Джинджифиловата къща

Понеделник следобед

Хьоберг погледна сандвича на бюрото си. Пак не разполагаше с достатъчно време да изяде спокойно оскъдния си обяд. В момента двама полицаи, на път за града, караха на задната седалка човек, заподозрян като сериен убиец: четирийсет и четири годишен мъж, неосъждан, никога не нарушавал закона, никога не откроявал се по какъвто и да било начин; живееше тихо и самотно в малък апартамент в Кингсхолмен, винаги си бе плащал сметките навреме, никога не бе имал работа със социалните служби или с психиатрични заведения, а същевременно го подозираха в извършването на четири садистични убийства.

Направо невероятно. Какво се беше случило, та да се прояви тази тъмна същност у него? Жертвите бяха хора, които вероятно не бе виждал от дете; при това — от малко дете.

Щом Хьоберг узна за арестуването, най-напред уреди Уестман да получи подкрепления, а после звънна на Санден и Хамад. Те все още издирваха единствения неоткрит човек от списъка. Вероятно пътуваха с кола към полицейския участък и се подготвяха за първоначалния разпит на Томас Карлсон, заподозрян за убийствата. Хьоберг се питаше как ще преодолее страха и притеснителността на Карлсон. Може би не би било зле да присъства психолог. Не, това ще почака. Главното сега е, че ще предотвратят по-нататъшни жертви, при положение че наистина са арестували когото трябва.

Телефонът звънна за пореден път. Цяла сутрин му звъняха колеги, свързани с разследването, журналисти, които настояваха за информация относно последните разкрития около убийството на Ванерберг, прокурорът, началникът на полицията и кой ли не. Този път се оказа снаха му Мия.

— Направих някои проучвания, както се разбрахме, и наличните сведения, мисля, ще те заинтересуват.

В тоталното объркване, след като задъханата Петра Уестман поиска подкрепление, Хьоберг съвсем забрави, че бе помолил снаха си за помощ. Идеята да се опита да си изгради впечатление за атмосферата в предучилищната група на Ингрид Олсон отпреди близо четирийсет години сега му се струваше несъществена.

— Слушам — насърчи я все пак любезно той. — Арестувахме заподозрян за убийствата, но независимо от това ми кажи. След малко ще го видя, затова е добре да знам нещо по-конкретно.

— Да не би случайно да сте арестували Томас Карлсон?

След известно мълчание Хьоберг отговори:

— Не мога да давам такава информация.

— Можеш, разбира се, иначе няма да ти кажа какво открих. Наистина представлява интерес, а както виждаш, вече знам името му.

— Добре, той е — предаде се Хьоберг. — Продължавай.

— Говорих с приятел от Катринехолм. И двамата обожаваме да си припомняме детството. Има страхотна памет. Връстници сме и се оказа, че брат му, Стафан Еклунд, е бил в същата предучилищна група. И приятелят ми, и майка му си спомниха куп неща от онова време. От друга страна, брат му не си спомня нищо. Полицията вече е влязла във връзка с него, ала така и не е изкопчила дума.

— По същество, ако обичаш — подкани я Хьоберг нетърпеливо.

— Добре, сега. По онова време живеели в доста лош район. Строели къща и щели да се преместят, щом я завършат. Междувременно братът ходел на забавачка. Децата били доста неприятни и майката не ги харесвала. Все се биели и правели поразии, а две се откроявали като особено гадни. Сещаш ли се кои са били?

— Не, кажи ми.

— Ханс и Ан-Кристин.

— Сериозно ли…

— Ханс и Ан-Кристин били тарторите и настройвали групата срещу две от най-смотаните деца — едното било Томас Карлсон, а другото — момиче. И двамата ядели бой всеки ден. Всички участвали. Стафан — също, за голямо разочарование на майка си. Под диктата на „лидерите“ правел каквото му нареждали и не се замислял кое е добро и кое не. На онези две хлапета погаждали всевъзможни гадни номера, кой от кой по-ужасен от предишния. Пребивали ги яко, веднъж почти удавили едното, режели им косата, съдирали им дрехите, оставили едното на улицата пред идваща кола, избивали им зъбите и като връх на всичко прилагали сериозен психически тормоз. Представяш ли си? А са били само на шест години!

