Джинджифиловата къща

Понеделник сутринта

До осем сутринта в понеделник всички от разследващата група се бяха събрали в заседателната зала, за да обсъдят резултатите от свършеното в неделя вечерта. Хадар Розен и Габриела Хансен също бяха на масата, а колегите от Катринехолм, Скархолмен и Сигтуна участваха чрез телефонна връзка. Единствено шумните прозевки нарушаваха очаквателната тишина. Уестман потърси погледа на Розен, но когато го улови, той бе напълно неутрален и с нищо не издаде какво се върти в ума му. Най-накрая Хьоберг заговори:

— Добре дошли на всички на тази среща. Аз съм главен инспектор Кони Хьоберг от полицейския участък в Хамарби. Ще ви помоля да говорите високо и ясно, защото сме на конферентен разговор. Чувате ли ме в Катринехолм, Сигтуна и Скархолмен?

От високоговорителите по масата се чуха положителни отговори.

— Като начало, надявам се всички извън нашия район да сте изпратили вече отпечатъците в Стокхолм.

Бяха изпълнили тази задача и отпечатъците щяха да пристигнат в лабораторията на Хансен по-късно сутринта.

— Предлагам да прегледаме по ред имената от списъка и онези, които са събрали информация снощи, да я споделят с колегите. Съгласни ли сте?

Не се чуха възражения и участниците в срещата започнаха да докладват. Отмятаха имената едно по едно; оказа се, че почти всички са си били вкъщи. От двайсет и тримата ученици на Ингрид Олсон четирима бяха мъртви. Не бяха правени опити да се свържат с тримата в Гьотеборг, Осло и Лунд. Двама, понастоящем живеещи в Катринехолм, и един — в Стокхолм, не бяха открити. Като цяло предишната вечер бяха разпитани тринайсет души, а шестима още не бяха открити.

Повечето, с които полицаите бяха разговаряли, бяха съвсем обикновени хора, реагирали на полицейското посещение според очакванията и очевидно нямали какво да крият. Неколцина си спомнили това-онова от времето в забавачката, но повечето не се сетили почти за нищо. Част от все още живеещите в родния си град се познаваха, но им се губеше, че са ходили заедно на забавачка.

Петер Броман от Катринехолм се оказал алкохолик. При пристигането на полицията в апартамента му течал купон с двайсетина души, които не погледнали с добро око на служителите на реда и последвало сбиване, ала за щастие никой не пострадал. Мъжът бил осъждан за редица дребни кражби и провинения, но никога за сериозни престъпления.

Стигнаха до Томас Карлсон. Думата взе Хамад и започна да говори от свое име и от името на Уестман:

— Томас Карлсон реагира доста странно на посещението ни. В един момент сякаш се ужаси, а в следващия трепереше като листо. Потеше се обилно и говореше почти несвързано. Трудно проумяваше и отговаряше на въпросите ни. Не ни гледаше в очите. Когато си тръгвахме, имаше вид на човек, готов да се разплаче. В началото твърдеше, че не помни нищо от забавачката, но после се оказа, че си е играел с някоя Катарина. Това вероятно е Катарина Халениус.

— Още не сме я открили, но ще искаме да го потвърди, когато я намерим — обади се Сан ден.

— Останах с впечатлението, че лъже — продължи Хамад. — Но не само това… Той наистина е доста особен. Съгласна ли си, Петра?

— Да, така е — потвърди Уестман. — Според мен не е с всичкия си.

— Няма никакви приятели — добави Хамад. — Нито семейство, нито човек, който да потвърди алибито му по време на убийствата. По едно време почти изкрещя: „Винаги съм сам“.

— Ходи ли на работа? — поинтересува се Хьоберг.

— Работи в отдела за разпределяне на пощата в компания в Ярфала. Ще проверим какво ще ни кажат за него там. С две думи: Томас Карлсон се оказа доста странна птица.

