Декстър: Острието на ножа

13.

Дебора не проговори цели десет минути — само караше колата, вперила поглед пред себе си и стиснала челюсти до предела. Виждах как мускулите й са се стегнали на врата й чак до раменете. Познавах я добре и бях съвсем сигурен, че скоро ще избухне буря. Но тъй като нямах представа за възможното поведение на една влюбена Дебора, не можех да предскажа кога. Обектът на нейното размекване, Чътски, седеше до нея на предната седалка също така мълчаливо, но явно съвсем доволен от кротостта си и красивия пейзаж.

Когато наближихме втория адрес в сянката на планина Боклучище, Дебора най-после изригна.

— Дявол да го вземе, това е незаконно! — викна и удари волана с длан за по-изразително.

Чътски я погледна с кротка привързаност и каза:

— Да, знам.

— А аз съм офицер, който се е заклел в името на закона, мамка му! — сопна се Дебора. — Дала съм клетва да спирам тази калтащина, а ти…! — Препъна се по средата на изречението.

— Трябваше да се уверя — каза той спокойно. — Това ми изглежда най-добрият начин.

— Трябва да ти сложа белезници! — каза тя.

— Май ще е забавно — каза той.

— Кучи син!

— Поне.

— Няма да премина на твоята шибана тъмна страна!

— Да, няма — отвърна той. — Няма да ти позволя, Дебора.

Дъхът й изсвистя навън и тя се обърна да го погледне. Той също я погледна. Никога не бях виждал мълчалив разговор, а този си го биваше. Очите й — обезумели — шареха по лицето му. Той просто отвръщаше на погледа й, спокоен и немигащ. Беше елегантно, очарователно и почти интересно, само дето Дебора явно беше забравила, че кара кола.

— Не обичам да прекъсвам — намесих се, — но това пред нас май е камион с бира?

Тя трескаво обърна глава и натисна спирачки точно навреме, за да избегне превръщането ни в реклама на товара с „Милър сфетла“.

— Съобщавам този адрес на отдел „Борба с порока“. Още утре — заяви тя.

— Добре — отвърна Чътски.

— И хвърляш това пликче.

Той изглеждаше малко изненадано.

— То ми струва два бона!

— Изхвърляш го — повтори тя.

— Добре. — Погледнаха се отново, като предоставиха на мен да внимавам за смъртоносни бирени камиони. И все пак беше приятно да виждаш, че всичко се урежда и хармонията във вселената се възстановява. Можехме да продължим с търсенето на отвратителното безчовечно чудовище на седмицата, вече напълно убедени, че любовта винаги побеждава. Така че беше голямо удоволствие да пътуваш по магистралата, когато бурята спира, и когато слънцето проби през облаците, завихме по път, който ни отведе до преплетени улички, всичките с ужасна гледка към гигантския куп отпадъци, известен като планина Боклучище.

Къщата, която търсехме, беше в средата на нещо като последния ред къщи. След него цивилизацията свършваше и боклукът властваше неограничено. Тя беше на завоя на кръгова улица и два пъти минахме покрай нея, преди да я открием. Беше скромно жилище тип „три спални, две ипотеки“, боядисано в бледожълто с бяла гарнитура, а полянката пред него беше много грижливо окосена. Не се виждаше кола на автомобилната алея или под навеса за коли, а надписът ПРОДАВА СЕ на предната полянка беше покрит с втори с яркочервени букви: ПРОДАДЕНА.

— Може би още не се е преместил тук — каза Дебора.

— Все трябва да е някъде — каза Чътски. Трудно беше да се оспори логиката му. — Спирай. Имаш ли голяма папка с щипки?

Дебора спря и смръщи вежди.

— Под седалката. Използвам я за документацията си.

— Няма да ти я изцапам — успокои я той, бръкна под седалката и измъкна обикновена папка с метална закопчалка и пачка официални формуляри, пъхнати в нея.

— Отлично — каза. — Дай ми писалка.

— Какво ще правиш? — попита тя, докато му подаваше евтина бяла химикалка със синя капачка.

— Никой никога не спира човек с папка — каза Чътски и се ухили. И преди някой да каже нещо, вече беше излязъл от колата и вървеше към късата автомобилна алея с твърдата уверена крачка на печен бюрократ. Спря, отвори папката, прелисти две-три страници и прочете нещо, след това погледна към къщата и поклати глава.

