Декстър: Острието на ножа

4.

Обикновено след някоя от моите Нощи се чувствам приятно отпуснат, но още следващата сутрин след злокобния край на Макгрегър все още треперех от жажда. Исках много силно да намеря фотографа с червените каубойски ботуши и да се отърва от това. Аз съм подредено чудовище, обичам да довършвам започнатото и мисълта, че някой потропва някъде с тези смешни ботуши, с фотоапарат, видял твърде много, ме караше да изгарям от нетърпение да проследя тези стъпки и да приключа своя двуетапен проект.

Може би бях прекалено избързал с Макгрегър. Трябваше да му оставя малко повече време и да го насърча и щеше да ми разкаже всичко. Но ми се беше сторило като нещо, което лесно ще открия сам — когато Мрачният странник ме насочва, съм съвсем сигурен, че мога да направя всичко. Досега не съм бъркал, по този път бях пооплел конците и се налагаше да открия господин Ботуши сам.

От предишното си проучване знаех, че Макгрегър не води светски живот извън случайните си редки нощни разходки. Членуваше в две-три бизнес организации, което и би следвало да се очаква от брокер, но не можах да открия нито един човек, с когото да е другарувал. Знаех също, че няма криминално досие, така че нямаше откъде да извадя и проуча познатите му. Съдебните доклади за развода му просто гласяха „непреодолими различия“ и оставяха останалото на моето въображение.

И тук заседнах. Макгрегър беше класически самотник и в моето внимателно проучване никъде не зърнах индикация, че някога е имал някакви познанства, съдружници, гаджета, колеги или близки приятели. Никакви нощи за покер, никакви момчета въобще, с изключение на най-малките. Никаква църковна група, никакви спортни клубове, никакъв съседен бар, никакво ежеседмично събиране за фолк танци — което би могло да обясни ботушите — нищо, нищичко: освен снимките, на които стърчаха онези тъпи червени остри носове.

Така че кой беше каубоят Боб и как да го намеря?

Фактически имаше само едно място, където можех да потърся отговора, и трябваше да побързам, докато някой не забележи изчезването на Макгрегър. Чух тътен на гръмотевици в далечината и изненадан погледнах стенния часовник. Нямаше съмнение, беше два и петнадесет, време беше за ежедневната следобедна буря. Бях пропилял в унили мисли цялата си едночасова обедна почивка — нещо крайно нетипично за мен.

Все пак бурята отново щеше да ми послужи за претекст и можех да спра на връщане някъде по пътя да хапна. Така, с ясен и приятен план за най-непосредственото си бъдеще, се отправих към паркинга, качих се в колата и потеглих на юг.

Дъждът започна, когато вече бях стигнал до Матисън Хамък. Отново намъкнах жълтото си спортно яке за всякакво време и затичах по алеята към яхтата на Макгрегър.

Отново съвсем лесно отключих и се вмъкнах в каютата. При първото си посещение бях търсил доказателства, че Макгрегър е педофил. Сега се опитвах да намеря нещо по-неуловимо, някакъв малък ключ за разгадаване самоличността на неговия приятел.

Тъй като все трябваше да започна отнякъде, слязох пак в спалното помещение. Отворих чекмеджето с фалшиво дъно и отново прехвърлих снимките. Този път оглеждах и фона, а не само предния план. Дигиталната фотография направи този тип разследване много по-трудно — по снимките няма никакви печати, нито пък данни за проявени филми, които да проследиш. Всеки тъпак на света може просто да прехвърли снимките на твърдия си диск и да ги изкопира, когато си поиска, дори ако има такъв отвратителен вкус за обувки. Не е честно. Нима компютрите не са измислени, за да ни улесняват?

Затворих чекмеджето и огледах каютата, но не открих нищо повече от видяното първия път. Доста обезкуражен, се качих отново в главната каюта. И там имаше няколко чекмеджета — прегледах ги всичките. Видеозаписи, пластмасови фигурки, широкото тиксо — всичко това вече бях го разгледал и то не ми подсказваше нищо. Извадих тиксото, реших, че може би мога да ги използвам аз. Лениво вдигнах последната ролка.

И то беше там.

Наистина е по-хубаво да си късметлия, отколкото добър. За милион години не бих се надявал на нещо толкова хубаво. За долната част на последната ролка беше залепена хартийка и на нея пишеше „Рийкър“, с телефонен номер под името.

Разбира се, нямаше никаква гаранция, че Рийкър е Червения рейнджър или че дори е човешко същество. Със същия успех би могъл да е някой водопроводчик. Но във всеки случай беше много повече от досегашната ми отправна точка.

Сега трябваше да се махна от яхтата, преди да е спряла бурята. Пъхнах хартийката в джоба си, закопчах си якето и се измъкнах.