— Взехме отпечатъци от обувките му — добави Уестман. — Видяхме един чифт в антрето. Няма почти никакви вещи. Апартаментът е кажи-речи празен. Няма картини, цветя, завеси — нищо. Само най-необходимото като мебели, няколко книги и списания и това е всичко.

— Изглежда ли заплашителен? — попита Хьоберг. — В състояние ли е да извърши убийство?

— Никак не е заплашителен — отвърна Хамад.

— Точно обратното: оставя впечатлението, че е изплашен до смърт. Дали е способен на убийство? Не знам какво се върти в главата му. Понякога страхът подтиква към убийство, но наистина нямам представа…

— Добре. Звучи като най-вероятният ни кандидат за момента. Ще изчакаме анализа на Хансен относно отпечатъците от пръсти и обувки. Ще продължим да издирваме останалите от списъка. Вие от Сигтуна се свържете с Осло, Лунд и Гьотеборг. Край на съвещанието. Благодаря на всички.

Хьоберг закри съвещанието, а присъстващите колеги предадоха на Хансен взетите предишната вечер отпечатъци. Отпечатъкът от обувката, предоставен от Уестман, също замина към лабораторията. Останалите полицейски офицери и прокурор Розен се задържаха още малко в заседателната зала.

— Предстоят ни няколко часа чакане, докато Габриела ни съобщи резултатите от лабораторията — подхвана Хьоберг. — Предлагам Ериксон да провери с какво разполагаме в регистрите за „нашите“ хора от списъка. Уестман отново ще посети Ингрид Олсон. Сега, при наличието на имената на всички деца, може да се събудят някои задрямали спомени. Разпитай я за всеки поотделно и виж какво си спомня от тази учебна година. Хамад и Санден ще продължат да търсят Катарина Халениус в Сундбиберг.

— Не е ли редно някой да държи под око този Томас Карлсон? — попита Розен.

— Според мен е прекалено рано на този етап — отвърна Хьоберг. — Да изчакаме резултатите от лабораторията и после ще решим. Нищо не знаем за него. Възможно е просто да е притеснителен и неуверен в себе си.

Розен се съгласи и срещата приключи. Петра отново се опита да установи мълчалив контакт с прокурора. Бавно, без да вдига поглед, той започна да събира книжата си. Когато най-после свърши, всички с изключение на Петра бяха напуснали залата. Той я погледна и без да дава никакъв знак било с изражение, било с тона си какво се върти в ума му, подхвърли:

— Това е по-важно. Върши си работата. Ще се срещнем в 17 часа в кабинета ми.

Събуждайки се на другата сутрин, в първия момент се поколеба къде се намира. В съня си ходеше по дълъг кей. Под него вероятно имаше вода, но не я виждаше, защото гъста мъгла покриваше околността. Здрачаваше се и беше студено. Носеше червено плетено яке, скиорски панталони и груби черни скиорски обувки със сини връзки. Зад гърба си чуваше гласовете на децата. Те не го виждаха заради мъглата, но знаеха, че е там, защото гласовете им се приближаваха. Краят на кея не се виждаше и той вървеше ли, вървеше. Изведнъж под краката му вече нямаше нищо и той падна с разперени ръце в студената влажна пустота. Отвори очи и с изненада установи, че наоколо е светло. Полежа известно време, за да се върне в действителността. Сънят постепенно избледня и той откри, че лежи облечен върху завивките. Лампата в стаята светеше, а щорите не бяха спуснати. Не помръдваше; дълго лежа напълно отпуснат и загледан навътре в себе си.

Най-после гладът надделя. Стомахът му настояваше да получи закуска. Протегна се и седна на ръба на леглото. Навън беше светло — щеше да закъснее за работа. Нямаше значение, защото не възнамеряваше да отиде. Днес щеше да потърси жена, която не беше виждал много, много отдавна. Само при мисълта за това изпита вълнение, все едно се возеше на увеселително влакче.

