Декстър: Острието на ножа

22.

Сержант Доукс ме върна в главната квартира. Беше странно и объркващо преживяване да седя толкова близо до него, а и не намерихме особено какво да си кажем. Улових се, че изучавам профила му с крайчеца на окото си. Какво ставаше там, вътре? Как можеше да е такъв, за какъвто го знаех, без фактически нищо да прави по въпроса? Да ми попречат за някоя от моите игри ме караше да скърцам със зъби, а Доукс явно нямаше такива проблеми. Може би беше получил всичко това от своята система в Салвадор. Дали е различно усещането, ако го правиш с официалната благословия на правителството? Или просто е по-лесно и не трябва да се боиш, че ще те хванат?

Не можех да знам, нито пък можех да го попитам. Просто за да наблегне на това, той спря на червен светофар и се обърна да ме погледне. Престорих се, че не забелязвам, вторачен пред себе си през стъклото, и той отново обърна лице, когато светна зелено.

Карахме право към автобазата. Доукс ме остави на предната седалка на поредния форд таурус.

— Изчакай петнайсет минути — каза и кимна към радиото. — После ми се обади. — И без нито дума повече се качи в колата си и се отдалечи.

Оставен на собствените си планове, се замислих за последните пълни с изненади няколко часа. Дебора в болница, аз в съюз с Доукс, откритието за Коуди през моето почти предсмъртно преживяване. Разбира се, можеше напълно да греша за момчето. Можеше да има някакво друго обяснение за поведението му при споменаването на изчезналото животно, пък и за начина, по който заби толкова стремително ножа в уловената от него риба. Можеше да е просто нормална детска жестокост. Но колкото и да е странно, открих, че ми се иска да е вярно. Исках да порасне и да бъде като мен — най-вече, както разбирах, защото исках да го оформя и да насочи малките му крачета по пътя на Хари.

Беше ли това нещо като човешкия стремеж към възпроизводство, безсмислено и могъщо желание да повторя себе си — чудесния, незаменимия, дори когато въпросният аз беше чудовище, което в действителност нямаше право да живее сред хората? Това несъмнено можеше да обясни как толкова многото изумително неприятни кретени, които срещах всеки ден, са се появили на света. За разлика от тях обаче аз бях съвършено наясно, че светът ще стане по-добър без мен в него — просто държах много повече на своите собствени усещания по въпроса, отколкото на това какво мисли светът. Но сега и тук изпитвах силно желание да размножа нещо от себе си, като Дракула, който създава нов вампир, за да стои до него в мрака. Знаех, че е грешно, но колко забавно би било!

И какъв само пълен глупак съм бил! Дали пребиваването ми върху дивана на Рита наистина бе превърнало моя някога могъщ интелект в такава тресяща се маса сантиментално желе? Как бях могъл да си мисля за такива абсурди? Защо вместо това не измислих план за избягване на женитбата? Нищо чудно, че не бях могъл да се измъкна от втръсващото следене на Доукс — бях изразходвал всичките си мозъчни клетки и сега въртях на празни обороти.

Погледнах си часовника. Четиринадесет минути от времето, прахосани за абсурдно мислено дърдорене. Времето вече изтичаше. Вдигнах радиото и се обадих на Доукс.

— Сержант Доукс, как е при теб?

Последва пауза, после пращене.

— Ммм… кофти.

— Защо? Какво е станало?

— Преследвам един тип и май ме е разкрил.

— Какъв тип?

Последва мълчание, сякаш Доукс очакваше аз да свърша цялата работа и не беше измислил какво да каже.

— Познат от армията. Хванаха го в Салвадор и може би си мисли, че е станало по моя вина. — Мълчание. — Опасен е.

— Искаш ли подкрепление?

— Още не. Засега се опитвам да го преметна.

— Ясно. Край на връзката — казах аз. Необходимостта най-после да произнеса това не ме възхити особено.