— Изглежда много добър в такива работи — казах на Дебора.

— Само да има късмет да не е — отговори тя и загриза поредния си нокът. Разтревожих се, че скоро ще й се свършат.

Чътски продължи по алеята, поглеждаше в книжата, като явно не подозираше, че причинява криза за нокти в колата зад себе си. Изглеждаше естествен и непритеснен и очевидно имаше голям опит или в баламосването, или в мошеничеството — зависи каква дума повече ще ви хареса за описване на официално санкционирана измама. Което пък караше Дебс да си изяжда ноктите и едва да не се забива в камиони с бира. Може би той не й влияеше добре в края на краищата, макар че й беше приятно да има поредна мишена за мръщене и ужасните си ръгания. Винаги охотно оставям някой друг да понася контузиите известно време.

Чътски спря пред входната врата и записа нещо. А после, макар че не видях как го направи, я отключи и влезе. Вратата се затвори зад него.

— Гадост — каза Дебора. — Влизане с взлом в чужда собственост. Следващия път ще ме накара да отвлека самолет.

— Винаги съм мечтал да видя Хавана — казах с готовност.

— Две минути — каза тя решително. — След това искам подкрепа и влизам след него.

Ако се съдеше по ръката й, трепетно насочена към радиостанцията, измина минута и петдесет и девет секунди… и тогава вратата се отвори и Чътски излезе. Спря на алеята, написа нещо на хартията и се върна при нас.

— Добре — каза и се пъхна на предната седалка. — Да се прибираме.

— Къщата е празна? — попита Дебора.

— Ометена. Няма даже тоалетна хартия.

— И сега какво? — попита тя, докато потегляше.

Той поклати глава.

— Връщаме се към план А.

— И що за идиотщина е този план А? — попита Дебора.

— Търпение — отговори той.

И така, въпреки чудесния обяд и наистина оригиналното кръгче за пазаруване след това, се върнахме към чакането. Седмица мина в досада — ставаше вече типична. Нямаше изгледи Доукс да се откаже, преди окончателно да се превърна в шарка на диван с бирен корем. Не ми оставаше друго, освен да играя на криеница и бесене с Коуди и Астор и да изпълнявам възмутително театрални прощални целувки с Рита заради моята опашка.

И тогава дойде телефонното обаждане посред нощ. Беше срещу понеделник, трябваше да отида на работа рано на другия ден. С Винс Масуока имахме уговорка и беше мой ред да занеса понички. И ето ти телефон, който нагло звъни, сякаш си нямам никакви други грижи на тоя свят и поничките ще пристигнат сами. Погледнах часовника на нощната масичка: 2 ч. 38 м. Признавам, че бях малко раздразнен. Вдигнах слушалката и се троснах:

— Остави ме на мира!

— Декстър, Кайл изчезна — каза Дебора. Стори ми се много преуморена, страшно напрегната и още не решила дали иска да застреля някого, или да заплаче.

Трябваше ми само минута, за да задвижа могъщия си интелект.

— Хмм, добре, Деб — казах. — Всъщност май е по-добре да се отървеш от тип като този…

— Изчезна, Декстър. Сигурно е отвлечен. Онзи, типът, който направи онова с онзи — каза тя и макар че се почувствах като внезапно напъхан в епизод на „Семейство Сопрано“, разбрах какво означава това. Онзи, който беше превърнал нещото на масата във виещ картоф, беше отвлякъл Кайл вероятно за да направи с него нещо подобно.

— Доктор Данко — казах.

— Да.

— Как разбра?

— Той ме предупреди, че може да стане така. Кайл е единственият, който знае как изглежда този тип. Каза, че щом Данко научи, че е тук, ще опита. Имахме… имахме установен сигнал и… По дяволите, Декстър, просто ела. Трябва да го намерим. — И затвори.

И винаги аз, а? Всъщност не съм много приятна личност, но по някаква причина винаги при мен идват с проблемите си. О, Декстър, диво безчовечно чудовище е отвлякло приятеля ми! Дявол да го вземе, и аз съм диво безчовечно чудовище — това не ми ли дава право на поне малко почивка?

Въздъхнах. Явно не.

Надявах се Винс да прояви разбиране за поничките.