Декстър: Острието на ножа

8.

Усетих много слаб полъх, погледнах зад Дебора и видях, че е пристигнал сержант Доукс. Той бързо огледа стаята и спря поглед върху масата. Признавам, че бях любопитен да видя каква ще е реакцията му на нещо толкова екстремно, и си струваше да почакам. Когато Доукс видя централния експонат в кухнята, очите му се заковаха върху него и той замръзна така, че заприлича на статуя. След доста време приближи към него, бавно, сякаш го дърпаха с въже. Плъзна се покрай нас, сякаш без да ни забелязва, и спря до масата.

Няколко секунди гледаше нещото вторачено. После, без дори да мигне, бръкна в спортното си яке и извади пистолета си. Бавно, без никакво изражение, го насочи между немигащите очи на все още виещото нещо на масата. Зареди пистолета.

— Доукс! — извика Дебора със сухо дращене в гласа, прокашля се и опита отново. — Доукс!

Той не отговори, нито вдигна поглед, но не дръпна спусъка, което беше срамно. В края на краищата какво трябваше да правим с това нещо? То не можеше да ни каже кой е направил това. Дните му като полезен член на обществото пък вече бяха свършили. Защо да не позволим на Доукс да сложи край на мъките му? И тогава ние с Деб неохотно ще бъдем принудени да съобщим какво е направил Доукс, щяха да го уволнят и дори затворят зад решетките, и проблемите ми щяха да свършат. Това изглеждаше толкова чисто решение, но разбира се, Дебора никога не би приела подобно нещо. От време на време тя става наистина придирчива формалистка.

— Свали оръжието, Доукс — каза тя и макар останалата част от него да остана абсолютно неподвижна, той изви глава и я погледна.

— Само това може да се направи — каза. — Повярвай ми.

Дебора поклати глава и каза:

— Знаеш, че не може. Гледаха се известно време, после очите му скочиха върху мен. За мен беше изключително трудно да отвърна на погледа, без да изтърся нещо като „О, каква гадост — направи го!“. Но някак си успях и Доукс насочи пистолета си към въздуха. Отново погледна нещото, поклати глава и прибра оръжието.

— Гадост. Трябваше да ме оставите да стрелям — каза, обърна се и бързо излезе.

През следващите няколко минути стаята се напълни с хора, които отчаяно се опитваха да не гледат, докато си вършеха работата. Камила Фиг, набита, късо подстригана лабораторна техничка, на която изразните средства винаги бяха ограничени до изчервяване или вторачване, тихо плачеше, докато ръсеше прах за откриване на отпечатъци. Анхел Батиста, или Анхел-Нямам-нищо-общо, както го наричахме, защото винаги се представяше така, побледня и здраво стисна зъби, но остана в стаята. Винс Масуока, сътрудник, който винаги се държеше, сякаш се смяташе за единственото човешко същество, трепереше толкова силно, че трябваше да излезе от стаята и да седне на стъпалата.

Започнах да се чудя дали и аз не трябваше да се преструвам на ужасен, за да не бия на очи прекалено силно. Може би трябваше да изляза и да седна до Винс. За какво си говорят хората в такива случаи? За бейзбол? За времето? Със сигурност не и за нещото, от което са избягали — и все пак открих с изненада, че нямам нищо против да говорим за него. Фактически нещото започваше да предизвиква леко потрепване на интерес от Известна вътрешна страна. Винаги бях полагал толкова усилия да избягвам всякакво забелязване, а тук имаше някой, който правеше точно обратното. Съвсем явно това чудовище се перчеше по някаква причина, може би чисто от съвършено естествен състезателен дух, но това беше леко дразнещо, въпреки че засилваше желанието ми да знам повече. Който го беше направил, се различаваше от всички, които бях срещал досега. Трябваше ли да включа този анонимен хищник в списъка си? Или трябваше да се преструвам на примрял от ужас и да седна отвън на прага?

Докато разчоплях този труден избор, сержант Доукс се стрелна край мен, като дори за миг поспря, за да ми хвърли заплашителен поглед. Спомних си, че заради него не успях да си направя списък в момента. Изглеждаше донякъде смущаващо, но пък наистина улесни малко решението ми. Започнах да си нахлузвам съответното объркано изражение, но стигнах едва до вдигане на вежди. Два парамедика влетяха в стаята — самата съсредоточена важност — и замръзнаха, като видяха жертвата. Единият моментално избяга. Другата, млада чернокожа, се обърна към мен и каза:

— Какво, по дяволите, се очаква да направим? — И след това също заплака.

