Декстър: Острието на ножа

19.

Оставих Рита с някакво забързано обяснение и излязох да чакам. Дебора държеше на думата си и след пет и половина минути вече хвърчахме на север по Дикси.

— Те са някъде по плажа на Маями — каза тя. — Доукс се свързал с онзи тип, Оскар, и му съобщил каква е работата. Оскар отговорил, че трябва да си помисли. Доукс казал: „Окей, ще ти се обадя“. Но следял къщата и след десет минути онзи излязъл и се метнал в колата си. Носел голям сак.

— Защо пък ще бяга?

— Ти няма ли да бягаш, ако знаеш, че Данко е по петите ти?

— Няма — казах, като си мислех радостно какво всъщност бих направил, ако се изправя лице в лице с доктора. — Ще му поставя някакъв капан и ще изчакам да влезе в него. — „И после…“ — помислих си, но не го казах на глас на Дебора.

— Е, ти не си Оскар — отвърна тя.

— Както и повечето от нас — казах. — Накъде се е отправил?

Тя сви вежди и поклати глава.

— Точно сега обикаля наоколо, а Доукс го следи.

— Къде според нас ще ни отведе?

Дебора пак поклати глава и засече някакъв стар открит кадилак, натъпкан с цвилещи юноши.

— Няма значение. — И натисна газта до дупка. — Оскар все още е най-добрият ни шанс. Ако се опита да се измъкне, ще го хванем, но дотогава трябва да не го изпускаме от очи.

— Наистина страхотна идея. Но какво точно предполагаме, че може да стане?

— Не знам, Декстър! — сопна ми се тя. — Но знаем, че този човек ще е мишена рано или късно, нали? А сега и той го знае. Така че може би просто иска да разбере дали го следят, преди да избяга. Гадост — добави и рязко изпревари един стар камион, натоварен с кафези с пилета: караше най-много с петдесет километра, без задни светлини, трима мъже седяха върху кафезите и придържаха с една ръка опърпаните си шапки, а с другата — пилетата. Дебора им изпищя със сирената, докато ги изпреварваше, но ефектът беше нулев: мъжете дори не мигнаха.

— Така или иначе — каза тя, когато отново полетяхме напред, — Доукс ни иска откъм Маями за подкрепление. Оскар не може да хитрува много. Ще караме успоредно на Бискейн.

В това имаше смисъл. От Маями Бийч Оскар можеше да избяга във всяка посока. Ако се опиташе да се отправи на север, оттатък Холоувър Парк, и пресечеше, щяхме да сме там и да го заловим. Освен ако не го чакаше скрит хеликоптер, щяхме да го спипаме. Дебора вече шофираше по-спокойно. Поне засега не беше прегазила никого.

При летището свихме на изток по шосе 836. Трафикът се сгъсти и Дебора криволичеше насам-натам, яростно съсредоточена. Пазех мислите си за себе си, докато тя проявяваше годините си тренинг в трафика на Маями, като постигаше непрекъсната висока скорост в състезанието. Благополучно взехме разклона с път 1–95 и се спуснахме по булевард „Бискейн“. Поех дълбоко дъх, когато намали до нормална скорост.

Радиото изпращя и долетя гласът на Доукс:

— Морган, къде ти е двайсетицата?

Дебора взе микрофона и каза:

— Бискейн при страничен път Макартър.

Последва кратка пауза, после Доукс каза:

— Спря пред подвижния мост на Венецианския път. Покрийте го откъм вашата страна.

— Разбрано — отговори Дебора. — Край на връзката.

Не можах да се стърпя и казах:

— Чувствам се толкова служебен, когато говориш така.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо всъщност.

Тя ме погледна със сериозния поглед на ченге, но с лице все още младо, и само за миг ми се стори, че отново сме хлапета, седим в патрулната кола на Хари и си играем на стражари и апаши, само че този път аз трябваше да съм добрият — много изнервящо усещане.

