Декстър: Острието на ножа

5.

Стига да имам достатъчно време, сигурно ще ви изляза с цял списък по-неприятни неща, отколкото сержант Доукс да е станал моя лична сянка. Но понеже стоях там в моята свръхмодерна всеустойчива дреха и си мислех за Рийкър и неговите червени ботуши, които се изплъзваха в далечината, което си беше достатъчно гадно, нямах вдъхновение да мисля за нещо по-лошо. Просто скочих в колата и подкарах в дъжда към апартамента си. Поначало таратайките на другите шофьори биха ме стоплили, биха ме накарали да се почувствам съвсем у дома, но по някаква причина кафявият таурус, залепен толкова близко зад мен, гасеше топлата жарава.

Достатъчно добре познавах сержант Доукс, за да знам, че това не е просто прищявка в дъжда от негова страна. Щом ме беше проследил, вероятно щеше да ме държи постоянно под око, докато не ме пипне да върша нещо непозволено. Или докато не му стане невъзможно да ме следи повече. Естествено можех лесно да измисля няколко интригуващи начина да го накарам да изгуби интерес към това. Но те всички бяха изключително дълготрайни, а пък аз, макар и всъщност да нямам съвест, все пак имам много ясна система от правила, която действа донякъде по същия начин.

От много време знаех, че рано или късно сержант Доукс ще направи нещо, което да попречи на моето хоби, и дълго и упорито бях мислил какво ще направя, ако това стане. Уви, най-доброто, до което бях стигнал, беше да чакам и тогава да му мисля.

— Моля? — ще кажете вие и ще сте съвсем прави. — Може ли наистина да игнорираме очевидния отговор? — В края на краищата Доукс може да беше силен и смъртен, но Мрачният странник е много над него и никой не може да се изпречи на пътя му, когато е поел кормилото. Може би само сега…

— Не — каза тихият мек глас в ухото ми.

Здравей, Хари. Защо не? И докато питах, се върнах във времето, когато ми беше казал:

Има правила, Декстър, бяха думите му.

Правила ли, татко?

Беше на шестнадесетия ми рожден ден. Нямаше голям празник, понеже още не се бях научил да съм чудесно чаровен и общителен, и ако не избягвах лигавите си връстници, ме избягваха те. Изживявах юношеството си като овчарско куче, което се мотае сред стадо мръсни и много глупави овци. Оттогава съм научил много. Тогава не бях много далече от истината — хората наистина са безнадеждни! — но просто не си струва да го разтръбяваш.

Така че моят шестнадесети рожден ден беше доста сдържана работа. Дорис, втората ми майка, неотдавна беше умряла от рак. Но доведената ми сестра, Дебора, ми направи торта, а Хари ми подари въдица. Духнах свещите, изядохме тортата и после Хари ме заведе в задния двор на нашата скромна къща на Коконът Гроув. Седна на масата от секвоя, която беше направил до тухленото огнище за скара, и ми посочи също да седна.

— Е, Декс — каза той. — Шестнадесет. Вече си почти мъж.

Не бях сигурен какво трябва да означава това. Аз? Мъж? Сякаш съм човек? И не бях сигурен какъв отговор се очаква от мен. Но пък знаех, че обикновено е най-добре да не правиш умни забележки на Хари, така че само кимнах. И Хари ме прониза със сини рентгенови лъчи.

— Ти въобще интересуваш ли се от момичета? — попита.

— Хм, в какъв смисъл?

— Целувки. Срещи. А бе — секс.

При тази мисъл главата ми се завъртя, сякаш я изрита студен тъмен крак.

— Не, ъъъ, не. Аз, ъъъ… — изломотих, сладкодумен още оттогава. — Не точно в този смисъл.

Хари кимна, сякаш в това имаше смисъл.

— Не момчета все пак — продължи. Аз само поклатих глава. Хари погледна масата, после пак къщата.