— Какъв човек ставаш, ако си подложен на такъв терор? — запита се Хьоберг на глас.

— В малко градче като Катринехолм става следното: веднъж лепнат ли ти „етикет“, няма отърване — обясни Мия. — Най-вероятно издевателствата са продължили и в училище. Продължават до деня, в който не се преместиш. Страшно трудно е да те приемат в групата като равен. Дори да са го започнали онези в забавачката, после другите продължават традицията.

— А Карина Ахонен как се вписва в картинката?

— Тя е от онези, които са дърпали конците. Умна малка кукла. Лично никога не е прибягвала до насилие, но била инициаторът на психическия тормоз. Определяла кой е „добър“ и кой — „лош“, кое е правилно и кое не. Всички — и деца, и възрастни — я обожавали, а всъщност била злодейка: тя оформяла общественото мнение.

— Все едно говорим за мафиотска организация, а не за шестгодишни деца — въздъхна Хьоберг.

— Хората са еднакви. Светът се движи от власт и насилие на всички нива.

— А Лизе-Лот?

— Пълна грубиянка. Глупав лакей, копнеещ за внимание. И тя се е включвала като всички останали, но далеч по-активно.

— Да предположа ли, че Ингрид Олсон не е предприемала нищо?

— И ще си съвършено прав — потвърди Мия. — Майката на Стафан се опитала няколко пъти да разговаря с нея за неприятната атмосфера сред децата, но не срещнала никакъв отклик. Ингрид Олсон смятала, че нейна работа е само да наблюдава децата и да ги поощрява, докато са под нейното ръководство. Грижела се да няма безредици на площадката за игра — и до там. Не можела да контролира какво си говорят децата помежду си. Какво ставало, след като си тръгнат и когато са на улицата, не било нейна отговорност. Според нея децата и родителите трябвало да се оправят помежду си. Горкият Томас бил лишен от всякакви права. Най-после, четирийсет години по-късно, предполагам, че е решил да вземе нещата в свои ръце. Какво друго му оставало?

— Нищо — отвърна Хьоберг.

Томас Карлсон, мъж със средно телосложение, имаше тъй наречения невзрачен външен вид. Кестенявата му коса вече от няколко седмици се нуждаеше от подстригване; носеше сини джинси и синя памучна риза. Хьоберг се представи и седна в стаята за разпити да чака Санден. През цялото време изучаваше мълчаливо заподозрения. Мъжът сякаш не забелязваше внимателния оглед; седеше и се взираше в ръцете си, сложени в скута. Противно на очакванията на Хьоберг нямаше вид на особено изплашен или притеснен. Видът му беше по-скоро отнесен. Тъжните му сини очи и отпуснатата стойка говореха за примирение.

При влизането на Санден той вдигна очи и се поизправи на неудобния стол.

— Томас Карлсон ли се казвате? — започна Хьоберг. — Това е главен инспектор Йенс Санден. Двамата ще ви разпитаме за убийствата на Ханс Ванерберг, Ан-Кристин Уидел, Лизе-Лот Нилсон и Карина Ахонен Густавсон. Познавате ли изброените хора?

Томас вдигна глава и за пръв път го погледна в очите.

— Да — отговори той. — Ходехме в една и съща забавачка.

— Защо ги убихте?

Хьоберг не получи отговор и продължи:

— В момента провеждаме така наречения предварителен разпит. След арестуването на заподозрения винаги провеждаме такъв. После имате право да поискате адвокат. Разбрахте ли ме?

— Да.

— Признавате ли се за виновен за споменатите престъпления?

За миг Томас се поколеба, но отговори:

— Не.

— Тогава защо според вас ви арестувахме?

— Не знам — отвърна Томас.

— Какво правехте пред дома на Ингрид Олсон? — попита Хьоберг.

— Опасявах се да не й се случи нещо.

— Нима? Аз не се опасявам, защото седите тук, пред нас. Няма да има повече убийства. Жал ли ви е, че съучениците ви от забавачката са мъртви?

