Декстър: Острието на ножа

23.

Винс Масуока имаше малка къща в северната част на Маями, в края на глухата Североизточна 125-а улица. Беше боядисана в бледожълто с пастелни морави корнизи, което ме накара наистина да поставя под въпрос своя вкус по отношение на колегите си. Имаше няколко много добре оформени храста в предния двор и градина с кактуси край входната врата, и редица от онези зареждани от слънцето лампи — осветяваха калдъръмената пътека към входната врата.

Бях идвал тук веднъж, преди малко повече от година, когато Винс по някаква причина беше решил да устрои парти с маски. Бях довел Рита, доколкото цялата цел на костюмирането беше да те видят облечен в костюм. Тя беше Питър Пан, а аз бях Зоро, разбира се, Мрачният отмъстител с готовото острие. Винс ни отвори с обвила тялото му сатенена пелерина и с кошница плодове на главата.

— Джей Едгар Хувър? — попитах.

— Близко сте. Кармен Миранда — отговори той и ни отведе до фонтан от смъртоносен плодов пунш. Отпих глътка и реших да си остана на газирани напитки, но това, разбира се, беше преди превръщането ми в лочещ бира червенокръвен мъжкар. Звучеше непрекъснат саундтрак от монотонна техно-поп музика, включена на децибели, предназначени да предизвикат доброволна саморъчна мозъчна хирургична операция, и партито беше тръгнало изключително гръмогласно и оживено.

Доколкото знаех, оттогава Винс не беше правил подобни събирания, поне не в този мащаб. И все пак споменът за онова парти явно все още беше жив, защото за Винс не беше трудно да събере ентусиазирана тълпа за мое унижение след предупреждение от само двадесет и четири часа. Верен на думата си, той се беше погрижил за мръсни филми, които се показваха из цялата къща по няколко монитора, беше инсталирал няколко дори навън, във вътрешния си двор. И, разбира се, чешмата с плодов пунш си беше на мястото.

Понеже слуховете за онова първо парти бяха все още свежи по агенция „Партенка“, беше претъпкано с грубияни, повечето мъже, които нападаха пунша, сякаш беше обявена награда за онзи, който пръв постигне постоянно мозъчно увреждане. Дори познавах няколко от участниците. Анхел Батиста Нямам-нищо-общо беше пристигнал направо от работа заедно с Камила Фиг и шепа други чешити от съдебната лаборатория, и няколко ченгета, които познавах, в това число четиримата, които не прецакаха всичко за сержант Доукс. Останалите от тълпата сякаш бяха насъбрани от южния плаж наслуки според способността си да викат силно и пронизително „Уууу!“, когато музиката се сменяше или видеото показваше нещо особено непристойно.

На партито не му трябваше много, за да се превърне стабилно в нещо, за което всички щяхме да съжаляваме много дълго. До девет без петнадесет бях останал единственият, който все още можеше да стои на краката си без чужда помощ. Повечето ченгета се бяха настанили до крана с пунш в унила редица от бързо предлагани чаши. Анхел Нямам-нищо-общо лежеше под масата мъртвешки заспал с усмивка на лицето. Гащите му бяха смъкнати и някой му беше остригал с машинка гола ивица от челото, през темето и до тила.

При това положение беше идеалното време да се измъкна незабелязан и да проверя дали сержант Доукс вече е пристигнал. Както се оказа обаче, бях сбъркал. Не бях направил и две крачки към вратата, когато някой се стовари върху мен изотзад. Бързо се извъртях и видях, че е Камила Фиг: опитваше се да се покатери на гърба ми.

— Зззддрасти — каза ми с много сияйна и малко размазана усмивка.

— Здравей — казах бодро. — Нещо за пиене?

Тя смръщи вежди.

— Не ща. Само исках да ти кажа здрасти. — Намръщи се още по-силно. — Леле, много си готин. Винаги съм искала, да ти го кажа.

Е, горкото същество явно беше пияно, но дори при това положение — готин? Аз? Предполагам, че прекаляването с алкохола може да замъгли зрението, но хайде де — какво може да е готино у човек, който по-скоро ще те изкорми, отколкото да ти стисне ръката? И във всеки случай бях изчерпал лимита си за жени с една, Рита. Доколкото си спомнях, с Камила рядко бяхме разменяли повече от три думи. Тя никога не беше споменавала моята предполагаема готиност. И като че ли ме избягваше всъщност, предпочиташе да пламне и да се загледа настрани, отколкото да ми каже просто „добро утро“. А сега фактически ме насилваше. Имаше ли смисъл това?