Повторихме основното съдържание още няколко пъти само за да сме сигурни, че то ще стигне до доктор Данко, и всеки път ми се налагаше да казвам „край на връзката“. Когато се свързахме през нощта, около един, бях освежен и задоволен. Може би утре щях да опитам да отработя „Как ме чуваш“ и дори „Прието!“. Най-после нещо, което да очаквам с нетърпение.

Видях патрулна кола, отправена на юг, и убедих ченгето зад волана да ме закара до Рита. Отидох на пръсти до колата си, влязох и потеглих към къщи.

Когато се добрах до тясното си легло, видях, че е ужасно разхвърляно, и си спомних, че Дебс трябваше сега да е тук, но вместо това е в болница. Утре трябваше да отида да я видя. Междувременно бях имал запомнящ се, но изтощителен ден: натикан в езеро от сериен осакатител, оживял от автомобилна катастрофа само за да бъда почти удавен, изгубил съвсем хубава обувка, и сякаш това ми беше малко, бях принуден да другарувам със сержант Доукс. Горкият Изцеден Декстър. Нищо чудно, че бях толкова уморен. Паднах на леглото и заспах моментално.

Рано на другия ден Доукс спря колата си до моята на паркинга в главната квартира. Слезе с найлонова гимнастическа чанта и я остави на капака на колата ми.

— Прането си ли носиш? — попитах го любезно. И отново моето безгрижно, весело настроение мина покрай него.

— Ако това проработи, или той ме хваща, или аз го хващам — каза Доукс и отвори ципа на чантата. — Ако го пипна, край. Ако той ме пипне… — Измъкна един джипиес и го сложи на капака. — Ако той ме пипне, ти си ми подкреплението. — Показа ми няколко ослепителни зъба. — Ясно ти е колко добре ми действа това. — Извади клетъчен телефон и го остави до джипиеса. — Това ми е осигуровката.

Погледнах двете малки устройства върху капака на колата ми. Не ми изглеждаха особено заплашителни, но пък може би можех да хвърля единия и да ударя някого по главата с другия.

— Базука нямаш ли? — попитах.

— Не ми трябва. Само това — отговори той. Бръкна в чантата още веднъж. — И това — продължи, като извади малък бележник и го отвори на първата страница. На нея имаше нишка от цифри и букви, в телената спирала беше пъхната евтина химикалка.

— Перото е по-могъщо от меча — казах.

— Точно това — да — каза той. — Горният ред е телефонен номер. Вторият е код за достъп.

— До какво ще достъпвам?

— Не ти трябва да знаеш. Само се обаждаш, вкарваш кода и им даваш номера на клетъчния ми телефон. Те ти дават джипиес местонахождението на моя телефон. Идваш и ме освобождаваш.

— Звучи много просто — казах. Питах се дали наистина е така.

— Дори за теб — каза той.

— С кого ще говоря?

Доукс поклати глава, после каза само:

— Дължат ми услуга. — Извади от чантата ръчно полицейско радио. — А сега идва лесното. — Подаде ми радиото и влезе в колата си.

След като вече бяхме уточнили примамката за доктор Данко, стъпка втора беше да го закараме до специално място в точното време и щастливото съвпадение с партито на Винс Масуока беше прекалено подходящо, за да се пренебрегне. През следващите няколко часа шофирахме из града и си повтаряхме едно и също съобщение по два-три пъти с леки вариации, просто за по-сигурно. Бяхме привлекли също две-три патрулни звена и Доукс каза, че може би няма да прецакат всичко. Приех това като негова подценявана находчивост, но въпросните ченгета явно не разбраха шегата и въпреки че не трепнаха, май наистина малко преиграваха, когато ревностно го увериха, че няма да прецакат всичко. Прекрасно е да работиш с човек, който може да те вдъхнови за такава лоялност.

Малкият ни екип прекара остатъка от деня в напомпване на ефира с бърборене за моето годежно парти, като уточнявахме посоките към къщата на Винс и напомняхме на хората за часа. И веднага следобед — нашият последен удар. Седнал в колата си пред детска забавачница, използвах ръчното радио и се обадих на сержант Доукс за последен грижливо кодиран разговор.

— Сержант Доукс, тук е Декстър, как ме чуваш?