Не може да не се съгласи човек, че имаше право. Решението на сержант Доукс изглеждаше по-практично, дори елегантно. Имаше много малко смисъл да местиш това нещо на носилка и после да пробиваш бясно трафика на Маями, за да го закараш в болница. Както младата дама беше се изразила толкова елегантно, какво, дявол го взел, можеха да направят? Но явно някой трябваше да направи нещо. Ако просто го оставехме тук и все така стърчахме наоколо, вероятно някой щеше да се оплаче, че всички ченгета са се измъкнали на двора, което би било много лошо за имиджа на отдела.

Дебора беше тази, която най-после организира нещата. Убеди парамедиците да упоят жертвата и да я изнесат, което позволи на изненадващо гнусливите лабораторни техници да се върнат вътре и да се заловят за работа. Тишината в малката къща, след като опиатите подействаха, беше неправдоподобна. Парамедиците завиха нещото и го сложиха на носилката, без да го изпуснат, а после го избутаха към залеза.

И точно навреме. Когато линейката тръгна от бордюра, запристигаха колите на журналистите. От една страна, това беше за съжаление. Бих искал да видя реакциите на един-двама репортери, на кръвожадника Гонзалес например. Той беше местният водещ привърженик на „има кръв, има шоу“ и не съм го виждал да изразява подобие на болка или ужас, освен пред камера или ако косата му е разрошена. Но не би. Докато операторът на Рик се приготви да снима, не беше останало нищо за гледане, освен малката къща, оградена с жълта лента, и шепа ченгета със стиснати зъби, които и в по-хубав ден нямаше кой знае с какво да ощастливят Гонзалес, а днес изобщо нямаше да го погледнат.

Аз наистина нямаше вече какво да правя. Бях пристигнал с колата на Дебора и не носех принадлежностите си, а освен това никъде не се виждаше и капчица кръв. Тъй като това беше моята експертна област, ми се струваше, че трябва да намеря нещо и да бъда полезен, но нашият приятел хирург беше действал прекалено старателно. Просто за по-сигурно прегледах останалата част от къщата, която не беше голяма. Имаше малка спалня, още по-малка баня и килер. Всички бяха празни, ако не се броеше един гол опърпан матрак на пода на спалнята. Сякаш и той беше дошъл от същия вехтошарски магазин като фотьойла във всекидневната и беше сплескан като кубински бифтек. Никаква друга мебел или прибори, нито дори пластмасова лъжица.

Единственото, което показваше нищожна индивидуалност, беше нещо, което Анхел Нямам-нищо-общо намери под масата, докато завършвах бързата си обиколка из къщата.

— Оппа — каза той и вдигна лист от тетрадка от пода с пинсетите си. Изправи се, за да види какво ли пък може да е това. Едва ли си струваше усилията — просто бял лист, леко набръчкан в горния край, откъдето беше откъсната част. Погледнах точно над главата на Анхел и, разбира се, липсващото парче беше на масата, залепено с тиксо.

— Бинго! — казах и Анхел погледна и каза:

— Аха.

Докато внимателно изучаваше тиксото — то прекрасно запазва отпечатъците, — той остави листа на пода и клекнах, за да го разгледам. На него бяха изписани някакви много изящни букви. Наведох се още повече, за да ги прочета. ЛОЯЛНОСТ.

— Лоялност? — попитах.

— Да. Това не е ли важна добродетел?

— Да попитаме него — казах и Анхел потръпна толкова силно, че едва не изпусна пинсетите.

— Me cago en diez с тая каша — каза той и взе найлоново пликче, за да сложи вътре листа. Нямаше нищо друго за гледане, така че тръгнах към вратата.

Несъмнено не съм професионален следовател, но поради мрачното си хоби често имам вътрешни прозрения за другите престъпления, които явно идват от едни и същи околности. Това обаче беше далече извън границите на всичко, което бях виждал или си представял. Нямаше абсолютно никакъв намек, който да насочва към личност или мотивация, и бях заинтригуван почти толкова, колкото и бях ядосан. Кой хищник може да остави толкова месо, което при това все още да шава?

Излязох и застанах до входа на къщата. Доукс се съвещаваше с капитан Матюс, казваше му нещо, което явно го бе разтревожило. Дебора беше клекнала до старата дама и тихо й говореше нещо. Усетих да се надига ветрец, тънкият бриз, който подухва точно преди следобедната гръмотевична буря. Докато погледна нагоре, първите тежки капки дъжд запльокаха по тротоара. Гонзалес, който стоеше до полицейската лента, размотаваше кабела на микрофона си и се опитваше да привлече вниманието на капитан Матюс, също погледна нагоре към облаците и тъй като се чу тътен на гръмотевица, хвърли микрофона на продуцента си и хукна към новинарския фургон.

