Джинджифиловата къща

Понеделник сутринта

Водата пълнеше легена, а тя стоеше до прозореца на спалнята и гледаше двора. Няколко деца в пясъчника се забавляваха с мокрия пясък. Екипирани с шапки, ръкавици и водоустойчиви гащеризони, те не забелязваха нито режещия вятър, нито мрачното небе. Майките им седяха на пейка с ръце, натикани в джобовете на якетата, и вдигнати яки. Иначе по това време дворът бе пуст. По-големите деца бяха на училище или на занималия.

Цял живот беше живяла тук и никога и през ум не й бе минало да се премести. Израсна в кооперация в другия край на двора, където родителите й се подвизаваха до ден-днешен. Когато с Йорген се събраха, въобще не възникна въпросът да търсят жилище в друг край на града. Щом се освободи апартамент в сградата, те без колебание го взеха. Близкото съжителство с родителите й беше голямо удобство при отглеждането на децата.

Часовете преди обяд минаваха приятно; седеше сама вкъщи, без да се напряга. Четиринайсетгодишната Тереза беше на училище, а седемнайсетгодишният Тобиас работеше като пощальон и се връщаше чак след обяд, ако въобще се прибираше вкъщи. Йорген работеше във фабриката, а тя излизаше да чисти едва към два часа.

Преди няколко години предпочете да се пенсионира по-рано, защото получи хронични болки в гърба и ръцете — резултат от нископлатената работа като болнична чистачка. Отиде на лекар и й дадоха продължителна отпуска по болест. След две-три години се оказа възможно да се пенсионира и тя го направи. Не я болеше до степен въобще да не може да работи. Сега ходеше да чисти по къщи следобед, а освен това получаваше и пенсия. По този начин внасяше в семейния бюджет доста повече от Йорген, макар той да беше на цял работен ден. Понякога обсъждаха дали и той да не постъпи като нея, но мъжът й проявяваше скептицизъм — намираше чистенето за женска работа.

Отиде в банята, спря водата, донесе легена и го постави в постланата с мокет всекидневна. Отпусна се във фотьойла, потопи крака в горещата вода и запали цигара. Рики Лейк1 и дузина затлъстели американци се изказваха по темата „Моят партньор ми изневери с най-добрият/добрата ми приятел/ приятелка — детекторът на лъжата ще го докаже“. Тя самата никога не бе изневерявала; поне не след като с Йорген се ожениха; събитието се състоя преди повече от двайсет години. Допускаше, че Йорген е имал някоя и друга забежка, но това не я разстройваше.

Живееха под един покрив, но това беше горе-долу всичко. Не разговаряха много. Той имаше едни интереси, тя — други. Той се виждаше с „момчетата“ и си падаше по футбола; тя гледаше телевизия и се занимаваше с децата. Понякога отиваше в „Сапфир“ и танцуваше с приятелка, но запълваше времето си предимно със сапунки, чистене по чужди къщи и грижи за семейството. Нищо вълнуващо, може да се каже, но тя не се оплакваше.

На входната врата се звънна и тя се наруга — както обикновено забрави да си вземе пешкир от банята. Вратата и без това бе отключена и не се налагаше да става.

— Аз съм. Какво правиш?

— Мамо, ще ми донесеш ли пешкир от банята? Натопила съм си краката.

Майка й беше възпълна жена на около шейсет и пет, но в тъмнокестенявата й коса почти нямаше бели косми. Току-що си бе направила прическа и изглеждаше доста стилна.

— Косата ти е много хубава — отбеляза Лизе-Лот.

— Идвам от фризьор. Мислиш ли, че се е получило добре?

Майка й подаде пешкира и седна на дивана.

— Нали ти казах — много е хубава.

Лизе-Лот загаси цигарата и си запали нова.

— Искаш ли? — попита тя и метна пакета на масичката пред майка си.

— Ще направя кафе — стана майка й и изчезна в кухнята.

Публиката изразяваше възмущението си, а Рики Лейк клатеше глава, зяпнала изненадано резултата от детектора на лъжата. Шакил изглеждаше спокоен и упорито повтаряше, че детекторът греши, докато Шоуни подскачаше от гняв и крещеше неща, които се налагаше да заглушават, та да не се чуват в ефир. Най-добрата й приятелка Сара просто седеше и се усмихваше смутено.

