Декстър: Острието на ножа

28.

Колкото и да не ми се искаше, бях дал дума да помогна и затова горкият Предан Декстър незабавно атакува проблема с цялата находчивост и хитрост на могъщия си мозък. Но печалната истина беше, че мозъкът ми май беше изключил. Независимо от цялото прилежание, с което се удрях по клавишите, на екрана не излизаше нищо.

Разбира се, може би ми трябваше повече гориво, за да функционирам на възможно най-високо ниво, така че придумах Дебора да се обади за още кейк. Докато тя го поръчваше по телефона, Чътски прикова към мен потна, леко захаросана усмивка и каза:

— Да се заемем с това, става ли, приятел? — След като молеше толкова мило, пък и в края на краищата нали трябваше да правя нещо, докато чакам кейка, се съгласих.

Загубата на двата му крайника беше отстранила малко от психическата му задръстеност. Въпреки че беше донякъде неуверен, беше много по-отворен и дружелюбен и всъщност дори май изгаряше от желание да сподели информация, което беше немислимо за онзи Чътски с пълен комплект от четири крайника и скъпи слънчеви очила. И така, извън това, което всъщност беше само необходимостта да съм акуратен и да знам възможно най-много подробности, се възползвах от новото му дружелюбие и измъкнах от него имената на екипа от Салвадор.

Крепеше доста непохватно жълт бележник на коляното си и надраска в него имената с дясната си — единствена — ръка.

— Знаеш за Мани Боргес — каза.

— Първата жертва — отвърнах.

— Да — каза Чътски, без да вдигне очи. Написа името и после го задраска. — И после беше Франк Обри? — Намръщи се и подаде език от ъгълчето на устата си, докато пишеше името, после го задраска. — Изпуснал е Оскар Акоста. Господ знае къде е той сега. — Все пак написа името и въпросителна до него. — Уендъл Инграм. Живее на Норт Шор Драйв, нагоре по плажа на Маями. — Бележникът се хлъзна, когато написа името, и той посегна да го задържи, но непохватно го изпусна. Вторачи се в него за момент, после се наведе и го взе. Капка пот се търкулна по обръснатата му глава и тупна на пода. — Проклети опиати! Станал съм малко замаян.

— Уендъл Инграм — напомних му.

— Така. Така. — Той дописа края на името и без да спре, продължи: — Анди Лайл. Сега продава коли в Дейви. — И в гневен пристъп на енергия триумфиращо написа последното име. — Двама други са мъртви, един още на полесражението, и това е целият екип.

— Никой от тези хора ли не знае, че Данко е в града?

Той поклати глава. Нова капка пот се отрони и едва не ме улучи.

— Държим тази работа здраво похлупена. Знаят само посветени.

— Не трябва ли да знаят, че някой иска да ги превърне във виещи възглавници?

— Не, не трябва — каза той и здраво стисна зъби, сякаш за да не каже нещо грубо. Може би щеше да предложи да ги очистим. Но вдигна очи към мен и размисли.

— Можем ли поне да проверим дали някой не липсва? — попитах без голяма надежда.

Чътски заклати глава още преди да съм довършил. Още две капки пот тупнаха отляво и отдясно.

— Не. Не и не, по никакъв начин. Тези момчета винаги са с едно ухо на земята. Някой започва да разпитва за тях и те моментално научават. А не мога да рискувам всичките да избягат като Оскар.

— Как тогава ще намерим доктор Данко?

— Това ти трябва да го измислиш.

— Какво ще кажеш за къщата край Боклучището? — попитах с надежда.

— Деби нареди патрулна кола да минава оттам. Заселило се е някакво семейство. Не — добави той, — залагаме всичко на теб, приятел. Ти трябва да измислиш нещо.

Право да си кажа, бях малко изненадан от официалното отношение на Чътски към бившите му другари. Нямаше ли да е чудесно да даде сигнал за бягство на старите си приятели или поне за внимание? Несъмнено нямам претенции да съм образец на гражданска добродетел, но ако откачен хирург погне Винс Масуока например, се лаская да мисля, че бих намерил начин да му го намекна в случаен разговор край автомата за кафе. Подай ми захарта, ако обичаш. Между впрочем, един медицински маниак те следи и иска да ти отсече всичките крайници. Искаш ли сметана?

