Декстър: Острието на ножа

26.

Мълчахме по целия път до първия къс цивилизация — жилищно строителство и крайпътни молове отдясно в продължение на няколко километра след кабинката за таксите. Тогава вече Чътски се надигна и се загледа в светлините на зданията.

— Трябва да се обадя по телефона — каза след малко.

— Можеш да използваш моя, ако си платиш роуминга — отговорих.

— Трябва ми чиста линия.

— Не си в крак с времето — отговорих. — Монетни телефони няма от години. Никой вече не ги използва.

— Отбий оттук — каза Чътски и макар че това никак не ме приближаваше към моя напълно заслужен дълбок сън, подкарах по страничната алея, която ми посочи. След километър и половина стигнахме някакво минимаркетче, където все още имаше монетен телефон, на стена до вратата. Помогнах на Чътски да доскача до него, той вдигна слушалката, погледна ме и каза:

— Изчакай ме в колата — Което си беше малко заповедническо за човек, който не може и крачка да направи без чужда помощ. Все пак отидох при колата и седнах на капака, докато Чътски си бъбреше.

Стар буик изпухтя на паркинга до мен и неколцина ниски тъмнокожи мъже с мръсни дрехи слязоха и тръгнаха към магазина. Вторачиха се за миг в Чътски, в единия му крак и прясно обръснатата му глава, но бяха прекалено възпитани, за да кажат нещо. Влязоха вътре и подвижната стъклената врата изсвистя зад тях, а аз почувствах как дългият ден връхлита върху мен. Бях уморен, вратът ми беше се схванал и не бях успял да убия нищо. Почувствах се много разнебитен, исках да си отида вкъщи и да си легна.

Зачудих се къде ли доктор Данко е замъкнал Доукс. Всъщност това не беше важно, чудех се просто от празно любопитство. Но когато си представих, че наистина го е завлякъл някъде и скоро ще започне да го обработва, разбрах, че това е първата добра новина от много време, и усетих в мен да се надига топла вълна. Бях свободен. Доукс беше изчезнал. Малко по малко той излизаше от живота ми и ме освобождаваше от недоброволната служба на дивана на Рита. Отново можех да живея.

— Хей, приятел — повика ме Чътски, размаха чуканчето си и аз станах и отидох при него. — Така — каза той. — Да тръгваме.

— Разбира се — казах. — Накъде?

Той се загледа в далечината и видях как стиска зъби. Предпазните светлини на паркинга на минимаркета осветяваха гащеризона му и лъщяха по главата му. Странно е колко различно изглежда едно лице без вежди. В него има нещо откачено, като грим в нискобюджетен научнофантастичен филм, така че Чътски, който би искал да изглежда твърд и решителен, както беше вперил поглед в хоризонта и стиснал зъби, вместо това сякаш очакваше смразяваща кръвта команда от Мин Безпощадния. Но той само каза:

— Закарай ме в хотела ми, приятел. Чака ме работа.

— Какво ще кажеш за болница? — попитах аз и си помислих, че едва ли може да се очаква да отсече някой клон за патерица и да закуцука по пътя. Но той поклати глава.

— Нищо ми няма. Ще се оправя.

Погледнах целенасочено двете превръзки от бяла марля, където бяха преди ръката и кракът му, и вдигнах вежда. В края на краищата раните все пак бяха достатъчно пресни и все още трябваше да се сменят превръзките, а пък и ако не друго, Чътски би трябвало да се чувства поне малко изтощен.

Той също ги погледна и май поомекна. Малко.

— Ще се оправя — повтори и се поизправи. — Да тръгваме. — Изглеждаше толкова уморен и тъжен, че не ми даде сърце да кажа друго освен: „Добре“.

Той закуца към колата, облегнат на рамото ми. Докато му помагах да се качи, пътниците на стария буик излязоха, носеха бира и свински кожички. Шофьорът се усмихна и ми кимна. Отвърнах му с усмивка и казах:

— Крокодилос. — И кимнах към Чътски.

— А — каза шофьорът.

Потеглихме. Чътски мълчеше. След малко обаче започна да трепери.

— О, мамка му — Погледнах го. — Опиатите. Минава им действието. — Зъбите му затракаха и той ги стисна. Дъхът му излизаше със свистене, по голото му лице изби пот.

— Няма ли да размислиш за болницата? — попитах.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита той. Доста внезапна смяна на темата, както си помислиш.

— Мисля, че има шише вода на задната седалка — казах възпитано.

— Пиене казах — каза той. — Водка. Уиски.

— Не държа в колата такива неща.

— Мамка му — изръмжа той. — Просто ме закарай в хотела ми.

Закарах го. По причини, известни само на него, Чътски се беше настанил в „Мютини“ на Коконът Гроув, един от най-луксозните многоетажни хотели в района, навремето посещаван често от манекенки, директори на компании, наркотрафиканти и други знаменитости. Все още беше много хубав, но беше позагубил от престижа си, откакто провинциалният някога Гроув беше наводнен с разкош и небостъргачи. Може би Чътски го беше познавал в най-добрите му дни и беше отседнал там от сантиментални подбуди. Човек наистина трябва да е подозрителен към сантименталността на мъж, който носи пръстен на кутрето си.

