Декстър: Острието на ножа

20.

Не съм чак толкова стеснителен, че да крия скромните си способности. Например със задоволство признавам, че съм над средното ниво по остроумни забележки, и освен това усещам как да накарам хората да ме харесват. Но за да съм съвършено честен към себе си, винаги съм готов да призная и недостатъците си, и едно бързо ровене в душата ми ме принуди да призная, че никога и съвсем, ама съвсем, не съм бил добър в дишането под вода. Докато висях зашеметен на предпазния колан и гледах как водата от езерото, в което бяхме паднали, нахлува и се върти около главата ми, това започна да се очертава като много голям дефект в характера ми.

Последното, което видях от Дебора, преди водата да я покрие, също не беше окуражаващо. Тя висеше на колана си неподвижно, със затворени очи и отворена уста, точно обратно на обикновеното си състояние, което вероятно не беше добър знак. После водата заля очите ми и вече не виждах нищо.

Обичам да мисля също, че реагирам добре в случай на внезапно произшествие, така че съм абсолютно сигурен, че внезапната вцепененост и апатия бяха само резултат на данданията и на удара на въздушната възглавница. Така или иначе, висях във водата надолу с главата доста дълго, както ми се стори, и ме е срам да призная, че през повечето време оплаквах собствения си край. Малкият Покоен Декстър, толкова способен, с още толкова много тъмни субекти за нарязване, а сега така трагично покосен в разцвета на силите си. Уви, Мрачни страннико, аз добре го познавах. И при това горкото момче вече тъкмо беше на път да се ожени. Колко печално, ужасно печално — представих си Рита в бяло, как ридае пред олтара, и как двете дечица хълцат в краката й. Сладката малка Астор, с прическа като надут балон, с бледозелена шаферска рокля, подгизнала от сълзи. И тихият Коуди с мъничък смокинг, вторачен в дъното на църквата в очакване, как си спомня нашия последен риболов и се пита кога отново трябва да забие ножа и бавно да го завърти, загледан в бълбукането на яркочервената кръв край острието, как се усмихва, и тогава…

Задръж, Декстър. Откъде ти идват такива мисли? Реторичен въпрос, разбира се, и нямах нужда от тихото развеселено мърморене на моя вътрешен приятел, за да си отговоря. Но по негово внушение сглобих половината разпръснати парченца на пъзела и разбрах, че Коуди…

Не е ли странно какво си мисли човек, когато умира? Колата беше спряла на сплескания си покрив, единственото й движение беше леко поклащане, беше изцяло пълна с вода, толкова гъста и кална, че не бих видял дори пламъка на изстрел под самия ми нос. Но все пак виждах Коуди съвсем ясно, по-ясно дори отколкото на последната ни среща, когато бяхме в една стая. И застанала зад отчетливото очертание на малката му фигурка се издигаше гигантска тъмна сянка без черти, която някак си сякаш се смееше.

Възможно ли беше? Отново си представих как той щастлив заби ножа в рибата. Спомних си странната му реакция за загубеното куче на съседката: много приличаше на моята, когато като момче ме бяха попитали за съседското куче, което бях откраднал, за да си правя експерименти с него. И си спомних, че и той беше преживял травматизиращи неща, както и аз, когато биологичният му баща ги беше нападал със сестра му с ужасяващ наркомански бяс и ги беше налагал със стол.

Беше напълно немислимо. Странна мисъл, но… Всичките парченца се наместиха. И имаха съвършен, направо поетичен смисъл.

Имах син.

Някой точно като мен.

Но си нямаше приемен баща, който да направлява първите му неумели стъпки в света на рязането на филийки и кубчета. Нямаше си един всевиждащ Хари да го научи да е максималното, на което е способен, да му помогне да се превърне от безцелно дете с ненасочена нужда да убива в целенасочен отмъстител. Нямаше кой внимателно и търпеливо да го води покрай вълчите ями към бляскавото острие на ножа в бъдещето — нямаше си никого, ако Декстър умреше тук и сега.

Би прозвучало много драматично, ако кажа: „Тази мисъл ме пришпори към бясно действие“, а аз съм мелодраматичен само преднамерено, когато имам аудитория. Обаче щом осъзнах истинската природа на Коуди, чух, почти като ехо, дълбок безтелесен глас да казва: „Откачи колана, Декстър“. И някак си успях да накарам натежалите си непохватни пръсти да се насочат към закопчалката и пипнешком да намерят бутона. Струваше ми се, че се опитвам да вдяна конец в игла със задник, но мушках и натисках — и най-после нещо поддаде. Разбира се, в резултат тупнах на тавана на главата си, малко силничко, като се има предвид, че бях във вода. Но шокът от тупването разкъса още няколко паяжини и се изправих и се насочих към отвора, оставен от отнесената врата. Успях да се измъкна през него с лице в няколкото сантиметра тиня по дъното на езерото.