Но очевидно това не беше начинът, по който се играеше играта от хора с едри мъжествени челюсти, или поне не от техния представител Кайл Чътски. Няма значение. Поне имах списък с имена, от който да започна. Макар и нищо, освен него. Нямах никаква представа как от стартовата си точка ще изстискам някаква полезна информация, а Кайл явно не се справяше толкова добре с творчеството, колкото със споделянето. Дебора пък съвсем не беше полезна. Беше тотално погълната от друго — да разбухва възглавницата на Кайл, да попива трескавото му чело и да следи да си взема хапчетата навреме. Поведение на матрона, което бях смятал немислимо за нея, но беше налице.

Ставаше очевидно, че тук, в хотелския сарай, ще бъде свършена малко истинска работа. Единственото, което можех да предложа, беше да се върна при компютъра си и да видя на какво ще попадна. И така, след като измъкнах последните две парчета кейк от останалата ръка на Кайл, се отправих към къщи и верния си компютър. Нямаше никаква гаранция, че ще открия нещо, но трябваше да опитам. Щях да положа най-големи усилия, да чопля проблема няколко часа и да се надявам някой да залепи тайно послание на камък и да го хвърли през прозореца ми. Може би ако камъкът ме удареше по главата, от нея щеше да се пръкне някаква идея.

Апартаментът ми беше точно какъвто го оставих, което беше успокояващо. Дори леглото беше оправено, тъй като Дебора вече не живееше тук. Скоро компютърът тихичко забръмча и започна да търси. Първо проверих базата данни за недвижими имоти, но нямаше нови покупки от типа на другите. Все пак беше очевидно, че доктор Данко трябва да е някъде. Бяхме го изкарали от предварително приготвените му скривалища, но бях съвсем сигурен, че без протакане ще започне с Доукс или с всеки друг от списъка на Чътски, който му привлече вниманието.

Как ли определяше поредния номер на жертвите си все пак? По старшинство? По това колко са го дразнели? Или просто случайно? Ако знаех, щеше да съществува възможност поне да го намеря. Той трябваше да отиде някъде, а операциите му не бяха нещо, което може да се извърши в хотелска стая. Къде тогава щеше да отиде?

Не беше камък, счупил прозореца ми и отскочил от главата ми, но все пак накрая слабичка идея се процеди на пода от мозъка на Декстър. Данко очевидно трябваше да отиде някъде и да работи над Доукс, и не можеше да чака, докато си намери нова безопасна къща. Където и да отидеше, трябваше да е в района на Маями, близо до жертвите си, и не можеше да си позволи да рискува с всичките променливи величини, като се хвърли на случайно място. Една привидно празна къща може внезапно да бъде напълнена с перспективни купувачи, а ако посегне на обитаван дом, няма да знае кога братовчедът Енрико може да намине на гости. Тогава защо просто да не използва къщата на следващата си жертва? Вероятно беше убеден, че Чътски — единственият, който знае за списъка досега, вече е негоден за действие за известно време и няма да го преследва. Чрез преминаване към следващото име от списъка той можеше да отстрани два крайника с един скалпел, така да се каже, като използва къщата на следващата си жертва за довършване на Доукс и после да започне спокойно върху щастливия й собственик.

В това имаше известен смисъл и поне беше по-определена стартова точка от списъка с имена. Но дори да бях прав, кой от мъжете щеше да е следващият?

Отвън се разнесе грохот на гръмотевица. Погледнах отново списъка с имена и въздъхнах. Защо не бях някъде другаде? Дори да играя на бесене с Коуди и Астор щеше да е много по-хубаво в сравнение с тази отчайваща, неблагодарна задача. Трябваше да следя Коуди първо да казва гласните. Тогава останалият свят щеше да си дойде на фокус. А когато той усвоеше това, можех да започна да го уча на други, по-интересни неща. Много е странно едва ли не да копнееш да обучаваш дете, но аз действително горях от нетърпение да започна. Жалко, че той вече се беше погрижил за кучето на съседите — това щеше да е чудесна възможност да започна да го уча на сигурност и на техника. Малкият калпазанин наистина имаше да учи много. Всичките уроци на стария Хари, предадени на ново поколение.

И докато си мислех как да помагам на Коуди, разбрах, че цената е да приема годежа с Рита. Можех ли наистина да го направя? Да прахосам безгрижния си ергенски живот и да потъна в домашно блаженство? Колкото и да е странно, мислех си, че ще мога да се справя. Несъмнено децата заслужаваха малка жертва, а Рита, превърната в постоянна маскировка, щеше да ми позволи винаги да съм в сянка. Щастливо женените мъже са по-малко вероятни извършители на това, за което живеех.