— Това не е игра, Декстър — каза тя, защото, разбира се, и тя си беше спомнила същото. — Заложен е животът на Кайл. — И чертите й се вмъкнаха отново в сериозното изражение на едра риба, когато продължи: — Знам, че вероятно това няма смисъл за теб, но аз държа на този човек. Той ме кара да се чувствам толкова… О, господи! Ти ще се жениш, а все още никога не си го изпитвал. — Вече почти бяхме стигнали до Венецианския път и тя зави надясно.

— Не ме бива много в чувствата, Дебс — казах. — И наистина не знам нищичко за женитбите. Но не искам да си нещастна.

Тя спря срещу някакъв малък яхтклуб до старата сграда на „Хералд“, помълча и после въздъхна:

— Извинявай.

Това ме свари малко неподготвен, защото, признавам, канех се да кажа нещо много подобно, просто за да поддържам смазани социалните колелета. Почти сигурно бих го оформил малко по-находчиво, но със същия смисъл.

— За какво?

— Нямах намерение да… Знам, че си различен, Декс. Наистина се опитвам да свикна с това и… Но ти все пак си ми брат.

— Осиновен — уточних.

— Това са дивотии и ти го знаеш. Ти си ми брат. И си тук само заради мен.

— Всъщност се надявах да ми се наложи да кажа по радиото „край на връзката“ по-късно.

— Идиот! Но все пак благодаря.

— Няма защо.

Тя взе радиото.

— Доукс, какво прави той?

След кратка пауза Доукс отговори:

— Май говори по клетъчния си телефон.

Свих рамене и казах:

— Може би урежда заминаването си от страната. Или…

Замълчах. Беше прекалено глупаво и затова просто не се бях сетил, но някак си се появи изведнъж, изскочи от сивото вещество и размаха червено флагче.

— Какво? — попита Дебора.

Поклатих глава.

— Не е възможно. Тъпо е. Просто идиотска мисъл, която не иска да се махне.

— Колко идиотска?

— Ами ако… Казах ти, че е тъпо.

— Много по-тъпо е да шикалкавиш — сопна се тя. — Казвай!

— Ами ако Оскар се е обадил на чичко доктор и се опитва да се спазари за бягство? — Бях прав. Наистина звучеше тъпо.

— Да се пазари с какво?

— Ами… — казах. — Доукс каза, че носи сак. Така че може да има пари, облигации, платими на приносителя, скъпи пощенски марки. Откъде да знам? Но вероятно има нещо, което може да е дори по-ценно за нашия приятел хирурга.

— Като например?

— Може би знае къде се крие всеки член на стария екип.

— Да бе — избухна тя. — Да предаде всички останали заради собствения си живот? — Задъвка устна, докато го обмисляше. След миг-два поклати глава.

— Доста невероятно.

— „Невероятно“ е доста далече от „тъпо“.

— Оскар би трябвало да знае как да се свърже с доктора.

— Един призрак винаги намира начин да се свърже с друг. Има си списъци, база данни, контакти — знаеш го. Не си ли гледала „Гранична идентичност“?

— Гледала съм я. Но откъде да знаем дали Оскар я е гледал?

— Казвам само, че е възможно.

— Хм — отговори Дебора. Гледаше през прозореца замислено. После поклати глава. — Кайл каза нещо — че след време забравяш от кой отбор си, сякаш си свободна бейзболна агенция. Така че се сприятеляваш с момчетата от другата страна и… Глупости, тъпо е.

— Така че на която страна и да е Данко, Оскар може да намери начин да стигне до него.

— И какво от това? Ние не можем.

И двамата замълчахме за няколко минути. Предполагам, че Дебс мислеше за Кайл и се питаше дали ще го намерим навреме. Опитвах се да си представя, че също толкова много държа на Рита, и изобщо не успявах. Както толкова проницателно беше подчертала Дебора, аз бях сгоден, но все още не бях хлътнал. Нито пък някога ще хлътна, което винаги съм смятал за дар божи. Винаги съм чувствал, че е за предпочитане да мисля с мозъка си, отколкото с разни други сбръчкани органи, разположени малко по на юг. Така де, съвсем сериозно, хората никога ли не се поглеждат, когато пъхтят разлигавени и потни, отмалели и с насълзени очи? Превърнали се в пълни идиоти заради нещо, което дори животните имат достатъчно акъл да свършат набързо, за да се заемат с нещо по-разумно, като например да си намерят прясно месо?

