Декстър: Острието на ножа

16.

Този път трябваше страхотно много повече от потупване по рамото и повтаряне „хайде, хайде“, за да успокоя Дебора. Фактически трябваше да я налея насила с голяма чаша ментова ракия. Знаех, че й трябва някаква химическа помощ, за да се отпусне и дори да поспи, ако е възможно, но Дебс нямаше в аптечката нищо по-силно от тиленол, а не пиеше алкохол. Накрая намерих шишето под кухненската мивка и след като се уверих, че не е препарат за чистене на канали, я накарах да излочи с давене една чаша. Ако се съдеше по вкуса, тая напитка като нищо можеше да е каналин. Дебора се тресеше и се дърпаше, но я изпи — беше прекалено изтощена и вцепенена, за да се бори.

После се тръшна на един стол, а аз нахвърлях няколко смени нейни дрехи в една пазарска чанта и я оставих до входната врата. Тя се взираше ту в чантата, ту в мен.

— Какво правиш? — Гласът й беше неясен; говореше така, сякаш отговорът не я интересува.

— Ще се преместиш при мен за няколко дни — отговорих.

— Не искам.

— Трябва.

Тя погледна към чантата до вратата.

— Защо?

Клекнах до стола й.

— Дебора! Той знае коя си и къде си. Нека превърнем това в мъничко предизвикателство за него, става ли?

Тя отново потрепери, но не каза нищо повече, докато я изправях и я водех към вратата. След още половин час и още две-три чашки мента беше в леглото ми и леко похъркваше. Оставих й бележка да ми се обади, когато се събуди, взех малкия й сувенир и отидох на работа.

Не очаквах да получа някакви важни следи от лабораторното изследване на пръста, но тъй като си изкарвам хляба с проучване на доказателствен материал, все пак трябваше да го проверя професионално. И понеже се отнасям към задълженията си много сериозно, по пътя спрях и купих понички. Точно преди да вляза в моята малка картотека, Винс Масуока се появи в коридора срещу мен. Поклоних се смирено и му подадох плика с поничките.

— Поздрав, сенсей. Нося ти подарък.

— Поздрав и на теб. Има нещо, което се нарича време. Трябва да изследваш тайните му. — Вдигна ръка и си погледна часовника. — Отивам на обяд, а ти ми носиш закуска?

— По-добре късно, отколкото никога — казах, но той поклати глава.

— Тц. Устата ми вече смени предавката. Отивам да хапна малко ropa vieja и platanos.

— Щом пренебрегваш моя дар, ще ти дам един пръст.

Той вдигна вежда, а аз му подадох пратката за Деб.

— Мога ли да ти отнема половин час, преди да обядваш?

Той погледна малката кутийка.

— Не ми се ще да отварям това на празен стомах. Трябва ли?

— Какво ще кажеш за една поничка?

Отне повече от половин час, но когато Винс тръгна да обядва, научихме, че нищо не можем да научим от пръста на Кайл. Разрезът беше изключително чист и професионален, направен с много остър инструмент, който не беше оставил никакви следи. По нокътя нямаше нищо, освен малко мръсотия, която би могла да дойде откъде ли не. Махнах пръстена, но не намерихме никакви нишки, нито косми, нито издайнически власинки от тъкан. Кайл пък някак си беше пропуснал да гравира адрес или телефонен номер отвътре на пръстена. Кръвта му беше AB положителна.

Сложих пръста на студено и пуснах пръстена в джоба си. Това не беше съвсем стандартна процедура, но бях доста сигурен, че Дебора ще го поиска, ако не успеем да си върнем Кайл. Както изглежда, май щяхме да си го получим чрез посредник, част по част. Разбира се, не съм сантиментален, но тази перспектива едва ли щеше да стопли сърцето й.

Вече бях наистина много изморен и тъй като Дебс още не се беше обадила, реших, че имам пълно право да се прибера вкъщи и да подремна.