Във всеки случай нямах достатъчно време за разгадаване на човешкото поведение.

— Благодаря — отговорих и се опитах да отвинтя Камила от себе си, без да причиня сериозни увреждания на някой от двама ни. Тя беше сключила ръце около шията ми и аз ги отлепих, но пък иначе се беше залепила като подводен рак за кораб. — Мисля, че имаш нужда от малко чист въздух, Камила — казах с надеждата, че тя може да разбере намека и да ме пусне. Вместо това тя се притисна още по-плътно, буквално смачкваше лицето си в моето, докато аз трескаво се дърпах.

— Ще си получа чистия въздух направо тук — каза, сви устни в нацупена целуваща гримаса и ме бутна назад. Блъснах се в един стол и тя едва не падна върху мен.

— Ъъъ… искаш ли да седнеш? — попитах с надежда.

— Не — отговори тя и ме задърпа надолу към лицето си с невероятна сила. — Искам да се чукам.

— Хм… така ли? — заекнах, завладян от абсолютно шокиращото нахалство и абсурдност на ставащото. Нима всички жени са побъркани? Не че мъжете са много стока. Партито приличаше на аранжирано от Йеронимус Бош, с Камила, готова да ме замъкне зад фонтана, където без съмнение чакаше банда с готови чучури, за да й помогне да ме изнасили. Но ми хрумна, че вече имам чудесен претекст за избягване на изнасилването. — Женя се, нали знаеш. — Колкото и да ми беше трудно да призная, беше повече от честно поне веднъж това да ми се притече на помощ.

— Ко’пле — каза Камила. — Хубаво ко’пеле. — И внезапно се свлече. Едва успях да я хвана и да я спася от падане на пода.

— Сигурно — казах. — Но във всеки случай мисля, че трябва да си починеш малко. — Опитах да я наместя на стола, но това беше все едно да наливаш мед върху острие на нож и тя се стече на пода.

— Готино коппп’ле — изфъфли и затвори очи.

Винаги е приятно да научиш, че колегите ти гледат добре на теб, но моята романтична интерлюдия ми беше отнела вече няколко минути и беше крайно необходимо да побързам да се свържа със сержант Доукс. И така, след като оставих Камила сладко да потъне в росните си любовни сънища, отново се отправих към входната врата.

И отново бях отклонен, този път от диво нападение по ръката. Самият Винс сграбчи бицепса ми и ме отмъкна настрана от вратата, като ме върна в сюрреализма.

— Хей! — изчурулика. — Хей, купонджията! Къде си тръгнал?

— Май си забравих ключовете на колата — отговорих, като се мъчех да се откача от мъртвата му хватка. Но той само ме дръпна още по-силно.

— Не, не, не — забъбри и ме повлече към фонтана. — Това парти е твое, никъде няма да ходиш.

— Партито е чудесно, Винс — казах. — Но наистина трябва да…

— Пиеш — каза той, цопна една чаша във фонтана и ми я бутна така, че тя се разплиска върху ризата ми. — Това ти трябва. Банзай! — Вдигна своята чаша и я изльока. За щастие на всички заинтересовани, алкохолът го отпрати към пристъп на кашлица и успях да се изплъзна.

Изминах целия път до вратата и дори част от пътеката, когато той цъфна на прага.

— Хей! — изкрещя ми. — Не бързай де! Ей сега идват стриптийзьорките!

— Връщам се веднага — викнах. — Налей ми едно!

— Правилно! — каза той с фалшива усмивка. — Банзай! — И се върна при веселящите се с бодро ръкомахане.

Огледах се за Доукс.

Той трябваше да е паркирал точно отсреща и би трябвало да го забележа веднага, но не го открих. После обаче видях добре познатия ми кафяв таурус и разбрах колко хитро е постъпил. Беше спрял под едно голямо дърво, което спираше светлината на уличните лампи. Точно така би направил човек, който се опитва да се скрие, но в същото време това би позволило на доктор Данко да е сигурен, че може да се приближи, без да го видят.

Приближих до колата и прозорчето се смъкна.

— Още го няма — каза Доукс.

— Предполага се, че ще влезеш вътре да пийнеш — казах.

— Не пия.

— Ти явно и по партита не ходиш, иначе щеше да знаеш, че не можеш да участваш в тях, като си седиш в колата.

Сержант Доукс не каза нищо, но стъклото се вдигна и после вратата се отвори и той слезе.

— Какво ще правиш, ако дойде сега?