Пристъпваше предпазливо по мокрия тротоар, сякаш чака нещо или я боли при всяка стъпка. От време на време спираше и ровеше с крак из купчините стари гниещи листа. В едната ръка носеше куфарче, а другата бе напъхала дълбоко в джоба на палтото с вдигната яка, за да я предпазва от студа. Мина край познатата черна желязна порта, спря и дълго гледа големия двор и овощните дървета. Беше средата на деня, ала външната лампа светеше и старата розова къща изглеждаше привлекателно, независимо от високия жив плет около нея. После продължи със същите бавни крачки, но не стигна далеч. След петдесет метра се обърна и се върна при желязната порта, където остана потънала в мислите си.

Томас я следваше плътно. Не я беше виждал от много години, но тя не се бе променила особено. Скоро ще събере кураж да се представи, преди това обаче ще я наблюдава още малко.

Добре се беше скрил. Дори жената да се обърне внезапно, нямаше да го види прикрит зад паркираната кола в далечния край на улицата. Тя снова още известно време напред-назад, най-после отвори тежката порта и тръгна по чакълената алея към къщата. Томас излезе от скривалището си и прекоси тясната улица; колената го наболяваха. С решителна крачка се отправи към портата. Понаведе се, за да избегне няколко ниско спуснали се клони и точно тогава чу шум на автомобилен двигател зад себе си. Извърна се инстинктивно и с изненада видя зад волана полицайката от предишната вечер. Тя намали, стигна до него и свали прозореца. Томас усети как го завладява ужасът от вчера. Без да се замисля, хукна.

В колата на път за Ингрид Олсон Петра Уестман се притесняваше какво я чака при Хадар Розен в края на деня. С навлизането в живописната „Акербарсвеаган“ за момент загърби тревогите си и си помисли, че един ден би искала да живее в красива стара къща с градина, с пълзящи рози, няколко зеленчукови лехи и морава, по която да тича кучето; и деца, ако някога има. Искаше и добри съседи, та да седне с тях под овощно дърво и да изпие чаша вино; да организира барбекюта, да играе крикет… По това време на годината тук изглеждаше пусто и изоставено, но през пролетта и лятото мястото сигурно се оживяваше.

Изведнъж зърна приведен мъж на тротоара. Стори й се познат, но преди да съобрази откъде, той се обърна и я погледна в очите. Беше мъжът от вчера — Томас Карслон! Каква работа имаше той в този квартал? Инстинктивно спря до него и свали прозореца. Дори не успя да си отвори устата и той побягна в обратна посока. Тя изскочи от колата и хукна след него. При неговата преднина от петнайсетина-двайсет метра й хрумна да вземе колата, но вече беше късно. Той тичаше по улицата и изобщо не се обръщаше. Беше мъж, а тя жена, но пък в по-добра форма. Независимо от тежките си зимни дрехи започна да го догонва, без ни най-малка представа какво ще прави, когато го хване. Служебният й пистолет се намираше в полицейския участък — за посещението при Ингрид Олсон не получи заповед да е въоръжена. Разполагаше с чифт белезници в жабката на полицейската кола без отличителни знаци, но как щеше да стигне до тях?

Догони го преди върха на възвишението. Хвърли се върху него с цялата си тежест и той се просна с лице към мокрия асфалт. Възседна го и изви ръцете му назад. Нормализира дишането си и едва тогава извади мобилния си телефон от вътрешния джоб на якето. Натисна номера на Хьоберг, който моментално отговори.

— Петра е — обяви тя леко задъхана. — Хванах Томас Карлсон пред къщата на Ингрид Олсон. Бързо ми трябва подкрепление.

Приключи разговора и прибра телефона в джоба.

— Арестуван сте по подозрение в убийството на Ханс Ванерберг, Ан-Кристин Уидел, Лизе-Лот Нилсон и Карина Ахонен Густавсон. Не мърдайте, разбрахте ли ме?

Томас не каза нищо и не помръдна. По лицето му се стичаха сълзи. Студенината на асфалта проникваше в цялото му тяло.

Дванайсет минути по-късно седеше с белезници на задната седалка на полицейска кола и трепереше.