Следобедният дъжд започна в момента, в който се качих в колата. Полетях направо по Леджун в сравнително ненатоварения трафик и стигнах вкъщи със само един крясък подире ми, което беше нов рекорд. Влетях вътре и открих, че Дебора е изчезнала. Беше надраскала бележка на реклама „изпрати го по пощата“, че ще се обади по-късно. Изпитах облекчение, тъй като не горях от желание да спя на маломерния си диван. Сгуших се право в собственото си легло и спах непробудно до шест часа вечерта.

Естествено дори могъща машина като собственото ми тяло има нужда от известна поддръжка и когато седнах в леглото, изпитах остра нужда да сменя маслото. Дългата нощ с толкова малко сън, пропуснатата закуска, напрежението и усилията да измисля нещо по-свястно от „хайде, хайде“, което да кажа на Дебора — всичко това си беше взело таксата. Чувствах се, сякаш някой се е вмъкнал в стаята и е натъпкал главата ми с плажен пясък заедно с капачките и фасовете.

Има само едно разрешение при подобно рядко състояние, и то е гимнастиката. Но когато реших, че всъщност най-много ми трябва едно приятно четири-пет километрово бягане, отново си спомних, че маратонките ми не са си на мястото. Не стояха в обикновеното си ъгълче до вратата, не бяха и в колата ми. Това беше Маями, така че беше възможно някой да е нахлул в апартамента ми и да ги е откраднал. А те в края на краищата бяха много хубави — „Ню Баланс“. Но си помислих, че е по-вероятно да съм ги оставил в къщата на Рита.

Дъждът отдавна беше спрял — той рядко трае дори час — и улиците вече бяха сухи и претъпкани с обичайната весело самоубийствена тълпа. Моите хора. Кафявият таурус се мярна зад мен на Сънсет и остана с мен по целия път. Беше приятно да видя, че Доукс се е върнал на работа. Вече бях започнал да се чувствам леко пренебрегнат. Той отново паркира отсреща, докато чуках на вратата. Тъкмо беше загасил мотора, когато Рита отвори.

— Я — каза тя, — каква изненада! — И вдигна лице за целувка.

Дадох й я, като добавих към нея малко допълнително английски, за да позабавлявам сержант Доукс.

— Не ми е лесно да го кажа, но дойдох за маратонките си.

Рита се усмихна.

— Тъкмо обух моите. Погрижил си се да се поизпотим заедно, а? — И отвори вратата по-широко.

— Това е най-хубавата покана, която получавам днес — казах.

Намерих си маратонките в гаража до пералнята заедно с шорти и тениска без ръкави, изпрани и готови за ползване. Влязох в банята и се преоблякох, като оставих работните си дрехи акуратно сгънати на седалката на тоалетната. Само след минути с Рита вече тичахме. Махнах на сержант Доукс, когато минахме край него. Пробягахме улицата надолу, завихме надясно и продължихме покрай близкия парк. Вече бяхме бягали по този маршрут, дори го бяхме измерили като почти пет километра и се бяхме нагодили към общ ритъм на тичане. И така, след около половин час, потни и възвърнали желанието си да се изправим пред предизвикателствата на поредната вечер на планетата Земя, спряхме пред къщата на Рита.

— Ако не възразяваш, аз първа ще взема душ — каза тя. — За да успея да приготвя вечеря, докато се оправяш.

— Задължително — съгласих се аз. — А аз ще поседя тук и ще се отцеждам.

Рита се усмихна.

— Ще ти донеса бира. — След малко се появи, подаде ми една, влезе вътре и затвори вратата. Седнах на стъпалото и отворих бирата. Последните няколко дни се бяха превърнали в замазано петно и бях толкова изцяло изтръгнат от нормалния си живот, че всъщност се наслаждавах на спокойното съзерцание, като кротко си седях и пиех бира, докато някъде в града Чътски се разделяше с излишните си части. Животът кипеше край мен със своите разнообразни удари, удушавания, подкастряния на крайници, но във Владенията на Декстър беше времето на Милър3. Вдигнах бирата за наздравица към сержант Доукс.

