Декстър: Острието на ножа

18.

Доукс ни заведе в едно кафене на Кале Очо, срещу някакъв магазин за коли.

Седнахме на малка маса в задния ъгъл — той с лице към вратата.

— Тук можем да говорим. — Това толкова силно напомняше шпионски филм, че ми се дощя да си бях взел черните очила. Тихо, че може части на Чътски да пристигнат с пощата. И дано не бъдат с прикачен към тях нос.

Преди да успеем да заговорим, от задната стая излезе човек, ръкува се с Доукс и каза:

— Алберто, como este? И Доукс му отговори на много добър испански, по-добър от моя, честно казано, макар че ми е приятно да си мисля, че моят акцент е по-добър.

— Здрасти, Луис — каза му. — Mas o menos. (Горе-долу.) — Бъбриха около минута, после Луис ни донесе мънички чашки ужасно сладко кубинско кафе и чиния дребни сладки. Кимна още веднъж на Доукс и изчезна в задната стая.

Дебора гледаше цялото това представление с нарастващо нетърпение и когато Луис най-после се разкара, се отприщи.

— Трябват ни имената на всички от Салвадор — отсече.

Доукс само я погледна и отпи от кафето си.

— Дълъг ще е списъкът.

Дебора се намръщи.

— Знаеш какво имам предвид. По дяволите, Доукс, Кайл е в ръцете му.

Доукс се поозъби.

— Е, Кайл остарява. Никога не би го пипнал на млади години.

— Какво точно правехте там? — попитах. Знаех, че това е малко страничен въпрос, но любопитството ми как ще отговори надделя.

Все още усмихнат — ако това озъбване можеше да се нарече усмивка — Доукс ме погледна и каза:

— А ти какво мислиш? — И точно под прага на чуваемостта се появи тихо ромолене на дива радост, на което мигновено се отговори от дълбините на моята тъмна задна седалка, един хищник, зовящ във всяка лунна нощ. И наистина, какво ли друго всъщност би могъл да прави? Точно както ме познаваше Доукс, и аз познавах Доукс такъв, какъвто е: хладнокръвен убиец. Дори без това, което бе казал Чътски, беше съвсем ясно какво е правил Доукс в убийствен карнавал като Салвадор. Очевидно беше един от тези, които са дърпали конците.

— Давай направо — каза Дебора. — Трябват ми имена.

Доукс си взе една сладка и се облегна назад.

— Абе защо всъщност не ме осведомите докъде сте стигнали? — Отхапа от сладката, а Дебора забарабани с пръсти по масата, докато не реши, че това е все пак разумно.

— Добре — каза накрая. — Получихме грубо описание на типа, който върши това, и на фургона му. Бял фургон.

Доукс поклати глава.

— Не важи. Ние знаем кой го върши.

— Идентифицирахме и първата жертва — казах аз. — Мануел Боргес.

— Виж ти, виж ти — каза Доукс. — Манчо значи? Наистина трябваше да ме оставите да го застрелям.

— Твой приятел? — попитах, но Доукс не ми обърна внимание, а попита:

— Какво друго имате?

— Кайл има списък с имена — каза Дебора. — Други хора от същото звено. Каза, че някой от тях ще е следващата жертва. Но не ми ги съобщи.

— Да, не би го направил.

— Така че трябва да ни ги кажеш ти — отсече тя.

Доукс се направи, че го обмисля. После каза:

— Ако бях голяма клечка като Кайл, щях да пипна някой от тези типове и да го закова. — Дебора нацупи устни и кимна. — Проблемът е, че не съм голяма клечка като Кайл, а обикновено провинциално ченге.

— Банджо ли ти трябва? — попитах, но кой знае защо, той не се засмя.

— Знам само за един от стария екип, който е тук, в Маями — каза Доукс след бърз свиреп поглед към мен. — Оскар Акоста. Видяхме се в „Пъбликс“ преди две години. Можем да го хванем. — Погледна Дебора. — Сещам се за още две имена. Вие ги потърсете, проверете дали са тук. — Разпери ръце. — Май това е всичко, с което разполагам. Може би ще опитам да се обадя на някои стари апапи от Вирджиния, но кой знае каква мътилка ще се надигне. — Изсумтя. — Така или иначе, ще им трябват два дни, за да се наумуват какво всъщност искам и какво следва да е тяхното участие.

