Декстър: Острието на ножа

15.

Доктор Марк Спийлман беше едър мъж и приличаше повече на пенсиониран защитник от футболен тим, отколкото на лекар в спешно отделение. Тъкмо той бил дежурен, когато линейката докарала Нещото в болницата „Джексън Мемориал“, и никак не беше щастлив от това.

— Ако отново трябва да видя нещо подобно — каза ни, — ще се пенсионирам и ще насъскам кучетата. — Поклати глава. — Знаете какво значи спешно отделение в „Джексън“. Едно от най-натоварените. Всичко откачено от един от най-побърканите градове на света идва тук. Но това е… нещо съвсем друго. — Спийлман чукна два пъти по масата в оцветената в меко зелено стая за персонала, където седяхме.

— Каква е прогнозата? — попита Дебора и той я изгледа остро.

— Това шега ли е? — попита. — Няма прогноза и няма да има. Физически не е останало достатъчно, за да се живее без изкуствено поддържане, ако искате да го наречете така. Умствено? — Той вдигна длани нагоре, после отпусна ръце върху масата. — Не съм психиатър, но нищо не е останало и там, и няма начин да настъпи и единствен миг на просветление. Единствената надежда за него е да го държим толкова упоен, че да не знае кой е, докато не умре. Което за негово добро всички се надяваме да стане скоро. — Погледна си часовника, много хубав ролекс.

— Още дълго ли ще ви трябвам? Дежурен съм все пак.

— Имаше ли следи от наркотици в кръвта? — попита Дебора.

— Ха, следи! Кръвта му беше като сос с всичко. Никога не съм виждал подобна смес. Всичко, предназначено да го държи буден, но да заглуши физическата болка така, че шокът от множествените ампутации да не го убие.

— Имаше ли нещо необикновено около срезовете? — попитах аз.

— Правени са от много опитни ръце. Всички са резултат на много добра хирургическа техника. Но всяка медицинска школа по света би могла да го научи на това. Някои… някои вече заздравяват.

— И за какъв срок може да стане това? — попита Дебора.

Спийлман сви рамене.

— Месец до месец и половина от началото до края. Отнело е близо месец да се разчлени физически този човек, всяка част една по една. Не мога да си представя нещо по-ужасяващо.

— Той го е правил пред огледало — казах, услужлив както винаги. — Така че жертвата е трябвало да гледа.

Спийлман изглеждаше потресен.

— Боже мой! — Поседя неподвижно близо минута, после добави: — О, боже мой! — След това поклати глава и отново си погледна ролекса. — Вижте, бих искал да ви помогна, но това е… — Разпери ръце и отново ги отпусна на масата. — Не мисля, че мога да ви кажа нещо, което да ви е наистина от полза. Така че нека ви спестя малко време. Този господин, ъъъ, Чесни?

— Чътски — поправи го Дебора.

— Да, точно така. Той значи ми се обади и каза, че мога да го идентифицирам чрез сканиране на ретината, ъъъ, в някаква база данни във Вирджиния. — Вдигна вежда и се нацупи. — Във всеки случай вчера получих факс с положителна идентификация на жертвата. Ще ви я дам. — Той стана и изчезна в коридора. След малко се върна с един лист. — Мануел Боргес. Роден в Салвадор, занимавал се е с внос. — Остави листа пред Дебора. — Знам, че не е много, но повярвайте, това е всичко. Състоянието, в което е… — Той сви рамене. — Не вярвах, че ще разберем и толкова.

Малък говорител от вътрешен телефон на тавана измърмори нещо, което можеше да идва и от телевизионно шоу. Спийлман наклони глава, сви вежди и каза:

— Трябва да тръгвам. Надявам се да го хванете. — И се изниза през вратата толкова бързо, че листът, който беше оставил на масата, подхвръкна.

Погледнах Дебора. Не изглеждаше особено окуражена от откриването на името на жертвата.

— Е — казах, — не е много, но…

Тя поклати глава.

— „Не много“ би било значителен напредък. Това е просто нищо. — Тя погледна факса, прочете го още веднъж. — Салвадор. Свързано с нещо, наречено ФЛАНДЖ.

— Това беше нашата страна — казах. Тя ме погледна. — Страната, която подкрепяха Съединените щати. Видях го в интернет.

— Браво. Значи току-що открихме нещо, което вече сме знаели. — Тя стана и тръгна към вратата, не чак толкова бързо, колкото Спийлман, но достатъчно, за да ми се наложи да хукна и да я настигна чак до вратата към паркинга.

Дебора шофираше бързо и мълчаливо, със стиснати зъби, по целия път до малката къща на Северозападна 4-та улица, откъдето започна всичко. Жълтата лента вече я нямаше, разбира се, но Дебора и без това паркира как да е, като ченге, и слезе от колата. Последвах я по краткото разстояние до съседната къща. Дебора позвъни, все още без да пророни дума, и след малко вратата се отвори. Мъж на средна възраст с очила в златни рамки и кафеникава кубинска широка риза се появи и ни погледна въпросително.

