Декстър: Острието на ножа

29.

Весело режех някакъв много лош човек, здраво завързан за маса, но ножът някак си беше направен от гума и само се кривеше насам-натам. Протегнах ръка, грабнах гигантски трион за кости и го вкарах в алигатора на масата, но не изпитах истинска радост, а болка, и видях, че отрязвам собствените си ръце. Китките ми горяха и подскачаха, но не можех да спра рязането. Попаднах на артерия и ужасно червено се разля навсякъде и ме ослепи с алена мъгла, и тогава започнах да падам, да падам завинаги в мрака на мъждив, празен аз, ужасни сенки се гърчеха и скимтяха, и ме дърпаха, докато не пропаднах и не се проснах в ужасната червена локва на пода, а две вдлъбнати луни се бяха втренчили в мен и нареждаха: „Отвори очи, ти си буден.“

И всичко се върна на фокус върху двете вдлъбнати луни, които всъщност бяха две дебели лещи в големи черни рамки и се крепяха на лицето на дребен дръглив мъж с мустаци, който се беше навел над мен със спринцовка в ръка.

Доктор Данко, предполагам?

Не мисля, че го казах на глас, но той кимна и каза:

— Да, така ме наричат. А ти кой си? — Акцентът му беше леко пресилен, сякаш трябваше да мисли прекалено напрегнато над всяка дума. Имаше следи от кубински, но сякаш испанският не му беше роден език. По някаква причина гласът му ме направи много нещастен, сякаш в него имаше полъх от Декстър Отблъскващия. Но дълбоко в моя гущерски мозък един стар динозавър надигна глава и изръмжа, така че аз не се свих пред него, какъвто беше първият ми подтик. Опитах да поклатя глава, но открих, че — кой знае защо — това е много трудно.

— Още не се опитвай да се движиш — каза той. — Няма да подейства. Но не се тревожи, ще можеш да видиш всичко, което правя с твоя приятел на масата. И доста скоро ще дойде и твоят ред. Можеш да се видиш, впрочем, в огледалото. — Примигна и в гласа му се промъкна лек нюанс на капризност. — Това с огледалата е чудесно. Знаеш ли, че ако някой стои извън къщата и гледа в огледалото, можеш да го видиш отвътре?

Говореше като начален учител, който обяснява виц на ученик, към когото е привързан, но който може би е прекалено тъп, за да го разбере. А аз си бях достатъчно тъп, след като сам се бях набутал право в капана със съвсем не блестящата мисъл „Боже, това е интересно!“. Собственото ми водено от луната нетърпение и любопитство бяха притъпили предпазливостта ми и той ме беше видял да надничам. От друга страна, той злорадстваше и това беше досадно, така че се почувствах длъжен да кажа нещо, колкото и да бях слаб.

— Ами да, знам. А ти знаеш ли, че тази къща има и предна врата? И никакви пауни на стража този път.

Той замига, после попита:

— Трябва ли да се разтревожа?

— Ами човек никога не знае кой може да връхлети неканен.

Доктор Данко вдигна левия ъгъл на устата си може би половин сантиметър.

— Е — каза, — ако твоят приятел на операционната маса е достоен пример, мисля, че може и да съм прав, не е ли така? — И трябваше да призная, че имаше право. Играчите от първия тим не бяха впечатляващи. Какво би могъл да чуе от масата? Ако не бях все още малко замаян от опиата, който беше ми вкарал, съвсем сигурно щях да кажа нещо много по-умно, но фактически бях в някаква химическа мъгла.

— Надявам се, не трябва да смятам, че идва подкрепа? — попита той.

И аз се питах същото, но не изглеждаше съвсем умно да го казвам.

— Смятай каквото си искаш — казах само, като се надявах, че е достатъчно двусмислено да го позабави, и проклинах бавността на иначе бързия си ум.

— Добре тогава — каза той. — Вярвам, че си дошъл сам. Макар че съм любопитен защо.