Томас не отговори. На вратата се потропа и Санден отиде да отвори. Уестман го привика в коридора отвън; чуваше се как говорят шепнешком, но не и за какво.

— Периодът е бил труден за вас, разбирам — продължи Хьоберг.

Томас го изгледа смаяно, но не отрони и дума.

— Разбрах, че в забавачката не ви е било особено лесно. Ще ми кажете ли какво ви причиняваха?

— Удряха ме — отвърна Томас.

— Децата често се бият. Какво толкова? — възкликна Хьоберг.

Томас се изчерви. Хьоберг го наблюдаваше мълчаливо. Санден се върна в стаята и прошепна нещо в ухото му.

— Сега обаче сте могли да отвърнете на удара — промърмори Хьоберг тихо.

Забеляза как вените по врата на мъжа набъбнаха. Навярно под привидно плахата фасада бушуваше бяс.

— Кажете ни какво правехте при Ингрид Олсон в понеделник вечерта преди две седмици, когато Ханс Ванерберг беше убит там.

Не последва отговор. Хьоберг се усмихна лукаво и продължи с копринен глас:

— Разполагаме със сигурни доказателства, че сте били там. Намерихме отпечатъци от обувките ви в градината и в най-скоро време ще идентифицираме и пръстовите ви отпечатъци върху оръжието на убийството. Вече ви хванахме в лъжа. Твърдите, че същата вечер сте били вкъщи, но знаем, че сте били на „Акербарсвеаган“ в Еншеде. Какво правехте там?

Лицето на Томас вече беше почервеняло като цвекло, но той се стегна и отговори:

— Следях Ханс Ванерберг.

— Добре: следели сте Ханс Ванерберг. А после? — усмихна се Хьоберг победоносно.

— Нищо. Влезе в къщата, аз чаках отвън, но той така и не излезе и се прибрах вкъщи.

— Да, звучи правдоподобно — отбеляза Хьоберг саркастично. — Но скоро ще идентифицираме отпечатъците по оръжието на престъплението. Тогава какво ще кажете?

Не получи отговор, ала очите, които срещнаха неговите, бяха пълни с ужас. Хьоберг не се предаде и продължи с нов въпрос.

— Защо въобще решихте да го проследите?

— Зърнах го случайно на улицата и ми стана любопитно.

— И Ан-Кристин Уидел ли проследихте?

Хьоберг съзнаваше, че стреля напосоки, но се оказа, че уцели.

— Отидох да я видя.

— Просто ей така? Във вечерта на убийството?

Томас кимна.

— И към нея ли проявихте любопитство?

— Да.

Хьоберг не вярваше на ушите си. До този момент никакви улики и никакви свидетелски показания не сочеха Томас Карлсон да е бил в Скархолмен, но той доброволно признаваше, че е бил там.

— И какво видяхте? Вероятно жестоко убийство, извършено от вас.

Томас нервно стискаше пръстите си.

— Посетители — отвърна той. — Същата вечер при нея дойдоха много хора.

— Какви посетители? Убийци ли?

След моментно колебание Томас кратко отговори на въпроса на Хьоберг:

— Клиенти — и сведе отново поглед.

Известно време Хьоберг наблюдаваше смълчания мъж, без да продума. Санден, до момента безмълвен наблюдател, пое разпита.

— Стигаме до Лизе-Лот. Какво знаете за нея?

— Мъртва е.

— Да сте били случайно наоколо, когато е била убита?

— Не. Прочетох го във вестника.

— Лъжа — сопна се Санден. — Съвсем скоро ще идентифицираме отпечатъците ви и на четирите местопрестъпления. Тогава говорете каквото искате, но ви чака доживотен затвор. Нямате ли какво смислено да кажете, за да сложим край на този безсмислен разпит?

Поклащане на главата бе единственият отговор. Хьоберг обяви разпита за приключил и нареди Томас Карлсон да бъде отведен в затвора.

