Декстър: Острието на ножа

12.

Дебора ни караше на юг по Дикси. Да, казах „ни“. За моя изненада, бях станал ценен член на Правната лига и бях уведомен, че съм удостоен с възможността да вмъкна своята незаменима личност в опасността. Въпреки че съвсем не бях очарован, един малък инцидент почти направи да си струва труда.

Докато стояхме пред ресторанта и чакахме служителя да докара колата на Дебора, Чътски промърмори тихо:

— Абе за чий… — И бавно закрачи по алеята, излезе през портата и махна на един кафяв таурус, който небрежно беше паркиран до една палма. Дебс ме зяпаше, сякаш това е по моя вина. После и двамата гледахме как Чътски помаха на прозореца на шофьора, който се смъкна, за да покаже, разбира се, вечно бдителния Доукс. Чътски се опря на вратата и каза нещо на Доукс, който хвърли поглед през алеята към мен, поклати глава, после затвори прозореца и се разкара заедно с колата си.

Чътски се върна при нас. Не каза нищо, но наистина ме погледна някак по-различно, преди да заеме мястото си на предната седалка.

Шофирането до разклона, където Куайл Руст Драйв тръгва на изток и запад и пресича магистрала „Дикси“ точно до един мол, отне двадесет минути. Само два блока навътре серия малки странични улички води в тих работнически квартал, състоящ се от малки, почти спретнати къщички, обикновено с две коли на късата автомобилна алея и няколко велосипеда, струпани на полянката.

Една от тези улички завиваше наляво и точно там, в дъното й, намерихме къщата — бледожълто измазано с хоросан жилище с буренясал двор. На автомобилната алея имаше раздрънкан сив фургон с тъмночервен надпис: HERMANOS CRUZ LIMPIADORES — „Химическо чистене на братя Круз“.

Дебора продължи до някаква къща с шест коли, паркирани пред нея и на поляната, и силна рап музика, която се чуваше отвътре, обърна колата да е с лице към нашата цел и спря под едно дърво.

— Какво смяташ? — попита.

Чътски само сви рамене.

— Хм-хм. Би могло. Нека почакаме малко. — И това беше цялата продължителност на нашия искрящ разговор за над половин час. Едва ли достатъчно, за да поддържа мисълта ти жива, и аз се оказах мислено понесен към тясната черупка на своя апартамент, където малка кутия от палисандрово дърво съхранява известен брой предметни стъкла от тези, които се слагат под микроскопа. Всяко от тях съдържаше единствена капка кръв — много добре изсушена, разбира се. Иначе нямаше да държа тази гадост в къщата си. Четиридесет мънички прозорчета към моето сенчесто друго аз. Една капка от всяко от моите малки приключения. Там беше Първата медицинска сестра, която беше убивала пациентите си с внимателно премерена свръхдоза под претекст за смекчаване на болката. И веднага, в следващото жлебче на кутията, учителят от професионалната гимназия, който беше удушавал медицински сестри. Чудесен контраст, а аз обичам иронията.

Толкова много спомени! И докато галех всеки от тях, ставах все по-нетърпелив да прибавя нов, четиридесет и първи, макар че номер четиридесет, Макгрегър, едва ли бе изсъхнал достатъчно. Но понеже беше свързан със следващия ми проект и поради това ми се струваше някак недовършен, изгарях от нетърпение да го приключа. Щом само се уверях за Рийкър и намерех някакъв начин…

Стреснах се. Може би богатият десерт беше запушил артериите в черепа ми, но бях забравил подкупа на Дебора.

— Дебора? — казах.

Тя ме погледна през рамо, с малка съсредоточена бръчка на челото.

— Какво?

— Почвай.

— Стига глупости!

— Няма никакви глупости. Всъщност се наблюдава пълна липса на глупости, както и на елементарна благодарност към моя могъщ умствен труд. Нямаше ли някакво споменаване на дребни нещица, които се канеше да ми кажеш?

Тя погледна Чътски. Той беше вторачен право напред, все още със слънчевите очила — а слънчевите очила не мигат.

— Ами… добре. В армията Доукс е бил в Специалните части.

— Знам. Има го в личния му файл.