— Чисто и ясно — дойде отговорът след кратка пауза.

— За мен ще означава много, ако дойдеш тази вечер на годежното ми парти.

— Никъде не мога да отида — каза той. — Този тип е прекалено опасен.

— Ела само за чашка. Влизаш и излизаш — запридумвах го.

— Видя какво е направил с Мани, а Мани е само пешка. Аз съм този, дето го прецака. Ако му падна в ръцете, на какво ще ме направи, а?

— Ама аз се женя, серж — казах. Харесваше ми това обръщение. — Човек веднъж се жени. Тоя тип няма да направи никакъв опит да те пипне при толкова полицаи наоколо.

Последва дълго драматично мълчание. Знаех, че Доукс брои до седем, точно както се бяхме разбрали. После радиото изпращя отново.

— Добре — каза той. — Ще дойда към девет.

— Благодаря, серж — казах, развълнуван от възможността отново да кажа това, и за да закръгля щастието си, добавих: — Това наистина означава много за мен. Край на връзката.

Надявах се, че някъде в града нашата малка радиопиеса достига до слушателя, за когото беше предназначена. Докато жулеше ръцете си за своята хирургия, дали щеше да поспре, наклонил глава настрана, и да се заслуша? Може би когато скенерът му изпращеше с хубавия мек глас на сержант Доукс, той щеше да остави триона за кости, да си избърше ръцете и да запише адреса. И после доволен да се върне към работата си — върху Кайл Чътски? — с вътрешното успокоение на човек, на когото предстои работа, и със запълнен светски календар, когато приключи с труда си за този ден.

Просто за сигурност нашите приятели от патрулките щяха да повторят съобщението още два-три пъти, и то без да прецакват всичко — в смисъл че самият сержант Доукс ще дойде тази вечер на партито, жив и собственолично, към девет.

А от своя страна, след като си свърших работата, аз се отправих към болницата „Джексън Мемориал“, за да видя любимата си птичка с пречупено крило.

Дебора, облечена в гипс някъде от кръста нагоре, седеше в леглото на стая на шестия етаж с приятна гледка към магистралата, и макар да бях сигурен, че й дават някакви обезболяващи, съвсем не изглеждаше безкрайно щастлива.

— По дяволите, Декстър — поздрави ме тя, — кажи им да ме пуснат оттук, да ги вземат мътните! Или поне да ми върнат дрехите, за да мога да изляза.

— Радвам се да видя, че се чувстваш по-добре, сестричке. Ще си на крака след нула време.

— Ще съм на крака в секундата, когато ми върнат шибаните дрехи — отвърна тя. — Какво става, по дяволите? Какво направи?

— С Доукс му заложихме доста приличен капан, а Доукс е примамката. Ако доктор Данко клъвне, ще го пипнем тази вечер на моето… ммм… парти. Партито на Винс — добавих и разбрах, че искам да се дистанцирам от цялата идея за сгодяването ми, а това беше доста глупав начин за постигане на тази цел. Но все пак се почувствах по-добре, което явно никак не успокои Дебс.

— Твоето годежно парти! — озъби се тя. — Каква гадост! Накарал си Доукс да се нагажда към теб. — И признавам, че това прозвуча с известна елегантност, когато го каза, но не исках да си мисля такива неща. Нещастните хора оздравяват по-бавно.

— Но, Дебора, сериозно — казах с най-утешителния си тон. — Правим го, за да пипнем доктор Данко.

Тя ме изгледа и после, направо да се чудиш, изпъшка и избърса нещо като сълза.

— Ще се побъркам. Какво ли прави на Кайл?…

— Ще успеем, Дебс. Ще върнем Кайл. — И понеже тя в края на краищата ми беше сестра, не добавих „или поне повечето от него“.

— Господи, не понасям да съм закована тук — каза тя. — Трябвам ти за подкрепление.

— Ще се справим с това, сестричке. На партито ще има поне десетина ченгета, всичките въоръжени и опасни. И аз също ще съм там — добавих съвсем мъничко вкиснат, че тя така подценява присъствието ми.

