Декстър: Острието на ножа

27.

Спах до късно. И въпреки че отидох на работа към десет, все пак стигнах преди Винс, Камила и Анхел Нямам-нищо-общо, които вероятно се бяха обявили за смъртно болни. След час и четиридесет и пет минути най-после пристигна Винс. Изглеждаше позеленял и много стар.

— Винс! — подвикнах бодро, а той залитна, опря се на стената и стисна очи. — Искам да ти благодаря за това епично парти.

— Благодари ми тихо — изграчи той.

— Благодаря — прошепнах.

— Няма защо — прошепна и той и се заклатушка към кабинката си.

Денят беше необикновено спокоен, с което искам да кажа, че освен липсата на нови случаи съдебното пространство беше тихо като гробница с по някой бледозелен призрак, който се плъзгаше в пространството в мълчаливо страдание. За щастие почти нямаше работа. Към пет бях привършил с писмените отчети и си подреждах моливите. Рита ми се беше обадила на обяд, за да ме покани на вечеря. Мисля, че искаше да се увери, че не съм отвлечен от изкормвач, така че се съгласих да намина след работа. Не се бях чул с Дебора, но не ми и трябваше. Бях съвсем сигурен, че е при Чътски в неговия сарай. Но бях малко загрижен, тъй като Данко знаеше къде да ги намери и можеше да се върне за своя изчезнал проект. От друга страна, той си имаше за забавление сержант Доукс, което щеше да запълва времето му и да го радва поне няколко дни.

И все пак за всеки случай се обадих на Дебора на клетъчния й телефон. Вдигна след четвъртото позвъняване и попита сърдито:

— Какво искаш?

— Нали не си забравила, че доктор Данко няма никакъв проблем да ви дойде на гости — казах.

— Не приемаме гости — каза тя толкова свирепо, че стиснах палци да не застреля някого от персонала.

— Добре — казах. — Просто си отваряй очите.

— Не се тревожи — каза тя. Чух Чътски да мърмори раздразнено нещо до нея, после тя каза: — Ще ти се обадя. — И затвори.

Подкарах на юг към къщата на Рита. Вечерният пиков час беше в разгара си. Тананиках си весело. Някакъв червендалест мъж ме засече с пикапа си и ми показа среден пръст. Усмихнах му се мило. Настроението ми не се дължеше само на обикновеното усещане за принадлежност, което получавам, когато съм обкръжен от смъртоносния трафик на Маями. Чувствах се, сякаш голямо бреме е смъкнато от плещите ми. И така си и беше. Можех да отида при Рита и там нямаше да го има кафявия таурус, паркиран отсреща. Можех да се върна в апартамента си, освободен от залепената ми сянка. И, което е дори по-важно, можех да изведа Мрачния странник за едно кръгче и да останем насаме за известно подготвително време, което ни беше крайно необходимо. Сержант Доукс беше изчезнал, беше излязъл от живота ми и скоро, предполагах, щеше да излезе и от своя собствен.

Завих към къщата на Рита. Бях свободен, и свободен от задължения също, защото наистина трябваше да се смята, че Чътски и Дебора трябва да се оставят за известно време да се съвземат. Колкото до доктор Данко, вярно е, че изпитвах някакво прищракване на интерес към среща с него и дори сега бих отделил с радост няколко минути от запълненото си светско разписание за известно наистина качествено установяване на връзка с този индивид. Но бях съвсем сигурен, че тайнствената вашингтонска агенция на Чътски ще изпрати някого другиго да се разправи с него и че въпросното лице със сигурност няма да иска да давам съвети. След като Доукс бе изчезнал, значи се връщах към план А и бях свободен да помогна на Рийкър да се пенсионира по-рано. Който и да трябваше да се занимава сега с проблема на доктор Данко, нямаше да е Възхитително освободеният Декстър.

Бях толкова щастлив, че целунах Рита, когато ми отвори, въпреки че никой не ни гледаше. А след вечерята, докато Рита разчистваше, излязох отново в задния двор и играх на лъженка със съседските деца. Този път обаче имаше особена острота в нея между нас с Коуди и Астор, нашата малка тайна прибавяше към играта допълнителна пикантност. Беше почти смешно да гледам как моите малки хищничета блъскат другите Деца.