— Остави ме тук — каза Чътски, щом спрях пред хотела.

Втренчих се в него. Може би опиатите бяха повредили разсъдъка му.

— Не искаш ли да ти помогна да стигнеш до стаята си?

— Ще се оправя — каза той. Това вероятно беше станало новата му мантра. Но не изглеждаше добре. Вече се потеше силно и не можех да си представя как мисли да се добере до стаята си. Но не съм от хората, които навират нежеланата си помощ, така че просто отвърнах:

— Добре. — И загледах как отваря вратата и слиза. Подпря се на покрива на колата и застана нестабилно на единия си крак за миг, преди шефът на пиколата да го види как се олюлява и да се намръщи на оранжевата му дрешка и лъснатия череп.

— Здрасти, Бени — каза Чътски. — Дай ръка, приятел.

— Господин Чътски? — попита неуверено онзи, после челюстта му увисна: чак сега забеляза липсващите му части. — О, господи! — възкликна, плесна три пъти с ръце и един пиколо изскочи навън.

Чътски ме погледна и каза:

— Ще се оправя.

Наистина няма особено какво да направиш, когато си нежелан, освен да си отидеш, което и направих. Последното, което видях, беше Чътски, облегнат на шефа, и пиколото, което буташе инвалидна количка към тях от вратата на хотела.

Беше малко преди полунощ. Карах към къщи, в което беше трудно да повярвам на фона на събитията от тази вечер. Партито на Винс сякаш се беше състояло преди няколко седмици, макар че гостите може би все още не бяха изльокали плодовия пунш. С пътуването си по следите на сержанта и спасяването на Чътски от фермата за гатори обаче си бях заслужил почивката тази нощ и признавам, че не мислех за нищо друго, освен да се пъхна в леглото си и да се завия презглава.

Но, разбира се, няма почивка за грешниците, какъвто съм със сигурност, така че клетъчният ми телефон звънна. Твърде малко хора ми звънят в такъв късен час. Погледнах екранчето. Беше Дебора.

— Привет, сестричке — казах.

— Каза, че ще ми се обадиш, проклетнико!

— Реших, че е малко късничко — отвърнах.

— Да не си мислиш, че мога да заспя, мамка му! — изкрещя тя толкова силно, че на хората от минаващите покрай мен коли със сигурност им писнаха ушите. — Какво стана?

— Прибрах Чътски. Но Данко избяга. С Доукс.

— Къде е той?

— Не знам, Дебс. Качи се на една моторна лодка и…

— Питам за Кайл, идиот такъв. Къде е Кайл? Добре ли е?

— Оставих го в „Мютини“. Той е… хмм… Почти добре.

— Какво значи това, по дяволите? — изпищя тя и се наложи да преместя телефона на другото си ухо.

— Дебора, той ще се оправи. Той само… Загубил е само половината си лява ръка и половин десен крак. И цялата си коса — казах.

Тя замълча за няколко секунди. После каза:

— Донеси ми някакви дрехи.

— Той е наистина разстроен, Дебс. Не мисля, че…

— Дрехи, Декстър. Веднага — каза тя и затвори.

Както казах, няма почивка за грешниците. Въздъхнах тежко от цялата тази несправедливост, но се подчиних. Бях съвсем наближил апартамента си, а Дебора беше оставила някои свои неща там. Така че изтичах вътре и макар че поспрях, за да изгледам с копнеж леглото си, й събрах някои дрешки и потеглих към болницата.

Дебора седеше на ръба на леглото и нетърпеливо потропваше с крак. Придържаше болничния си халат с ръката, която се подаваше от гипса, и стискаше пистолета и значката си с другата. Приличаше на горгоната Медуза след злополука.

— Декс — изръмжа тя, — къде се мотаеш, по дяволите? Помогни ми да се облека.

Навлякох й блузата през главата, като непохватно я намествах върху гипса. Тъкмо я бяхме понагласили, когато една набита жена в сестринска униформа влетя в стаята и попита със силен бахамски акцент:

— Къде си тръгнала?

— Отивам си.

— Лягай веднага, че ще извикам доктора — каза сестрата.

— Ами извикай го — отвърна Дебора и заподскача на един крак, мъчеше се да си обуе панталона.

— Лягай веднага — повтори сестрата.

Дебора й тикна полицейската си значка в носа и каза:

— Това е спешен случай. Ако ми попречиш, ще те арестувам за възпрепятстване на правосъдието.

Сестрата отвори уста да каже нещо много строго, но погледна значката, после Дебора, и каза друго:

— Ще трябва да кажа на доктора.

— Както искаш — отвърна Дебора. — Декстър, помогни ми да си закопчая панталона. — Сестрата ни гледа с укор още няколко секунди, после изчезна някъде по коридора.

— Ама и ти си една, Дебора… Възпрепятстване на правосъдието?

— Да тръгваме — каза тя и се отправи към вратата. Последвах я, изпълнен със съмнения.