Томас не знаеше защо го обзе такова спокойствие, ала в колата на път за затвора неочаквано изпита чувство за сигурност. Вярно — допреди малко седеше в безлична стая за разпити и го обвиняваха в редица сериозни престъпления, но същевременно някои хора ги беше грижа за него, притесняваха се за него. Полицейските офицери го забелязваха и поемаха отговорността за него. Разговаряха с него и щяха да се погрижат да има какво да яде и къде да спи, да му осигурят чисти дрехи и да бдят да не се нарани. Е, презираха го, но се чувстваше личност и бе привлякъл вниманието им. Чувстваше се като малко дете в нечии сигурни прегръдки. Въпросите на полицаите му придаваха стойност. Сега той беше значителна персона.

Но докато вървеше към килията — щеше да прекара там, докато се появи назначеният му служебен защитник — се случи нещо, което го накара да премисли. Томас, с белезници, и двамата съпровождащи го полицаи крачеха по коридорите на затвора след внушителен надзирател. Минаха край обща стая, където неколцина млади мъже играеха на карти. Единият подвикна към надзирателя и попита кого води.

— Нов приятел — отвърна служителят кратко, без да спира.

За част от секундата Томас срещна погледа на младия мъж и това се оказа достатъчно всичко да се обърка. Преди някой да осъзнае какво става, мъжът се хвърли върху Томас, бутна го и повали на пода.

Надзирателят, значително по-едър от нападателя, бързо взе надмощие, а двамата полицаи вдигнаха Томас от пода, без да ги е грижа, че е пострадал. От носа му капеше кръв и падаше върху дрехите му. Главата му започна постепенно да се избистря и той си даде сметка, че в очите на органите на реда е точно толкова опасен, колкото и нападателят му; даде си също сметка, че няма да се справи в затвора. Определено щеше да е десет пъти по-лошо, отколкото в забавачката.

Хьоберг излезе от стаята за разпити неудовлетворен. Не се справи с този мъж. Задържаният не направи опит нито да се защити, нито да обясни. Да не би да искаше да попадне в затвора? Да не беше от онези престъпници, които обичат да се перчат и да се хвалят със злодейските си постъпки? А и разказът му прозвуча доста странно. Признанието, че е проследил Ванерберг до къщата на Ингрид Олсон беше едно, но защо призна, че е ходил да види Ан-Кристин Уидел? А от друга страна, не каза, че е направил същото с Лизе-Лот Нилсон и Карина Ахонен Густавсон?

Показанията му бяха безсмислени. Уж всичко беше ясно, но същевременно поведението на Томас Карлсон в стаята за разпити беше необяснимо.

— Болен тип — отсече Санден, когато няколко минути по-късно двамата седяха в кабинета на Хьоберг с по чаша кафе.

— Така ли мислиш? — попита Хьоберг.

— Разбира се. Убил е четирима души.

— А ако не го е направил? Отпечатъците може и да не съвпаднат.

— Как няма да съвпаднат? Ти да не би да имаш колебания?

— Не — отвърна Хьоберг. — Той е, естествено, но по мое мнение наистина се държа странно по време на разпита.

— В какъв смисъл?

— Признава, че е бил само на две от местопрестъпленията по време на убийствата. А за другите две?

— Вероятно е объркан и не помни какво е правил.

— Дори ти не си вярваш — присмя му се Хьоберг. — От една страна, се страхува и е нервен, а от друга, не прави нищо за свое оправдание.

— Очевидно не е открил „истинската си същност“ — предположи Санден.

— Явно не — съгласи се Хьоберг замислено. — Имал е трудно детство.

— Откъде знаеш?

Хьоберг му разказа за частното разследване на снаха си, а Санден даде знак, че ще мълчи като гроб по въпроса.

— Горкичкият — промълви той, когато Хьоберг приключи. — А как ли е живяло момичето? Щом от него е станало сериен убиец, човек се пита тя каква ли е сега.

— Вероятно нормален тих човек. Много деца преживяват трудно детство, но по някакъв странен начин повечето стават хора на място.