— Ще разчитам на чара си да ме спаси — отговорих. — А сега влизай вътре, докато тук-там още е останал някой в съзнание.

Тръгнахме да пресичаме улицата заедно, не съвсем хванати за ръце, но това изглеждаше толкова странно при тези обстоятелства, че все едно бяхме. Когато стигнахме до средата, една кола зави иззад ъгъла и засили към нас. Щеше ми се да избягам и да се гмурна в редицата олеандри, но понеже се гордея с леденото си самообладание, вместо това само погледнах приближаващата кола. Тя намали и с Доукс вече бяхме пресекли улицата, докато тя стигне до нас.

Доукс се обърна да я погледне, аз също. Нас пък ни гледаше редица от пет навъсени юношески лица. Един от младежите обърна глава и каза нещо, другите се разсмяха. Колата си продължи по пътя.

— По-добре да влезем — казах. — Тия са опасни.

Доукс не отговори. Изчака колата да завие на ъгъла, после тръгна към къщата на Винс. Вървях зад него, настигнах го точно навреме, за да му отворя вратата.

Бях навън само пет минути, но броят на „труповете“ беше нараснал значително. Две от ченгетата до фонтана се бяха проснали на земята, един от бежанците от Южния плаж повръщаше в кристална купа, в която само преди минути бе имало желирана плодова салата. Музиката гърмеше нетърпимо. Откъм кухнята чух Винс да крещи: „Банзай!“, подкрепен от дрезгав хор.

— Надежда всяка оставете! — казах на сержант Доукс, а той измърмори нещо като: „Педерастчета!“, поклати глава и влезе.

Нито пи, нито танцува. Намери си един ъгъл без проснато в припадък тяло и просто застана там, приличаше на преоценена статуя на смъртта на студентско парти. Чудех се дали не трябва да му помогна да се включи в купона. Може би трябваше да му пратя Камила Фиг да го съблазни.

Гледах как милият сержант стои в ъгъла и се оглежда и се питах какво ли си мисли. Хубав образ: Доукс мълчалив и сам в ъгъла, докато навсякъде около него бурно кипи човешки живот. Може би щях да изпитам прилив на симпатия, забълбукала към него, стига да бях способен да чувствам. Той изглеждаше съвършено недокоснат от цялото събитие, не реагира дори когато двама от бандата от Южния плаж изтърчаха голи покрай него. Очите му попаднаха на най-близкия монитор, който обрисуваше някакви доста стряскащи и оригинални пози с участие на животни. Доукс ги гледаше без никакъв интерес, без капка емоция. Просто поглед. После очите му се отместиха към ченгетата на пода, Анхел под масата, и Винс, водещ редица танцуващи конга откъм кухнята. Очите му изминаха целия път до мен и той ме погледна с точно същата липса на изражение. После дойде при мен и каза:

— Докога ще киснем тук?

Отправих му най-откровената си усмивка.

— Малко е прекалено, нали? Цялата тази радост и веселие. Вероятно те изнервят.

— Карат ме да поискам да си измия ръцете — отговори той. — Ще чакам отвън.

— Дали е уместно?

Той кимна към водената от Винс редица танцуващи конга, истински образец за конвулсивно веселие.

— А това? — попита. И, разбира се, донякъде беше прав, макар че от изчистената гледна точка на смъртната болка и ужаса една редица за конга не можеше реално да се конкурира с доктор Данко. От друга страна, предполагам, че все пак трябва да се има предвид човешкото достойнство, ако то наистина съществува някъде. В момента — огледах стаята — това не ми изглеждаше възможно.

Входната врата се отвори рязко. С Доукс се обърнахме натам, с всичките ни рефлекси нащрек, и добре, че бяхме подготвени за опасност, защото иначе щяхме да бъдем обсадени от две полуголи жени, които носеха касетофон.

— Здрасти! — извикаха те и бяха възнаградени с нестроен рев „УУУУУУ!“ от танцьорите на конга.

— Здрасти! — извика Винс. — Хей, чуйте ме! Стриптийзьорките дойдоха! Банзай! — Разнесе се още по-мощно „УУУУУУУ!“ и едно от ченгетата с много мъка успя да се втренчи в мацетата и да изломоти:

— Сссстриптийзьорки.

Доукс огледа стаята, после мен.

— Ще изляза — каза и тръгна към вратата.

— Доукс! — казах. Наистина не беше най-умното. Но не успях да направя и крачка след него, защото ме нападнаха.

— Пипнах те! — изрева Винс и ме стисна в мечешка прегръдка.

— Винс, пусни ме! — казах.