След половин час блъскане и нападения обаче стана ясно, че над нас имат значително числено превъзходство още по-потайни хищници — комарите, няколко милиарда отвратителни вампирчета, всички ненаситно гладни. И така, омаломощени от загуба на кръв, с Коуди и Астор се заклатихме към къщата и отново се събрахме край масата за сесия по бесене.

— Аз съм първа — заяви Астор. — И без това е мой ред.

— Мой е — каза Коуди намръщен.

— Неее. И без това вече имам един. Пет букви.

— С — каза Коуди.

— Няма! Глава! Ха! — изрева тя победоносно и нарисува малка кръгла глава.

— Първо трябва да питаш за гласните — казах на Коуди.

— Какво? — попита тихо той.

— А, Е, И, О, У и понякога Ъ, Ю и Я — каза му Астор. — Всеки го знае.

— Има ли Е? — попитах аз и вятърът в платната й малко отслабна.

— Да — отговори тя намусено и написа Е в средата на думата.

— Ха — каза Коуди.

Играхме почти час, докато не им дойде времето за лягане. Прекалено рано моята вълшебна вечер стигна до края си и отново се озовах на дивана с Рита. Но този път бях свободен от шпионски очи и беше лесно да се измъкна от пипалата й и да се отправя към къщи, в собственото си тясно легло, с правдоподобни извинения за партито до късно снощи при Винс и тежката работа, която ме очаква на другия ден. И после бях навън, съвсем сам в нощта, само моето ехо, моята сянка и аз. Имаше още две нощи до пълнолунието и щях да направя така, че да си е заслужавало чакането ми. Тази пълна луна нямаше да прекарам с „Милър сфетла“, а с „Фото Рийкър“. След две нощи най-после щях да освободя Странника, да се потопя в истинското си Аз и да изхвърля просмукания с пот костюм на Нежно предания Декстър на боклука.

Разбира се, първо трябваше да намеря доказателства, но някак си бях съвсем сигурен, че това ще стане. В края на краищата имах цял ден за тази цел, а когато с Мрачния странник работим заедно, всичко сякаш попада точно на мястото си.

Така че изпълнен с такива бодри мисли за мрачно удоволствие, шофирах към своя непретенциозен апартамент и се хвърлих в леглото, за да заспя с дълбокия безкошмарен сън на праведник.

На другата сутрин нахално веселото ми настроение продължи. Когато спрях за понички на път за работа, се поддадох на импулс и купих цяла дузина, в това число и няколко напълнени с крем и с шоколадова глазура — истински екстравагантен жест. Който не остана незабелязан от Винс, който пък най-после се беше оправил.

— Божичко — възкликна той и вдигна вежди. — Бива си те, Всемогъщи ловецо.

— Боговете в гората бяха благосклонни към нас — отговорих. — С крем или с малинов мармалад?

— С крем, разбира се — отговори той.

Денят мина бързо, само с едно повикване за убийство, рутинно разчленяване с градински инструменти. Съвсем аматьорска работа. Идиотът беше опитал да използва електрическа резачка за жив плет и беше успял само да ми създаде много извънредна работа, преди да довърши жена си с ножица за подкастряне. Наистина грозно — и си беше заслужил да го хванат на летището. Добре изпълненото разчленяване е чисто, преди всичко, или поне аз винаги го твърдя. Нито капка окаляна кръв и спечена плът по стените. Това показва поразителна липса на класа.

Свърших тъкмо навреме, за да се върна в малката си кабинка до съдебната лаборатория и да оставя бележките си на бюрото. Щях да ги разпечатам и да довърша доклада в понеделник, нямаше защо да бързам. Нито убиецът, нито жертвата щяха да избягат.

И ето ме тук, навън на паркинга, в колата си, свободен да бродя на воля. Няма кой да ме следи или да ме налива с бира, или да ме принуждава да правя неща, които предпочитам да избягвам. Няма кой да хвърля нежелана светлина върху сенките на Декстър. Мога отново да съм себе си, Декстър Освободения, и тази мисъл беше по-опияняваща и от бирата, и от Рита. Много отдавна не се бях чувствал така и си обещах никога вече да не допускам да се отпусна.