— Исках да науча техниката ти — отговорих.

— О, добре — каза той. — Ще се радвам да ти я покажа от първа ръка. — Пак пусна тънката си усмивчица и добави: — И после крак. — Изчака малко, вероятно да види дали ще се разсмея на зловещия му каламбур. Много съжалявам, че го разочаровах, но може би по-късно можеше да ми стане по-смешно, ако успеех да се измъкна жив.

Данко ме потупа по ръката и каза:

— Ще трябва да научим името ти. Иначе не е забавно.

Представих си, че ме нарича по име, както лежа вързан за масата. Не беше ободряваща картина.

— Ще ми кажеш ли името си? — попита той.

— Румпелщилцхен — отговорих.

Той ме изгледа с очи, огромни зад дебелите лещи. След това посегна към задния ми джоб и извади портфейла ми. Отвори го и намери шофьорската ми книжка.

— О, значи ТИ СИ Декстър. Поздравления за годежа ти. — Пусна книжката до мен и ме погали по бузата. — Гледай и се учи, защото много скоро ще правя същото и с теб.

— Колко мило от твоя страна.

Данко смръщи вежди.

— Ти наистина би трябвало да си по-изплашен. Защо не си? — Нацупи устни. — Интересно. Следващия път ще трябва да увелича дозата. — Изправи се и се отдалечи.

Лежах в ъгъла до някаква кофа и една метла и го видях да шета из кухнята. Направи си чаша разтворимо кубинско кафе, разбърка в него огромно количество захар. После се върна в центъра на стаята и се вторачи надолу към масата, отпиваше замислено.

— Нахма — молеше се на масата нещото, което доскоро беше сержант Доукс. — Нахана. Нахма. — Разбира се, езикът му беше отрязан — очевидна символика за личността, която Данко смяташе, че го е издала.

— Да, знам — каза Данко. — Но ти още нищичко не си видял. — Почти се усмихваше, макар че лицето му не изглеждаше пригодено да изразява друго, освен замислен интерес. Което все пак беше достатъчно, за да докара Доукс до пристъп на вой и опити да разкъса връзките си. Това не даде добър резултат, нито подейства на доктор Данко, който се отдалечи, като посръбваше кафе и си тананикаше фалшиво Тито Пуенте. Докато Доукс се мяташе, забелязах, че дясното му стъпало е изчезнало, също както езикът и двете му ръце. Чътски беше казал, че кракът му от коляното надолу бил отстранен наведнъж. Този път докторът се беше постарал пациентът на масата да изтрае малко по-дълго. А когато дойдеше моят ред, как щеше да реши какво да отреже и кога?

Парченце по парченце замъгленият ми мозък се проясняваше. Питах се колко време съм бил в безсъзнание. Не ми изглеждаше въпрос, който можех да обсъдя с доктора.

Дозата, беше казал той. В ръцете му имаше спринцовка, когато се събудих. Беше изненадан, че не съм достатъчно изплашен. Разбира се. Каква чудесна идея — да инжектираш пациентите си с някакво психотропно вещество, за да увеличиш чувството им на безпомощен ужас. Щеше ми се да знам как се прави това. Защо ли не бях учил медицина? Но, разбира се, беше малко късно да се тревожа за това. И във всеки случай, изглежда, при Доукс дозата беше определена много точно.

— Добре, Албърт — каза докторът на сержанта с много приятен и дори мил тон, както си посръбваше кафето, — какво ще кажеш?

— Нахана! Нах!