Някъде в къщата чух суматоха. Имаше крясъци и нещо като писък, сякаш Рита току-що беше открила Бийтълсите в банята си. А после входната врата се отвори с трясък и Рита ме сграбчи през шията в задушаваща хватка. Изпуснах бирата и трескаво се замъчих да си поема въздух.

— Какво? Какво съм направил? — попитах. Видях Астор и Коуди, гледаха отвътре, до самата врата. — Ужасно съжалявам, никога вече няма да правя така — добавих, но Рита продължаваше да ме стиска.

— О, Декстър — каза тя, вече плачеше. Астор ми се усмихна и събра длани под брадичката си. Коуди само гледаше и леко кимаше. — О, Декстър — повтори Рита.

— Моля те — казах, докато отчаяно се борех за поне глътка въздух. — Уверявам те, има някаква грешка. Какво съм направил?

Рита най-после омекна и разхлаби смъртоносната си хватка.

— О, Декстър — каза за пореден път, хвана лицето ми с ръце и ме погледна с ослепителна усмивка, обляна в сълзи. — Ах, ТИ! — възкликна, макар че, честно казано, не приличах много на себе си в момента. — Съжалявам, беше случайно — каза с пресипнал глас. — Надявам се, че не си го планирал като специална изненада.

— Рита, моля те! Какво става?

Усмивката й ставаше все по-широка и по-широка.

— О, Декстър! Аз наистина… стана случайно… Астор отиде до тоалетната и като вдигнала дрехите ти, той просто паднал на пода… О, Декстър, това е толкова хубаво! — Вече беше казала: „О, Декстър“ толкова пъти, че започвах да го приемам като О’Декстър и да се чувствам ирландец, но все още нямах представа какво става.

Докато Рита не вдигна ръка. Лявата. С огромен диамант, блестящ на безимения й пръст.

Пръстенът на Чътски.

— О, Декстър — отново каза тя и после зарови лице в рамото ми. — Да, да, да! О, направи ме толкова щастлива!

— Добре — каза Коуди тихо.

И след всичко това какво можеш да очакваш, освен поздравления? Останалата част от вечерта мина в мътилка от невярване и „Милър сфетла“. Знаех много добре, че някъде в пространството се рее перфектна логична серия думи, които можех да съединя и да кажа на Рита достатъчно ясно, за да я накарам да разбере, че всъщност не съм й направил предложение, и всички щяхме хубавичко да се посмеем и да си пожелаем лека нощ. Но колкото по-упорито търсех това вълшебно неуловимо изречение, толкова по-бързо то бягаше от мен. И открих, че размишлявам как може би още една бира ще отключи вратата на прозрението, и след още няколко кутии Рита отиде до магазина на ъгъла и се върна с бутилка шампанско. Изпихме го и всички изглеждахме ужасно щастливи, и едното водеше към другото, и накрая се озовах в леглото на Рита за пореден път, свидетел на и участник в някакви извънредно невероятни и недостойни събития.

И отново се изправих пред все същия въпрос, докато се унасях във вцепеняващ и невярващ сън: „Как така тези ужасни неща се случват винаги на мен?“

Събуждането след такава нощ никога не е приятно. Да се събудиш посред нощ и да си мислиш: „О, боже, Дебора!“ е дори още по-лошо. Може да си помислите, че съм се чувствал виновен или притеснен от пренебрегването на човек, който зависи от мен, в който случай ще сте на много погрешен път. Както вече съм казвал, фактически не изпитвам чувства. Мога обаче да усещам страх и представата за потенциалния гняв на Дебора дръпна спусъка. Бързо намъкнах дрехите си и успях да се пъхна в колата си, без да събудя никого. Сержант Доукс вече го нямаше на мястото му отсреща. Беше приятно да знаеш, че дори Доукс има нужда понякога да поспи. Или може би си беше помислил, че човек, който току-що се е сгодил, има нужда от известно усамотяване. Доколкото го познавах обаче, това не изглеждаше правдоподобно. Много по-вероятно беше да са го избрали за папа и да е излетял към Ватикана.