— Когато станах на шестнадесет, баща ми ме заведе на курва. — Той поклати глава и съвсем слаба усмивчица проблесна на лицето му. — Трябваха ми цели десет години, за да го превъзмогна. — Не можах да измисля абсолютно нищо в отговор. Идеята за секс ми беше абсолютно чужда, а пък и да плащаш за това, особено за детето си, и когато това дете е Хари — ама че идиотия! Това вече беше прекалено. Погледнах Хари почти паникьосан и той се усмихна.

— Не — успокои ме. — Не смятах да ти го предложа. Надявам се, че въдицата ще ти е много по-полезна. — Поклати бавно глава и погледна настрана, далече над масата, през двора и по улицата. — Или ловджийски нож.

— Да — казах. Опитвах да не прозвучи много пламенно.

— Не — повтори той. — И двамата знаем какво искаш. Но още е рано.

Откакто Хари за пръв път говори с мен за това, което съм, по време на паметното ни пътешествие по къмпинги преди години, се подготвяхме. Като ме довеждахме, според думите на Хари, до пълна готовност. Като дебелоглав млад изкуствен човек горях от нетърпение да започна успешната си кариера, но Хари ме сдържаше, защото той винаги знаеше.

— Мога да внимавам — казвах.

— Но не безупречно — отговаряше той. — Има правила, Декстър. Трябва да има. Точно това те отделя от останалите.

— Смесвай се — казах. — Почиствай, не рискувай, хм…

Хари поклати глава.

— По-важно. Трябва да си сигурен, преди да започнеш, че въпросното лице наистина го заслужава. Не мога да ти опиша в колко случаи, когато съм знаел, че някой е виновен, съм го оставял да си отиде. Да оставиш мръсника да те гледа и да се хили и да знаеш, че и той знае, но че трябва да го пуснеш… — Той стисна зъби и удари с юмрук по масата. — На теб няма да ти се наложи. Но трябва да си сигурен. Абсолютно сигурен, Декстър. И дори ако си абсолютно сигурен… — Той разпери ръце. — Сдобий се с някакви доказателства. Те не трябва да издържат пред съда, слава богу. — Засмя се кратко, горчиво. — Никога няма да стигнеш до съда. Но ти трябват доказателства, Декстър. Това е най-важното от всичко. — Той почука по масата с кокалчетата на пръстите си. — Трябва да имаш доказателства. И дори тогава…

Замълча — нехарактерна пауза за него — и аз чаках; знаех, че се задава нещо трудно.

— Понякога дори тогава ги пускаш да си отидат. Независимо колко много го заслужават. Ако са прекалено… биещи на очи например. Ако случаят ще предизвика прекалено голям интерес, пускаш ги да си вървят.

Е, ето го на. Както винаги, Хари можеше да ми отговори. Когато бях неуверен, чувах Хари да ми шепне в ухото. Бях сигурен, но нямах доказателства, че Доукс е нещо друго, а не само сърдито и подозрително ченге, а да накълцаш ченге със сигурност е нещо, което ще възмути града. След неотдавнашната преждевременна смърт на Ла Гуерта полицейската йерархия почти несъмнено щеше да е по-чувствителна към изчезването на второ ченге по същия начин.

Колкото и необходимо да изглеждаше обратното, Доукс беше недосегаем за мен. Можех да гледам през прозореца кафявия таурус, дебнещ под едно дърво, но не можех да направя нищо, освен да мечтая за друго решение, което да възникне спонтанно — например на главата му да падне пиано. Колкото и да е печално, оставаше ми само да се надявам на късмета си.

Но тази вечер нямаше никакъв късмет за горкия отчаян Декстър, а и напоследък се наблюдаваше отчайващ недоимък на падащи пиана в района на Маями. И ето ме сега в малкия ми коптор, да крача безсилно по пода и всеки миг, когато надзървам през прозореца, да виждам долу паркиран таурус. Споменът за всичко, над което така щастливо размишлявах само преди час, сега блъскаше в главата ми. Може ли Декстър да излезе навън и да си поиграе? Уви, не, скъпи ми Мрачен страннико. Декстър е в почивка.