Може би щях да се справя с този проблем. Е, имаше време. Но, разбира се, това си беше чисто офлянкване. То не ме приближаваше до вечерта навън с Рийкър, нито до намирането на Данко. Събрах разпилените си мисли и погледнах списъка: Боргес и Обри готови. Акоста, Инграм и Лайл предстоят. Все още не знаят, че ще имат среща с доктор Данко. Двама свършени, трима на ред, да не говорим за Доукс, който може би в момента усещаше острието на фона на танцовата музика на Тито Пуенте. И докторът, наведен над него със своя толкова точен скалпел, изпълнява с тялото му танца на разчленяването. Танцувай с мен, Доукс. Байла конмиго, амиго, както би го казал Тито Пуенте. Малко е трудно да танцуваш с отрязани крака, разбира се, но си струва усилията.

А междувременно и аз танцувах в кръг, сякаш добрият доктор Данко ми е отрязал единия крак.

Добре. Да приемем, че доктор Данко е в къщата на поредната си жертва, като не смятаме Доукс. Разбира се, не знаех кой може да е това. Така че до какво стигах? Когато научното разследване е елиминирано, остава само да имаш късмет с догадките. Елементарно, драги ми Декстър. Ала-бала-ница.

Замижах и посочих. Пръстът ми попадна върху името Инграм. Е, добре, решено, нали така? Разбира се, че е така. А пък аз съм Олаф, кралят на Норвегия.

Станах и отидох до прозореца, от който толкова пъти се бях взирал в сержант Доукс, паркирал отсреща в своя кафяв таурус. Нямаше го. Скоро никъде нямаше да го има, ако не го намерех. Той ме искаше мъртъв или в затвора и щях да се радвам много повече, ако просто изчезнеше, независимо дали на малки части една след друга, или наведнъж. А ето че работех извънредно, разбутвах могъщата мисловна машинария на мозъка на Декстър, за да го спася, така че да може да ме убие или затвори. Чудно ли е тогава, че намирам цялата идея за живота за надценена?

Може би развълнувана от иронията, почти съвършената луна надникна през дърветата. И колкото по-дълго се взирах, толкова по-силно усещах тежестта на тази проклета стара луна. Тя тихо мърмореше точно над хоризонта и вече дишаше горещо и студено в гърба ми, тласкаше ме към действие. Грабнах ключовете на колата и се отправих към вратата. В края на краищата защо просто да не отида да проверя? Щеше да ми отнеме не повече от час и нямаше да е необходимо да обяснявам мислите си на Дебс и Чътски.

Съзнавах, че идеята ми изглеждаше привлекателна отчасти защото беше бърза и лесна и ако свършеше работа, щеше да ми върне трудно спечелената свобода навреме за играта утре вечер с Рийкър. И дори още повече — започвах да развивам лек копнеж за аперитив. Защо малко да не позагрея с доктор Данко? Кой би ме осъдил, ако поработя над него така, както той толкова охотно работеше над другите? Ако трябваше да спася Доукс, за да хвана Данко — добре де, никой не е казал, че животът е съвършен.

И ето ме по магистрала „Дикси“ и после по I-95. Изминах го цялото до 79-а улица и после поех право към района на Нормандския бряг и Маями Бийч, където живееше Инграм. Завих по улицата, карах бавно. Тъмнозелен фургон беше паркиран на автомобилната алея, много подобен на белия, който Данко беше разбил. Беше паркиран близо до новичък мерцедес и изглеждаше твърде неуместен в неговата шикозна компания. Ами добре, помислих си. Мрачният странник започна да мърмори окуражителни думи, но аз продължих покрай къщата и нататък до едно празно място и чак тогава спрях. Паркирах точно зад ъгъла.

Зеленият фургон не беше от този квартал — поне ако се съдеше по вида на околностите. Разбира се, можеше Инграм да извършва някакъв ремонт и майсторите да бяха решили да останат тук, докато не свършат. Но не вярвах да е така, а и Мрачният странник не вярваше. Взех клетъчния си телефон и позвъних на Дебора.

— Може да съм открил нещо — казах.

— Защо се забави толкова?

— Смятам, че доктор Данко работи в къщата на Инграм на Маями Бийч.

Последва кратка пауза, през която почти я виждах как се мръщи.

— Защо мислиш така?

Мисълта да й обяснявам, че предположението ми е само предположение, не ми се стори страхотно привлекателна, така че казах само:

— Това е дълга история, сестричке. Но мисля, че съм прав.

— Мислиш — каза тя, — но не си сигурен.