Изправих се и се отблъснах към повърхността. Отблъскването беше доста слабо, но съвсем достатъчно, защото водата не беше дълбока и метър. Застанах на колене, после с мъка се изправих и жадно загълтах чудесния въздух. Колко е вярно, че оценяваме нещата чак когато ги загубим. Колко е ужасно да си представяш всичките нещастници по света, които трябва да са лишени от въздух, хора като…

… Дебора?

Едно истинско човешко същество би помислило за потъващата си сестра много по-рано, но наистина, нека сме честни, само толкова може да се очаква от една имитация след всичко, което бях преживял. И наистина помислих за нея чак сега, може би все още навреме, за да направя нещо смислено. Но макар да нямах нищо против да се втурна да я спасявам, не можех да не си помисля, че искаме прекалено много от Всеотдайния Декстър тази вечер, нали? Още не бях излязъл — а трябваше да се върна пак там.

И все пак семейството си е семейство, а оплакването никога не ми е помагало. Поех дълбоко въздух и се гмурнах в калната вода, опипвах пътя си през вратата към предната седалка на обърнатата наопаки кола. Нещо ме плесна по лицето и после брутално ме сграбчи за косата — самата Дебора, надявах се, тъй като всичко друго, движещо се във водата, би имало много по-остри зъби. Протегнах ръка и се опитах да разтворя пръстите й. Беше достатъчно трудно да не дишам и да опипвам слепешката, без същевременно да получа импровизирано скалпиране. Но Дебора стискаше здраво, което по свой начин беше добър знак, тъй като означаваше, че е още жива. Взех да се чудя дробовете или скалпът ми ще се предадат първи. Това не вършеше работа обаче. Впрегнах в действие и двете си ръце и успях да отделя пръстите й от горката си деликатна прическа. След това опипах ръката й до рамото и намерих предпазния колан. Проследих го до закопчалката и натиснах бутона.

Разбира се, той беше заял. Така де, нали вече знаехме, че това е един от кофтите дни. Всичко се беше скапало и наистина щеше да е прекалено да се надявам, че дори най-дребничкото нещо ще тръгне както трябва. И тъкмо за да подчертае тази мисъл, нещо избълбука в ухото ми и разбрах, че на Дебора й е свършило времето и сега си опитва късмета, като вдишва вода. Възможно беше да е по-добра от мен в това, но не ми се вярваше.

Вмъкнах се още малко, хванах колана и го охлабих. После издърпах Дебора от него и през вратата. Беше доста отпусната, дори увиснала. Май въпреки всичките ми доблестни усилия бях позакъснял. Ризата ми се закачи за нещо на вратата и се скъса, но все пак успях да вдигна Дебора над водата.

Тънка струйка вода изтичаше от ъгъла на устата й. Метнах я на гръб и зашляпах през калта към тревата. Калта се съпротивляваше на всяка моя стъпка и загубих лявата си обувка още преди да направя и три крачки. Но обувките в крайна сметка се сменят много по-лесно от сестрите, така че храбро напредвах, докато най-после не успях да се измъкна на тревата и да стоваря Дебора по гръб на земята.

Недалече зави сирена, почти веднага я последва друга. Радост, щастие: идваше помощ. Може би щяха да имат дори хавлиена кърпа. От друга страна, не бях сигурен, че ще дойдат навреме, за да помогнат някак на Дебора, така се тръшнах до нея, провесих я с лице надолу на коляното си и изцедих от нея вода колкото можах. След това я обърнах по гръб, измъкнах един пръст тиня от гърлото й и започнах да й правя изкуствено дишане уста в уста.

Отначало възнаграждението ми беше нова топка тиня, която не направи работата ми по-приятна. Но продължавах и скоро Дебс конвулсивно потрепери и повърна още много вода — повечето от нея върху мен, за съжаление. Закашля се ужасно, пое въздух, което прозвуча като ръждясали панти на отваряща се врата, и каза:

— Еба си…

Веднъж и аз да оценя грубото й красноречие.

— Много мило — казах.

Дебора се опита да се надигне, но не успя. Дишаше тежко.

— Ох, счупила съм си нещо — изстена, обърна глава настрана и повърна пак. Гледах я и признавам, че бях много доволен от себе си. Декстър Гмуркача беше успял да спаси сестра си.

— Много е гот да драйфаш, нали? — попитах. — Имам предвид в сравнение с алтернативата. — Разбира се, истински хаплив отговор не беше по силите на горката Дебс предвид влошеното й състояние, но с радост видях, че има достатъчно сили да ми каже:

— Мамка ти.