— Трябва да говорим с Ариел Медина — каза Дебора и си показа значката.

— Майка ми си почива — каза той.

— Спешно е — каза Дебора.

Човекът я погледна, после погледна мен.

— Момент. — И затвори вратата. Дебора гледаше право в нея. Аз пък две минути гледах как играят мускулите на челюстта й. Мъжът пак отвори вратата и каза:

— Влезте.

Последвахме го в малка тъмна стая, претрупана с десетки масички, всичките украсени с гирлянди, религиозни предмети и снимки в рамки. Ариел, старата дама, която беше открила нещото в съседната къща и бе плакала на рамото на Дебора, седеше на един много издут диван с кукли на страничните и задната облегалки. Щом видя Дебора, каза: „Аааххх“ и стана да я прегърне. Дебора, която наистина би трябвало да очаква една abrazo (прегръдка) от една стара кубинска дама, остана вдървена за момент, после непохватно отвърна на прегръдката с леко потупване по гърба на жената. След което се отдръпна с цялата скорост, позволена от елементарното приличие. Ариел седна на дивана и потупа възглавничката до себе си. Дебора седна до нея.

Старата дама незабавно се хвърли в много бърз поток испански думи. Аз знам малко испански, понякога мога да разбера дори кубински, но схващах само една от десет в тирадата. Дебора ме погледна безпомощно. По някаква донкихотовска причина беше предпочела в гимназията да учи френски, и колкото до нея, жената със същия успех можеше да говори и етруски.

— Por favor, Senora — казах. — Mi hermana no habla espanol.2

— А? — Ариел погледна Дебора с леко спаднал ентусиазъм и поклати глава. — Лазаро! — Синът й пристъпи напред и тъй като тя отново подхвана монолога си почти без пауза, започна да превежда.

— Пристигнах от Сантяго де Куба през шейсет и втора — каза Лазаро вместо майка си. — При Батиста ставаха ужасни неща. Хора изчезваха. После дойде Кастро и известно време имах надежда. — Тя поклати глава и разпери ръце. — Вярвайте, не вярвайте — така мислехме по онова време. Че нещата ще се променят. Но скоро всичко стана същото. По-лошо даже. Така че дойдох тук. В Съединените щати. Защото тук хората не изчезват. Не ги застрелват на улицата, не ги изтезават. Така си мислех. А сега това… — Тя махна с ръка към съседната къща.

— Трябва да ви задам няколко въпроса — каза Дебора и Лазаро преведе.

Ариел кимна, но продължи със завладяващия си разказ:

— Дори при Кастро никога не биха направили нещо подобно. Да, убиват хора. Или те пращат на Острова на пиниите. Но никога нищо подобно. Не и в Куба. Само в Америка — каза тя.

— Виждали ли сте някога съседа си? — прекъсна я Дебора. — Човекът, който е направил това? — Ариел я оглежда изучаващо известно време. — Трябва да знам — продължи Деб. — Ще стане отново, ако не го намерим.

— Защо точно ти ме питаш? — осведоми се Ариел чрез сина си. — Това не е работа за теб. Хубава жена като теб трябва да си има съпруг. Семейство.

— El victimo proximo es el novio de mi hermana — казах аз. — Следващата жертва е приятелят на сестра ми. — Дебора ме погледна, но Ариел каза:

— Аааххх! — Цъкна с език и кимна. — Ами не знам какво да ти кажа. Виждах го, може би два пъти. — Сви рамене и Дебора нетърпеливо се наведе напред. — Винаги нощем, никога отблизо. Мога да кажа, че е дребен, много нисък. И мършав при това. С големи очила. Повече от това не знам. Никога не излизаше, беше много тих. Понякога слушаше музика. — Тя леко се усмихна и добави: — Тито Пуенте. — Лазаро ненужно повтори като ехо: — Тито Пуенте.

— А — казах и всички ме погледнаха. — Тя е заглушавала шума — продължих, леко смутен от всеобщото внимание.

— Имаше ли кола? — попита Дебора и Ариел смръщи вежди. После каза:

— Фургон. Стар бял фургон без прозорци. Беше много чист, но имаше много ръждиви петна и хлътнатини. Рядко съм го виждала, но той го държеше в гаража си.

— Не вярвам да си виждала табелката с номера му — казах и тя ме погледна.

— Ама съм я виждала — отговори чрез сина си и протегна ръка с дланта нагоре. — Не за да запомня цифрите, това става само в старите филми. Но знам, че беше от Флорида. Жълта, с карикатура на дете. — Замълча и ме погледна, защото се кисках. Това съвсем не беше прилично и в интерес на истината не го правех редовно, но сега се кисках и не можех да се спра.

