Има много аспекти на човешкото съществувание, които никога няма да разбера, и нямам предвид само интелектуално. Искам да кажа, че ми лисва способността да съчувствам, както и да изпитвам емоции. За мен това не изглежда голяма загуба, но поставя извън разбирането ми твърде много области на обикновените човешки преживявания.
Обаче има едно поразително човешко изживяване, което мощно усещам, и това е изкушението. И когато огледах празната улица пред дома на Винс Масуока и разбрах, че доктор Данко някак си е успял да хване Доукс, почувствах, че изкушението ме връхлита на замайващи, почти задушаващи вълни. Бях свободен. Тази мисъл се надигаше около мен и ме блъскаше с елегантната си и напълно оправдана простота. Най-лесното нещо на света беше просто да си отида. Да оставя Доукс да си се види с доктора, да докладвам за това сутринта и да се направя, че съм бил прекалено пиян — моето годежно парти беше в края на краищата! — и че всъщност нямам представа какво се е случило на добрия сержант. И кой би могъл да ме опровергае? Със сигурност никой от купонджиите вътре не би могъл да каже нищо приблизително реалистично по въпроса, че не съм гледал панаирджийското шоу заедно с тях докрай.
Доукс щеше да се разкара. Да го разкарат. Да го превърнат завинаги в окончателна мътилка от отсечени крайници и лудост, и никога повече нямаше да освети отново тъмния ми вход. Свобода за Декстър, свободен да съм себе си, и при това не трябваше да правя абсолютно нищо.
Така че защо да не си тръгна? Защо да не предприема една малко по-дълга разходка до Коконът Гроув, където някой детски фотограф чака моето внимание вече твърде дълго? Толкова просто, толкова безопасно — защо не, наистина? Идеална нощ за мрачно наслаждение с тържествен първи такт, почти пълна луна и сладка тръпка, придаваща на цялата работа съвсем случаен характер. Подтикващите нашепвания бяха съгласни, надигаха се в свистящ настоятелен хор.
Всичко беше налице. Времето, целта, наедряващата луна и дори алибито, а натискът се беше засилвал толкова дълго, че вече можех да затворя очи и да оставя всичко да се развие от само себе си, да изиграя цялото радостно събитие на автопилот. И после отново сладкото освобождение, приятната възбуда на добре смазаните мускули с всичките им изцедени възелчета, щастливото потъване в първия ми пълноценен сън от толкова време. И на сутринта, отпочинал и облекчен, ще кажа на Дебора.
О, Дебора. Там беше работата, нали?
Да кажа на Дебора, че съм се възползвал от внезапната възможност на бездоуксовата зона и съм хукнал стремително в мрака с Нужда и Нож, докато малкото останали пръсти на нейния любим изчезват в купа боклук? Някак си, дори с моите весели вождове, които настояваха, че това ще е съвсем правилно, не мислех, че тя ще го хареса. То имаше привкус на нещо окончателно в отношенията ми със сестра ми, малка липса на преценка може би, но такава, която щеше да й бъде трудно да прости, и макар че не съм способен да изпитвам действителна обич, все пак исках Дебора да остане сравнително доволна от мен.
И така, отново събрах целомъдреното си търпение и се потопих в усещането за дълго страдаща справедливост. Намусеният Съмняващ се Декстър. Ще стане, казвах на другото си аз. Рано или късно ще стане. Трябва да стане. Няма да чакам вечно, но това трябва да се свърши преди онова. И имаше известно мърморене, разбира се, защото главното беше отлагано от твърде дълго, но аз укротих оплакванията, раздрънках препятствията с някогашното си фалшиво добродушие и извадих клетъчния си телефон.
Набрах номера, който ми беше дал Доукс. След малко се чу звук, после нищо, само слабо свистене. Набрах дългия код за достъп, чух щракване, после неутрален женски глас каза: „Номер“. Казах на гласа номера на клетъчния телефон на Доукс. Последва пауза, после гласът ми продиктува някакви координати. Надрасках ги набързо на бележника. Гласът помълча, после добави:
— Движи се на запад със сто и десет километра в час.
И връзката прекъсна.