Може би се чувствах щастливо размекнат от последствията на моята вечер с Макгрегър, но докато карах към къщи, си тананиках натрапчивата мелодийка на Филип Глас от „1000 самолета на покрива“. Ключът към щастието е да си направил нещо, с което да се гордееш, и да имаш цел, поради която да гледаш напред, а в момента имах и двете. Колко прекрасно е да си аз!

Хубавото ми настроение трая само до колелото, където Олд Кътлър се влива в Леджун, защото небрежен поглед в огледалото за обратно виждане замрази мелодията на устните ми.

Зад мен, почти забил нос в задната ми седалка, караше кафяв форд таурус. Приличаше прекалено на множеството коли, които полицейското управление в Маями Дейд дава на цивилния си персонал.

Хич не ми изглеждаше това да е добър знак. Патрулна кола може да те следи без никаква причина, но човек в служебна кола все трябва да има някаква цел и изглежда, тази цел беше да ми дадат да разбера, че ме следят. Ако беше така, подейства идеално. Зад блясъка на предното стъкло не можех да видя кой кара форда. Изведнъж ми се стори много важно да разбера поне откога ме следи тази кола, кой я кара и какво е видял шофьорът.

Свих в една странична уличка и спрях до тротоара. Таурусът спря точно зад мен. За момент не стана нищо — и двамата седяхме в колите си и чакахме. Да ме арестуват ли се канеха? Ако някой ме беше проследил от пристанището, това щеше да е много лошо за Енергичния Декстър. Рано или късно отсъствието на Макгрегър щеше да бъде забелязано и дори и най-баналното разследване щеше да стигне до неговата яхта. Някой щеше да отиде да провери дали е на мястото си и тогава фактът, че Декстър е бил там посред бял ден, можеше да се окаже много-много значителен.

Точно такива дребни неща допринасят за успешната работа на полицията. Ченгетата търсят подобни странни съвпадения и когато ги открият, стават много сериозни по отношение на лицето, което попада твърде често на много интересни места чисто случайно. Дори ако това лице има полицейска карта и удивително чаровна фалшива усмивка.

Наистина май не ми оставаше нищо друго, освен да блъфирам докрай: да открия кой ме следи и защо и после да го убедя, че е глупаво така да си губи времето. Нахлузих си най-хубавото ми изражение на Официален поздрав, слязох от колата и бързо отидох до тауруса. Прозорчето се смъкна и вечно сърдитото лице на сержант Доукс ме погледна през него като идол на зъл бог, издялан от парче тъмно дърво.

— Защо отсъстваш от работа посред бял ден толкова дълго? — попита. В тона му нямаше никаква изразителност, но все пак успяваше да създаде впечатление, че каквото и да кажа, ще е лъжа и той ще поиска да ме накаже за тази лъжа.

— Я, сержант Доукс! — възкликнах весело. — Какво странно съвпадение! Какво правиш тук?

— Значи имаш нещо по-важно от служебната си работа? — отвърна той. Изглеждаше наистина незаинтересуван да поддържа някакъв разговор, така че свих рамене. Когато се изправяш пред хора с твърде ограничени възможности да разговарят и никакво желание да си ги създадат, винаги е по-лесно просто да приемеш това.

— Амии… Хм, имах да свърша една лична работа. — Много слабо, съгласен съм, но Доукс проявяваше дразнещия навик да задава най-неудобните въпроси, и то с такава сдържана злоба, че ми беше трудно да не запелтеча, камо ли пък да кажа нещо умно.

Той ме гледа няколко безкрайни секунди както прегладнял питбул гледа сурово месо.

— Лична работа… — каза, без да мигне. Звучеше дори по-глупаво, когато той го повтори.

— Точно така — казах.

— Зъболекарят ти е чак в Гейбълс…

— Ами…

— А пък лекарят ти е в Алеймейда. Нямаш адвокат, сестра ти още е на работа — продължи той. — Що за лична работа пропускам?

— Ами всъщност… хмм, аз… аз… — Смаяно се чувах да заеквам, но нищо друго не ми идваше наум. Доукс просто ме гледаше, сякаш ме умоляваше да побързам, за да ме гръмне във въздуха.

— Странно — каза най-после. — И аз имах лична работа точно насам.

— Така ли? — възкликнах с облекчение, след като устата ми отново стана способна да произнася човешки думи. — И що за работа, сержант?

За пръв път в живота си го видях да се усмихва и трябва да кажа, че сто пъти предпочитах просто да беше излязъл от колата и да ме беше набил.

— Следях ТЕБ — каза той. Даде ми миг да се възхитя на блясъка на зъбите му, после прозорчето се затвори и той изчезна зад затъмненото стъкло като Чеширския котарак.