Но тя продължи в същия дух:

— Даа. И ако Доукс пипне Данко, ще спасим Кайл. Ако Данко пипне Доукс, ти си извън опасност. Наистина хитро, Декстър. Печелиш и в двата случая.

— Това въобще и през ум не ми е минавало — излъгах. — Единствената ми мисъл е да служа на доброто. Освен това се предполага, че Доукс е много опитен в такива работи. И познава Данко.

— По дяволите, Декстър, това ме убива. Ами ако… — Тя млъкна и прехапа устни. — Дано успеете. Защото Кайл е при него вече много дълго.

— Ще успеем, Дебора — уверих я.

Но никой от двама ни не повярва.

Лекарите съвсем твърдо настояха да задържат Дебора още двадесет и четири часа за наблюдение. И така, със сърдечно помахване към сестра ми, избягах към залеза и оттам към апартамента си, за да взема душ и да си сменя дрехите. Какво да облека? Не можах да се сетя за сезонните модни тенденции за парти, на което си принуден да празнуваш нежелан годеж, който може да се превърне в жесток сблъсък с отмъстителен маниак. Явно кафяви обувки бяха изключени, но оттук нататък нищо не беше по етикета. След грижливо обмисляне оставих просто да ме води добрият вкус и избрах маруленозелена хавайска риза, обсипана с червени електрически китари и розови джипчета. Просто, но елегантно. Панталони с цвят каки и маратонки — и бях готов за бала.

Но имаше още цял час до началото и открих, че мислите ми отново се въртят около Коуди. Прав ли бях за него? Ако бях, как би се оправял той със своя пробуждащ се Мрачен странник сам? Той се нуждаеше от моето ръководство. Открих, че нямам търпение да му го предоставя.

Излязох от апартамента и се отправих на юг, вместо на север към къщата на Винс. След петнадесет минути чуках на вратата на Рита и гледах през улицата към празното място, заемано доскоро от сержант Доукс в кафявия таурус. Тази вечер той несъмнено си беше вкъщи и се подготвяше, препасваше чреслата си за предстоящия сблъсък и лъскаше патроните си. Щеше ли да опита да убие доктор Данко, сигурен, че притежава законно разрешение да постъпи така? Колко време бе минало, без да убива някого? Липсваше ли му това? Посещаваше ли го Нуждата, ревяща над него като ураган, който отнася всякакъв разум и задръжки?

Вратата се отвори. Рита грейна и се хвърли към мен, прегърна ме и ме целуна.

— Здрасти, хубавецо. Влизай.

Отговорих кратко на прегръдката й, колкото за приличие, и се освободих.

— Не мога да остана дълго — казах.

Тя засия още по-силно.

— Знам. Винс ми се обади и ми каза. Много е мил. Обеща ми да те държи под око и да не ти позволява да правиш прекалено големи щуротии. Влизай — добави и ме помъкна за ръката. Когато затвори вратата, внезапно стана сериозна.

— Слушай, Декстър. Искам да знаеш, че не съм ревнива и ти имам доверие. Просто иди и се забавлявай.

— Точно така ще направя, благодаря — казах. И се зачудих какво ли й е казал Винс, за да си помисли, че партито ще е опасна яма с изкушения и грях. Колкото до това, можеше като нищо да стане точно така. Тъй като Винс беше главно синтетичен, можеше да се окаже донякъде непредсказуем в светски ситуации, както при неговия чудноват дуел по сексуални намеци със сестра ми.

— Много мило от твоя страна да се отбиеш тук преди партито — каза Рита, докато ме водеше към дивана, на който бях прекарал толкова много от неотдавнашния си живот. — Децата питат защо не могат да отидат и те.

— Ще поговоря с тях — казах. Горях от нетърпение да видя Коуди и да се опитам да разбера дали съм прав.

Рита се усмихна, сякаш наистина развълнувана, че ще говоря с Коуди и Астор.

— Те са в задния двор. Ще ги доведа.

— Не, остани тук. Аз ще изляза.