— Тогава какво правим? — попита Дебора. — Пипваме този тип? С когото си се видял? Или говорим с него?

Доукс поклати глава.

— Мога да говоря с него. Ако се опитате да го следите, той ще разбере и вероятно ще изчезне. — Погледна си часовника. — Три и четвърт. Оскар ще се прибере след около два часа. Значи чакате да ви се обадя. — И ми отправи 150-ватовата си усмивка „следя те, следя те“, и каза:

— Защо не отидеш да чакаш при хубавичката си годеница? — После стана и излезе, като ни остави да платим сметката.

Дебора ме изгледа втренчено.

— Годеница?

— Всъщност не е решено окончателно — отговорих.

— Ти си сгоден!?

— Канех се да ти кажа.

— Кога? На стотния си рожден ден ли?

— Когато разбера как точно стана. Все още не го вярвам наистина.

— Аз също — изсумтя тя и стана. — Хайде. Ще те закарам на работа. После можеш да отидеш да чакаш при годеницата си.

Оставих пари на масата и покорно я последвах.

Когато излязохме от асансьора, почти се сблъскахме с Винс Масуока.

— Шалом, пич — каза той. — Как е хавата?

— Той е сгоден — изтърси Дебора, преди да се обадя. Винс я изгледа, сякаш беше съобщила, че е бременна.

— Той… какво?!

— Сгоден. Ще се жени.

— Да се жени? Декстър? — Лицето му явно се бореше да намери правилното изражение, което не беше лесна работа, тъй като той сякаш винаги играеше роля. Това пък беше и една от причините да се разбирам с него. Два изкуствени човека, като две пластмасови бобчета в истинска шушулка. Накрая Винс се спря на нещо като приятна изненада — не много убедителен, но все пак разумен избор. — Mazel tov! — каза и непохватно ме прегърна.

— Благодаря — отвърнах. Все още бях напълно ошашавен от цялата тази история и се чудех дали наистина трябва да продължа ролята си в нея.

— Леле-леле — каза той и потърка ръце. — Това не може да мине безнаказано. Утре вечер у нас?

— За какво? — попитах.

Той ми отправи най-хубавата си фалшива усмивка.

— Древен японски ритуал, датиращ от времето на шогуната на Токугава. Размазваме се и гледаме мръсни филми. — И погледна похотливо Дебора. — Можем да накараме сестра ти да изскочи от торта.

— Какво ще кажеш вместо това да подскочи задникът ти? — отвърна Дебс.

— Много мило, Винс, но не мисля, че… — Почнах, като се мъчех да избегна всичко, което би могло да направи годежа ми по-официален, а също и да ги спра от словесна престрелка, преди да ме е заболяла главата. Но Винс не ме остави да довърша.

— Не, не, това е задължително. Въпрос на чест, измъкване няма. Утре вечер, в осем. — После се обърна към Дебора и добави: — И имаш само двадесет и четири часа, за да се упражняваш в навиване на масури.

— Иди да си навиваш твоите масури — каза тя.

— Ха! Ха! — разнесе се ужасният му фалшив смях и той изчезна в коридора.

— Перко — измърмори Дебора и тръгна в обратна посока. — След работа отиваш при годеницата си. Ще ти се обадя, когато се чуя с Доукс.

Не беше останало много от работния ден. Запълних няколко сведения, поръчах кутия луминол от домакина, потвърдих получаването на няколко съобщения, получени по имейла. И с чувство за достойно изпълнен дълг слязох при колата си и подкарах през южната касапница в този пиков час. Отбих се в апартамента си, за да се преоблека. Дебс не се виждаше никъде, но леглото не беше оправено, така че разбрах, че е идвала. Натъпках нещата си в една пътна чанта и се отправих към Рита.