Е, както вече споменах, аз не бях хлътнал. Така че само гледах над водата към трепкащите светлини на къщите оттатък пътя. Там имаше няколко блока с апартаменти, близо до кабините за събиране на таксата, и зад тях къщи, големи почти колкото тях. Може би ако спечелех от лотарията, щях да си намеря агент за недвижими имоти, който да ми покаже нещо с малък килер, достатъчно голям за фотограф на убийства, който да може да се пъхне в него незабелязано. И докато си мислех това, тих шепот достигна до мен от личната ми задна седалка, но, разбира се, не можех да направя нищо по въпроса, освен може би да благодаря на луната, която висеше над водата. И над същата тази оцветена от луната вода плуваше камбанен звън, известяващ, че подвижният мост се вдига.

Радиото изпращя.

— Размърда се — каза Доукс. — Кани се да профучи по моста. Проследете го — бяла Тойота четворка, спортна.

— Виждам го — каза Дебора по радиото. — След него сме.

Бялата тойота пресече пътя и влезе в 15-а улица само миг преди да се вдигне мостът. След кратка пауза, за да я остави да мине пред нас, Дебора я последва. На Бискейн нашият човек зави надясно и след миг и ние след него.

— Насочва се на север по Бискейн — каза Дебора по радиото.

— След него — каза Доукс. — Аз ще го последвам оттук.

Четворката се движеше с нормална скорост през умерения трафик, само с някакви десетина километра над нормално разрешените в Маями, което се смята за туристическа скорост, достатъчно ниска, за да заслужава нервните клаксони на колите, които я задминаваха. Но на Оскар, изглежда, не му пукаше: спазваше всички пътни знаци и стоеше в дясната лента, караше, сякаш няма къде точно да отиде и просто е поизлязъл за релаксиращо шофиране след вечеря.

Когато стигнахме 79-а улица, Дебора взе радиото и каза:

— Минаваме седемдесет и девета. Не бърза, продължава на север.

— Край на връзката — каза Доукс и Дебора ме погледна.

— Нищо не съм казал — отбелязах.

— Но си го помисли — каза тя.

Пътувахме на север, като два пъти спирахме поради пътни знаци. Дебора внимаваше да стои няколко коли зад него, което си е подвиг в трафика на Маями, където повечето коли се опитват да заобиколят, да прескочат или да преминат през другите. Кола на пожарната мина с вой в обратна посока, надуваше сирените на кръстовищата. Ако се съдеше по въздействието върху останалите коли, това си беше блеене на агънце. Те не обръщаха внимание на сирената и се бяха вкопчили в трудно завоюваните си места в претъпкания трафик. Човекът зад волана на пожарната, и той естествено шофьор от Маями, просто изпълняваше със сирената и клаксона Дует за трафик.

Стигнахме до 123-та улица, последното място за пресичане обратно към Маями Бийч, преди 826-а да завие към Северен Маями Бийч. Оскар продължи да кара на север. Дебора го каза на Доукс по радиото.

— Къде отива, дявол да го вземе? — измърмори, след като остави радиото.

— Може би просто се разхожда — казах. — Вечерта е много хубава.

— Аха. Искаш ли да напишеш сонет?

При нормални обстоятелства щях да имам чудесен отговор на това, но може би поради вълнуващия характер на нашето преследване не ми хрумна нищо. И все пак Дебс вероятно щеше да се възползва от тази победа, колкото и малка да беше. След няколко пресечки Оскар внезапно ускори, вмъкна се в лявата лента и прекоси наляво през насрещното движение, като предизвика мощно кресчендо от сърдити клаксони.

— Тръгва на запад по сто трийсет и пета улица — каза Дебора на Доукс.

— Пресичам зад вас — отговори Доукс. — На Броуд.

— Какво има на сто трийсет и пета? — зачуди се Дебора.

— Летище „Опа-Лока“ — казах. — На два-три километра пред нас.