Една кола гореше на един светофар, малка, но ентусиазирана тълпа се беше насъбрала да зяпа. Споделях хубавото им настроение, докато си пробивах път през задръстването, причинено от линейките.

Вкъщи си поръчах пица и грижливо си отбелязах някои неща за Рийкър. Къде да търся доказателства, какви точно ще са достатъчни — червени каубойски ботуши например несъмнено щяха да са добро начало. Бях почти сигурен, че той е моят човек. Хищниците педофили се стремят да съчетават бизнеса и удоволствието и детските снимки са отличен пример за това. Но „почти сигурен“ не е достатъчно сигурно. Затова организирах мислите си в малка спретната папка — нищо инкриминиращо, разбира се, и всичко щеше да бъде прилежно разрушено, преди да дойде времето за шоу. До понеделник сутринта нямаше да има и следа от това, което съм извършил, с изключение на едно малко предметно стъкло в кутията на шкафа ми. Прекарах наистина щастлив час в планове и изяждане на голяма пица с аншоа, а после, когато почти пълната луна започна да ми мрънка през прозореца, взе да не ме свърта на едно място. Просто усещах как ледените пръсти на луната ме галят, гъделичкат ме по гърба, тласкат ме навън в нощта, за да раздвижа мускулите си на хищник, които бяха заспали за толкова дълго.

И защо не? Нямаше да навреди никому, ако поизляза в хилещата се нощ и поогледам скришом тук-там, незабелязан. Щях да дебна по следите на Рийкър и да душа по вятъра — щеше да е толкова благоразумно, колкото и забавно. Мрачният скаут Декстър трябва да е готов. Освен това беше петък вечер. И Рийкър можеше да излезе от къщата си за някаква среща с хора — посещение в магазин за играчки например. Ако бе излязъл, можеше да се промъкна в квартирата му и да поогледам.

Така че се облякох в най-хубавите си дрехи за нощно дебнене и отидох с колата недалече от апартамента си, нагоре по Главната магистрала и през Гроув до Тайгъртейл Авеню, после надолу към скромната къща, в която живееше Рийкър. Тя беше в съседство с квартал от малки панелни къщи и по нищо не се различаваше от другите, отдръпната назад от шосето само колкото за къса автомобилна алея. Колата му беше отпред, малка „Киа“, което ми даде известна надежда. Червена като ботушите му. Това беше неговият цвят — знак, че съм по дирите му.

Два пъти минах с колата покрай къщата. При второто минаване лампата на тавана в колата му светеше и минах точно навреме, за да хвърля поглед върху лицето му, когато се качваше в нея. Не беше особено впечатляващо лице: слабо, почти без брада, частично скрито от дълъг бретон и очила с дебели рамки. Не видях с какво е обут, но останалите му дрехи напълно допускаха носенето на каубойски ботуши, защото щяха да го правят малко по-висок. Той седна зад волана и затвори вратата, а аз продължих напред и около квартала.

Когато минах за трети път, колата му я нямаше. Паркирах малко по-нататък в една пряка и се върнах, като бавно, в движение се вмъквах в нощната си кожа. В съседната къща всички светлини бяха угасени. Минах през двора. Зад къщата на Рийкър имаше малка жилищна постройка. Мрачният странник прошепна на вътрешното ми ухо: „Ателие“. Наистина беше идеално място за фотограф, а инкриминиращи фотографии могат да се открият тъкмо в ателие. Тъй като Странникът рядко греши в такива случаи, влязох.

Всички прозорци бяха обковани с дъски отвътре, но в полумрака от отворената врата успях да видя очертанията на оборудване за тъмна фотографска стая. Странникът беше прав. Затворих вратата и включих осветлението. Слаба червена светлина обля стаята. Беше пълно с обичайните ванички и шишета с химикали на малка мивка, а вляво от нея имаше много хубава компютърна установка с дигитално оборудване. До отсрещната стена имаше шкаф с четири чекмеджета и реших да започна от него.

