Декстър: Острието на ножа

7.

Разбира се, така не можеше да продължава. Би трябвало да знам, че това неестествено състояние трябва да отстъпи пред естествения ред на нещата. В края на краищата живеех в град, където хаосът е като слънчевата светлина — винаги точно зад следващия облак. Три седмици след моята объркала всичко среща със сержант Доукс облаците най-после се разпръснаха.

Беше просто малко късмет наистина — не съвсем падналото пиано, на което се надявах, но все пак щастливо съвпадение. Обядвах със сестра си Дебора. Извинете, трябваше да кажа със СЕРЖАНТ Дебора. Както и баща й, Хари, Деб беше ченге. В резултат на щастливия изход от неотдавнашните събития беше повишена, измъкната от костюма на проститутка, който беше принудена да носи поради назначението си в областта на порока, и прибрана най-после от ъгъла на улицата с полагащите й се сержантски нашивки.

Това би трябвало да я ощастливи. В края на краищата, желанието й се сбъдна — край на службата й като фалшива шантонерка. Всяка млада и сравнително привлекателна служителка в Нравствения отдел рано или късно се озовава в операция срещу проститутки, а Дебора беше много привлекателна. Но сочната фигура на горката ми сестра винаги й причиняваше само неприятности. Тя мразеше да носи дрехи, които дори само намекват за физическия й чар, и висенето по улиците в съблазнителни шорти и прилепнала блузка си беше за нея чисто мъчение. Заплашваше я опасност от непрекъснато задълбочаване на бръчките по челото й.

Понеже съм нечовечно чудовище, клоня към логичност, и ми хрумна, че новото й назначение ще приключи мъченичеството й в ролята на Вечно нацупената дама. Уви, дори прехвърлянето й в отдел „Убийства“ не докара усмивка на лицето й. Някъде по пътя тя беше решила, че сериозният персонал по прилагането на закона трябва да префасонира лицата си, докато не заприличат на едра злонамерена риба, и тя все още работеше много упорито за постигането на тази цел.

Отидохме да обядваме с нейната нова, наета за дълго ползване кола, поредно перчене след повишението й, което наистина би трябвало да хвърли слънчев лъч в живота й. Не личеше да е така. Чудех се дали си струва да се тревожа за нея. Гледах я, докато се вмъквах в павилиона на „Релампаго“, нашия любим кубински ресторант. Тя съобщи по телефона местонахождението и чина си, седна срещу мен и се намръщи.

— Добре, сержант — казах, след като ни дадоха менюто.

— Смешно ли е, Декстър?

— Да — отговорих. — Много. И малко тъжно също. Като самия живот. Особено твоят живот, Дебора.

— Майната ти, кретен с кретен. Животът ми си е наред. — И за да го докаже, си поръча сандвич медианоче, най-хубавия в Маями, и батадо де мамей, млечен шейк от уникален тропически плод с вкус на нещо средно между праскова и диня.

Моят живот е не по-малко наред от нейния, така че си поръчах същото. Понеже бяхме постоянни клиенти и бяхме посещавали това заведение през по-голямата част от живота си, остаряващият небръснат келнер грабна менюто ни с изражение, което би могло да бъде образец за ролята на Дебора, и хукна към кухнята като Годзила по пътя за Токио.

— Всички са толкова весели и щастливи — казах.

— Това не ти е сериал, Декс. Това е Маями. Само гаднярите са щастливи. — Тя ме погледна безизразно, със съвършен ченгешки взор. — Как така ти не се смееш и не пееш?

— Нелюбезно, Деб. Много нелюбезно. От месеци съм съвсем добър.

Тя отпи глътка вода.

— Да де. И от това се побъркваш.

— Много по-лошо — казах и свих рамене. — Мисля, че ставам нормален.

— Не ме баламосвай.

— Тъжно, но вярно. Превърнах се в домашен плъх. — Поколебах се, после го изсипах. В края на краищата, ако едно момче не може да сподели проблемите си със своето семейство, на кого да се довери? — Заради сержант Доукс — казах накрая.

Тя кимна.

— Той наистина много ти се е наточил. По-добре се пази от него.

— Много ми се ще — отговорих. — Но той не се маха от мен.

Погледът й на ченге стана още по-твърд.

— И какво ще предприемеш по въпроса?

Отворих уста да отрека всичко, което бях премислил, но слава Богу, за щастие на неморалната ми душа, преди да я излъжа, бяхме прекъснати от радиостанцията на Деб. Тя наведе глава настрана, грабна я и каза, че тръгва.

— Хайде — нареди и се отправи към вратата. Покорно я последвах: спрях само да хвърля малко пари на масата.

Когато излязох от „Релампаго“, Дебора вече изкарваше колата си на заден ход. Забързах и се хвърлих към вратата. Тя подкара напред и излезе от паркинга, преди дори да прибера другия си крак.

— Ама наистина, Деб, едва не си загубих обувката. Какво толкова е станало?