Иззвъняването на телефона върху бюрото на Хьоберг прекъсна разговора им. Обаждаше се Ленарт Йосефсон, съседът на Ингрид Олсон — вече беше дал показания за двамата мъже, минали край прозореца му във вечерта на убийството. Този път съобщаваше, че сутринта непозната жена се разходила няколко пъти по „Акербарсвеаган“ и накрая влязла през портата на Ингрид Олсон. Йосефсон беше станал и свидетел на арестуването на Томас Карлсон и по тази причина се поколебал дали да звънне на полицията за присъствието на непознатата, но накрая все пак решил да се обади. Хьоберг му благодари за информацията, но моментално отписа цялата случка като незначителна за разследването. Вероятно Маргит Олофсон се бе отбила при Ингрид Олсон, за да се увери, че старата жена се справя добре в дома си след дългото отсъствие.

Телефонът звънна отново. Обаждаше се Хансен от лабораторията, за да го информира, че отпечатъците на Томас Карлсон не съвпадат с откритите на местопрестъпленията. Беше установила, че са на един човек, но това не е Томас Карлсон. Констатацията й заля двамата инспектори и цялото разследване със студена вода. Понеже разговорът с Ленарт Йосефсон все още кънтеше в главата му, Хьоберг веднага си направи заключението, че двамата мъже, забелязани пред къщата на Ингрид Олсон вечерта в деня на престъплението, са Томас Карлсон и още някой, вероятно негов съучастник.

През следващите часове, докато чакаха защитника на Томас Карлсон да се яви в полицейския участък, от лабораторията пристигна още информация. Никой от отпечатъците от стария предучилищен клас на Ингрид Олсон не съвпада с тези от четирите местопрестъпления.

Все още с палто, Катарина седеше върху куфара си в антрето и мислено проиграваше сцената отново и отново. Не знаеше колко пъти го направи, но едно беше сигурно: не си го представяше така. Не така трябваше да завърши, да не говорим, че беше погрешно интерпретирано.

След като известно време снова напред-назад по улицата, най-после събра кураж, влезе през портата, отиде до вратата и звънна. Сърцето й биеше лудо в гърдите, но беше оптимист. Цялата й надежда беше в старата й учителка от предучилищната група. Госпожица Ингрид обичаше децата, значи — обича и хората. Тя ще разбере; ще я утеши и ще разбере. През последните няколко седмици се случиха куп неща. Всичко, разбира се, щеше да е различно, ако Ингрид си беше вкъщи още първия път, когато я потърси. Може би тогава щеше да успее да я спре и да я вкара в правия път; щеше да й даде сили да прости и да продължи напред. Но нея я нямаше вкъщи. Катарина държа къщата под око дни наред, ала Ингрид не се появяваше. Затова се принуди да действа без одобрението на госпожица Олсон. И по тази причина едно зрънце съмнение я глождеше, когато вратата се отвори.

— Да?

Колко красива беше. Някога дългата й коса бе скъсена в младежка прическа. Госпожица Ингрид я изгледа с ясните си очи зад очилата, съвсем подходящи за фините черти на лицето й. Бръчките не само не я загрозяваха, но дори й придаваха величествен вид.

— Казвам се Катарина. Катарина Халениус. Преди много години ми бяхте учителка в предучилищната група. Искам да поговоря с вас.

Ингрид я изгледа мълчаливо.

— Ще ме пуснете ли да вляза? — попита Катарина.

— Не знам. Бях болна и…

— Ще ви помогна. Нямах търпение да се срещнем, госпожице Ингрид.

Жената я гледаше леко скептично, но това не беше странно след толкова много години. Трябваше да получи своя шанс да покаже коя е; затова пристъпи крачка към възрастната жена. Ингрид отстъпи, Катарина го прие като покана и влезе в антрето. Домакинята отстъпи още няколко крачки.

— Какво ви се случи? — попита Катарина.

— Счупих бедро. При възрастните…

— Вие не сте възрастна — усмихна й се Катарина. — Но мога да се грижа за вас.

Внимателно затвори вратата след себе си и остави куфарчето на пода. После извади стара снимка от външния си джоб.

— Вижте! — посочи тя радостно и застана до старата си учителка. — Ето ме. Сега сетихте ли се коя съм?