— По дяволите — каза тя и взе радиото. — Доукс, летище „Опа-Лока“, точно пред нас.

— Пред мен — отговори той и чух сирената му, преди радиото да щракне.

Летище „Опа-Лока“ отдавна беше популярно сред хората на наркотрафика, както и сред тези по тайните операции. Това беше удобната им последователност, като се има предвид, че разделителната линия между двете дейности често е съвсем размазана. Оскар като нищо можеше да има самолет, който да го чака там, готов бързо да го изнесе от страната до почти всяко място в Карибския басейн или Централна или Южна Америка. Имаше и връзка с целия останал свят, разбира се, макар да се съмнявах, че би се насочил към Судан или дори Бейрут. Някъде в Карибите беше по-вероятно, но във всеки случай да офейкаш от страната явно беше разумна постъпка при дадените обстоятелства. А Опа-Лока изглеждаше логично място за тръгване.

Оскар пътуваше вече малко по-бързо, макар че 135-а улица не беше толкова широка, колкото булевард „Бискейн“. Стигнахме до един малък мост и щом мина по него, Оскар внезапно ускори.

— По дяволите, нещо го е изплашило — каза Дебора. — Сигурно ни е забелязал. — Натисна газта, за да го настигне. Все още бяхме на две-три коли зад него, макар вече да нямаше смисъл да се преструваме, че не го преследваме.

Нещо наистина го беше изплашило, защото Оскар караше диво, опасно близо до катастрофа. Дебс естествено нямаше намерение да загуби в пикливо състезание като това. Караше плътно зад него, провираше се между колите, които все още се опитваха да се съвземат от срещите си с Оскар. Точно пред нас той сви към лявата лента, като накара един стар буик да се завърти, удари решетката му и се хвърли през някаква верижна ограда в предния двор на една светлосиня къща.

Нима нашата малка незабележима кола беше достатъчна да накара Оскар да се държи така? Беше приятно да си го помислиш и това ме караше да се чувствам много важен, но не го вярвах, пък и досега той беше действал хладнокръвно и контролирано. Ако искаше да се отърве от нас, по-вероятно би направил някаква внезапна и хитра маневра, като например да се хвърли към подвижния мост, когато той вече беше започнал да се вдига. Защо внезапно беше изпаднал в паника? Просто за да направя нещо, се наведох напред и погледнах в страничното огледало. Печатните букви в него ми подсказаха, че нещата са по-близо, отколкото изглеждат. При настоящите обстоятелства това беше много безрадостна мисъл, защото в огледалото в момента имаше само едно нещо.

Раздрънкан бял фургон.

Който следваше и нас, и Оскар. Със същата скорост, като буквално копираше завоите ни.

— Е — казах, — не е глупаво в края на краищата. — И повиших глас, за да надвикам воя на гумите и клаксоните на другите шофьори.

— Дебора — казах. — Не бих искал да отвличам вниманието ти от шофирането, но ако имаш миг време, би ли погледнала в огледалото за задно виждане?

— Какви ги дрънкаш, дяволите да те вземат? — изръмжа тя, но хвърли поглед към огледалото. Беше голям късмет, че бяхме на прав участък, защото за секунда тя почти забрави за волана и изпъшка:

— Мамка му!

— Да, точно това си помислих — казах.

Кръстовището с 1–95 беше на пътя право пред нас и тъкмо преди да го отминем, Оскар сви рязко надясно през трите ленти коли и влезе в страничната уличка, успоредна на главното шосе. Дебора изруга и завъртя волана, за да го последва.

— Кажи на Доукс! — викна и аз послушно взех радиото.

— Сержант Доукс — казах. — Не сме сами.

Радиото изсъска веднъж.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? — каза Доукс, сякаш беше чул отговора на Дебора и толкова му се беше възхитил, че се чувстваше задължен да го повтори.

— Току-що завихме по Шесто авеню, следи ни бял фургон. — Отговор нямаше, така че повторих: — Повтарям: фургонът е бял.

Този път имах голямото удоволствие да чуя Доукс да реве:

— Мамицата му!