— Но не знаеш, приятелче — каза Кайл, без да помръдне, — че Специалните части си имат и тъмна страна. Доукс е бил от нея. — Много тънка усмивчица леко нагъна лицето му само за секунда, толкова лека и внезапна, че може и да съм си я въобразил. — Преминеш ли към тъмната страна, оставаш там завинаги. Не можеш да се върнеш.

Погледах още малко как Чътски седи съвсем неподвижен, после погледнах Дебс. Тя сви рамене.

— Доукс е бил стрелец. Армията е позволила на ония в Салвадор да го наемат и той е убивал хора за тях.

— Командировка за убийства — каза Чътски.

— Това обяснява личността му — казах. Мислех си, че обяснява също и много повече от това, например ехото, което чух, когато моят Мрачен странник извика.

— Трябва да разбереш какво беше — каза Чътски. Беше малко зловещо да чуваш гласа му, излизащ от напълно неподвижно и безчувствено лице, сякаш наистина идваше от магнетофон, който някой е сложил в тялото му. — Ние си мислехме, че спасяваме света. Че жертваме живота си и всяка надежда за нещо нормално и почтено, заради каузата. Оказа се, че просто продаваме душите си. Аз, Доукс…

— И доктор Данко — добавих аз.

— И доктор Данко. — Чътски въздъхна и най-после помръдна, като за малко обърна глава към Дебора, после отново се загледа напред. Поклати глава: движението изглеждаше толкова голямо и театрално след сковаността му, че ми се прииска да заръкопляскам. — Доктор Данко започна като идеалист, както и ние, останалите. Той открил в медицинското училище, че нещо вътре в него липсва и че може да върши разни работи с хората и да не изпитва никакво съчувствие. Въобще никакво. Това е много по-рядко срещано, отколкото си мислиш.

— О, сигурен съм, че е така — казах и Дебора ме погледна.

— Данко обичаше родината си — продължи Чътски. — Така че и той премина към тъмната страна. Съзнателно, за да използва таланта си. А в Салвадор… в Салвадор разцъфтя. Вземаше онези, които му водехме, и просто… — Млъкна и пое дъх, после бавно го изпусна. — Гадост. Видяхте какво прави.

— Много оригинално — казах. — Творческо.

Чътски изпръхтя в нещо като смях, в който нямаше никакъв хумор.

— Творческо. Даа. Може да се каже. — Поклати глава наляво, надясно, наляво. — Казах, че не му беше неприятно да върши такива неща — а в Салвадор започна да ги харесва. Седеше в стаята за разпити и задаваше лични въпроси. После, когато започваше да… Обръщаше се към човека по име, сякаш беше зъболекар или нещо подобно, и казваше: „Да опитаме номер пет“, или номер седем, или някакъв там. Сякаш всичките бяха модели.

— Какви модели? — попитах. Изглеждаше като съвършено естествен въпрос, проява на учтив интерес и опит за поддържане на разговора. Но Чътски се завъртя на седалката си и ме погледна така, като че ли му искам цяла бутилка детергент за под.

— Смешно ти е — каза.

— Не още — отвърнах.

Той се вторачи в мен, както ми се стори, ужасно продължително. После само поклати глава и отново се обърна напред.

— Не знам какви модели, приятел. Никога не съм питал. Съжалявам. Може би са свързани с това, което отрязва най-напред. Само нещо, което да поддържа веселото му настроение. И им говореше, наричаше ги по име, показваше им какво прави. — Чътски потрепери. — Понякога това влошаваше нещата. Не си го видял, така че не можеш да ме разбереш.

— А какво ще кажеш за това, което причиняваше на теб? — попита Дебора.

Челюстта му увисна почти до гърдите, после той се изправи отново.

— Да — каза. — Така или иначе, у нас накрая нещо се промени, политиката там, в Пентагона. Нов режим и така нататък, и те не искаха да имат нищо общо с онова, което правехме. Така че много тихо тръгна слух, че доктор Данко може да ни купи малко политическо помиряване с другата страна, ако го освободим.

— Предали сте свой собствен човек да го убият? — възкликнах. Не изглеждаше много честно — искам да кажа, че може и да не ме смущава моралът, но поне играя по правилата.

Кайл замълча за доста дълго.

— Казах ти, че си продадохме душите, приятел — каза най-после. Отново се усмихна, малко по-продължително този път. — Да, ние го закрепихме, а те го смъкнаха.

