Декстър: Острието на ножа

14.

До жилището на Дебора от моето в Гроув се стигаше с кола за петнадесет минути. Веднъж да се случи сержант Доукс да не ме следва, но може би използваше шапка-невидимка. Във всеки случай трафикът беше много слаб и дори хванах зеления светофар към междущатската магистрала 1. Дебора живееше в малка къща на Медина в Корал Гейбълс, обрасла със занемарени овощни дръвчета и с изронена стена от коралов камък. Наврях се зад нейната кола на късата алея и докато направя само две крачки, Дебора отвори и викна:

— Къде се мотаеш?

— Бях на урок по йога, после ходих в мола да си купя обувки — отговорих. Фактически бях бързал много, пристигнах само двадесет минути след обаждането й и бях малко засегнат от тона й.

— Влизай — каза тя. Взираше се в мрака и държеше здраво вратата, сякаш можеше да отлети.

— Да, господарке — казах и влязох.

Малката къща на Дебора беше разточително украсена в стил „не живея модерно“. Жизненото й пространство приличаше на евтина хотелска стая, заета от рок банда и ограбена от всичко, с изключение на телевизор и видео. Имаше стол и малка маса до двойната френска врата, която водеше към вътрешно дворче, почти изчезнало в гъстия храсталак. Тя обаче все пак намери отнякъде втори стол, разнебитен, сгъваем, и го сложи до масата да седна. Бях толкова трогнат от гостоприемния й жест, че рискувах живота и крайниците си и седнах.

— Е — попитах, — откога е изчезнал?

— Гадост. От около три часа и половина, струва ми се. — Тя поклати глава и се стовари на другия стол. — Трябваше да се срещнем тук и той… не се появи. Ходих в хотела му, не беше и там.

— Не е ли възможно просто да е отишъл някъде? — попитах. Не се гордея с това, но трябва да призная, че във въпроса ми звучеше лека надежда.

Дебора поклати глава.

— Портмонето и ключовете му бяха на шкафчето. Онзи тип го е пипнал, Декс. Трябва да го намерим, преди… — Тя прехапа устни и отклони поглед встрани.

Съвсем не знаех, какво трябва да направя, за да се намери Кайл. Както вече казах, за такъв тип работи обикновено нямам вътрешно прозрение, а и вече си бях изстрелял патроните при откриването на къщите. Но понеже Дебора вече казваше „ние“, явно нямах голям избор. Семейни връзки и прочее. Все пак се опитах да си оставя малко местенце за измъкване.

— Съжалявам, ако звучи глупаво, Дебс, но докладва ли за това?

Тя ме погледна и почти изръмжа:

— Да, докладвах. Обадих се на капитан Матюс. Той сякаш изпита облекчение. Каза ми да не ставам истеричка, като че ли съм бабичка с мании. — Поклати глава. — Поисках да пусне съобщение по всички полицейски пунктове, но той попита: „За какво?“ — Тя изсъска: — За какво… По дяволите, Декстър, искаше ми се да го удуша, но… — Тя сви рамене.

— Но той беше прав — казах аз.

— Да де. Кайл е единственият, който знае как изглежда онзи тип. Не знаем каква кола кара, нито какво е истинското му име, нито… Гадно е, Декстър. Знам само, че се е добрал до Кайл. — Тя шумно пое дъх. — Все пак Матюс уведоми хората на Кайл във Вашингтон. Каза, че не може да направи нищо повече. — Поклати глава; изглеждаше направо смазана. — Ще изпратят човек във вторник сутринта.

— Е, значи добре — казах утешително. — Знаем, че този тип работи много бавно.

— Вторник сутринта — каза тя. — Почти два дни. От коя част мислиш, че започва, Декс? Дали не отрязва първо крак? Или ръка? Или и двете едновременно?

— Не — отговорих. — Едно по едно. — Тя ме погледна остро. — Добре де, това просто изглежда логично, нали?

— Не и за мен — отвърна тя. — Нищо във връзка с това не е логично.

— Дебора, рязането на крака и ръце не е това, което иска да направи този тип. Важното е само как го прави.

— По дяволите, Декстър, говори човешки.