Коуди и Астор бяха в двора с Ник, навъсения глупак от съседната къща, който искал да види Астор гола. Щом отворих вратата, Ник се обърна и припна към своя двор. Астор дотича при мен и ме прегърна, Коуди ситнеше отзад с безизразно лице.

— Здрасти — каза ми тихо.

— Поздрав и приветствия, млади граждани — казах. — Трябва ли да облечем официалните си тоги? Цезар ни призовава в сената.

Астор килна главица и ме погледна така, сякаш току-що ме е видяла да ям жива котка. Коуди само каза: „Какво?“, много спокойно.

— Декстър — попита Астор — защо не можем да дойдем на партито с теб?

— Първо — отговорих, — това е време, когато на другия ден се ходи на училище. И второ — за ваша жалост това е парти само за големи.

— Значи ли това, че там ще има голи момичета? — попита тя.

— Ти за какъв ме мислиш? — попитах свирепо намръщен. — Наистина ли смяташ, че мога да отида на парти с голи момичета?

— Еееееееееее — каза тя, а Коуди прошепна:

— Ха.

— Но което е по-важно, там ще има също глупави танци и грозни ризи, а за вас не е хубаво да гледате това. Ще загубите цялото си уважение към големите.

— Какво уважение? — попита Коуди и аз го поздравих със силно ръкуване.

— Добре казано. А сега си вървете в стаята.

Астор се изкиска и каза:

— Но ние искаме на партито.

— Боя се, че няма да стане — казах. — Но ви донесох съкровище. — Подадох й пакетче вафли „Неко“, нашата тайна валута. Тя после щеше да си ги раздели поравно с Коуди, далече от всякакви умоляващи очи. — А сега, млади хора — казах и те ме погледнаха в очакване. Но на това място се запънах, цял треперех от нетърпение да разбера отговора, но съвсем не знаех кога и дори как да задам въпроса. Не бих могъл да попитам: „Между впрочем, Коуди, питам се, обичаш ли да убиваш животинки?“ Разбира се, точно това исках да знам, но не ми изглеждаше съвсем подходящ въпрос към дете, особено към Коуди, който обикновено беше приказлив колкото кокосов орех.

Сестра му Астор обаче често говореше вместо него. Общото им ранно детство с оргиите на насилие от страна на баща им бе създало между тях някакви симбиотични отношения и те бяха толкова близки, че когато Коуди пиеше сода, Астор се оригваше. Каквото и да ставаше вътре в Коуди, Астор би могла да го изрази.

— Може ли да ви попитам нещо много сериозно? — казах аз и те си размениха поглед, който съдържаше цял разговор, но не казваше на другите нищо. После ми кимнаха така, сякаш главите им бяха монтирани на пръчка за футбол на маса.

— Кучето на съседите.

— Казах ти — каза Коуди.

— То вечно се блъскаше в боклука — каза Астор. — И налиташе в двора ни. А Ники все го насъскваше да ни хапе.

— И тогава Коуди се погрижи за него?

— Той е момчето — отговори Астор. — Той обича да прави такива работи. Аз само гледам. Ще кажеш ли на мама?

Ето го. Той обича да прави такива работи. Погледнах ги. Бяха вперили очи в мен без капка тревога, сякаш току-що ми бяха съобщили, че предпочитат сладолед с ванилия, а не с ягоди.

— Няма — отговорих. — Но и вие няма да казвате на никого на света, никога. Знаем само ние тримата, никой друг, ясно ли е?

— Добре — каза Астор с бърз поглед към брат си. — Но защо, Декстър?

— Повечето хора няма да го разберат. Дори майка ви.

— Ти разбираш — почти прошепна Коуди с пресипналия си глас.

— Да — потвърдих. — И мога да помогна. — Поех дълбоко дъх и усетих през костите си ехото от отдавна отминалите години с Хари, и той стоеше до мен сега, под същото нощно небе на Флорида, под което бяхме стояли с него, когато ми каза същото. — Трябва да те подготвим — казах, а Коуди ме погледна с големи немигащи очи, кимна и каза само:

— Добре.