— Ще съм след няколко минути. Паркирал съм зад ъгъла близо до къщата, а пред нея е паркиран фургон, който изглежда много не на място в този район.

— Стой там. Ще ти се обадя — каза тя и затвори. Загледах къщата. Ъгълът за наблюдение беше много неудобен и фактически не можех да гледам, без вратът ми да стане на възел. Така че обърнах колата с предница към извивката на улицата, откъдето ми се присмиваше къщата, и щом го направих, ето ти я. Промушва подпухналата си глава през дърветата, процежда забулени лъчи светлина върху застиналия пейзаж. Тази луна, този вечно засмян лунен фар. Ето го пак.

Усещах как студените пръсти на луната ме мушкат, подтикват, закачат и ме тласкат към някакво безразсъдно и чудесно нещо; много отдавна не бях чувал звуците да кънтят двойно по-силно, да усещам как връхлитат в главата ми и плъзват надолу по гърба. Наистина, нима беше лошо да съм абсолютно сигурен, преди да ми се обади Дебора? Не да направя нещо глупаво, разбира се, а само да изляза от колата и да тръгна по улицата. Просто една безгрижна разходка на лунна светлина покрай къщите. И ако случайно се появи възможност, да си поиграя малко с доктора.

Леко се притесних, когато, докато слизах от колата, забелязах, че дишането ми става малко неспокойно. Засрами се, Декстър. Къде остана леденото ти самообладание? Може би се е изхлузило поради прекалено дългото ти пребиваване под завивките и може би тъкмо същата тази празнота те е изнервила малко повече, но така не бива. Въздъхнах дълго, дълбоко, за да се успокоя, и тръгнах по улицата — просто едно безразлично чудовище, излязло тази вечер да поброди покрай импровизирана клиника за вивисекции. Ало, съседе, хубава нощ за рязане на крак, нали?

С всяка крачка, която ме приближаваше към къщата, усещах Онова нещо да расте все по-високо и силно в мен и в същото време старите студени пръсти да се впиват в него, за да го задържат на мястото му. Аз бях огън и лед, изпълнен с лунна светлина и смърт, и когато се изравних с къщата, шепотът в мен започна да се надига: чух и слабите звуци от къщата. Хор от ритъм и саксофони, който звучеше съвсем като Тито Пуенте, и нямаше защо надигналият се шепот да ми казва, че съм прав, че това наистина е мястото, където докторът е разположил клиниката си.

Той беше вътре — и работеше.

И какво да направя по въпроса? Разбира се, умното беше да се върна нехайно при колата и да изчакам обаждането на Дебора, но дали наистина това беше нощ за мъдрост, с тази лирично хилеща се луна ниско в небето, и леда, който се разливаше по вените ми и ме тласкаше напред?

Пъхнах се в сенките край съседната къща и предпазливо се промъкнах в задния двор. Вече можех да виждам гърба на къщата на Инграм. От задния прозорец струеше много силна светлина. Прокраднах се в двора под сянката на едно дърво, все по-близо и по-близо. Още няколко котешки стъпки и почти виждах през прозореца. Приближих малко, съвсем до линията, която очертаваше светлината върху земята.

От мястото, където стоях, можех най-после да гледам вътре през прозореца, нагоре под лек ъгъл към тавана на стаята. А там беше огледалото, което Данко явно много обичаше да използва, и се виждаше половината маса…

… и малко повече от половината от сержант Доукс.

Беше завързан здраво, неподвижен, дори прясно избръснатата му глава беше прикрепена здраво към масата. Не виждах много подробности, но двете му ръце бяха изчезнали от китките надолу. Първо ръцете? Много интересно, съвсем различен подход, отколкото при Чътски. Как ли решаваше доктор Данко кое е правилно при всеки отделен пациент?

Този човек и неговата работа ме интригуваха все по-силно. Имаше някакво чудновато чувство за хумор в движение и колкото и глупаво да беше това, ми се поиска да науча само мъничко повече как действа то. Приближих още малко.

Музиката спря, и аз заедно с нея, и после, когато ритъмът на мамбо се поднови, чух зад себе си металическа кашлица и усетих, че нещо перва рамото ми, жилещо и сковаващо, обърнах се и видях дребен човек с огромни дебели очила, вторачен в мен. Държеше нещо като пистолет за пейнтбол и имах време само да се възмутя, че се е прицелил в мен, преди някой да отстрани всички кости от краката ми. Рухнах на росната, обляна с лунна светлина трева, където беше тъмно и пълно със сънища.