Никога не съм претендирал, че съм голям шофьор, но имам малък джипиес, използвам го в лодката си. Върши работа, когато трябва да се набележат добри места за риболов. Така че успях да определя координатите без сериозни проблеми. Устройството, което ми беше дал Доукс, беше на стъпка напред от моето и имаше карта на екрана. Координатите на картата показваха междущатско шосе 75, посока към Алеята на алигаторите, коридор към западния бряг на Флорида. Бях умерено изненадан. Повечето територия между Маями и Неапол са блата и тресавища, прекъснати тук-там от малки парченца мочурлива земя. Пълно е със змии, алигатори и индиански казина, тоест съвсем не прилича на място, където да се отпуснеш и да се наслаждаваш на спокойно разчленяване. Но джипиесът не можеше да лъже, нито пък вероятно и гласът от телефона. Ако координатите не бяха верни, вината щеше да си е на Доукс. Нямах избор. Чувствах се малко виновен, че бях напуснал партито, без да благодаря на домакина, но потеглих към М-75.
Излязох на междущатското шосе само след няколко минути. Градът постепенно се смали, последва последна гневна експлозия на крайпътни молове и къщи преди будката за събиране на таксата за Алеята на алигаторите. Там спрях и отново набрах номера. Същият неутрален женски глас ми даде някакви координати и линията прекъсна. Разбрах, че те вече не се движат.
Според картата сержант Доукс и доктор Данко вече се бяха настанили удобно в средата на неотбелязана водна пустош на около седемдесет километра пред мен. Не знаех как е с Данко, но не смятах, че Доукс ще се задържи на повърхността много добре. Може би в края на краищата джипиесът лъжеше. Все пак трябваше да направя нещо, така че платих таксата на будката и продължих на запад.
На едно място, успоредно на местонахождението на джипиеса, се отклоняваше тесен път. Беше почти невидим в тъмнината, особено след като карах с над сто километра в час. Но след като го видях да профучава край мен, натиснах спирачките и се върнах на заден ход, за да го огледам. Черен път, който водеше през разнебитен мост и после право като стрела към мрака на Евърглейдс. В светлината на фаровете на минаващите коли виждах на по-малко от петдесет метра напред — всъщност нямаше какво да видя. Високи до коляно бурени си растяха по средата между двата дълбоки коловоза. Ниски дървета надвисваха отстрани. Това беше всичко.
Помислих да се върна и да потърся някаква следа, но разбрах, че е глупаво. Да не би да бях индианец следотърсач? Не можех да погледна извито клонче и да кажа колко бели са минали покрай него през последния час. Не бях Шерлок Холмс, за да изследвам коловозите и чрез дедукция да установя, че левак с червена коса и куц е минал по пътя, като е носел кубинска пура и четириструнна хавайска китара. Не можех да намеря никакви следи — не че това имаше значение. Тъжната истина беше, че те може и да бяха минали оттук, че аз бях напълно изчерпан и че краят на сержант Доукс най-вероятно беше близо.
Само за да съм абсолютно сигурен — или поне абсолютно освободен от вина, — отново се обадих на най-засекретения телефон на Доукс. Гласът ми даде същите координати и затвори. Където и да бяха, все още си стояха там, някъде нататък по този тъмен мръсен тесен път.
Явно нямах избор. Дългът ме зовеше. Декстър трябваше да действа. Рязко завъртях волана и подкарах по пътя.
Според джипиеса бях на девет километра до мястото на очакващата ме неизвестност. Включих късите фарове и подкарах бавно, внимателно оглеждах пътя. Това ми остави много време за мислене, което невинаги е хубаво. Мислех какво ли има в края на този път и какво ще правя, когато стигна там. И въпреки че не беше най-подходящият момент за възникването на подобна мисъл, разбрах, че дори ако открия доктор Данко на края на пътя, нямам никаква представа какво да правя. „Ела и ме измъкни“, беше казал Доукс, и това изглеждаше достатъчно просто, докато не навлезеш в Евърглейдс през тъмна нощ, когато най-страшното ти оръжие е стенографски бележник. А доктор Данко явно не беше срещнал особени затруднения с никого от заловените досега, въпреки че те бяха брутални и добре въоръжени. Как би могъл бедният безпомощен Хрисим Декстър да се надява да му попречи, след като Могъщия Доукс бе паднал толкова лесно?