След десет минути ровене не открих нищо по-уличаващо от петдесетина фотографии на голи бебета, снимани на бяла рошава кожа и представени така, че общо взето да се приемат като сладички дори от хора, които смятат педофилите за наистина мили хора. Нямаше никакви скрити отделения, доколкото можах да видя, а и никакво друго очевидно място, където биха могли да се скрият снимки.

Времето беше малко и не можех да рискувам, тъй като Рийкър можеше да е отишъл само до магазина да си купи мляко. Можеше да се върне всеки миг и да реши да се порови в папките си, за да разгледа с любов десетките мили малки немирници, запечатани от апарата му. Заех се с компютърната част.

До монитора имаше висок шкаф със сидита. Разгледах дисковете един по един. След пачка програмни дискове и други, надписани на ръка като ГРИЙНФИЛД и ЛОПЕС, го намерих.

„Го“ беше ярка розова кутия за бижута. От горната страна на кутията с много четливи букви беше написано НАМБЛА 9/04.

Намбла спокойно можеше да е рядко испанско име. Но то означава също и Северноамериканска любовна асоциация за мъже/момчета5, група, която помага на педофилите да имат добро мнение за себе си, като ги уверява, че това, което правят, е съвсем естествено. Е, разбира се, че е естествено, също като канибализма и изнасилването, но хайде сега. Просто не бива.

Взех сидито, угасих светлината и се измъкнах в нощта.

В апартамента си обаче бързо разбрах, че дискът е рекламен, вероятно носен на някакви събрания на НАМБЛА и предлаган на избран списък престъпни човекоядци. Снимките бяха подредени в миниатюрни серии почти като в албумите, които обичали да прелистват старите викториански мръсници. Всяка снимка беше стратегически размазана, така че да си представяш подробностите, но да не ги виждаш напълно.

И — о, да! Няколко от тези снимки бяха професионално изрязани и редактирани версии на онези, които бях открил в лодката на Макгрегър. Така че, макар фактически да не бях намерил червените каубойски ботуши, бях открил достатъчно, за да задоволя Кодекса на Хари. Рийкър беше направил А-списъка. С песен в сърцето и усмивка на устните се търкулнах в леглото, изпълнен с щастливи мисли за това, което с Рийкър щяхме да правим утре вечер.

На следващата сутрин, беше събота, станах малко късно и отидох да потичам. След душ и обилна закуска излязох да си купя някои необходими неща — нова ролка широко тиксо, остър като бръснач нож — просто основното. И понеже Мрачният странник се гърчеше и протягаше, за да се разсъни, се отбих в един ресторант за ранен обяд. Изядох една почти половинкилограмова нюйоркска пържола, добре опечена, разбира се, следователно без никакви следи от кръв. След това минах с колата още веднъж покрай Рийкър, за да огледам мястото и на дневна светлина. Рийкър си косеше полянката. Забавих, за да погледна нехайно. Уви, носеше стари гуменки, а не червени ботуши. Беше без риза и изключително мършав, изглеждаше отпуснат и бледен. Нямаше значение — скоро щях да го оцветя.

Беше много удовлетворителен и продуктивен ден. И докато седях спокойно в апартамента, обхванат от добродетелни мисли, звънна телефонът.

— Добър ден — казах в слушалката.

— Ела — каза Дебора. — Трябва да довършим една работа.

— Каква работа?

— Не се прави на луд — каза тя. — Идвай. — И затвори.

Това беше повече от дразнещо. Преди всичко, не знаех за никаква недовършена работа, и второ, не знаех, че съм луд. Чудовище — да, несъмнено, но като цяло много приятно чудовище с добри маниери. И на всичко отгоре начинът, по който ми затвори телефона. Просто си мисли, че щом я чуя, ще затреперя и ще се подчиня. Да й имам нервите. Сестра — не сестра, удар от злодейска ръка — не треперя от никого.

Подчиних се обаче. Изминах краткото разстояние до „Мютини“ за по-дълго от обикновено, тъй като беше събота следобед, а в събота следобед улиците на Гроув гъмжат от безцелно разхождащи се хора. Лъкатушех бавно през тълпата и на моменти ми се искаше да почна да газя тази скитаща орда. Дебора беше развалила отличното ми настроение.