— Мисля, че не си прав — каза докторът. — Макар че ако имаше език, може би щеше и да стане. Добре, във всеки случай — каза той, наведе се над ръба на масата и направи малка отметка на парченце хартия, сякаш задраскваше нещо на кръст. — Думата е доста дълга. Дванадесет букви — продължи той. — И все пак хубавото си има и лоши страни, нали? — Остави молива и взе триона и докато Доукс бясно се мяташе във връзките си, отряза левия му крак точно над глезена. Направи го много бързо и акуратно, после сложи отрязаната част до главата на Доукс, посегна към комплекта си с инструменти и взе нещо, което приличаше на поялник. Притисна го към новата рана и с влажно съскане се вдигна облак пара: Данко обгаряше чукана, за да спре кръвотечението. — Стига де, готово — каза все така мило. Доукс издаде приглушен звук; миризмата на изгоряла плът изпълни стаята. Ако изобщо имаше късмет, сержантът щеше поне за малко да изгуби съзнание.

А аз, за щастие, бях в пълно съзнание през цялото време. Химикалите от острото оръжие на доктора вече се отцеждаха от мозъка ми и в него затрептя нещо като мътна светлина.

А, спомените. Те са нещо прекрасно, нали? Дори когато сме посред най-лош период, имаме своите спомени, които ни ободряват. Аз например лежах тук безпомощен, способен само да гледам ужасните неща, които ставаха със сержант Доукс, и знаех, че скоро ще дойде и моят ред. Но въпреки това си имах спомени.

А това, което си спомних сега, беше нещо, което Чътски беше казал, когато го измъкнах.

„И тогава, когато ме повдигна“ — бяха думите му, — и каза: „Осем“, а после: „Какво ще кажеш?“ — Тогава си помислих, че е доста странно да изречеш такова нещо, и се запитах дали Чътски не си го е въобразил като страничен ефект от опиатите.

Но току-що бях чул докторът да казва същите неща на Доукс: „Какво ще кажеш?“, последвано от „Дванадесет букви“. И после беше направил отметка на парче хартия, залепено за масата.

Точно както имаше късче хартия, залепено край всяка жертва, която бяхме намерили, всеки път с единствена дума на него, всяка буква зачертана поотделно. ЧЕСТ. ЛОЯЛНОСТ. Подигравка, разбира се. Данко напомняше на бившите си другари добродетелите, които бяха захвърлили, когато са го предали на кубинците. И горкият Бърдет, човекът от Вашингтон, когото намерихме в корпуса на къщата в Маями Шорс. За него не си бе струвало да са прави кой знае какво умствено усилие. Само пет набързо надраскани букви: ПЕДАЛ. И ръцете, краката и главата му бяха набързо отделени от тялото. П-Е-Д-А-Л. Ръка, крак, крак, ръка, глава.

Беше ли възможно, наистина? Знаех, че моят Мрачен странник има чувство за хумор, но само че то беше малко по мрачно. Това тук беше игриво, своенравно и дори глупаво.

Точно каквато беше табелката „Избери живота“. И като всичко друго, което бях наблюдавал в поведението на доктора.

Изглеждаше толкова абсолютно неправдоподобно, но…

Доктор Данко играеше игричка, докато режеше и дялкаше. Може би я беше играл с други в онези дълги години в кубинския затвор на Острова на пиниите и може би тя му се беше сторила точно каквото трябва, за да служи на ексцентричното му отмъщение. Защото несъмнено той сякаш я играеше сега — с Чътски, Доукс и другите. Беше напълно абсурдно, но също така и единственото, което имаше смисъл.

Доктор Данко си играеше на бесеница.

— Е — каза той, като отново клекна до мен. — Според теб как я кара приятелят ти?

— Мисля, че го окастри — отговорих.

Той килна глава настрана и малкият му сух език излетя и облиза устните му, докато беше вперил в мен големите си немигащи очи през дебелите стъкла на очилата.

— Браво — каза и отново ме потупа по ръката. — Мисля, че не вярваш, че това действително ще се случи и с теб. Може би една десетка ще те убеди.

— Има ли Е в нея? — попитах и той леко се отдръпна назад, сякаш неприятна миризма от чорапите ми го беше ударила в носа.