Аз пък бързо излетях към къщи и проверих телефонния си секретар. Имаше автоматично съобщение, което ми напомняше спешно да си купя нови гуми, преди да е станало късно, което изглеждаше достатъчно злокобно, но никаква новина от Деб. Направих си кафе и зачаках тупването на сутрешния вестник по вратата. В утринта плуваше чувство за нереалност, което не беше причинено изцяло от последействието на шампанското. Сгоден, така ли? Ама ха! Искаше ми се да се нахокам и да се попитам знам ли какво правя. Но истината беше, за съжаление, че не бях направил нищо лошо. Целият бях обвит в добродетелност и усърдие. И не бях извършил нищо кой знае колко глупаво — далече съм от това. Бях се отнесъл към живота по благороден и дори примерен начин, като гледах собствената си работа и се опитвах да помогна на сестра си да открие любимия си, правех физически упражнения, ядях много зелени зеленчуци и дори не накълцвах други чудовища. А по някакъв начин цялото това чисто и достойно поведение се беше промъкнало зад мен и ме беше ухапало по задника. Доброто никога не остава ненаказано, както често казваше Хари.

И какво можех да направя сега? Със сигурност Рита щеше да дойде на себе си. Фактически имам предвид. АЗ? Кой въобще би пожелал да се омъжва за МЕН? Би трябвало да има алтернативи, като да станеш монахиня или да се присъединиш към Корпуса на мира. Говорим не за друг, а за Декстър. В град с размера на Маями нима тя не би могла да си намери някой, който поне да е човек? И какво толкова й е притрябвало да се омъжва отново? Първия път не беше станало кой знае колко добре, но тя явно искаше отново да се гмурне в това. Нима жените наистина отчаяно искат да се омъжват?

Разбира се, тя трябваше да мисли и за децата. Конвенционалната мъдрост би казала, че те имат нужда от баща, и в това имаше нещичко, защото какво би станало с мен без Хари? А Астор и Коуди изглеждаха толкова щастливи. Дори ако успеех да накарам Рита да види каква комична грешка е станала, дали децата някога щяха да разберат?

Пиех втората си чаша кафе, когато дойде вестникът. Прегледах главните раздели и с облекчение открих, че ужасни неща продължават да стават почти навсякъде. Поне останалият свят все още не се беше побъркал.

Към седем часа си помислих, че вече е безопасно да се обадя на Дебора по клетъчния й телефон. Отговор нямаше. Оставих съобщение и след петнадесет минути тя ми се обади.

— Добро утро, сестричке — казах и се възхитих, че успях да го кажа жизнерадостно. — Успя ли да поспиш?

— Малко — измърмори тя. — Събудих се вчера около четири. Проследих пратката до едно място в Хаялия. Карах из района почти цяла нощ, търсех бял фургон.

— Ако е оставил пратката по пътя към Хаялия, вероятно е карал от Кий Уест.

— Знам, по дяволите — сопна се тя. — Но какво трябваше да направя?

— Не знам — признах. — Но не пристига ли днес човекът от Вашингтон?

— Не знаем нищо за него — каза тя. — Само това, че Кайл е добър, не означава, че и другият ще е такъв.

Явно беше забравила, че Кайл не се беше показал особено добър, поне пред хората. Не беше направил абсолютно нищо всъщност, освен дето се остави да го хванат и да му отрежат пръста. Но не изглеждаше много дипломатично да коментирам колко е бил добър или лош, така че просто отвърнах:

— Е, ще трябва да приемем, че новият тип знае нещо, което ние не знаем.

— Няма да е много трудно — изсумтя Дебора. — Ще те повикам, когато пристигне. После затвори, а аз се заприготвях да отида на работа.