Видя, че Ингрид Олсон продължава да гледа нея, а не снимката и отново й се усмихна.

— Вижте — повтори по-младата жена.

Ингрид се подчини.

— Не, не ви познавам, признавам. Но не е…

— Чакайте, ще ви помогна — прекъсна я Катарина. Взе стола и го сложи зад Ингрид. — Седнете.

Ингрид седна срещу нея с известно колебание. Катарина също седна. Домакинята продължаваше да мълчи и не отвръщаше на усмивката й. Затова Катарина реши да започне разказа си.

Припомни й за Ханс, за Ан-Кристин и за всички други деца. Спомена кошмара, малтретирането, самотата и какъв ад е представлявал животът й след онзи труден период в забавачката. Нито за секунда не обвини старата си учителка за всички ужасни неща, на които бе подлагана. По време на едночасовия монолог на Катарина Ингрид направи един-единствен коментар:

— Какво става извън училището, не беше моя грижа. В класната ми стая нямаше побоища.

Катарина се опита да обясни на възрастната учителка, че не става въпрос за ударите, ритниците и побоищата, а за цялостното отношение. Едва се въздържаше да не заплаче и в един момент дори постави длан върху ръката на Ингрид, но учителката решително я отмести.

Постепенно Катарина започна да се притеснява, че госпожица Ингрид няма да се заинтересува от онова, което предстоеше да й каже. В последен отчаян опит да я предизвика да реагира тя й обясни какво я е тласнало да убие Ханс Ванерберг и как после бе издирила Ан-Кристин, Лизе-Лот и Карина Ахонен.

Ингрид седеше вдървено на стола и я гледаше мълчаливо, без да промени изражението си.

— Разрешавате ли да остана да спя тук? — попита Катарина най-накрая. — Ужасно съм уморена.

— Не — отвърна госпожица Ингрид. — Не може.

Много време мина, откакто в антрето се възцари мълчание. Двете жени седяха тихо и се наблюдаваха. Върху куфара, който съдържаше тоалетен несесер, чисто бельо и няколко дневника, вече ставаше неудобно да се седи. Постепенно Катарина проумя, че за нея и тук няма нищо; няма топлина, няма утеха. Любимата й учителка от забавачката не я помнеше. Очевидно изобщо не възнамеряваше да облекчи бремето й. Явно изпитваше безразличие към житейската съдба на Катарина. А безразличието е смъртен грях.

Ингрид лежеше на дивана във всекидневната. Стегнатото въже болезнено жулеше кожата на китките й, а кръвта пулсираше в наранените й пръсти.

Краката й също бяха вързани, ала болката в тях бе по-поносима. Беше се подмокрила и леко потреперваше от урината под себе си.

— Не смятам да те наранявам — бе казала Катарина. — И аз като теб няма да предприема нищо. Ще лежиш тук, докато изгниеш в собствената си мръсотия. Не очаквай да получаваш храна, вода или лекарства. Няма да те измъчвам. Ти сама ще се измъчваш. Ще бъдеш гладна, жадна, с нечиста съвест. Защо да се грижа за потребностите ти? Ти носиш отговорност за тях, нали? По този начин гледаш на нещата, доколкото разбрах.

Прекалено замаяна, първоначално Ингрид не проумя думите на жената. Но минаха много часове и те се оказаха достатъчни да мисли и да слуша. За колко време се умира от глад? Едва ли има значение. Постепенно гладът ще изчезне, но ще се появи огромна, нетърпима жажда. Колко време се преживява без течности? Седмица? Две седмици? Още не изпитваше глад, ала устата й бе пресъхнала; толкова суха, че едва говореше. В момента обаче най-ясно усещаше болката в китките и неприятното пулсиране в пръстите. Струваше й се, че ръцете й ще се пръснат; мечтаеше да изтръпнат.

Отначало не разбра коя е неприятната жена и какво иска, но Катарина говори в продължение на час и най-сетне ужасните думи стигнаха до съзнанието й. Беше едно от децата от предучилищната група на убития Ханс Ванерберг. Преди трийсет и седем години посещавали заедно забавачката. Другите деца се отнасяли зле към нея — така твърдеше тя, а вината на Ингрид била, че в качеството си на учителка не предприела никакви мерки да спре така наречения им тормоз.