— Точно това си помислихме и ние — казах.

— Не, по дяволите — измърмори Дебора през зъби, после изтърси нещо наистина много мръсно. Изкушавах се да добавя нещо подобно, защото щом Доукс изключи радиото, Оскар се насочи нагоре към рампата за 1–95 с нас след себе си и в последната възможна секунда зави надолу по павирания наклон към 6-о авеню. Тойотата подскочи, когато докосна платното, и се люшна като пияна надясно за миг, после ускори. Дебора натисна спирачки и се завъртяхме. Белият фургон се плъзна напред покрай нас, заподскача надолу по наклона и почти настигна тойотата. След половин секунда Дебора ги последва.

Пътят беше тесен, с редица къщи отдясно, висока дига от жълт цимент отляво и шосе 1–95 отгоре. Набирахме скорост. Двойка дребнички старци, държаха се за ръце, спряха на тротоара, за да видят стремителния ни парад. Може и да си въобразявам, но като че ли подхвръкнаха от вятъра, причинен от колата на Оскар и фургона.

Скъсихме малко разстоянието, но белият фургон също се приближи повече до тойотата. Оскар обаче набра скорост, не спря на един стоп и ни накара почти да се блъснем в някакъв пикап, който се завъртя в кръг в опит да избегне тойотата и фургона и се натресе в пожарен кран. Дебс обаче само стисна зъби, промуши се покрай пикапа, без да обръща внимание на клаксоните и фонтана вода от разбития кран, и успя да навакса пропуснатото до следващата пресечка.

Видях напред червените светлини на голямо кръстовище. Плюс непрекъснат поток коли, пресичащи пътя ни. Разбира се, никой не живее вечно, но това наистина не беше начинът, по който бих си избрал да умра. Гледането на телевизия с Рита внезапно придоби изключителна привлекателност. Понечих да измисля учтив, но убедителен начин да накарам Дебора да спре и поне за миг да се полюбува на пейзажа, но точно когато ми трябваше най-много, моят могъщ мозък беше изключил и докато го задействам отново, Оскар вече беше приближил светофарите.

Вероятно беше ходил на черква тази седмица, защото светна зелено точно когато той прелетя през кръстовището. Белият фургон го следваше плътно, но рязко спря, за да избегне една малка синя кола, която се опитваше да мине на жълто, и дойде нашият ред — светна зелено. Кривнахме край фургона и почти бяхме успели, но това е Маями в края на краищата, и един бетоновоз мина на червено след синята кола, право пред нас. Успях все пак да преглътна, докато Дебора качваше левите колела на тротоара. Само след миг отново бяхме на платното.

— Много приятно — казах, когато Дебора отново натисна газта. И много вероятно бе тя да е намерила време да ми благодари за комплимента, ако белият фургон не реши в същия момент да се възползва от забавянето ни, за да изостане отново зад нашата кола и да ни връхлети. Колата ни отхвръкна наляво, но Дебора успя да я изправи.

Фургонът ни чукна отново, по-силно, точно зад моята врата, и докато аз рязко политнах напред, вратата се отвори широко. Колата ни се люшна и Дебора натисна спирачката — може би не най-добрата стратегия, тъй като фургонът в същия момент се засили и удари вратата ми толкова силно, че тя се откъсна и заподскача, здравата тресна фургона около задното колело и се затъркаля по пътя, като хвърляше искри.

Видях, че фургонът леко се разклати, и чух шляпащото похлопване на спукана гума. След това бялата стена връхлетя върху нас още веднъж. Нашата кола подскочи, плъзна се наляво и проби телената ограда, разделяща страничното шосе от рампата, която слизаше от I-95. Завъртяхме се, сякаш гумите ни бяха от масло. Дебора отчаяно се бореше с волана. Но, разбира се, аз не бях ходил на черква тази седмица и едно голямо червено субару се натресе в задната ни броня. Мярнах за миг окосена трева и къс небе, после някъде долу вода и въздушната възглавница на пътническото място избухна в лицето ми. Почувствах се като на бой с възглавници с Майк Тайсън.