А какво щях да правя, ако хванеше мен? Едва ли от мен щеше да излезе добър виещ картоф. Не бях сигурен и дали мога да се побъркам, тъй като според повечето авторитети вече си бях. Дали все пак щях да превключа и с бълбукане да откача и да отпътувам към страната на вечния писък? Или поради това, което съм, ще си остана съзнаващ какво става с мен? Аз, скъпоценният аз, завързан за маса и критикуващ техниката на разчленяване? Отговорът несъмнено би ми обяснил много за собствената ми същност, но реших, че не горя чак толкова от желание да я опозная. Самата мисъл за това почти ме накара да изпитам истинска емоция, но не точно такава, за която се чувстваш признателен.
Нощта ставаше все по-тъмна и това не беше особено приятно. Декстър е градско момче, свикнало с ярки светлини, които хвърлят резки сенки. Колкото по-далече карах по този път, толкова по-тъмен сякаш ставаше той, и колкото по-тъмен ставаше, толкова повече цялата тази работа ми заприличваше на безнадеждно самоубийствено пътуване. Ситуацията явно се нуждаеше от взвод морски пехотинци, а не от някакъв си случаен перко от съдебна лаборатория, та дори да е убиец. За какъв се мислех, наистина? Сър Декстър Доблестния, препускащ на помощ? Какво ли се надявах да направя? Всъщност какво би могъл да направи който и да било, освен да се моли?
Аз не се моля, разбира се. За какво би могъл да се моли някой като мен, и дали То ще го чуе? И ако открия Нещо, каквото и да е То, как ще се сдържи да не ми се присмее или да не запрати мълния в гърлото ми? Би било твърде утешително да можеш да потърсиш някаква помощ отгоре, но, разбира се, аз познавах само една по-висша сила. И макар и мисълта за нея да беше силна, внезапна и умна, и много хубава, и мълчаливо дебнеща под покрова на нощта, дали дори Мрачният странник щеше да е достатъчен?
Според джипиеса бях на четиристотин метра от сержант Доукс, или поне от клетъчния му телефон, когато стигнах до порта. Беше от онези широките, алуминиевите, които се използват в кравефермите, за да държат животните вътре. Но това не беше кравеферма. Табелка, която висеше над вратата, гласеше:
Нарушителите ще бъдат изядени
Мястото изглеждаше много подходящо за ферма за гатори, което не го правеше непременно най-желаното, поне за мен. Срам ме е да си призная, че макар и целият ми живот да беше минал в Маями, знам твърде малко за фермите за гатори. Дали тези животинчета бродят свободно из водните пасища, или са оградени някак? Този въпрос изглеждаше много важен в момента. Дали алигаторите виждат нощем? И колко гладни са изобщо? Много хубави въпроси, и много уместни.
Загасих фаровете, спрях колата и слязох. Във внезапната тишина чувах потракването на изстиващия мотор, бръмчене на комари, а от далечината долиташе музика. Звучеше като кубинска. Може би Тито Пуенте.
Докторът беше вътре.
Приближих до портата. Пътят от другата страна все още беше прав, чак до стария дървен мост, и после навлизаше в горичка. През клоните видях светлина. Не се виждаха никакви алигатори, които да се греят на лунната светлина.
Добре, Декстър, ето че пристигнахме. И какво би искал да правиш тази нощ? В момента да съм на дивана на Рита съвсем не беше лошо. Особено в сравнение със стоенето тук в нощната пустош. От другата страна на портата имаше маниакален вивисекционист, орди ненаситни влечуги и човек, когото се очакваше да спася, макар че той искаше да ме убие. А тук, обут в тъмни панталони, беше Могъщия Декстър.
Несъмнено си задавах този въпрос ужасно късно — но защо винаги аз? Наистина го мисля. Аз да тръгна да правя всичко това, за да спасявам точно сержант Доукс? Нямаше ли нещо сбъркано в картинката? Като например това, че именно аз участвам в нея?
Но така или иначе бях тук и можех също така да я дорисувам. Прескочих портата и тръгнах към светлината.