— Но той не е мъртъв — каза Дебора, практична както винаги.

— Изпързаляха ни — каза Чътски. — Взеха го кубинците.

— Какви кубинци? — попита Дебора. — Нали каза Салвадор.

— По всяко време, когато в Америките имаше безредици, в тях имаше и кубинци. Те подкрепяха едната страна, точно както ние другата. И искаха нашия доктор. Казах ти, че беше особен. Така че го взеха, опитаха се да го обърнат. Да го приберат на Острова на пиниите.

— Това курорт ли е? — попитах.

Чътски отново изпръхтя със своя кратък смях.

— Последният може би. Островът на пиниите е един от най-ужасните затвори на света. Доктор Данко е прекарал някакво наистина много качествено време там. Уведомили са го, че собствената му страна го е предала, и са го подложили на наистина щателна проверка. А след няколко години едно от нашите момчета е заловено от тях и се превръща в нещо такова… Без ръце и крака, и всичко останало. Данко работи за тях. А сега… — Той сви рамене. — Или са го освободили, или е избягал. Не е важно какво точно е станало. Знае кой го е подредил… и има списък.

— Твоето име в списъка ли е? — попита Дебора.

— Може би — отговори Чътски.

— А на Доукс? — попитах. В края на краищата и аз мога да съм практичен.

— Може би — повтори той, което не изглеждаше много полезно. Цялата история около Данко беше интересна, разбира се, но аз си имах причина да бъда тук. — Във всеки случай разбрахте срещу какво сме изправени — допълни Чътски.

Към това май никой нищо не можеше да добави, дори аз. Въртях чутото насам и натам, като търсех някакъв начин да си помогна срещу нахлуването на Доукс. Признавам, че не виждах нищо, което беше унизително. Но наистина постигнах малко по-добро разбиране на скъпия доктор Данко. Значи и той е празен отвътре, така ли? Вълк в овча кожа. И той също е намерил начин да използва таланта си за по-голямото добро — също като милия Декстър. Но сега е излязъл от релсите и е заприличал малко повече на един друг хищник, независимо от смущаващото направление, в което го е понесла неговата техника.

И, колкото и да е странно, с това прозрение друга мисъл си проби път във врящия котел на тъмното подсъзнание на Декстър. Беше ми приличала на временно хрумване, но сега вече изглеждаше като много добра идея. Защо да не намеря доктор Данко и да потанцувам малко черен танц с него? Беше хищник, станал лош, точно както и всички други в моя списък. Никой, нито дори Доукс, не би се противопоставил на това прехвърляне. Ако по-рано си бях помислял случайно да хвана доктора, сега започнах да изпитвам натиск, който отстрани разочарованието ми, че изпускам Рийкър. Значи той е като мен, така ли? Добре, ще го разберем това. Тласък на нещо студено пропълзя нагоре по гърба ми и цял настръхнах. Разбрах, че горя от нетърпение да срещна доктора и задълбочено да обсъдя работата му.

В далечината се чу тътен на гръмотевица, наближаваше следобедната буря.

— По дяволите — каза Чътски. — Пак ли ще вали?

— Както всеки ден по това време — казах.

— Лошо — каза той. — Трябва да направим нещо, преди да е заваляло. Твой ред е, Декстър.

— Мой? — попитах, стреснат в своите размишления върху излязлата от пътя медицинска злоупотреба. Бях се съгласил да ги придружавам, но да правя нещо не влизаше в сметките ми. Виж ти! Имаме двама твърди бойци, които си седят мързеливо, докато изпращаме Деликатния Декстър с трапчинките срещу опасността? Къде е тук смисълът?

— Твой — каза Чътски. — Аз трябва да стоя на заден план и да гледам какво ще стане. Ако това е той, мога да се оправя. А Деби… — Той й се усмихна, макар че тя сякаш му се мръщеше. — Деби е прекалено много ченге. Тя върви като ченге, взира се като ченге и може дори да се опита да му напише квитанция за глоба. Той ще я познае от цяла миля. Така че си ти, Декс.

— Аз да направя това? — попитах; признавам, че все още изпитвах справедливо възмущение.

