Джинджифиловата къща

Вторник

Както обикновено Петра Уестман си вършеше работата енергично, но за разлика от друг път, не се натовари с допълнителни инициативи. Вместо това в свободното си време издирваше информация за някой си Педер Фрик. Оформи се следната картина:

Колега от отдел „Икономически престъпления“ й помогна да събере информация за финансовите дела на Фрик. Нямаше нищо нередно. Беше необвързан, с добри доходи и живееше нашироко. Нищо необичайно. Петра провери и установи, че няма криминално досие. Проверката й в полицейските бази данни не извади на бял свят нищо. Миналото му изглеждаше неопетнено.

В резултат на телефонно обаждане до „Лекари без граница“ Петра научи, че организацията е действала в Ливан само през 1975 година. Тогава Педер Фрик е бил на двайсет и две, и е учел медицина само от две години. Значи през 1975 не беше работил като лекар в Ливан. Не го откриха в никой от списъците си. Най-после го залови в лъжа.

Но как да продължи нататък? В никакъв случай не желаеше Фрик да разбере, че го разследва. По тази причина не биваше да се свързва нито с майка му — все още жива — нито със съседи, колеги или работодателя му. Не смееше да се свърже и с дъщеря му. Бившата му съпруга обаче й се струваше относително безопасна карта. Беше я изоставил заедно с новороденото и заминал в чужбина, а след като се бе върнал, веднага се беше развел. Тя едва ли говореше с него често, ако въобще поддържаха контакт.

След много опити да се свърже с бившата съпруга най-после успя да я намери в службата й късно една вечер. Беше медицинска сестра в операционната в болницата в Худиксвал.

— Търся Педер Фрик — излъга Петра.

В слушалката последва пълно мълчание и тя се надяваше това да е добър знак.

— Ало?

— Нямам връзка с него от години. Ще трябва да опитате другаде. Кой го търси?

Петра съзнателно не се представи. След като помисли внимателно, реши да не лъже тази жена за самоличността си. Първоначално смяташе да прекрати разговора на този етап — и без да се представи — ако получи друг отговор.

— Казвам се Уестман и съм полицейски офицер — обясни тя при това развитие на събитията. — Появява се в разследване, по което работя.

— Тогава сте наясно, че не можете да влезете в контакт с него чрез мен — отвърна жената, чието име беше Мона Фриберг.

— Всъщност исках да говоря с вас — призна Петра бързо, като се мъчеше да си възвърне контрола над разговора. — Кога за последен път говорихте с него?

— През 1980-а — отговори жената лаконично.

— Във връзка с развода ли?

— Точно така.

— И от тогава не сте имали никакъв контакт с него?

— Това вече го казах.

— А дъщеря ви?

— И тя, доколкото ми е известно.

— Може ли да попитам защо?

Мона Фриберг се поколеба известно време, преди да отговори.

— Той не показа никаква заинтересованост към дъщеря си. Нито тя, нито аз желаем какъвто и да е контакт.

— Моля да ме извините, ако ви се сторя пряма, но защо въобще се омъжихте за него?

Даваше си сметка, че този въпрос представлява основателна причина жената да прекъсне разговора, но се надяваше да не се стигне до там.

— Класическата причина: забременях.

— И той пое своята отговорност?

Отново последва мълчание, преди да отговори:

— Привидно. В действителност почти не се виждахме. Премести се в Лунд, а после замина за чужбина за няколко години.

— И когато се върна, поиска развод?

— Да. Без дори да се видим. Не съм го виждала лично от 1975 година.

В тона на Мона Фриберг нямаше горчивина. Даваше кратки, но точни отговори. Независимо от това Петра долавяше известна двусмисленост. В думите на бившата съпруга не прозираше слабост към Фрик, а същевременно тя държеше висок гард. Докато разговаряха, Петра не можа да определи какво е, но после прецени, че Мона Фриберг спестява част от истината за Педер Фрик.

— Плаща ли издръжка за детето? — попита Петра, макар да подозираше отговора.

— Не, и никога не съм искала. Финансовото ми състояние е добро.

— Но това вероятно обяснява и наличието на основателни причини, за да не желаете да имате нищо общо с Педер Фрик — обърна й внимание Петра.

— Предпочитам да съм независима — отвърна Мона Фриберг с напълно овладян тон, който всъщност потвърждаваше предположението.

— Имате ли представа къде може да е бил по време на отсъствието му между 1975 и 1980? — поинтересува се Петра.

— Не.

— Що за човек е той?

— Интелигентен и целеустремен. Себичен. Екстровертен.

Сред положителните оценки се бе прокраднала и една отрицателна. Цитираше факти и привидно звучеше напълно обективна. Но какво всъщност казваше? Каза „екстровертен“, а не „общителен“. А „целеустремен“ носеше ли положителен знак? Не. Особено след като веднага последва „себичен“. Петра нямаше време да завърши разсъжденията си.

— И се интересуваше от войната — прибави Мона Фриберг. — Изключително много се интересуваше от войната. Трябва да се връщам на работа.

С това разговорът приключи.