— Това, което иска той, е да унищожи жертвите си. Да ги ореже отвътре и отвън непоправимо. Да ги превърне в пищящи торби, които никога няма да изпитат нещо друго, освен безкраен, безумен ужас. Рязането на крайници и устни е само начинът му да… Какво има?

— За бога, Декстър! — промълви Дебора. Лицето й се изкриви в гримаса, каквато не бях виждал, откакто умря майка ни. Тя се обърна настрана и раменете й се разтресоха. Това мъничко ме смути. Така де, не изпитвам чувства, а знам, че Дебора ги изпитва доста често. Но не е от хората, които ги показват, освен ако раздразнението не е чувство. А сега издаваше мокри гъгниви звуци и знаех, че вероятно трябва да я потупам по рамото и да кажа: „Хайде, хайде“, или нещо също толкова дълбокомислено и човешко, но нещо ми пречеше да го направя. Това беше Деб, сестра ми. Щеше да разбере, че се преструвам, и…

И какво? Да ми отреже краката и ръцете ли? В най-лошия случай щеше да ми каже да престана и да се превърне отново в сержант Мърморко. Дори това би било много по-хубаво обаче от сегашната й роля на повехнала циклама. Така или иначе пред мен очевидно беше един от случаите, когато се изисква някаква човешка реакция, и понеже от продължително проучване знаех какво ще направи един човек, го направих. Станах и пристъпих до нея. Сложих ръка на рамото й, погладих го и казах:

— Стига, Деб. Хайде, хайде. — Звучеше дори по-глупаво, отколкото се бях страхувал, но тя се притисна до мен и подсмръкна, така че вероятно в края на краищата бях направил каквото трябва.

— Можеш ли да се влюбиш в някого само за една седмица? — попита ме тя.

— Не мисля, че мога да се влюбя въобще.

— Не мога да понеса това, Декстър — каза тя. — Ако убият Кайл или го превърнат в… О, боже, не знам какво ще направя. — И отново се сгуши в мен и се разплака.

— Хайде, хайде — казах аз.

Тя изплака дълго, отчаяно, после се изсекна в една книжна кърпичка, взе я от масата зад нея.

— Стига си повтарял това „хайде — хайде“.

— Извинявай. Не знам какво друго да ти кажа.

— Кажи ми какво е намислил този тип. Кажи ми как да го намерим.

Седнах отново на нестабилния стол.

— Едва ли мога, Деб. Фактически нямам усещане за това, което прави той.

— Глупости — отвърна тя.

— Сериозно. Тоест, фактически той не е убил никого, нали разбираш.

— Декстър — каза тя, — ти вече разбираш този тип повече, отколкото Кайл, а той знаеше кой е той. Трябва да го намерим. Трябва! — Прехапа долната си устна и се изплаших, че ще се разхленчи отново, което ще ме направи напълно безпомощен — нали вече беше ми казала да спра с това „хайде — хайде“. Но тя се стегна като всяка жилава сестра сержант и само отново издуха носа си.

— Ще опитам, Деб. Да смятам ли, че вие с Кайл сте свършили цялата основна работа? Говорили сте със свидетели и така нататък?

Тя поклати глава.

— Нямаше нужда. Кайл знаеше… — Замълча при това минало време на глагола, после продължи много решително: — Кайл знае кой го е направил и знае кой ще е следващият.

— Моля? Знае, кой ще е следващият?

Дебора се намръщи.

— Кайл каза, че в Маями има четирима, които са в списъка. Един от тях липсва, Кайл реши, че вече са го отвлекли, но не ни остана време да организираме следене на останалите трима.

— Кои са тези четирима души, Дебора? И откъде ги познава Кайл?

Тя въздъхна.

— Не ми каза имената им. Но те всички са били част от някакъв отряд. В Салвадор. Заедно с оня тип… доктор Данко. Така че… — Разпери ръце, изглеждаше безпомощна — нещо ново за нея. И макар че то й придаваше някакъв чар на малко момиченце, единственото му въздействие върху мен беше да се впрегна още повече. Целият свят весело се завърта, навира се в най-ужасната бъркотия, а после всичко това се лепва на Смелия Декстър, та той да го оправи и разчисти. Не е справедливо, но какво мога да направя?

