Декстър: Острието на ножа

25.

Няколко минути само стоях и гледах къщата, отчасти защото съм предпазлив. Всъщност не видях кой караше лодката и беше възможно докторът все още да се спотайва вътре в очакване да види какво ще стане. Пък и, честно казано, не исках да ме нападат още някакви кресливи хищни пилци.

Но след още няколко минути, през които не се случи съвсем нищо, разбрах, че трябва да вляза в къщата и да я огледам. И така, като заобиколих отдалече дървото, където спеше проклетата птица, приближих до къщата.

Вътре беше тъмно, но не и тихо. Чувах нещо като тихи удари, следвани от мигове на ритмично пъшкане и от време на време скимтене. Не ми приличаше на шум, който ще вдига някой, притаен за смъртоносна засада. Напротив, много приличаше на звук, издаван от някой, който е вързан и се опитва да се освободи. Нима доктор Данко бе офейкал толкова бързо, че да изостави сержант Доукс?

И отново установих, че целият ми мозък е залят от възторжено изкушение. Сержант Доукс, моят неприятел, вързан вътре, опакован като подарък и поднесен ми в прекрасна обстановка. Всички инструменти и материали, които бих пожелал, никаква жива душа на километри, и когато свърша, мога само да кажа: „Съжалявам, стигнах прекалено късно. Погледнете какво е направил онзи ужасен доктор Данко на горкия сержант Доукс“. Идеята беше опияняваща и дори всъщност се поколебах малко, докато й се наслаждавах. Разбира се, това беше само мислено: несъмнено никога не бих направил нещо подобно, нали? Тоест бих ли, наистина? Декстър? Ало? Защо така ти текат лигите, милото ми момче?

Категорично не, не и аз. Ами че аз бях стълб на морала в духовната пустиня на Южна Флорида. През повечето време бях безукорен, излъскан до блясък, яхнал верния си жребец. Сър Декстър Избавителя. Или поне вероятен избавител. Като се вземат предвид всички обстоятелства. И така, отворих вратата и влязох.

Веднага след вратата се притиснах с гръб към стената просто от предпазливост и пипнешком потърсих ключа на осветлението. Напипах го, където би трябвало да бъде, и го щракнах.

Както и първата Данкова бърлога за злодеяния, тази беше мебелирана твърде оскъдно. И тук основен предмет в стаята беше голяма маса в центъра. На отсрещната стена имаше огледало. Отдясно отвор за врата без врата водеше към нещо като кухня, а отляво имаше затворена врата, може би спалня или баня. Точно срещу мен имаше друга преградна врата, която водеше навън — през нея може би беше избягал Данко.

А на масата имаше нещо със светлооранжева престилка. Изглеждаше сравнително човекоподобно.

— Помощ, помощ, помощ… — каза нещото и аз отидох при него.

Ръцете и краката му бяха омотани с широко тиксо естествено — както би направило всяко опитно изтънчено чудовище. Докато режех тиксото, го изучавах, чувах го, но всъщност не слушах постоянното му бърборене: „О, слава Богу, о, моля те, о, Боже, освободи ме, приятел, бързай, бързай, за бога. О, Господи, защо се забави толкова, Боже, благодаря ти, знаех, че ще дойдеш“, или нещо подобно. Черепът му беше напълно избръснат, дори веждите. Но не можеше да се сбърка тежката мъжествена брадичка и белегът, пресичащ лицето му. Беше Кайл Чътски.

Във всеки случай повечето от него.

Когато махнах тиксото и Чътски успя да се размърда и да седне, стана ясно, че му липсват лявата ръка почти до рамото и десният крак до коляното. Останките им бяха превързани с чиста бяла марля, нищо не се просмукваше през нея. И този път много чиста работа, макар да не ми се вярва, че Чътски би оценил грижите, които беше положил Данко при отстраняването на тези крайници. А колко от ума на Чътски липсваше също още не беше ясно, макар че несекващото му лигаво вайкане с нищо не допринасяше да ме убеди, че е способен да се контролира.