Дебора се намръщи и рязко се включи в трафика — нещо, което в Маями би пробвал само полицай.

— Не знам — каза тя и включи сирената.

Замигах и повиших глас, за да надвия шума.

— Диспечерът не ти ли каза?

— Чувал ли си някога как пелтечи диспечерът, Декстър?

— Не, Деб, не съм. Той пелтек ли е?

Деб заобиколи един училищен автобус и зафуча по шосе 836.

— Да — отговори тя, сви рязко, за да избегне едно беемве, пълно с младежи, които до един взеха да й правят знаци, че е луда. — Мисля, че е убийство.

— Мислиш — казах аз.

— Да — отговори тя и се съсредоточи върху шофирането, а аз я оставих на мира. Високите скорости винаги ми напомнят, че съм смъртен, особено по пътищата на Маями. А колкото до случая с Пелтечещия диспечер — е, добре, със смелата сержантка скоро щяхме да разберем какво става, особено при тази скорост, а известно вълнение винаги е добре дошло.

След съвсем малко минути Деб успя да ни докара близо до естакадата Ориндж Боул, без да причини особена загуба на живот, и слязохме до пътя долу, направихме няколко бързи завоя и се вмъкнахме в кривата пред малка къща на Северозападна 4-та улица. Съседните къщи бяха подобни, всичките малки и скупчени, всяка със собствен зид или телена ограда. Много бяха ярко боядисани и имаха павирани дворове.

Две патрулни коли вече бяха паркирали пред къщата със запалени лампи. Двама униформени полицаи ограждаха местопрестъплението с жълта лента и когато слязох, видях трето ченге, седнало на предната седалка в една от колите, стискаше главата си с ръце. На портала на къщата четвърто ченге стоеше до възрастна дама. Две ниски стъпала водеха към вратата и тя седеше на горното и май редуваше ридания с повръщане. Някъде наблизо виеше куче, една и съща нота отново и отново.

Дебора закрачи към най-близката униформа. Беше квадратен мъж на средна възраст с тъмна коса и изражение, говорещо, че би искал също да седи в колата си, стиснал глава с ръце.

— Какво имаме? — попита Дебора, като му протегна значката си.

Полицаят поклати глава, без да ни погледне, и изтърси:

— Няма още веднъж да вляза вътре, та дори да ми струва пенсията. — И се отдалечи, като едва не се блъсна в едната патрулна кола; размотаваше жълтата лента така, сякаш можеше да го защити от това, което беше в къщата.

Дебора гледаше след полицая, после погледна мен. Съвсем откровено, не можах да измисля нищо наистина полезно и умно, което да кажа, и за момент и двамата стояхме и се гледахме. Вятърът пърпореше с жълтата лента, кучето продължаваше да вие — някакъв странен тиролски звук, който ни най-малко не увеличаваше привързаността ми към кучетата. Дебора поклати глава.

— Някой трябва да накара проклетото псе да млъкне — каза тя, провря се под жълтата лента и тръгна към къщата. Последвах я. След няколко крачки осъзнах, че воят на кучето се усилва. То беше в къщата, може би любимец на жертвата. Доста често животните реагират зле на смъртта на собственика си.

Спряхме до стъпалата, Дебора вдигна очи към ченгето и прочете името на табелката му.

— Корънел, дамата свидетел ли е?

Ченгето не ни погледна.

— Да. Госпожа Медина. Тя се обади. — А старата жена се наведе и повърна.

Дебора се намръщи и попита:

— Какво е това куче?

Корънел издаде лаещ звук, смес между смях и повдигане, но не отговори и не ни погледна.

Мисля, че на Дебора й писна. Не мога да я виня.

— Какво става вътре, по дяволите? — остро попита тя.

Корънел обърна глава да ни погледне. На лицето му нямаше абсолютно никакво изражение.

— Вижте сами — каза и отново се отвърна от нас. Дебора понечи да каже нещо, но се отказа. Вместо това ме погледна и сви рамене.

— Ами можем да погледнем — казах. Надявах се, че не прозвуча много настойчиво. Фактически изгарях от нетърпение да видя всичко, което е могло да предизвика такава реакция у ченгета от Маями. Сержант Доукс можеше като нищо да ми попречи да правя нещо на своя глава, но не можеше да ме спре да се възхитя на нечие чуждо творчество. В края на краищата това ми е работата, а не трябва ли работата да ни доставя удоволствие?

Дебора, от друга страна, показваше нетипична неохота. Погледна назад към патрулната кола — ченгето все още седеше неподвижно с глава в ръцете. След това погледна отново Корънел и старата дама, после входната врата на малката къща. Пое дълбоко дъх, изпусна го силно и каза:

— Добре. Нека хвърлим поглед. — Но все още не помръдваше, така че се плъзнах покрай нея и отворих вратата.