Стомахът ми също изкурка гръмотевично и си спомних, че в цялата тази суматоха бях пропуснал обяда си. Това не бива да се допуска. Имах нужда от силите си. Моят естествено силен метаболизъм изисква постоянно внимание: Декстър не е за диети. Но зависех от Дебора за придвижването си, а имах усещането — просто лек намек, — че тя няма да се отнесе положително към каквото и да било споменаване на ядене в този момент. Отново я погледнах. Беше гушнала старицата, госпожа Медина, която видимо се беше отказала от гаденето и се беше концентрирала върху риданията.

Въздъхнах и тръгнах към колата през дъжда. Всъщност нямах намерение да се измокря. По-скоро изглеждаше, че ще трябва доста дълго да почакам, докато изсъхна.

Беше наистина дълго чакане, два и кусур часа. Седях в колата, слушах радио и се мъчех да си представя, хапка по хапка, какво е да ядеш сандвич медианоче: хрускането на коричката на хляба, толкова хрупкава и вкусна, че се плъзга в устата ти, когато я отхапваш. После първият вкус на горчица, последван от омекотяващия кашкавал и солта на месото. Следваща хапка — парченце туршия. Дъвчеш всичко заедно. Нека вкусовете се смесят добре. Гълташ. Отпиваш голяма глътка Желязна бира (всъщност е сода). Въздишка. Чисто блаженство. По-скоро бих ял, отколкото да правя каквото и да било друго, с изключение на играта със Странника. Цяло чудо на генетиката е, че не съм дебел.

Бях на третия си въображаем сандвич, когато Дебора най-после дойде. Пъхна се зад волана, затвори вратата и просто остана да седи, вперила поглед пред себе си през обляното с вода предно стъкло. Знаех, че това не е най-доброто, което мога да кажа, но не можах да се сдържа.

— Изглеждаш съсипана, Деб. Какво ще кажеш да обядваме?

Тя поклати глава, но не каза нито дума.

— Може би един хубав сандвич. Или плодова салата — да повиши малко кръвната ти захар? Ще се почувстваш много по-добре.

Сега вече ме погледна, но не беше поглед, който да показва каквото и да било обещание за обяд в близко бъдеще.

— Точно заради това исках да стана ченге — каза тя.

— Заради плодовата салата?

— Заради онова… нещо, което беше вътре… — отвърна тя и отново се загледа през предното стъкло. — Искам да пипна това… това, каквото и да е то, което е могло да извърши такова нещо с човешко същество. Искам го толкова силно, че усещам вкуса му.

— Той като на сандвич ли е, Дебора? Защото…

Тя тупна с длани волана, много силно. И още веднъж.

— Проклет да е — каза. — Шибан гаден мръсник!

Въздъхнах. Явно многострадалният Декстър щеше да бъде лишен от своята коричка хляб. И то само защото Дебора беше получила нещо като божествено прозрение от гледката на парче гърчещо се месо. Разбира се, тя беше ужасна и светът би бил много по-добър без някой, който е способен да направи това, но значеше ли то, че трябва да пропуснем обяда си? Нима не трябваше всички ние да си пазим силите, за да пипнем този тип? Все пак като че ли моментът не беше най-подходящият да разяснявам това на Дебора, така че просто седях до нея, гледах как дъждът плющи по стъклото и дъвчех въображаемия си сандвич номер четири.

На другата сутрин — едва се бях настанил в малката си кабинка на работа — телефонът звънна.

— Капитан Матюс иска да види всички, които вчера бяха там — каза Дебора.

— Добро утро, сестричке. Благодаря, добре съм, а ти?

— Веднага — каза тя и затвори.

Полицейският свят се състои от рутина, официална и неофициална. Това е една от причините, поради които харесвам работата си. Винаги знам какво ще стане, затова има по-малко човешки реакции, които трябва да запомням и после да изобразявам в съответния момент. По-малко възможности да ме пипнат, когато не внимавам и реагирам по начин, който може да постави под въпрос принадлежността ми към човешката раса.

Доколкото знаех, капитан Матюс никога не беше свиквал „всички, които са били там“. Дори когато случаят пораждаше огромен обществен интерес, неговата политика беше да поема пресата и тези над себе си в командната структура и да оставя разследващия офицер да си върши работата. Не виждах абсолютно никаква причина да се нарушава този протокол, дори при толкова необикновен случай. И особено толкова скоро — времето едва бе му стигнало да одобри съобщение за пресата.