Имаше обаче едно конструктивно нещо, което можех да направя дори окошарен в апартамента си. Извадих от джоба си смачканото листче от яхтата на Макгрегър и го изгладих: пръстите ми станаха лепкави от ролката тиксо, на която беше прикрепено. „Рийкър“ и телефонен номер. Повече от достатъчно да се подаде на някой от обратните указатели, до които имах достъп от моя компютър. След няколко минути направих точно това.

Номерът бе на клетъчен телефон, регистриран на името на господин Стийв Рийкър на Тайгъртейл Авеню в Коконът Гроув. Малка кръстосана проверка разкри, че господин Рийкър е професионален фотограф. Разбира се, можеше да е съвпадение. Сигурен съм, че на света има много Рийкъровци, които при това са и фотографи. Погледнах в „Жълтите страници“ и открих, че точно този Рийкър има специалност. Имаше обявление на четвърт страница, което гласеше: „Запомнете ги такива, каквито са сега“.

Рийкър беше специалист по снимки на деца.

Теорията за съвпаденията да си ходи.

Мрачният странник се размърда и тихичко се изкиска в нетърпеливо очакване. Аз пък започнах да планирам отиване до Тайгъртейл за бърз оглед. Фактически това не беше много далече и…

И да оставим сержант Доукс да си играе на криеница с Декстър. Блестяща идея, няма що. Това щеше да спести на Доукс множество досадни разследвания, когато в края на краищата Рийкър някой ден ще изчезне. Щеше да може да избегне цялата тъпа рутина и просто да ме пипне.

И както бе тръгнало, кога щеше да изчезне Рийкър? Ужасно скапващо е да имаш цел, а да те държат в шах. Но след няколко часа Доукс все още киснеше долу, а аз си бях вкъщи. Какво да правя? Хубавото беше, че Доукс очевидно не беше видял достатъчно, за да предприеме нещо друго, освен да ме следи. Но според много дългата колона на минусите, ако той продължаваше да ме следи, щях да съм принуден да изпълнявам ролята на добре възпитан лабораторен плъх, като внимателно избягвам всичко по-смъртоносно от пиковите часове по магистрала „Палмето“. А това беше кофти. Изпитвах известен натиск не само от Странника, но и от часовника. Много скоро трябваше да открия някакво доказателство, че Рийкър е фотографът, направил снимките на Макгрегър, и ако беше той, да проведа с него остър и целенасочен разговор. Ако разбереше, че Макгрегър е изчезнал, както изчезва всичко тленно, той по всяка вероятност щеше да си плюе на петите. А ако моите колеги в полицията разберяха това, нещата можеше да станат много неприятни за Стремителния Декстър.

Но Доукс явно се беше настанил за дълъг престой и в момента не можех да направя нищо срещу това. Беше ужасно отчайващо да си представям как Рийкър си ходи на воля, вместо да се мята омотан в тиксо. Хомицидус интеруптус1. Тих стон и скърцане с метални зъби се донесе откъм Мрачния странник. Прекрасно разбирах как се чувства, но не виждах какво мога да направя, освен да крача нервно. Но дори това не помагаше особено: ако продължавах така, щях да изтъркам пътека в килима и после нямаше да ми върнат депозита за апартамента.

Инстинктът ми подсказваше да направя нещо, което да отклони Доукс от следата, но той не беше обикновен копой. Сещах се само за едно, което би могло да отправи по лъжлива следа трепкащата му нетърпелива муцуна. Едва ли беше възможно да го изтощя, да го съсипя от чакане, да съм безмилостно нормален толкова дълго, че да се откаже и да се върне към истинската си работа — да лови действително ужасните обитатели на тъмната страна на нашия светъл град. Защо дори сега те са все още на свобода, паркират в две редици, замърсяват и заплашват да гласуват за демократите на следващите избори? Как може при това той да си губи времето за милия незначителен Декстър и безобидното му хоби?