— Ами — каза той, все още без да мигне, и после нещо, което можеше да наподобява усмивка, трепна в ъгъла на устата му. — Да, има две Е-та. Но, разбира се, не беше твой ред, така че… — Той сви рамене — едва забележим жест.

— Можеш да го броиш като грешно предложение за сержант Доукс — предложих съвсем услужливо, както ми се стори.

Той кимна.

— Не го харесваш, както виждам — каза и леко се намръщи. — Но и така да е, трябва повече да те е страх.

— От какво? — попитах. Чисто перчене, разбира се, но колко пъти имаш късмет да се задяваш с автентичен злодей? И изстрелът май улучи. Данко за дълго се вторачи в мен, после едва забележимо поклати глава.

— Добре, Декстър — каза той, — виждам, че тази работа май е създадена точно за нас. — И ми отправи своята мъничка, почти невидима усмивчица. — Между другото — добави и жизнерадостна черна сянка се надигна зад него, докато говореше, и изстреля весело предизвикателство към моя Мрачен странник. Той се измъкна напред и изрева в отговор. За момент се гледахме, готови да започнем играта, после той най-после мигна, само веднъж, и се изправи. Върна се при масата, където Доукс си спеше толкова умиротворено, а аз отново останах сам в уютния ъгъл и се питах какво ли още чудо ще извади от ръкава си Великият Декстерини за своето най-невероятно бягство.

Разбира се, знаех, че Дебора и Чътски са на път, но точно това ме тревожеше повече от всичко друго. Чътски щеше да настоява да възстанови уроненото си мъжко достойнство, като увисне на патерицата си и размаха пистолет с единствената си ръка, а дори ако позволеше на Дебора да го подкрепи, тя беше опакована в гипс, а гипсът затруднява движенията. Едва ли бяха спасителен екип, който внушава доверие. Не, истината беше, че моят малък ъгъл в кухнята просто щеше да се пренасели и ако и тримата се наблъскахме в него, облепени и упоени, вече отникъде нямаше да дойде помощ.

И наистина, въпреки краткото изригване на героичен диалог, аз бях все още донякъде замаян от приспивателното, което ми беше вкарал Данко. Бях упоен, здраво завързан и съвсем сам. Но във всяка ситуация има нещо положително, ако се вгледаш достатъчно упорито, и след доста старания трябваше да призная, че все още не съм нападнат от бесни плъхове например.

Тито Пуенте премина към нова мелодия, нещо малко по-нежно, и това ме настрои по-философски. Всички трябваше да направим нещо. Но от това заключение предстоящото не влезе в моя списък на първите десет предпочитани начина да загина. На първо място беше да заспя и да не се събудя и от това положението бързо ставаше още по-отвратително.

Какво ще видя, когато умра? Все пак не можех да се заставя да повярвам в душата, в рая или ада, във всичките му там тържествени безсмислици. В края на краищата ако човешките същества имат душа, дали и аз имам? А мога да ви уверя, че нямам. Бидейки такъв, какъвто съм, как бих могъл да имам? Немислимо! Достатъчно трудно е просто да съм себе си. Да съм себе си и с душа, и със съвест, и с някаква заплаха от задгробен живот би било невъзможно.

Но да мисля за себе си, чудесния, единствения по рода си, който изчезва завинаги и никога няма да се върне, е много тъжно. Всъщност трагично. Може би трябва да обърна внимание на прераждането. Там няма никакъв контрол, разбира се. Може да се върна като торен бръмбар или дори по-лошо, като поредно чудовище като мен. Несъмнено няма да има кой да скърби за мен, особено ако Дебс изчезне по същото време. Егоистично смятах, че аз трябва да си отида пръв. Просто да свърша с това. Цялата шарада се беше проточила достатъчно дълго. Време беше да приключи. Може би така бе по-добре.

