв — неразрушимия, суперченгето, втория баща Хари изнемощял, почервенял, с почти разплакани от напрежение очи, беше направо непоносимо. Трябваше да отклоня поглед. Когато след малко пак го погледнах, Хари пак ме наблюдаваше.

— Познавам те, Декстър. По-добре, отколкото се познаваш сам. — И почти му повярвах, докато той не добави: — В сърцето си ти си добро момче.

— Не съм — казах аз, мислех си за чудесните неща, които още не ми беше позволено да правя. Дори очакването им на практика изключваше каквато и да било връзка с добротата. Съществуваше още и обстоятелството, че повечето от другите пъпчиви, врящи от хормони мои връстници, които се смятаха за добри момчета, приличаха на мен, колкото орангутан прилича на човек. Но Хари не пожела и да чуе това.

— Разбира се, че си — каза. — И трябва да вярваш в това. Сърцето ти си е почти на мястото, Декс — каза и изпадна в наистина ужасен пристъп на кашлица, който трая няколко минути. После се облегна на възглавниците. Затвори очи за момент, но когато отново ги отвори, те бяха стоманено твърдите сини очи на Хари, по-ярки от всякога на фона на бледата зеленина на умиращото му лице. — Търпение — повтори. И го каза високо и силно въпреки ужасната болка и слабост, които вероятно изпитваше. — Предстои ти все още дълъг път, а аз нямам толкова време, Декстър.

— Да, знам — казах.

Той затвори очи.

— Точно това имам предвид — каза тихо. — Предполага се, че трябва да кажеш: „Не, не се тревожи, имаш много време“.

— Но нямаш — казах аз. Не бях сигурен накъде бие.

— Така е, нямам. Но хората се преструват. За да ме накарат да се почувствам по-добре.

— Би ли се почувствал по-добре?

— Не — отговори той и отново отвори очи. — Но не можеш да използваш логика при човешкото поведение. Трябва да си търпелив, да гледаш и да се учиш. Иначе ще оплескаш всичко. Ще те пипнат и… Това е половината ми завещание. — Отново затвори очи и усетих напрежението в гласа му. — Сестра ти ще е добро ченге. Ти — той леко се усмихна, малко тъжно, — ти ще си нещо друго. Истинска справедливост. Но само ако си търпелив. Още нямаш шанс, Декстър. Изчакай да се появи.

Всичко това бе наистина поразително за едно осемнадесетгодишно чудовище чирак. Исках единствено да направя Нещото, много просто наистина, и само да танцувам на лунна светлина с размахано блеснало острие — нещо толкова лесно, толкова естествено и приятно — за да разсичам цялата безсмисленост до сърцевината на нещата. Но не можех. Хари ги усложняваше.

— Не знам какво ще правя, когато умреш — казах.

— Ще се справиш чудесно.

— Трябва да запомня толкова много неща…

Той протегна ръка и натисна копчето, което висеше на шнур зад леглото му.

— Ще ги запомниш. — Пусна шнура и той сякаш издърпа последната сила от него, когато увисна до леглото. — Ще ги запомниш. — Затвори очи и за момент помислих, че съм сам в стаята. А после сестрата влетя със спринцовка и Хари отвори едното си око. — Невинаги можем да правим това, което смятаме за необходимо. Така че когато няма какво повече да направиш, чакаш — каза и протегна ръка за инжекцията. — Независимо… какво… напрежение… изпитваш.

Гледах го как лежеше, не трепваше от убождането на иглата и как съзнаваше, че дори облекчението, което тя носи, е временно, че краят му идва и не може да го спре. И знаеше също, че не го е страх и че ще го посрещне както трябва, както беше правил всичко друго в живота си. И аз също знаех нещо: Хари ме разбираше. Никой друг в целия свят, никога, не беше успял, нито някога щеше да успее да ме разбере. Само Хари.

Единствената причина, поради която някога съм си мислил дали да не стана човек, е желанието повече да приличам на него.