— О, боже, приятел — каза той. — О, Исусе! О, слава богу, ти дойде! — И притисна глава до рамото ми, и заплака. Тъй като имах пресен опит от подобна ситуация, знаех точно какво трябва да направя. Потупах го по гърба и казах:

— Хайде, хайде. — Беше дори още по-непохватно, отколкото когато го правех с Дебора, тъй като чуканчето на лявата му ръка постоянно думкаше по мен и ми беше много трудно да симулирам съчувствие.

Но плачливото състояние на Чътски трая относително малко и когато той най-после се отдръпна от мен и се помъчи да седне, прекрасната ми хавайска риза беше прогизнала. Той шумно подсмръкна — малко прекалено късно за ризата ми — и попита:

— Къде е Деби?

— Счупи си ключицата — отговорих. — В болница е.

— О — каза той и изпъшка отново — дълъг хлипащ звук, който прозвуча като ехо на нещо вътре в него. После бързо погледна зад себе си и се опита да се изправи. — Да се махаме оттук. Той може да се върне.

Не ми беше хрумнало, че Данко може да се върне, но беше вярно. Това е отдавна прилаган трик на хищниците — да избягат и после да кръжат наоколо, за да видят кой души по дирите им. Ако доктор Данко го беше направил, щеше да открие две съвсем лесни мишени.

— Добре — казах. — Първо обаче да огледам набързо наоколо.

Той бързо протегна ръка — дясната, разбира се — и сграбчи моята.

— Моля те, не ме оставяй сам.

— Ще се върна след секунда — казах и опитах да се измъкна. Но той стисна по-здраво и със значителна сила, като се имаше предвид какво беше претърпял.

— Моля те. Поне ми остави пистолета си.

— Нямам пистолет — казах и той се ококори.

— О, боже, о, по дяволите! Божичко, трябва да се разкараме оттук. — Беше обхванат от паника и сякаш всяка секунда пак щеше да се разплаче.

— Добре — казах. — Нека те изправим на твоя крак. — Надявах се да не е забелязал запъването ми. Не исках да изглеждам нечувствителен, но тая работа с липсата на крайници изисква известно реорганизиране на речника. Чътски обаче не каза нищо, само протегна ръка. Помогнах му да се изправи и той се опря на масата. — Дай ми само няколко секунди да огледам другите стаи — казах. Той ме погледна с умоляващи очи, но не каза нищо и аз хукнах да обиколя къщата.

В главната стая, където беше Чътски, не се виждаше нищо, освен работния инструментариум на Данко. Имаше чудесни режещи инструменти и след като грижливо обмислих етичните аспекти, взех един — чудесен нож, предназначен да реже и най-жилава тъкан. Имаше няколко редици шишенца с опиати. Имената им не означаваха почти нищо за мен, с изключение на две-три с барбитурати. Не намерих никакви следи, никакви смачкани листчета с телефонни номера, надраскани на тях, никакви етикетчета от химическо чистене — просто нищичко.

Кухнята беше практически копие на онази в първата къща. Имаше малък хладилник столетник, котлон, масичка за карти с един сгъваем стол — и толкова. Половин кутия с понички стоеше в ъгъла, с една огромна хлебарка, която си ги хапваше. Погледна ме така, сякаш щеше да си брани поничката, така че й я оставих.

Върнах се при Чътски. Той все още стоеше опрян на масата.

— Побързай — каза. — За бога, да се махаме.

— Още една стая — казах и отворих затворената врата срещу кухнята. Както и очаквах, беше спалня. В ъгъла имаше походно легло и на него куп дрехи и клетъчен телефон. Ризата ми изглеждаше позната и ми мина през ума откъде може да се е взела. Измъкнах собствения си телефон и набрах номера на Доукс. Телефонът върху дрехите зазвъня.

— О, ясно — казах, затворих телефона и се върнах при Чътски. Той беше точно където го оставих, макар че, изглежда, щеше да е хукнал да бяга, ако можеше.

— За бога, побързай — викна. — Господи, направо го усещам как ми диша във врата. — Погледна към задната врата и после към кухнята и когато посегнах да му помогна се обърна и погледът му падна върху огледалото, на стената.