Когато стигнах до къщата й, беше съвсем тъмно. Всъщност не исках да ходя там, но и не знаех какво друго да направя — нали Дебора искаше да съм там, ако й дотрябвам. Така че спрях, слязох и чисто рефлекторно хвърлих поглед към отсрещното място, където паркираше Доукс. Беше празно, разбира се. Доукс беше зает в разговор с Оскар, стария си боен другар. И внезапно в мен набъбна усещането, че съм свободен, далече от неприятелските очи на хрътка, които толкова дълго ми пречеха да съм самия себе си. Бавен, все по-гръмогласен химн на чиста, тъмна радост се надигна в мен, акомпанимент зазвуча от внезапно надникналото иззад плътен слой облаци светило — огнена, струяща три четвърти луна, все още ниска и огромна на тъмното небе. И музиката гръмна от тонколоните и проехтя до най-високите зони на Тъмната арена на Декстър, където лукавият шепот се разрастваше до гръмовно ликуване, за да е в хармония с лунната музика, една разтърсваща кантата на тема „направи го, направи го, направи го!“. И тялото ми потрепери отвътре навън, когато стигнах до въпроса „Защо не?“.

Защо не, наистина? Можех да се изплъзна за няколко щастливи часа — щях да си нося клетъчния телефон, разбира се. Никога не съм безотговорен в делата си.

Но защо да не се възползвам от бездоуксовата лунна нощ и да се измъкна в тъмния вятър? Мисълта за онези червени ботуши нахлу в мен като пролетен прилив. Рийкър живееше само на няколко километра оттук. Можех да стигна до него за по-малко от десет минути. Можех да се промъкна вътре и да намеря доказателствата, които ми трябваха, и после, предполагам, щеше да се наложи да импровизирам, но едва доловимият глас в мен беше пълен с идеи тази вечер и несъмнено щяхме да стигнем до нещо, което да ни доведе до сладкото освобождаване, от което и двамата толкова се нуждаехме. О, направи го, Декстър, ревяха гласовете, и когато спрях, за да ги послушам и да помисля отново „Защо не“ и да измисля разумен отговор…

… вратата се отвори широко и Астор излетя от нея.

— Той е! — извика към къщата. — Той е тук!

И наистина бях. Аз, не друг. Тук, вместо там. Изтегнат на дивана, вместо да танцувам надалече в мрака. Нахлузил износената маска на Декстър Диванния вместо яркия сребърен блясък на Мрачния отмъстител.

— Хайде, влизай! — каза Рита и изпълни вратата с такова топло, хубаво настроение, че усетих как зъбите ми заскърцаха и чак тълпата вътре в мен изръмжа от отчаяние, но бавно опразни стадиона, защото в края на краищата какво можехме да направим? Нищо, разбира се, което и направихме, като се помъкнахме покорно навътре след щастливия парад на Рита, Астор и вечно спокойния Коуди. Съумях да не се разцивря, но наистина: не напъваше ли всичко това обвивката малко повечко? Не се ли възползвахме всички ние мъничко прекалено от веселата, добродушна природа на Декстър?

Вечерята беше досадно приятна, сякаш за да ми докаже, че затъвам за цял живот в щастие и свински пържоли, и аз играех подходящо, въпреки че сърцето ми не беше с мен. Режех месото на малки късчета, като исках да режа нещо друго, и си мислех за канибалите от Южния Тихи океан, които говорят за хората като за „дълго свинско“. Беше подходящо, наистина, защото именно онова друго свинско копнеех да нарежа, а не това топличко, покрито с гъбен сос нещо в чинията си. Но се усмихвах, бодвах зелените бобчета и се справях някак си с всичко това чак до кафето. Изпитание със свинска пържола — но оцелях.