Но „веднага“ все пак означаваше веднага, доколкото разбирах, така че се потътрих по коридора към неговия кабинет. Секретарката му Гуен, една от най-способните жени, раждани някога на този свят, седеше зад бюрото си. Тя беше също така една от най-прямите и най-сериозни жени и за мен беше просто невъзможно да не я занасям.

— Гуендолин! Видение на лъчиста прелест! Полети с мен към кръвната лаборатория! — казах още от прага.

Тя кимна към вратата в дъното на стаята и каза абсолютно безизразно:

— В заседателната зала са.

— Това „не“ ли значи?

Тя премести главата си на сантиметър вдясно.

— Влизай. Чакат.

Наистина чакаха. Начело на заседателната маса капитан Матюс седеше с чаша кафе и намръщена гримаса. Около масата бяха подредени Дебора и Доукс, Винс Масуока, Камила Фиг и четирите униформени ченгета, които ограждаха периметъра на малката къща на ужаса, когато пристигнахме с Деб. Матюс кимна към мен, без да ме гледа, и попита:

— Всички ли са вече?

Доукс престана да ме гледа втренчено и отвърна:

— Парамедиците.

Матюс поклати глава.

— Не са наш проблем. Ще говорят с тях по-късно. — Прочисти гърло и погледна надолу, сякаш се консултираше с невидим текст. — Добре — каза и се прокашля отново. — Събитието, ъъъ… от вчера, което се състоя на, ъъъ… Северозападна 4-та улица, беше засекретено, ъъъ, от най-най-високо ниво. — Вдигна поглед и за миг помислих, че е силно впечатлен. — Най-най-високо — повтори той. — Следователно на всички вас се нарежда да не говорите за това, което сте видели, чули или подозирали във връзка с това събитие или място. Никакви коментари, публични или частни, каквито и да било. — Погледна Доукс, който кимна, и после обиколи с поглед всички около масата. — Следователно, ъъъ…

Капитан Матюс замълча и се намръщи, когато разбра, че всъщност не разполага с никакво „следователно“ за нас. За щастие на репутацията му на гладко говорещ вратата се отвори и всички се обърнахме към нея.

На вратата бе цъфнал много едър мъж в много хубав костюм. Не носеше връзка и горните три копчета на ризата му бяха разкопчани. Диамантен пръстен блестеше на малкия пръст на лявата му ръка. Косата му беше вълниста и изкусно разрошена. Изглеждаше четиридесетинагодишен. Времето не се беше отнесло добре с носа му. Белег разсичаше дясната му вежда, а друг отстрани — брадичката му, но общото впечатление не беше толкова за обезобразяване, колкото за декорация. Той ни огледа с широка приветлива усмивка и блестящи празни сини очи, драматично застанал на прага, преди да погледне председателското място и да попита:

— Капитан Матюс?

Капитанът беше доста едър човек и мъжествен по много грижлив начин. Изглеждаше обаче дребен и дори женствен в сравнение с мъжа на вратата и ми се стори, че го усеща. Все пак стисна мъжествените си челюсти и каза:

— Да?

Гигантът закрачи към Матюс и протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, капитане. Аз съм Кайл Чътски. Говорихме по телефона. — Докато се ръкуваха, огледа масата и спря очи на Дебора, после ги върна към Матюс. Но само след секунда главата му рязко се обърна и той се спогледа с Доукс само за миг. Никой от двамата нито каза нещо, нито помръдна, трепна или подаде визитка, но бях абсолютно сигурен, че се познават. Без по никакъв начин да покаже това, Доукс погледна надолу към масата, а Чътски върна вниманието си към капитана.

— Имате голям отдел, капитан Матюс. Чувам само хубави неща за вашите хора.

— Благодаря… господин Чътски — каза Матюс вдървено. — Ще седнете ли?

Чътски му отправи широка очарователна усмивка.

— Благодаря, да — каза и седна на празния стол до Дебора. Тя не се обърна да го погледне, но от мястото си през масата видях как от шията й към смръщеното й чело плъзна бледа червенина.

В този момент чух тих глас от дъното на мозъка на Декстър, глас, който си прочистваше гърлото и казваше: „Извинете ме, само за миг, но какво, по дяволите, става тук?“ Може би някой беше сипал ЛСД в кафето ми, защото целият ден беше заприличал на Декстър в Страната на чудесата. Защо всички ние бяхме тук? Кой беше този великан с белезите, та така да изнерви капитан Матюс? Откъде познаваше Доукс? И защо, в името на всичко светло, ярко и ясно, лицето на Дебора придобиваше толкова неподходящ червен оттенък?