Е, добре тогава: ще съм безгранично обикновен, докато не го заболят зъбите от стискане. Това може да трае по-скоро седмици, отколкото дни, но ще го направя. Ще живея напълно синтетичния живот, който съм си създал, за да приличам на човек. И тъй като хората обикновено се командват от секса, ще започна с посещение на приятелката си Рита.

Ама че странно понятие — „приятелка“. Особено за големи хора. И практически още по-странна концепция. Въобще при възрастните това понятие описва жена, не момиче, която охотно предлага секс, а не приятелство. Фактически според моите наблюдения е напълно възможно някой съвсем да не харесва приятелката си, макар че истинската омраза е запазена за брака. Досега не съм успял да определя какво очакват в замяна жените от един приятел, но очевидно го бях постигнал по отношение на Рита. То несъмнено не беше секс, който за мен беше почти толкова интересен, колкото воденето на счетоводна книга.

За щастие Рита също не се интересуваше от секс, поне през повечето време. Тя беше продукт на унищожителен ранен брак с човек, чиято представа за приятно прекарване се оказала да пуши крек и да я бие. По-нататък историята се разклонява и до заразяването й с няколко интригуващи болести. Но когато една нощ той пребил децата й, чудесното й идилично търпение секнало и тя изхвърлила свинята от живота си, а за щастие и направо в затвора.

В резултат на цялата тази бъркотия тя търсеше джентълмен, който да се интересува най-вече от компания и разговори, някой, чиито груби животински пристъпи на низка страст да не трябва да задоволява. С други думи, мъж, който ще я цени за по-изтънчените й качества, а не за насилена секс акробатика. Тоест Декстър. От близо две години тя беше моето идеално прикритие, ключова съставка на Декстър такъв, какъвто най-грубо казано го познава светът. В замяна аз не я биех, не я заразявах с нищо, не насочвах към нея животинската си похот… и всъщност на нея май й харесваше компанията ми.

И като бонус много се привързах към децата й, Астор и Коуди. Странно може би, но въпреки това е истина, уверявам ви. Ако някой друг на света изчезнеше мистериозно, това би ме раздразнило само защото няма да има кой да ми прави понички. Но децата ме интересуваха и наистина ги харесвах. Бяха силно травмирани в ранното си детство и може би защото и аз бях преживял същото, изпитвах към тях особена привързаност — интерес, който се простираше извън използването на Рита като маскировка.

Ако оставим настрана бонуса на децата Рита също беше плюс. Имаше къса хубава руса коса, стегнато атлетично тяло — и никога не казваше неща, които са откровено глупави. Можех да изляза с нея пред хора и да съм сигурен, че изглеждаме като добре съчетана двойка човеци, което всъщност беше целта на занятието. Хората казваха дори, че сме хубава двойка, макар да не бях сигурен какво означава това. Предполагам, че Рита ме намираше привлекателен по някакъв начин, въпреки че на фона на досието й с мъже това не изглеждаше особено ласкателно. И все пак винаги е приятно да си с човек, който те смята за прекрасен. Което затвърждава лошото ми мнение за хората.

Погледнах часовника на бюрото. Пет и тридесет и две: след петнадесетина минути Рита щеше да се е върнала от работата си във Феърчайлд Тайтъл Ейджънси, където правеше нещо много сложно, свързано с процентите на разни части. Докато стигна до къщата й, вече щеше да си е вкъщи.

С приветлива синтетична усмивка излязох, помахах на Доукс и подкарах към скромната къща на Рита в южната част на Маями. Трафикът не беше много проблемен, което значи, че нямаше фатални катастрофи и престрелки, и след точно двадесет минути паркирах пред бунгалото на Рита. Сержант Доукс стигна до края на улицата и, докато чуках на вратата, паркира отсреща.

Вратата се отвори с размах и Рита се втренчи в мен.

— О! — каза тя. — Декстър!

— Собственолично — отвърнах. — Минавах наблизо и си помислих дали вече не си се прибрала.