Майка й се върна с две чаши кафе, седна отново на дивана, взе цигара от пакета и се загледа в програмата. Гледаха мълчаливо, докато не пуснаха реклама.

— Йорген ходи ли на мач вчера?

— Да.

— Никога ли не го придружаваш?

— Защо да го правя?

— Ирен питаше дали искам да отида на театър в неделя.

— Ще отидеш ли?

— Да не съм луда. Ирен се мисли за много важна.

— Защо смяташ така?

— Сигурно е заради сина й. Постъпи в колеж.

— Татко какво прави?

— Гледа Опра. Мен това повече ми харесва. Купих блузка за Тереза.

— Наистина ли? Откъде?

— От „Ухлиен“. На разпродажба.

— Дали ще й хареса?

— Разбира се. Всички момичета ги носят. Бяла, с тънки презрамки.

— Звучи приятно. Мога аз да я взема.

— Може да се сбиете за нея — засмя се майка й и пусна кръгче дим, което литна към тавана.

— Според мен тя лъже, а не той — отбеляза Лизе-Лот по адрес на едно от момичетата на екрана. — И съм убедена, че е лесбийка. И преди имаше една.

— Не думай.

— Да. Оказа се, че е спала със сестрата на гаджето си.

— Онези в Америка са луди.

— Да.

— Баща ти твърди, че онзи от номер десет е хомо. Никлас. Знаеш го.

— Защо смята така? — попита Лизе-Лот.

— Не знам. Познавало се по външния вид. Според мен в Катринехолм няма хомосексуалисти.

— Сигурно ги има навсякъде.

— Не мисля. Всичките живеят в Стокхолм.

— Тереза ще ходи в Стокхолм.

— Така ли? Защо?

— Ще си купува дрехи.

— Ще я пуснеш ли?

— Зависи какво разбираш под „пускане“. Обикновено тя прави каквото си е наумила. Приятелките й ще ходят.

— Защо и ние с теб не отидем в Стокхолм на пазар?

— Доста скъпо е. И тук се намират хубави дрехи.

— Може да отидем до Норкьопинг.

— Защо?

— Просто ей така.

— Може. А после ще отидем в „Макдоналдс“ — предложи Лизе-Лот.

— Не обичам хамбургери.

— А какво обичаш?

— Китайска храна.

— Нея може и тук да я ядем.

— Но никога не го правим.

— Защо не?

— Скъпо е.

— Да не мислиш, че в Норкьопинг е по-евтино?

— Хайде, престани!

— Ти не искаш да ходиш в „Макдоналдс“.

— Нищо подобно. Просто казах, че не обичам хамбургери.

— То е същото.

— Не е. Предлагат и други неща.

— Какви например?

— Не знам! Ти предложи да ходим в „Макдоналдс“.

— Не искаш ли да ходим там?

— Ще отидем. И ще видим какво предлагат.

— Сигурно същото, което предлагат и тук.

— Вероятно.

Разговорът замря и догледаха програмата. След това майка й стана.

— Връщам се при баща ти. И той ще иска кафе.

— Доскоро. Поздрави го.

— Благодаря за кафето. Довиждане, скъпа.

Започна „Телешопинг“ и тя остана загледана в двама идиоти, прехласващи се по някакви тигани. Запита се дали наистина са ентусиазирани от великолепните резултати, или са актьори, на които плащат.

Запали цигара и превключи на друг канал, където точно щеше да започне любимата й английска сапунка. Чу се хлопването на капачето на процепа за писма и последва тупване, когато пуснаха пощата. Сети се, че е понеделник, надяваше се да е пристигнало любимото й клюкарско списание. Но първо да види какво ще се случи с героинята от сериала.

Така и не разбра. След двайсет минути беше мъртва.

Ноември, 2006 година, понеделник

Не си представях, че ще е толкова лесно! Вмъкваш се в живота на хората за няколко минути и после отново го напускаш; все едно нищо не се е случило. Фасулска работа. Това е предимството на невидимите хора. Вярно, не те забелязват, когато искаш, но когато пък не искаш да те забележат, е чудесно.

Аз съм от невидимите хора; от невидимите, които преминават през живота, без никой да им обръща никакво внимание. Ние винаги сме в мъгла. Винаги се страхуваме от юмрук в лицето или ритник по задника. Съвършено ненужно, защото и без това никой не ни вижда.