Често се оказвам в ситуации, когато сякаш всички около мен са прочели книгата с инструкции, докато горкият Декстър стои на тъмно и не може дори да съчетае надпис А с диря Б. Това обикновено е свързано с някаква нормална човешка емоция, нещо, което е универсално разбираемо. За съжаление Декстър е от друга вселена и нито чувства, нито разбира такива неща. Мога само да събера няколко бързи знаци, които да ми помогнат да реша какво изражение да си нахлузя, докато чакам нещата да се върнат по познатите си места на картата.

Погледнах Винс Масуока. Бях може би по-близък с него, отколкото с всеки друг от лабораторните техници, и то не само защото се редувахме в купуването на понички. Той също ми приличаше на човек, който фалшифицира пътя си през живота, сякаш е гледал серии по видеото, за да се научи как да се усмихва и да разговаря с хората. Не беше толкова талантлив, колкото се смятах аз, и резултатите му никога не бяха съвсем убедителни, но винаги бях чувствал някакво сродство с него.

Точно сега той изглеждаше шашнат и уплашен и сякаш упорито се мъчеше да преглътне, без никакъв видим успех обаче. За случаи като този указания няма.

Камила Фиг седеше внимателно, вторачена в някаква точка на стената пред нея. Лицето й беше бледо, но и на двете й бузи имаше по едно малко и много кръгло червено петно.

Дебора, както споменах, се свиваше на стола си и изглеждаше много сериозно заета с яркото си изчервяване.

Чътски шляпна масата с длан, огледа ни с широка щастлива усмивка и каза:

— Искам да благодаря на всички ви за съдействието по това нещо. Много е важно да пазим тайна, докато моите хора напреднат по случая.

Капитан Матюс прочисти гърлото си.

— Хм. Аз, ъъъ, смятам, че ще искате ние да продължим рутинното си разследване и, ъъъ, разпита на свидетелите и така нататък.

Чътски бавно поклати глава.

— Абсолютно не. Искам всичките ви хора незабавно да напуснат пейзажа. Искам цялата работа да се спре, да се прекрати, да изчезне — колкото се отнася до вашия отдел, капитане, бих искал никога да не се беше случвало.

— Вие ли поемате разследването? — строго попита Дебора.

Чътски я погледна и усмивката му стана още по-широка.

— Точно така. — И може би щеше да продължи да й се усмихва безкрайно, ако не беше Корънел, ченгето, което беше седяло на портала с ридаещата и повръщаща стара дама. Той се прокашля и каза:

— Я чакайте малко. — В тона му имаше дори нещо като враждебност. Чътски се обърна да го погледне, усмивката остана на лицето му. Корънел изглеждаше объркан, но устоя на радостния му поглед. — Нима ни забранявате да си вършим работата в собствения ни район?

— Вашата работа е да пазите и служите — отговори Чътски. — В този случай това означава да пазите в тайна тази информация и да служите на мен.

— Какви са тия говна? — избухна Корънел.

— Няма значение какви са — отвърна Чътски. — Ще трябва да ги преглътнете.

— Кой си ти да ми говориш така, по дяволите?

Капитан Матюс барабанеше с пръсти по масата.

— Достатъчно, Корънел. Господин Чътски е от Вашингтон и ми е наредено да му оказваме всякакво съдействие.

Корънел клатеше глава.

— Да не е от проклетото ФБР?

Чътски само се усмихваше. Капитан Матюс пое дълбоко дъх, за да каже нещо, но Доукс обърна главата си на сантиметър към Корънел и каза:

— Затвори си устата. — Корънел го погледна и част от борбеността му се изпари. — Не се забърквай в тази помия — продължи Доукс. — Нека неговите хора се оправят.

— Не е справедливо — каза Корънел.

— Зарежи — каза Доукс.

Корънел отвори уста, Доукс вдигна вежди и след кратко размишление, като гледаше лицето под тези вежди, Корънел реши да зареже.

Капитан Матюс отново се прокашля в опит да си върне контрола над положението.

— Други въпроси? Добре тогава, господин Чътски. Ако с нещо можем да помогнем…

— Всъщност, капитане, ще съм признателен, ако можете да ми заемете един от вашите детективи за свръзка. Някой, който може да ми помогне да се ориентирам наоколо, да уточня това-онова.

Всички глави се обърнаха към Доукс в съвършен унисон, без тази на Чътски. Той се обърна настрана към Дебора и попита:

— Какво ще кажете, детектив?