Тито започна нова песен, много романтична, пееше нещо за „те амо“, и като се замислих, беше много възможно и Рита да скърби за мен, идиотката му с идиотка. И на Коуди и Астор, по техен си не съвсем нормален начин, щях да им липсвам. Някак си бях повлякъл цял влак емоционални привързаности напоследък. Как бе могло това да стане с мен? И не мислех ли подобни неща съвсем неотдавна, когато висях под водата надолу с главата в обърнатата кола на Дебора? Защо напоследък прекарвах толкова много време в умиране, а все не го разбирах правилно? Нали знаех прекрасно, че в него няма нищо особено.

Чух, че Данко дрънчи с нещо в тавичката с инструменти, и обърнах глава да погледна. Все още беше много трудно да я движа, но като че ли беше станало малко по-лесно и успях да го фокусирам. Беше взел огромна спринцовка. Приближи се към сержант Доукс, държеше я високо, сякаш искаше да го виждат и да му се възхищават.

— Време е да се събудиш, Албърт — каза бодро и заби иглата в ръката на Доукс. За малко не последва нищо, после Доукс трепна и се събуди, и издаде приятна серия от ревове и крясъци. Доктор Данко стоеше, гледаше го и се наслаждаваше на момента, отново с високо вдигната спринцовка.

Някакво глухо тупване се чу откъм входа и Данко се извъртя и грабна пистолета за пейнтбол точно когато огромната фигура на Кайл Чътски изпълни вратата. И точно както се боях, Кайл се беше опрял на патерицата си и държеше пистолет в нещо, което дори аз разпознах като потна и несигурна ръка.

— Кучи син — каза той, а доктор Данко стреля в него веднъж, два пъти. Чътски го гледаше втренчено, с увиснала челюст. Данко свали пистолета и Чътски започна да се свлича на пода…

И точно зад Чътски, невидима, докато той не беше тупнал на пода, стоеше моята скъпа сестра Дебора, най-прекрасното нещо, което съм виждал някога след пистолета глок, който държеше в здравата си дясна ръка. Тя не се размотава, за да се поти или да ругае Данко. Просто стисна зъби, бързо стреля два пъти в гърдите му и той рухна върху френетично пищящия Доукс.

Дълго всичко остана много тихо и неподвижно, ако не броим неумолимия Тито Пуенте. После Данко се свлече от масата и Дебс коленичи до Чътски и провери пулса му. Намести го в по-удобно положение, целуна го по челото и най-после се обърна към мен.

— Декс — каза, — добре ли си?

— Ще бъда, сестричке — казах, чувствах се леко замаян, — ако изключиш тази ужасна музика.

Тя мина през стаята и изтръгна щепсела от стената. После погледна сержант Доукс във внезапната огромна тишина. Опитваше се дори да не трепне.

— Ще те изнесем оттук, Доукс — каза му. — Всичко ще се оправи. — Сложи ръка на рамото му, докато той бълбукаше, после внезапно се извърна и дойде при мен; от очите й закапаха сълзи. — Господи — прошепна, докато ме освобождаваше. — Бедният Доукс!

Но когато отдра и последното тиксо от китките ми, ми беше трудно да изпитам някаква печал за Доукс, защото най-после бях свободен — и от тиксото на доктора, и от правенето на услуги, и, да, изглеждаше, че най-после съм свободен и от сержант Доукс.

Станах, което не беше толкова лесно, колкото си мислех. Раздвижих горките си схванати крайници, докато Дебс измъкваше радиото си, за да повика приятелите ни от полицията на Маями Бийч. Отидох до операционната маса. Беше дреболия, но любопитството ми надделя. Посегнах и взех парченцето хартия, залепено на ръба на масата.

С познатите изящни главни букви беше написано „ПРЕДАТЕЛСТВО“. Пет от буквите бяха задраскани.

Погледнах Доукс. И той ме погледна, с широко отворени очи, пръскащи омраза, която вече никога нямаше да проговори.

Така че, както виждате, понякога наистина има щастлив край.