Никой не ме поглежда и не си мисли: „Хубава прическа. И аз ще се подстрижа така“. Никой не ме поглежда и не си мисли: „Боже, какво отвратително палто. От години не е на мода“. Никой никога не ме поглежда. Дори да стоя на пътя им, да държа вратата отворена, за да помогна, да отстъпя мястото си на някого в метрото. Забелязваха ме като дете; децата, не възрастните. Като дете все едно носех огромен жълт плакат с надпис: „Погледнете ме. Аз съм грозното патенце. Нося странни дрехи и казвам непонятни неща. Удряйте ме, подигравайте ми се. Правете го, правете го! Наранявайте ме. Избийте ненормалността от мен, за да стана нормален човек“. Не се получи. Пораснах, но само толкова.

Никой не ме видя, когато купих билет за влака за Катринехолм. Никой не ме видя, докато гледах през прозореца къде премина детството ми. Хванах краткия път към улицата, където живеех като дете; и където живееше Лизе-Лот. От гарата просто известно време се върви по улица „Стор“, после тя преминава в „Стокхолмсвеаган“, свива се наляво при училището и си там. След всичките тези години тя все още живее в това забравено от Бога място. При тези условия мен отдавна да ме нямаше на този свят. Но аз продължавам да живея, а Лизе-Лот е мъртва.

Но да не изпреварваме събитията. Минавам край жилищните сгради и стигам до вътрешния двор. Дворът не се е променил, само катерушките на детската площадка са различни. Няколко хлапета си играят в пясъчника, а майките седят на пейката и ги наблюдават; иначе дворът е пуст. Храстите с големите бели плодове, които се разплескват, когато ги настъпиш, все още са пред сградите. Те бяха толкова високи, че можеше да играеш на криеница сред тях или да намериш убежище; сега обаче не изглеждат толкова внушителни.

Именно там Лизе-Лот и някои други — сестра й и приятели от комплекса — ме съблякоха и ме намазаха с кал. Закачиха дрехите ми на катерушката и с това играта свърши. Трябваше да избирам: или да изляза в двора, където всички ще ме видят, все едно съм на нудистки плаж, или да се скрия в мазето. Избрах второто, а когато децата се разпръснаха и събрах смелост отново да се покажа на двора, ги нямаше — и децата, и дрехите ми.

Катерушката сега е подменена с по-нова и по-модерна. Има въжета, по които да се катериш, и вградена пързалка. На старата през голяма тръба се стигаше най-горе, където можеше да висиш с главата надолу на свитите си колене. Веднъж прекарах там цял следобед, защото Лизе-Лот и бандата й ме преследваха. Висях и се потях от страх какво ще стане, ако падна, а те ме замеряха със снежни топки. На няколко пъти се опитаха да ме издърпат долу, но аз се държах здраво. Крещяха и ме обиждаха — какво ли не ме наричаха. На моменти се оттегляха, за да реша, че е безопасно да сляза, а щом се престрашавах — изскачаха и отново ми се нахвърляха. Всичко приключи, когато Лизе-Лот пъхна парче стъкло в снежна топка и я запрати по мен. Стъклото проряза дълбоко врата ми; от болка разхлабих здравата си хватка и паднах на земята. Получих сътресение на мозъка. Повърнах, за огромна радост на децата, но като видяха кръвта, те избягаха. Със залитащи стъпки се прибрах вкъщи. Наложи се да отида в болницата, за да ме зашият. Казаха ми да лежа няколко дни. Е, поне нещо хубаво в цялата тази история.

Веднъж бащата на Лизе-Лот ме затвори в мазето, защото се похвалих пред Лизе-Лот, че моят баща е полицай — пълна измислица, разбира се. Всъщност и бащата на Лизе-Лот не беше полицай, но това не й пречеше да го повтаря всеки ден; правеше го, за да ме сплашва. А и баща й явно разполагаше с авторитета да заключва хора в мазетата. Ако не ме лъже паметта, работеше като санитар в болница за невменяеми престъпници. Очевидно бе научил номера със заключването там и не мога да отрека, че даде резултат: никога повече не излъгах за баща си, макар Лизе-Лот да не престана да го прави. Вкъщи не одобряваха идеята хора да бъдат заключвани в мазето, така че никога не приложиха този номер на Лизе=Лот въпреки упоритите ми опити да ги убедя да го направим.