Дълго се гледа и после се свлече, сякаш всичките му кости бяха извадени.

— Господи! — И заплака отново. — О, господи!

— Хайде — казах. — Да тръгваме.

Чътски потрепери и поклати глава.

— Не можех дори да помръдна, само лежах и слушах какво е направил с Франк. Беше направо щастлив: „Какво първо? Не? Добре, тогава ръка“. И после свистенето на триона, и…

— Чътски — казах.

— И тогава, когато ме повдигна и каза „осем“, а после „Какво ще кажеш?“ И после…

Винаги е интересно да слушаш за техниката на някой друг, разбира се, но Чътски май беше на път да изгуби и малкото самообладание, което му беше останало, а не можех да си позволя да го оставя да се лигави и по другата страна на ризата ми. Така че го сграбчих за здравата ръка.

— Чътски, хайде. Да се махаме оттук.

Той ме погледна, сякаш не разбираше къде е, после отново се втренчи в огледалото.

— О, господи! — Пое дълбоко въздух на пресекулки и се изправи, като че ли отговаряше на въображаем зов на тръба. — Не е чак толкова лошо. Жив съм.

— Да, жив си — казах. — И ако се размърдаме, можем и двамата да си останем живи.

— Дано — каза той, извърна решително глава от огледалото и се опря на рамото ми. — Да вървим.

Очевидно нямаше голям опит в ходенето на един крак, но пухтеше и подскачаше, тежко увиснал на мен между скоковете. Дори при липсата на някои части все още беше едър мъж и тежеше доста. Точно пред моста спря за малко и погледна през телената ограда.

— Хвърли ми крака там — каза, — на алигаторите. И ме беше нагласил така, че да гледам. Държеше го така, че да го виждам, и после го хвърли, и водата закипя като… — Чувах надигаща се нотка на истерия в тона му, но и той я чу и млъкна, разтрепери се, пое си дъх и каза малко грубо: — Добре де. Да се махаме.

Стигнахме до портата без повече отклонения по линия на спомените и Чътски се облегна на един стълб, докато отварях. Набутах го в колата, вмъкнах се зад волана и запалих. Когато фаровете светнаха, Чътски се облегна назад и затвори очи.

— Благодаря, приятел. Дължа ти страшно много. Благодаря.

— Няма нищо — казах и подкарах към Алеята на алигаторите. Помислих, че Чътски е заспал, но на средата на пътя той заговори:

— Радвам се, че сестра ти не е тук — каза той. — Да ме види такъв. Това е… Виж какво, аз наистина трябва да се оправя, преди… — Млъкна и не проговори почти половин минута. Подскачахме мълчаливо по черния път. Чудех се къде ли е Доукс и какво ли прави. Или може би какво е направено с него. Като стана дума, чудех се къде е и Рийкър и колко скоро ще мога да го заведа на друго място. Тихо, удобно, където да се съсредоточа върху работата си на спокойствие. Питах се какъв ли е наемът на фермата за алигатори „Блалок“.

— Може би е по-добре да не я безпокоя повече — каза Чътски внезапно и чак след малко осъзнах, че говори за Дебора. — Тя вече няма да иска да има нищо общо с мен, какъвто съм сега, а не искам никой да ме съжалява.

— Не се тревожи — казах. — Дебора е абсолютно безжалостна.

— Кажи й, че съм добре и че съм заминал за Вашингтон — каза той. — Така е най-добре.

— Така може да е най-добре за теб — отвърнах. — Но мен тя ще ме убие.

— Ти не разбираш — каза той.

— Не, ти не разбираш. Тя ми каза да те върна. Тя си го е намислила и не смея да не се подчиня. Удря много яко.

Той помълча малко. После въздъхна тежко.

— Просто не знам дали мога да го направя.

— Мога да те върна във фермата за гатори — заявих весело.

Той не каза нищо повече и аз спрях на Алеята на алигаторите, направих първия обратен завой и се отправих назад към оранжевото сияние на хоризонта, сиреч към Маями.