След вечерята с Рита седнахме да пием кафе, децата ядяха замразен йогурт. Макар че се смята за стимулатор, кафето изобщо не ми помогна да измисля начин да се измъкна от това положение, дори не и начин да се измъкна за няколко часа, да не говорим за избягване на това доживотно блаженство, което се беше промъкнало зад мен и ме беше стиснало за гушата. Струваше ми се, че бавно избледнявам по краищата и се разтопявам в своята маскировка, и че накрая… щастливата гумена маска ще придобие истинските ми черти и наистина ще стана нещото, на което се преструвам, че ще водя децата на футбол, ще купувам цветя, ще съм изпил прекалено много бири, ще сравнявам перилни препарати и ще намалявам разходите, вместо да отдирам кожата на лошите от тяхната ненужна плът. Беше си много потискаща насока на мислите и може би щях да ставам все по-нещастен, ако на вратата не се позвъни точно навреме.

— Трябва да е Дебора — казах. Почти сигурен съм, че успях да постигна в тона ми да не проникне изцяло чувството за спасение. Станах и отидох до вратата, отворих я широко и видях приятна на вид възпълна жена с дълга руса коса.

— О — каза тя. — Вие трябва да сте… ъмм… Рита тук ли е?

Добре, предполагам, че бях „ъмм“, макар досега да не го бях подозирал. Повиках Рита и тя дойде — усмихната.

— Кати! — каза. — Заповядай. Как са момчетата? Кати ни е съседка — обясни ми.

— Аха — отвърнах. Познавах повечето деца от махалата, но не и родителите им. Тази вероятно беше майката на леко занемареното единадесетгодишно момче от съседната къща и неговия почти винаги отсъстващ по-голям брат. Тъй като това означаваше, че вероятно не носи бомба или шишенце с антракс, се усмихнах и се върнах на масата с Коуди и Астор.

— Джейсън е на къмпинг с приятели — каза Кати. — Ник се мотае из къщата и се опитва да стигне до пубертета, за да си пусне мустаци.

— О, боже — каза Рита.

— Ник е мръсник — пошепна Астор. — Искаше да си сваля гащите, за да погледнел.

Коуди бъркаше замразения си йогурт и го правеше на ледена мътеница.

— Виж какво, Рита, съжалявам, че те притеснявам на вечеря, обаче…

— Току-що свършихме. Искаш ли кафе?

— О, не, пия само по едно на ден — отговори тя. — Докторът ми каза така. Става дума за кучето — исках да те попитам дали не си виждала Раскал? Няма го от дни и Ник е много разтревожен.

— Не съм. Чакай да попитам децата — каза Рита. Но когато се обърна, за да попита, Коуди ме погледна, мълчаливо стана и излезе от стаята. Астор също стана и каза:

— Не сме го виждали. Откакто се рови в боклука миналата седмица. — И излезе от стаята след Коуди. Оставиха десерта си полуизяден на масата.

Рита ги гледаше с отворена уста, докато се изнизваха, после се обърна към съседката си.

— Съжалявам, Кати. Не са го виждали. Сигурна съм, че ще се върне. Кажи на Ник да не се тревожи. — После побъбри още малко с Кати, а аз гледах замразения йогурт и се питах какво съм видял току-що.

Вратата се затвори и Рита се върна при изстиналото си кафе.

— Кати е много мила жена — каза. — Но с момчетата й може да ти побелее косата. Разведена е, бившият й мъж купил място в Исламорада, той е адвокат. Но си живее там, така че Кати трябва да отглежда момчетата сама. Мисля, че понякога не е достатъчно твърда. Тя е медицинска сестра, работи с една педикюристка до университета.

— А кой номер обувки носи? — попитах.

— Глупости ли дрънкам? — попита Рита и прехапа устна. — Извинявай. Просто се разтревожих… Сигурна съм, че… — Поклати глава и ме погледна. — Декстър… Ти да не си…

Така и не разбрах дали не съм, защото звънна клетъчният ми телефон.

— Извинявай — казах и отидох до масата до входната врата, където го бях оставил.

— Току-що се обади Доукс — каза Дебора, без дори да каже „ало“. — Типът, с когото отиде да говори, бяга. Доукс ще го проследи, за да види къде отива, но му трябваме за подкрепление.

— Бързо, Уотсън, трябва да действаме — казах, но Дебора не беше в литературно настроение и отсече:

— Ще те взема след пет минути.