По пътя към „Мютини“ Дебора беше ту напрегната, ту ядосана. Дъвчеше долната си устна, после ми изръмжаваше да побързам, а когато наближихме хотела, притихна съвсем. Накрая погледна през прозореца и попита:

— Как изглежда той, Декс? Колко е лошо всичко?

— Просто много лоша подстрижка, Дебс. Изглежда доста чудноват. Но останалото… Той, изглежда, се адаптира. Само че не иска да го съжаляваш. — Тя ме погледна и отново задъвка устна. — Ами така каза — добавих. — Предпочита да се върне във Вашингтон, отколкото да се примири със съжалението ти.

— Не иска да е бреме — каза тя. — Разбирам го. Иска да се справя сам. — Отново погледна през прозореца. — Просто не мога да си го представя! Човек като Кайл да лежи безпомощен като… — Бавно поклати глава и по бузата й се търкулна сълза.

Вярвайте ми, можех съвсем добре да си го представя — пък и го бях правил толкова много пъти. Но ми беше трудно да разбера тази нова страна на Дебора. Беше плакала на погребението на майка си, на баща си, но не и след това, доколкото знаех. А сега тя направо наводняваше колата заради нещо, което за мен беше увлечение по човек, който беше… така де, малко глуповат. Дори по-лошо, сега той беше осакатен глупак, което би трябвало да означава, че всяка логична личност ще си тръгне и ще си намери някой друг, на когото всички части ще са си по местата. Но Дебора сякаш беше още по-загрижена за Чътски сега, когато беше повреден завинаги. Можеше ли това да е любов в края на краищата? Дебора влюбена? Не ми изглеждаше възможно. Знаех, че теоретично тя е способна на това, разбира се, но искам да кажа, в края на краищата тя ми е сестра, нали?

Безсмислено беше да се чудя. Нищо не знаех за любовта и никога нямаше да узная. Това не ми изглежда толкова ужасна загуба, макар че наистина затруднява разбирането на поп музиката.

Понеже нямаше какво повече да кажа по въпроса, смених темата.

— Да се обадя ли на капитан Матюс да му кажа, че Доукс е изчезнал? — попитах.

Дебора избърса поредната сълза от бузата си с показалец и поклати глава.

— Това Кайл трябва да го реши.

— Да, Дебора, но при тези обстоятелства…

Тя се удари с юмрук по коляното, което изглеждаше колкото безсмислено, толкова и болезнено.

— По дяволите, Декстър, няма да го загубя!

От време на време се чувствам, сякаш приемам само едната писта на стереомагнетофон. Този път беше точно така. Нямах никаква представа какво… Добре, честно казано, нямах дори представа какво значи да имаш представа за това. Какво искаше да каже? Какво общо имаше то с казаното от мен и защо реагираше толкова бурно? И как е възможно толкова много дебели жени да си мислят, че изглеждат добре в блузи, напъхани в полата?

Предполагам, че част от смущението ми се беше изписала на лицето ми, защото Дебора отпусна юмрук, пое дълбоко дъх и каза:

— На Кайл ще му трябва опора, не бива да спира да работи. Трябва да носи отговорност, иначе ще пропадне.

— Ти пък откъде знаеш?

Тя поклати глава.

— Той винаги е бил най-добрият в това, което прави. Това е цялата му същност, истинското му аз. Ако започне да мисли за това, което му е направил Данко… — Прехапа устна и по бузата й се търкулна нова сълза. — Той трябва да си остане какъвто е, Декстър. Иначе ще го загубя.

— Ами… — казах.

— Не мога да го загубя, Декстър — заяви тя.

Пред „Мютини“ вече дежуреше друг портиер, но той като че ли позна Дебора и просто кимна, докато ни отваряше вратата. Мълчаливо отидохме до асансьора и се качихме на дванайсетия етаж.

Бях прекарал на Коконът Гроув целия си живот. Знаех много добре от безбройни вестникарски статии, че стаята на Чътски е в английски колониален стил. Така и не разбрах защо, но хотелът беше решил, че британският колониален стил е съвършената обстановка, която да изрази атмосферата на Коконът Гроув, въпреки че, доколкото знам, тук никога не е имало британска колония. И така, целият хотел беше построен в британски колониален стил. Но ми е трудно да повярвам, че както вътрешният декоратор, така и който и да било колониален британец би могъл някога да си представи нещо като Чътски, проснат върху огромния креват в огромния апартамент, в който ме въведе Дебора.

Косата му не беше пораснала през последния час, по пък поне беше сменил оранжевите си одежди с бял хавлиен халат и лежеше на леглото избръснат, треперещ, облян в пот и гушнал полупразна бутилка водка.

Дебора дори не забави крачки. Хвърли се право към леглото, седна до Чътски и хвана единствената му ръка със своята единствена здрава ръка. Любов между останки.

— Деби? — каза той с треперлив старчески глас.

— Тук съм — отвърна тя. — Заспивай.

— Май не съм толкова добре, колкото си мислех — каза той.

— Спи — каза тя, без да пуска ръката му, и се намести до него.

Така ги оставих.