— Ами, аз… тъкмо влизам. Страшно е разхвърляно… Хм, влизай. Искаш ли бира?

Бира? Ама че идея, никога не пия бира. И все пак всичко това беше толкова удивително нормално, толкова съвършено посещение на приятелка след работа, че дори на Доукс трябваше да му направи впечатление.

— С удоволствие — казах и я последвах в относителната прохлада на всекидневната.

— Сядай — каза тя. — Само ще се пооправя малко. — Усмихна ми се. — Децата са в задния двор, но съм сигурна, че ще ти налетят, щом разберат, че си тук. — Прошумоля към коридора и след миг се върна с кутия бира. — Ей сега идвам — каза и тръгна към спалнята си в задната част на къщата. Седях на дивана и гледах бирата в ръката си. Не пия — пиенето не се препоръчва на хищници. То забавя рефлексите, притъпява вниманието и те прави по-нехаен, а това винаги съм го смятал за много лошо. Но ето ме тук, демон в отпуска, пробващ върховната жертва да се откаже от силата си и да стане човешко същество. Така бирата ставаше точно каквото трябваше на заклетия трезвеник Декстър.

Отпих. Леко горчива и газирана, точно каквато трябваше да е, щом исках да държа Мрачния странник закопчан с колан на задната седалка за много дълго. И все пак предполагам, че склонността да се пие бира се придобива. Отпих отново. Усетих как забълбука надолу и се плисна в стомаха ми и се сетих, че при цялата ми възбуда и разочарование този ден не съм и обядвал. Но по дяволите — това беше само светла бира, или, както гордо твърдеше кутията, сфетла бира. Май щяхме да сме много признателни, ако бяха намерили по-хитър начин да го изпишат.

Пийнах голяма глътка. Не е чак толкова лошо, като посвикнеш. Леле боже, ама то наистина отпуска. Аз във всеки случай се отпусках все повече при всяка нова глътка. Освежаващо пийване — не помнех да е била толкова вкусна, когато бях я опитвал в колежа. Разбира се, тогава бях момче, а не мъжествено зрял, упорито работещ добросъвестен гражданин, какъвто бях сега. Обърнах кутията, но нищо не потече.

Е, кутията някак си се беше изпразнила. А бях все още жаден. Можеше ли да се търпи това неприятно състояние? Реших, че не. Абсолютно нетърпимо е. Всъщност и не мислех да го търпя. Станах и се отправих към кухнята твърдо и непоклатимо. Имаше още няколко кутии сфетла бира в хладилника и донесох една на дивана.

Седнах. Отворих бирата. Отпих. Много по-добре съм. По дяволите този Доукс! Може би пък да му занеса една бира? Това може да го отпусне, да размисли и да се откаже. В края на краищата сме от една и съща страна, нали?

Отпих. Рита се върна по дънкови шорти и бяла блузка без ръкави с тъничка лъскава фльонга на деколтето. Изглеждаше много сладка. Забелязах в това преднамереност.

— Е — каза тя и се плъзна на дивана до мен, — приятно е да те видя така неочаквано.

— Ами да — отвърнах.

Тя наклони глава на една страна и ме погледна някак особено.

— Тежък ден ли си имал?

— Ужасен — казах и отпих. — Трябваше да пусна един негодник. Много гаден.

— О! — Тя се намръщи. — Защо… Така де, не можа ли просто…

— Исках да е просто, но не можах. — Вдигнах бирата към нея. — Политика. — И отпих.

Рита поклати глава.

— Все още не мога да свикна с мисълта, че… че… Така де, отстрани изглежда толкова ясно и обикновено. Намираш лошия, отстраняваш го. Но политика? Имам предвид… какво е направил?

— Помогнал е да убият няколко деца — отговорих.

— О! — ахна тя. — Боже мой, не можеш ли да направиш нещо?

Усмихнах й се. Дявол да го вземе, тя веднага беше видяла всичко. Каква мацка! Нали ви казах, че добре ги подбирам.