— Къде те боли? — попитах.

— Майната ти — каза тя едва чуто, беше си почти повторение, но пък беше съвсем отпаднала. — Не мога да си мърдам лявата ръка… — Млъкна и се опита да раздвижи въпросната ръка, но успя само да си причини очевидна силна болка. Вдиша със съскане, от което отново се закашля, после просто тупна по гръб и задиша запъхтяно.

Коленичих до нея и заопипвах ръката й над лакътя.

— Тук ли? — попитах. Тя поклати глава. Тръгнах нагоре, до раменната става и ключицата — и нямаше нужда да питам дали това е мястото. Тя изохка, стисна очи и дори през калта по лицето й видях, че стана с няколко нюанса по-бледа. — Счупена ти е ключицата — казах.

— Не! — каза тя с тих дрезгав глас. — Трябва да намеря Кайл.

— Не — казах с висок ясен глас. — Трябва да отидеш в болница. Иначе ще свършиш като него, цялата овързана и облепена с тиксо, а от това няма никаква полза.

— Трябва — каза тя.

— Дебора, току-що те измъкнах от потънала кола, като при това си скъсах много скъпа риза за боулинг. Нима искаш да похабиш това мое перфектно и наистина героично спасяване?

Тя пак се закашля и изпъшка от болката в счупената си ключица. Разбирах, че още не се е отказала да спори, но и че започва да загрява, че я боли, и то много. И тъй като разговорът ни не стигна доникъде, беше много добре, че пристигна Доукс, следван почти по петите от двама парамедици.

Милият сержант ме изгледа остро, сякаш лично бях бутнал колата в езерото.

— Изпуснахте ги, а? — Което си беше ужасно нечестно.

— Оказа се, че е много по-трудно да ги следиш, докато си с главата надолу във водата, отколкото си мислех — отвърнах. — Следващия път ти опитай тази част, а ние ще дойдем да те спасим.

Този път Доукс само изръмжа. После коленичи до Дебора и я попита:

— Ранена ли си?

— Ключицата — каза тя. — Счупена е. — Шокът вече отшумяваше и Дебора се бореше с болката, хапеше устна и дишаше на пресекулки. Надявах се парамедиците да носят нещо ефикасно.

Доукс не каза нищо, само вдигна поглед към мен. Дебора протегна здравата си ръка и сграбчи неговата.

— Доукс — каза и той я погледна. — Намери го!

Той само я гледаше, докато тя скърцаше със зъби и се задъхваше от болка.

— Идваме, идваме — каза един от парамедиците. Беше източен кльощав момък с прическа на шипове и заедно с по-големия си и по-пълен партньор вкара носилката през телената ограда, където колата беше пробила дупка. Дебора дръпна ръката на Доукс с изненадваща сила и повтори:

— Намери го!

Доукс само кимна, но това й беше достатъчно. Дебора го пусна и той се изправи. Двамата младежи я вдигнаха, наместиха я на носилката и я понесоха към чакащата линейка. Гледах след нея и се чудех какво ще стане със скъпия ни приятел от белия фургон. Беше пукнал гума — докъде щеше да стигне така? Беше по-вероятно да се опита да се премести в друга кола, отколкото да спре и да повика „Пътна помощ“ да му смени гумата. Така че някъде съвсем наблизо беше вероятно да намерим изоставен фургон и липсваща кола.

Поради импулс, който изглеждаше изключително благороден, като се имаше предвид отношението на Доукс към мен, тръгнах да споделя с него съображенията си. Но не бях направил и крачка и половина, когато чух суматоха, наближаваща към нас. Обърнах се.

Към нас по средата на улицата тичаше набит мъж на средна възраст по боксерки и нищо друго. Коремът му висеше над ластика и се люшкаше. Личеше, че няма особено голяма практика в бягането, а още по-трудно му ставаше поради обстоятелството, че размахваше ръце над главата си и крещеше: „Хей! Хей! Хей!“ Спря до нас задъхан, не можеше да каже и дума. Аз обаче си представях доста добре какво иска да каже.

— Паргонът — изпъшка той и разбрах, че задъхването и кубинският му акцент са се обединили и че се опитва да каже „Фургонът“.

— Бял фургон? С пукната гума? И колата ти изчезна? — казах.

Доукс ме погледна.

Но задъханият човек поклати глава.

— Бял фургон, да. Чух го и… и помислих, че вътре има куче, може би ранено — каза и преглътна, просто не можеше да предаде пълния си ужас от това, което беше видял. — И после…

Но само хабеше скъпоценния си дъх. С Доукс вече търчахме натам, откъдето беше дошъл.