— Д-д-дума да не става! — изкикоти се той. — Ей! Помогнете ми да се справя с тоя срамлив годеник! — Сред бившите танцьори на конга настъпи вълнение и внезапно се оказах в центъра на меле, което ме понесе към стола, от който Камила Фиг вече беше паднала в несвяст. Борех се да се измъкна, но беше невъзможно. Бяха прекалено много, прекалено препълнени с ракетното гориво на Винс. Можех само да гледам как сержант Доукс, с последен кръвнишки поглед, който можеше да разтопи и камък, излезе навън.

Тръшнаха ме на стола и застанаха около мен в плътен полукръг, и беше ясно, че няма да мога да мръдна. Надявах се Доукс да е толкова добър, колкото си мислеше, защото явно за известно време можеше да разчита само на себе си.

Музиката спря и чух познат звук, от който настръхнах: пращенето на широко тиксо, което се размотаваше от ролката — собствената ми любима прелюдия към Концерт за острие на нож. Някой държеше ръцете ми, а Винс ме уви три пъти и ме прикова към стола. Тиксото не беше достатъчно стегнато, за да ме удържи, но със сигурност щеше да ме забави достатъчно, за да позволи на тълпата да ме нападне.

— Давайте! — извика Винс и едната стриптийзьорка включи касетофона и шоуто започна. Другата, начумерена чернокожа, започна да се кълчи пред мен и да смъква основните си дрешки. После, почти съвсем гола, седна в скута ми и облиза ухото ми, въртеше задник. След това притисна главата ми между гърдите си, изви гръб и отскочи назад, а другата, с азиатски черти и руса коса, пристъпи напред и повтори цялата процедура. След като се повъртя в скута ми за малко, към нея се присъедини първата и двете седнаха заедно от двете ми страни. После се наведоха напред, така че гърдите им се триеха в лицето ми, и започнаха да се целуват.

На това място милият Винс им подаде по голяма чаша от своя убийствен плодов пунш и те ги изпиха, без да спират да се въртят. Едната измърмори:

— Ууу, хубав пунш. — Не разбрах коя от двете го каза, но и двете явно бяха съгласни. Започнаха да се извиват много по-силно и тълпата около нас започна да вие като глутница по пълнолуние. Разбира се, гледката пред мен беше донякъде затъмнена от четири много големи и неестествено твърди цици — по две от всеки цвят, — но във всеки случай май всички освен мен се забавляваха страхотно.

Понякога се налага човек да се запита дали има някаква зла сила с изкълчено чувство за хумор, която управлява нашата вселена. Познавам достатъчно добре мъжките индивиди, за да знам, че повечето от тях биха дали по някоя излишна част от тялото си, за да са на моето място. А пък аз си мислех, че също толкова охотно бих се разделил с една-две свои части, само за да се измъкна от този стол и да избягам от голите гърчещи се жени. Разбира се, бих предпочел частите да са от нечие друго тяло, но бодро бих ги събрал.

Но няма справедливост на този свят. Двете стриптийзьорки седяха в моя скут, подскачаха в ритъма на музиката и се потяха неудържимо върху хубавата ми копринена риза и една върху друга, докато тълпата около нас беснееше. След което всичко заприлича на безкраен престой в чистилището, прекъснат от Винс, който донесе на стриптийзьорките още две чаши пунш и те най-после станаха от скута ми и затанцуваха покрай наобиколилата ги тълпа. Докосваха лица, отпиваха от чашите на купонджиите и сграбчваха нечий случайно попаднал им чатал. Използвах разсейването им, за да освободя ръцете си и да махна тиксото и чак тогава забелязах, че никой не обръща никакво внимание на Декстър с трапчинките, теоретичния Мъж на вечерта. Бърз поглед наоколо ми показа защо: всички в стаята бяха застанали в кръг с увиснали ченета и гледаха двете стриптийзьорки, които танцуваха вече съвсем голи, лъснали от пот и разлято питие. Винс приличаше на карикатура, както беше застанал с почти изскочили очи, но беше в хубава компания. Всеки, у когото още беше останала капка съзнание, беше в подобна поза, вторачен, без да диша. Можех да профуча през стаята, яхнал пламтяща метла, и никой нямаше да ми обърне капка внимание.

Станах, внимателно минах зад тълпата и се измъкнах навън. Мислех си, че сержант Доукс ще чака някъде близо до къщата, но той не се виждаше никъде. Пресякох улицата и надникнах в колата му. И тя беше празна. Огледах улицата — нищо. От Доукс нямаше и следа.

Беше изчезнал.