Дебора също ме погледна и попита сърдито:

— Какво ти е толкова смешно?

— Табелката — отговорих. — Съжалявам, Деб, но за бога, не знаеш ли какво значи жълта табелка от Флорида? А този тип да има такава табелка и да прави това, което прави… Преглътнах, за да не се разсмея отново, но за целта трябваше да впрегна целия си самоконтрол.

— Добре, дявол да го вземе, какво толкова смешно има в жълта табелка с номер?

— Тя е специална, Деб. Означава: „ИЗБЕРИ ЖИВОТА“.

И тогава, като си представих как доктор Данко разкарва своите гърчещи се жертви, натъпкани с химикали и изрязани толкова невероятно съвършено, че да останат живи, се изкисках отново.

— Избери живота — повторих.

Наистина исках да се запозная с този тип.

Вървяхме към колата мълчаливо. Дебора седна зад волана и съобщи на капитан Матюс описанието на фургона и се разбраха той да го разпространи по всички полицейски бюлетини. Докато тя говореше с капитана, се огледах. Спретнато подредени дворове с шарени плочници. Няколко детски велосипеда, заключени за входните порти. Приятно местенце да живееш, да работиш и да отглеждаш семейство — или да изрязваш ръцете и краката на жертвата си.

— Качвай се — изръмжа Дебора и прекъсна идиличните ми мечти. Качих се и потеглихме. На първия червен светофар Дебора ми хвърли поглед и каза:

— Избра странен момент да се разсмееш.

— Не точно, Деб — казах аз. — Това е първият намек за индивидуалност, който получихме за този тип. Вече знаем, че има чувство за хумор. Смятам, че това е голяма крачка напред.

— Да бе. Може би ще го пипнем в някой комедиен клуб.

— Ще го пипнем, Деб — уверих я, макар че никой от двама ни не ми повярва. Тя само изпъшка. Светна зелено и Дебора скочи на газта, сякаш смазваше отровна змия.

Провирахме се в трафика към дома на Дебора. Сутрешният пиков час беше към края си. На ъгъла на Флаглър и 34-та улица кола беше налетяла на тротоара и се беше ударила в стълба пред една черква. Едно ченге стоеше до колата между двама мъже, които си крещяха. Малко момиченце седеше на бордюра и плачеше. Влизахме в очарователния ритъм на поредния вълшебен ден в рая.

Малко по-късно завихме по Медина и Дебора паркира до моята кола. Изключи двигателя и за миг чувахме само потракването на изстиващия мотор.

— Гадост — каза тя.

— Съгласен.

— Какво ще правим сега?

— Ще спим. Прекалено съм уморен, за да мисля.

Тя тупна волана с две ръце.

— Как мога да спя, Декстър? Като знам, че Кайл е… — Отново удари волана. — Гадост.

— Фургонът ще ни кацне, Деб. Знаеш го. Базата данни ще засече всеки бял фургон с надпис „Избери живота“. С помощта на полицейския бюлетин това е само въпрос на време.

— Кайл няма време.

— Човеците имат нужда от сън, Деб — напомних. — Дори аз.

Куриерски фургон изскърца иззад ъгъла и закова пред къщата на Дебора. Шофьорът изскочи с малък пакет и приближи към входната й врата. Тя каза: „Гадост“ за пореден път и слезе от колата, за да вземе пакета.

Затворих очи и поседях само миг по-дълго, отнесен. Така правя, вместо да мисля, когато съм много уморен. Това наистина приличаше на изхабени усилия. Нищо не ми идваше наум, освен да се чудя къде съм си оставил маратонките. С новото ми чувство за хумор, което явно бездействаше, това ми се видя странно, и за своя голяма изненада чух много слабо ехо от Мрачния странник. „Защо това е смешно? — попитах. — Дали защото оставих маратонките при Рита?“ Разбира се, ехото не отговори. Горкото, вероятно все още се цупеше. Но все пак хихикна. „Още нещо смешно ли се появи?“ — попитах. Но отговор отново нямаше, само слабо чувство на очакване и глад.

Куриерът издрънча и замина с рев. Тъкмо когато се канех да се прозина, протегна и да призная, че фино настроената ми мозъчна мощ е в дупка, чух нещо като бълване. Отворих очи, погледнах и видях Дебора да залита към стъпалото, после да се тръшва на него. Изскочих от колата и забързах към нея.

— Деб! — извиках. — Какво има?

Тя пусна пакета и закри лице с ръце, издаваше някакви невероятни звуци. Клекнах до нея и вдигнах пратката. Беше малка кутийка, с размер като на тези, в които слагат ръчни часовници. Отворих я. Вътре имаше пластмасово пликче, което се затваряше с притискане. И в него имаше човешки пръст.

Кутре с голям блещукащ пръстен.