Предната стая на малката къща беше тъмна, завесите и щорите бяха спуснати. Имаше фотьойл, който сякаш беше пристигнал от вехтошарски магазин. Беше покрит с калъф, толкова мръсен, че беше невъзможно да познаеш цвета му, и беше пред малък телевизор на сгъваема маса за карти. С изключение на това стаята беше празна. Врата срещу входната показваше малко петно светлина. Кучето май виеше оттам, така че се отправих нататък, към задната част на къщата.

Животните не ме обичат, което доказва, че са по-умни, отколкото ги смятаме. Те сякаш усещат какво съм и не ме одобряват, като често изразяват мнението си по особено остър начин. Така че изпитвах леко нежелание да се доближавам до куче, което и без това вече е очевидно разтревожено. Но влязох през вратата, бавно, като оптимистично мърморех: „Добро кученце!“ То обаче никак не звучеше като добро кученце, а по-скоро като побъркан питбул, болен от бяс. Опитах се да наподобя нещо като любов към животните и пристъпих до люлеещата се врата, която водеше към нещо, което явно беше кухня.

Щом докоснах вратата, чух тихо и смутено шумолене от Мрачния странник — и спрях. Какво? Попитах, но отговор нямаше. За секунда затворих очи, но страницата беше празна. Никакви тайни послания зад затворените ми клепачи. Свих рамене, отворих вратата и влязох в кухнята.

Горната част на стаята беше боядисана в избеляло омазано жълто, а долната половина беше покрита със стари, бели на тънки сини райета плочки. В единия ъгъл имаше малък хладилник и котлон на плота. Хлебарка притича през плота и се мушна зад хладилника. Лист шперплат беше закован на единствения прозорец на стаята, а на тавана висеше единствена мижава крушка.

Под крушката имаше голяма тежка стара маса, от тези с квадратните крака и бял порцеланов плот. Голямо огледало висеше на стената под такъв ъгъл, че позволяваше да се отразява повърхността на масата. И в това отражение, легнал по средата на масата, се виждаше… хм…

Добре. Приемам, че беше започнал живота си като някакво човешко същество, съвсем вероятно мъжко и латиноамериканско. Много трудно бе да се каже при сегашното му състояние, което, признавам, дори мен малко ме стъписа. И все пак, въпреки че бях изненадан, трябваше да се възхитя на щателността на работата, на чистотата. Тя би накарала всеки хирург да умре от завист, макар че беше много вероятно съвсем малко хирурзи да са в състояние да свържат такъв вид работа със здравеопазването.

Никога не бих се сетил например да отрежа устните и клепачите по този начин и въпреки че се гордея с чистата си работа, никога не бих могъл да направя това с толкова малко увреждания на очите, които в този случай се въртяха диво, без да могат да се затворят или дори да мигнат, и винаги се връщаха към отражението. Това бе само интуиция, но ми се стори, че клепачите са изработени последни, дълго след като носът и ушите са били — о! — толкова акуратно отстранени. Не можех да реша обаче дали аз бих направил това след ръцете, краката, гениталиите и т.н. Трудна серия възможности, но според огледа на нещата всичко беше извършено както трябва, дори експертно, от човек с голяма практика. Често наричаме чисто свършена работа по тялото „хирургическа“. Но това беше истинска хирургия. Нямаше въобще никакво кървене, дори от устата, където бяха изрязани устните и езикът. Дори зъбите. Не може да не се възхитиш на такава смайваща щателност. Всеки разрез беше затворен професионално. Бяла превръзка беше акуратно обвита около всяко рамо, където преди са били окачени ръцете, останалите разрези също бяха затворени по начин, който можеш да очакваш само в най-добрите от добрите болници.

Всичко от тялото беше изрязано, абсолютно всичко. Върху него не беше останало нищо, освен гола безизразна глава, свързана с едно необременено тяло. Не можех да си представя как е възможно да се направи това, без да убиеш оперирания, и несъмнено не ми се побира в главата защо някой ще поиска да го направи. Това разкриваше жестокост, която те кара да се питаш дали вселената е добро хрумване в края на краищата. Извинете ме, ако това ви звучи малко лицемерно от Гратисчията Декстър, но знам много добре какво съм, а това не беше нищо подобно. Правя само това, което Мрачният странник смята за необходимо, и то с хора, които наистина го заслужават, при това всичко винаги завършва със смъртта — обстоятелство, което, сигурен съм, според нещото на масата не бе чак толкова лошо.

Но това — да извършиш всичко толкова търпеливо и внимателно и да го държиш живо пред едно огледало… Усещах черно учудване да се надига дълбоко вътре в мен, сякаш за абсолютно пръв път моят Мрачен странник се чувства лекичко незначителен.

Нещото на масата нямаше вид да забелязва присъствието ми. То само издаваше този умопомрачителен кучешки вой, безспирно, една и съща вълнообразна нота отново и отново.

Чух Деб да се тътри зад мен.

— О, боже! — каза тя. — Господи!… Какво е това?

— Не знам — отговорих. — Но най-малкото не е куче.