— Просто мини покрай къщата и се върни. Отваряй си очите и ушите, но не бъди прекалено очебиен.

— Не знам как да бъда очебиен — казах.

— Страхотно. Значи за теб ще е просто като фасул.

Беше ясно, че нито логиката, нито напълно справедливият гняв могат да помогнат, така че отворих вратата на колата и слязох, но не можах да се откажа от изстрел на раздяла. Наведох се над прозореца на Дебора и казах:

— Надявам се да доживея, за да съжалявам за това. — И съвсем услужливо наблизо тресна гръм.

Бавно се помъкнах по тротоара към къщата. Под краката ми имаше листа, две-три смачкани картонени кутии от плодов сок и нечий празен детски пакет от закуска. Котка се стрелна по тревата, докато минавах покрай нея, после внезапно седна, за да си оближе лапите и да ме гледа вторачено от безопасно разстояние.

В къщата с многото коли пред нея музиката се смени, някой зарева: „Хуууу!“ Приятно беше да знам, че някой си прекарва добре, докато аз крачех към смъртна опасност.

Завих наляво и тръгнах по извивката към глухия край на улицата. Хвърлих поглед към къщата с фургона пред нея, чувствах се много горд от напълно неочебийния начин, по който се справях. Полянката беше обрасла, а на автомобилната алея имаше няколко мокри вестника. Не се мяркаха никакви видими купчини отстранени човешки части и никой не изскочи и не се опита да ме убие. Но пък чух телевизор да гърми някакво игрово шоу на испански. Мъжки глас се надигна над този на истеричния говорител и се счупи чиния. И тъй като порив на вятъра донесе първите едри и тежки капки дъжд, довя и мирис на амоняк откъм къщата.

Продължих покрай къщата и се върнах към колата. Още дъждовни капки пльокаха по тротоара, отново изтрещя гръмотевица, но пороят се позабавяше. Скочих в колата.

— Нищо особено зловещо — докладвах. — Полянката се нуждае от косене, мирише на амоняк. Гласове в къщата. Или си говори сам, или има и друг с него.

— Амоняк — каза Кайл.

— Да, така мисля. Може би просто почистващи средства.

Кайл поклати глава.

— Службите по чистота не използват амоняк, миризмата му е твърде силна. Но знам кой си служи с него.

— Кой? — попита Дебора.

Той й се ухили.

— Ей сега ще се върна — каза и се измъкна от колата.

— Кайл! — извика Дебора, но той само помаха с ръка и тръгна право към главната врата.

— Гадост — измърмори Дебора, когато той почука; гледаше тъмните облаци на приближаващата буря.

Вратата отвори нисък набит мъж с тъмен тен и черна коса, падаща по челото му. Чътски му каза нещо и за момент никой от двамата не помръдна. Ниският огледа улицата, после погледна Кайл. Кайл извади ръка от джоба си и му показа нещо — пари? Човекът погледна нещото, отново погледна Чътски, после широко отвори вратата. Чътски влезе. Вратата се затръшна.

— Гадост — повтори Дебора. Гризеше си един нокът — нещо, което не я бях виждал да прави от дете. Явно беше вкусен, защото когато го довърши, се залови с друг. Беше на третия, когато вратата на къщата се отвори и Чътски излезе, усмихваше се и махаше с ръка. Вратата се затвори и той изчезна зад стена от вода — облаците най-после бяха решили да се излеят. Чътски дойде, като тежко тропаше по улицата, и се плъзна на предната седалка, мокър до кости.

— Проклятие! — каза. — Вир-вода съм!

— За какъв дявол беше цялата тая работа? — попита Дебора.

Чътски вдигна вежда към мен и отметна косата си от челото.

— Нали се изразява много елегантно?

— Кайл, да те вземат дяволите!

— Миризма на амоняк — каза той. — Няма приложение в хирургията и никаква фирма по почистването не би го използвала.

— Вече го чухме — тросна се Дебора.

Той се усмихна.

— Но амонякът СЕ използва за производство на амфетамин — продължи той. — Както се оказа, че правят тези момчета.

— И ти ей така влезе право в метамфетаминова кухня? — попита Дебора. — Какво прави вътре, по дяволите?

Той се усмихна и извади от джоба си малко пликче.

— Ами купих си трийсетина грама мет.