И по-конкретно: какво можех да направя сега? Не виждах никакъв начин да открия Кайл, преди да е станало твърде късно. И макар да съм почти сигурен, че не казах това на глас, Дебора реагира, сякаш го бях казал. Удари с ръка по масата и викна:

— Трябва да го намерим, преди да започне с Кайл. Преди да започне ВЪОБЩЕ, Декстър. Защото трябва ли да се надявам, че Кайл ще загуби само една ръка, преди да го открием? Или един крак? Във всички случаи Кайл е… — Тя се обърна, без да довърши, и се загледа в мрака навън през прозореца.

Беше права, разбира се. Изглежда, не можехме да направим почти нищо, за да върнем Кайл неповреден. Защото с всичкия късмет на света дори моят ослепителен интелект не би могъл да ни отведе до него, преди работата да е започнала. И после — колко дълго можеше да издържи Кайл? Предполагаше се, че има известен опит при работа с подобни неща и знае какво го очаква, така че…

Но почакайте, почакайте. Затворих очи и се опитах да мисля. Доктор Данко би трябвало да знае, че Кайл е професионалист. И както вече бях казал на Дебора, цялата цел е да се раздроби жертвата на виещи непоправими части. Следователно…

Отворих очи.

— Деб! — казах аз. Тя ме погледна. — Аз съм в рядката позиция да предложа някаква надежда.

— Сподели я — отвърна тя също така изискано.

— Това е само предположение. Но смятам, че доктор Побъркан вероятно ще позадържи Кайл край себе си, без да работи върху него.

Тя смръщи вежди.

— Защо?

— За да удължи, а и за да смекчи нещата. Кайл знае какво ще стане. Подготвен е за него. Но я си го представи оставен да лежи в тъмното вързан, така че въображението му да заработи. И така, мисля, че може би има и друга жертва преди него — съобщих внезапно хрумналата ми мисъл. — Липсващият тип. И Кайл чува всичко това — трионите и скалпелите, ревовете и шепота. Дори усеща мириса им, знае, че ще настъпят, но не знае кога. Ще е наполовина луд, преди да изгуби дори нокът.

— Господи! — каза тя — Това ли ти е представата за надежда?

— Абсолютно. Тя ни дава малко допълнително време, за да го открием.

— Господи! — повтори тя.

— Може и да греша — казах.

Тя отново погледна през прозореца.

— Недей да грешиш, Декс. Не този път.

Поклатих глава. Това заприличваше на чиста робска работа, без никакво удоволствие въобще. Измислих само две неща, които можех да опитам, и нито едното не беше възможно, преди да настъпи сутринта. Потърсих наоколо часовник. Според видеото беше 12:00. 12:00. 12:00.

— Имаш ли часовник? — попитах.

Дебора се намръщи.

— За какво ти е часовник?

— За да видя колко е часът — отговорих. — Обикновено това е целта, не мислиш ли?

— Какво значение има колко е часът, по дяволите? — сопна се тя.

— Дебора, тук не можем да направим почти нищо. Ще трябва да се върнем към цялата рутинна работа, от която Чътски отстрани отдела. За щастие, можем да използваме твоята значка, за да се помотаем наоколо и да задаваме въпроси. Но ще трябва да почакаме до сутринта.

— Гадост — каза тя. — Мразя да чакам.

— Хайде, хайде — казах. Дебора ме погледна кисело, но си замълча.

И аз не обичам да чакам, но напоследък ми се беше налагало да чакам толкова много, че на мен може би ми беше по-лесно. Така или иначе, чакахме и дремехме на столовете, докато не изгря слънцето. И после, понеже напоследък се бях одомашнил, направих кафе — първо една чашка, после друга, защото кафеварката на Дебора беше от онези за по една чашка, предназначени за хора, които не възнамеряват да имат много гости и фактически не водят живот въобще. В хладилника нямаше нищо, което дори отдалечено да заслужава да бъде изядено, освен ако не си подивяло куче. Твърде разочароващо: Декстър е здраво момче със силен метаболизъм и мисълта да се изправи на празен стомах пред един ден, който явно обещаваше да е много труден, не го изпълваше с щастие. Знам, че семейството е на първо място, но не важи ли това за след закуска?

Е, добре. Неустрашимият Декстър щеше да се пожертва за пореден път. Чисто благородство на духа, и то без да очаквам никаква благодарност, но човек прави това, което трябва.