Не го подобри и когато почуках на вратата на сарая в „Мютини“ и тя я отвори с дежурната си гадна физиономия, онази, с която приличаше на ядосана риба.

— Влизай — каза сухо.

Чътски седеше на дивана. Все още не приличаше на британски колонизатор, може би поради липсата на вежди, но поне изглеждаше като че ли е решил да живее, което означаваше, че възродителният проект на Дебора върви добре. На стената до него бе опряна метална патерица, а самият той посръбваше кафе. На масата до него беше сложен поднос с филийки кейк.

— Здрасти, приятел — каза той и размаха чукана си. — Сядай.

Тръшнах се на един британски колониален стол и тутакси опапках две-три резенчета кейк. Чътски ме погледна, сякаш се канеше да възрази, но наистина това беше най, ама най-тъпото, което можеше да направи. В края на краищата бях газил сред месоядни алигатори и бях нападнат от паун, за да го спася, а сега той да ми утрепва съботата за един дявол знае каква гадна дреболия. Заслужавах си цял кейк, ако е въпросът.

— Добре — каза Чътски. — Трябва да измислим къде се крие Хенкър, и то бързо.

— Кой? — попитах. — Искаш да кажеш доктор Данко?

— Това е името му, да. Хенкър. Мартин Хенкър.

— И трябва да го намерим? — попитах, изпълнен със зловещо предчувствие. В смисъл: защо гледаха мен и казваха „ние“?

Чътски изпръхтя, сякаш мислеше, че се шегувам, и държеше да ми покаже, че го е разбрал. После каза:

— Да, точно така. — Та значи къде смяташ, че е той, приятел?

— Всъщност въобще не съм мислил за това.

— Декстър! — каза Дебора с предупредителен тон.

Чътски се намръщи — наистина доста чудновато изражение без вежди — и попита:

— В какъв смисъл?

— В смисъл че това вече не е мой проблем. Не виждам защо аз или дори ние трябва да го намираме. Той получи каквото искаше, няма ли просто да приключи и да си отиде?

— Тоя майтапи ли се? — обърна се Чътски към Дебора. Ако имаше вежди, сто на сто щяха да са вдигнати.

— Просто не харесва Доукс — отговори Дебора.

— Доукс е от нашите момчета — каза ми Чътски.

— Не от моите обаче — отвърнах.

Чътски поклати глава, после каза:

— Добре де, това е твой проблем. Но ние все пак трябва да го намерим този човек. Цялата тази работа има политически аспект и ще е голяма идиотщина, ако не го пипнем.

— Добре — казах. — Но защо това да е мой проблем? — Изглеждаше ми много разумен въпрос, макар че ако бяхте видели реакцията му, щяхте да си помислите, че искам да гръмна бомба в начално училище.

— Божичко — каза той и поклати глава с подигравателно възхищение. — Ама и тебе си те бива!

— Декстър — каза Дебора. — Погледни ни. — Погледнах ги: Дебора с нейния гипс и Чътски с неговите два чукана. Честно казано, не изглеждаха много свирепо. — Имаме нужда от помощта ти.

— Стига де, Дебора…

— Моля те, Декстър — каза тя. Прекрасно знаеше, че ми е много трудно да й откажа, когато използва тази дума.

— Стига, Дебс — казах. — На вас ви трябва истински герой, човек, който може с ритник да отвори врата и да щурмува с гърмящи пистолети. А аз съм само мекушав чешит от съдебната лаборатория.

Тя стана, дойде при мен и наведе лице към лицето ми.

— Знам какъв си, Декстър — каза меко. — Забрави ли? И знам, че можеш да го направиш. — Сложи ръка на рамото ми и заговори още по-тихо, почти шепнешком. — Кайл има нужда от това, Декс. Трябва да залови Данко. Или вече никога няма да се чувства мъж. Това е важно за мен. Моля те, Декстър!

В края на краищата какво можеш да направиш, когато загърмят големите оръдия? Освен да призовеш запасите си от добра воля и грациозно да развееш бяло знаме.

— Добре, Дебс — казах.

Свободата е толкова крехка — и винаги ти се изплъзва. Забелязали ли сте го?