— Сложи пръст в раната — казах и хванах ръката й, за да погледна въпросния пръст. — Мога. При това много добре. — Погалих ръката й, като пролях съвсем малко бира. — Знаех, че ще разбереш.

Тя изглеждаше малко смутена.

— Но… Какво ще направиш?

Отпих. Защо да не й кажа? Видях, че вече е схванала идеята. Защо не? Отворих уста, но преди да прошепна и звук за Мрачния странник и безобидното си хоби, Коуди и Астор влетяха в стаята и заковаха на място, щом ме видяха. Гледаха ту майка си, ту мен.

— Здрасти, Декстър — каза Астор. И смушка брат си.

— Здрасти — каза тихо той. Не беше от приказливите. Всъщност никога не казваше почти нищо. Горкото дете. Оная работа с баща му го беше объркала.

— Пиян ли си? — попита той. За него това беше дълга реч.

— Коуди! — каза Рита. Аз я отстраних и храбро го погледнах в лицето.

— Пиян? — казах. — Аз?

Той кимна.

— Да.

— Категорично не — казах твърдо, като с най-голямо достойнство смръщих вежди. — Може би малко пийнал, но това е съвсем различно.

— О — каза той, а сестра му се намеси:

— Ще вечеряш ли с нас?

— О, не, ще си вървя — отговорих, но Рита сложи изненадващо твърда ръка на рамото ми.

— Няма да шофираш такъв.

— Какъв?

— Пийнал — уточни Коуди.

— Не съм пийнал — възразих.

— Каза, че си — отвърна Коуди. Не помнех кога за последен път е изричал три думи наведнъж и бях много горд с него.

— Каза — добави Астор. — Каза, че не си пиян, а само малко пийнал.

— Така ли казах? — Кимнаха и двамата. — О! Добре тогава…

— Добре тогава — намеси се Рита, — мисля, че ще останеш за вечеря.

Добре тогава. Мисля, че останах. Съвсем сигурен съм, че останах, така или иначе. Знам със сигурност, че по някое време отидох до хладилника за сфетла бира и открих, че кутиите са сфършили. В някакъв по-късен момент отново седях на дивана. Телевизорът работеше и се опитвах да схвана какво приказват артистите и защо някаква невидима тълпа смята, че това е най-веселият диалог на всички времена.

Рита се плъзна на дивана до мен.

— Децата са в леглото — каза. — Как си?

— Чудесно — отвърнах. — Ако само можех да разбера какво е толкова смешно.

Рита сложи ръка на рамото ми.

— Това наистина те тревожи, нали? Да пуснеш лош човек да си отиде. Деца… — Тя ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. — Ти си толкова добър човек, Декстър.

— Не, не съм — възразих. Чудех се защо ли казва нещо толкова странно.

Рита ме пусна и загледа ту лявото, ту дясното ми око, после обратно.

— Но ти си, ти знаеш че си. — Усмихна се и отново сложи глава на рамото ми. — Знаеш ли… хубаво, че дойде. Да ме видиш. Когато се чувстваш зле.

Започнах да й казвам, че това не е съвсем вярно, но изведнъж ми щракна: бях дошъл тук, когато се почувствах зле. Наистина, бях го направил само за да досадя на Доукс и да го накарам да си отиде след ужасното разочарование от пропуснатата среща с Рийкър. Но това се беше оказало доста хубаво в края на краищата, нали? Милата Рита! Беше много топла и миришеше на хубаво.

— Милата Рита — казах. Дръпнах я към себе си колкото можех и опрях буза на главата й.

Поседяхме така известно време, после Рита се изправи и ме дръпна за ръката.

— Хайде. Да те сложим да спиш.

Което и направихме, и когато се проснах под завивката и тя се сгуши до мен, беше просто толкова хубаво, и миришеше толкова хубаво, и се чувствах толкова топло и удобно, че…

Бирата е наистина удивително нещо, не мислите ли?