Нормалните нощни звуци започнаха да се връщат, малко по малко. Поне приех, че са нормални тук, в дивата вековна гора. Имаше поскърцване, бръмчене и жужене на нашите приятели насекомите, и скръбен крясък, за който силно се надявах да е на някаква сова. Нека е малка, моля. Нещо прошумоля в храсталака отдясно и после притихна. И за моя радост, вместо да се изнервям или изплашвам като човешко същество, се оказах все по-настроен към нощно дебнене. Звуците се местеха, движението покрай мен се забави и всичките ми сетива сякаш бавно се изостряха. Тъмнината поизбледня, просветли се. Подробностите в нощта около мен се очертаваха по-рязко и бавен студен мълчалив смях започна да се надига точно под повърхността на съзнанието ми. Нима горкият погрешно разбран Декстър бе извън средата си и неразбираем? Нека тогава Мрачният странник поеме кормилото. Той ще знае какво да прави и ще го направи.
И в края на краищата защо не? В края на този път, оттатък моста, доктор Данко ни очакваше. Аз бях искал да го срещна и сега това щеше да стане. Хари би одобрил всичко, което направя с този тип. Дори Доукс щеше да трябва да признае, че играта е честна — може би дори щеше да ми благодари. Беше зашеметяващо: този път имах разрешение. И дори повече — в него имаше поезия. От толкова отдавна Доукс държеше моя дух затворен в бутилката. Щеше да има известна справедливост, ако спасяването му го освободеше. И аз щях да го спася, разбира се, че щях да го спася. А после…
Но първо…
Минах по дървения мост. По средата изскърца дъска и за миг замръзнах. Нощните звуци не се промениха, само Тито Пуенте извика страстно и после пак запя. Продължих.
От другата страна на моста пътят се разширяваше до алея за паркиране. Отляво имаше телена ограда, а право напред — малко едноетажно здание с един светещ прозорец. Беше старо и имаше нужда от боядисване, но може би доктор Данко не се замисляше особено над това. До канала вдясно бавно се разпадаше индианска хижичка, палмовите листа на покрива й висяха като раздърпани стари дрипи. Плоскодънна лодка с монтирано самолетно витло беше завързана до порутен кей.
Спрях под сянката на близките дървета и усетих как хищническата студена самоувереност овладява сетивата ми. Обиколих предпазливо паркинга, наляво покрай телената ограда. Нещо ми изръмжа и после цопна във водата, но беше от другата страна на оградата, така че не му обърнах внимание и продължих напред. Мрачният странник водеше — той не се спира заради такива неща.
Оградата зави под прав ъгъл към къщата. Тук имаше последен участък празно пространство, не повече от петнадесет метра, и последна горичка. Спрях под последното дърво за дълго и старателно оглеждане на къщата, но когато опрях ръка на стъблото, нещо изпляска с криле в клоните над мен и ужасно силен тръбен писък процепи нощта. Отскочих, а нещото полетя надолу през клоните и тупна на земята.
И без да спира да си надува побъркания тромпет, застана пред мен. Беше голяма птица, по-голяма от пуйка, и от съскането и крясъците й беше очевидно, че ми е много сърдита. Пристъпи наперено напред, влачеше опашка по земята, после я вдигна и разбрах, че е паун. Животните и птиците не ме обичат, но точно тази сякаш беше обхваната от крайна и яростна омраза. Предполагам, паунът не беше разбрал, че съм много по-голям и по-опасен. Намеренията му, изглежда, бяха или да ме изкълве, или да ме разкара, и тъй като исках тази отвратителна врява да престане веднага, му услужих с достойно оттегляне и забързах покрай оградата към сенките до моста. Щом се отдалечих на безопасно разстояние, се обърнах да погледна къщата.
Музиката беше спряла и светлината беше угаснала.
Стоях замръзнал в сянката няколко минути. Нищо не стана, освен че паунът млъкна и след последен недружелюбен крясък към мен си литна на дървото. След което нощните звуци се възобновиха — скърцането и стоновете на насекомите и поредните ръмжения и плясъци на алигаторите. Но не и Тито Пуенте. Знаех, че доктор Данко дебне и слухти също като мен, че всеки от нас чака другия да направи някакво движение, но не можех да чакам повече. Той нямаше представа какво може да има в тъмното — нямаше начин да знае. Аз знаех къде е той, а той не можеше да знае дали има някой на покрива, или дори дали не е обкръжен. Така че той трябваше пръв да направи нещо и имаше само две възможности. Или да нападне, или…
От другата страна на къщата се разнесе внезапен рев на мотор и докато неволно се стегнах, лодката се отлепи от кея, понесе се по канала и потъна в нощта.
И с нея и доктор Данко.