След като си спомних някои неща от окаяното ми детство, влизам в сегашната кооперация на Лизе-Лот. От стълбището виждам как майка й излиза от апартамента й, значи Лизе-Лот е вътре. Не заключва вратата, което прави нещата още по-лесни. Майката е каквато я помня; е, сложила е някой и друг килограм отгоре, все така прилича на матрона, продължава да дъвче дъвка и арогантното й изражение не се е променило. Тя, естествено, не ме забелязва, когато се разминаваме. Подминавам апартамента, изкачвам се няколко площадки и заставам до прозорец с изглед към улицата. Входната врата се затръшва и някой хуква нагоре по стълбището. Пощальонът ме подминава, без дори да плъзне поглед по невзрачната ми персона, а после започва да слиза, като разпределя пощата. И този път не ми обръща никакво внимание.

Щом си тръгва, отивам до апартамента на Лизе-Лот, внимателно отварям вратата и се вмъквам в притъмненото антре. Безшумно затварям след себе си и заключвам.

Тя седи с натопени в леген крака и цигара в ръка, докато по телевизора пред нея тече някаква идиотска сапунка. Според мен действителността често надминава художествената измислица. Пристъпвам напред. Тя дори не изглежда изненадана, само ме пита за какво става въпрос. Казвам й за какво става въпрос, докато погледът й се мести от мен към телевизионния екран и обратно.

— Нямам спомен за това — отвръща тя спокойно, дръпва дълбоко един-два пъти от цигарата и отново се заглежда в телевизора.

Пристъпвам няколко крачки и с една ръка я сграбчвам за шията.

— Опитай се да си спомниш — настоявам заплашително, но тя само ме поглежда изненадано.

— Какво, по дяволите, правиш?! — пита тя. — Ума ли си загуби?

— Може би не съм — отвръщам аз.

— Тогава ме пусни!

— А ти си спомни! — Пръстите ми се впиват в шията й. — Спомни си какво направи с моя врат!

Опитвам се да я принудя да си спомни; разказвам й какво стана, но тя ме гледа глуповато. Тогава я дръпвам и тя пада на колене на пода; все още я държа за шията. Навирам главата й в легена. Тя мърда с крака и ръце, но продължава да държи цигарата между показалеца и средния си пръст. Когато най-после я пускам да вдигне глава, тя изсумтява и примигва, за да разкара водата от очите си и да ме види по-ясно.

— Какво искаш от мен? — простенва с донякъде нормализирало се дишане.

— Да си спомниш — настоявам аз. — Да си спомниш, да проумееш какво ми е било и да ми се извиниш.

— Не си спомням! Какво да направя…

— Трябва да си спомниш! — кресвам аз. — Трябва да си спомниш как ме измъчваше всекидневно. Трябва да проумееш, че не може да се държиш така, както ти и приятелите ти се държаха. Да си дадеш сметка какви белези оставихте. Трайни белези и незаличими рани. Това не го ли разбираш?! Не ти ли е ясно, че твоето дете можеше да лежи там, в калта, с размазано от бой лице и разкъсани дрехи? Как щеше да се чувстваш тогава?

— Ужасно… — простенва тя и се разплаква.

— Тогава защо го правеше?

— Не знам дали съм го правила — оправдава се тя отчаяно. — Бяхме деца. Как да повярвам…

Уморявам се да говоря и ми писва от късата й памет, затова отново потапям главата й в легена; този път я държа по-дълго. Цигарата догаря между пръстите й и тя най-после я пуска. Когато решавам да извадя лицето й, тя е съвсем омаломощена и дори няма сили да се изправи. Затова я хващам за косата. Разтърсвам главата й напред-назад. Тя кашля и плюе, но не успява да проговори. През това време й разказвам за пречупени мечти, за детство без слънчева светлина, за самотен живот, за една огорчена и наранена душа. Най-после тя си възвръща способността да говори и просъсква: „Извинявай“. Не й вярвам, че е искрена. А и без това ще умре.

— Твоето страдание трая много кратко — отбелязвам аз. — Моето продължи трийсет и осем години. Сбогом, Лизе-Лот.

За последен път напъхвам главата й в легена, но тя вече се е предала. Известно време се съпротивлява вяло, а после застива. Оставям я така: на колене, с глава в легена, но не устоявам на желанието и поставям изгасналата цигара между пръстите й, преди да се изправя.

На телевизионния екран се карат за нещо. Това е последвано от затръшване на врата. Аз излизам предпазливо и внимателно затварям вратата на Лизе-Лот след себе си.