Жената очевидно не беше с всичкия си, но въпреки цялата й лудост Ингрид се видя принудена да признае, че по онова време донякъде са се отнасяли несправедливо с малката. Самата тя винаги се бе старала в работата си: държеше се дружелюбно с децата и те я харесваха. Дълги години работи в забавачката. Учеше хлапетата да шият, да майсторят разни неща, пееше с тях и играеше. От време на време бяха досадни, разбира се, и се караха, но в присъствието на Ингрид нямаше нито бой, нито ужаси, каквито Катарина описваше.

Тя не контролираше какво става извън пределите на училището. Чертата трябваше да бъде теглена все някъде. В нейния случай беше лесно: чертата минаваше зад портала на училището, по пладне, когато приключваше денят в забавачката. „Знаеше какво става. Трябваше да говориш с децата“, повтаряше Катарина. Ингрид не я разбираше, но за всеки случай отговори: „Бях предучилищна възпитателка, не терапевт“. Това обаче не се посрещна много добре. След неочаквано изригване Катарина я повали на дивана и завърза ръцете и краката й.

Крещеше, че в края на краищата Ингрид е човешко същество и като такова не може да стои и да гледа как други — особено деца — се унищожават. Ингрид не й възрази, защото това беше шансът й да просъществува. Още от малка се научи да не се бърка в работата на другите. Когато баща й се нахвърляше с юмруци срещу майка й, тя знаеше, че е най-добре да не се изпречва на пътя му. Живееха в жесток и неприятен свят, но ако всеки се занимаваше със своите дела, дните минаваха някак по-поносимо. Аз съм ковач на своето щастие, ти — на твоето, Катарина. Не го изрече на глас, естествено, но знаеше, че така е в живота.

Болката в китките се усилваше и вече ставаше непоносима.

— Моля те, Катарина, ще разхлабиш ли малко въжето? — почти изхленчи тя. — Много боли.

— Боли и да се живее — отвърна Катарина с усмивка. — Ти ковеш щастието си, затова се възползвай максимално от положението.

Лудата бе прочела мислите й и очевидно не възнамеряваше да предприеме каквото и да било, за да облекчи страданието й. Ингрид изпита глад. Интересът й към храната секна отдавна. Вече нямаше вкус за нея, но независимо от това изпитваше глад и скоро трябваше да хапне нещо, за да не й прималее. Сега лежеше напълно безпомощна, гладна, жадна и я болеше, а щеше да става по-лошо. Катарина обяви, че ще живее в къщата й, докато времето в житейския часовник на Ингрид свърши.

Нямаше надежда някой да дойде да я посети или да липсва на някого. Беше съвършено сама на света; по страните й се стекоха сълзи, когато се замисли за това. Не помнеше откога не бе плакала — вероятно от години, при кончината на сестра си. Сега беше сама: без съпруг, без деца, без родители, без живи братя и сестри. От малкото приятели, които имаше през годините, едни остаряха, други изчезнаха по една или друга причина, трети изостави след преместването си в Стокхолм. Трудно беше да остаряваш, да си сам. Нямаш с кого да говориш, с кого да правиш нещо, кой да дойде да те спаси в подобна ситуация…

В кухнята Катарина проверяваше съдържанието на фризера на Ингрид Олсон. Съдържаше предимно хляб, но и ябълки, сварени със захар сливи и подсладени боровинки наред с домашно приготвени кюфтета и тестени печива. В хладилника имаше доста картофи, а в килера откри ориз и консерви. Нямаше да остане гладна; храната щеше да й стигне за седмици.

При мисълта колко време може да отнеме начинанието й я обзе безпокойство. От една страна, искаше всичко да свърши възможно по-бързо; и по-болезнено. От друга — съзнаваше, че колкото по-дълго продължава, толкова по-голямо ще е мъчението за госпожица Олсон. Най-важното бе да го удължи до максимум; възрастната жена да се убеди, че ще приключи със смърт, но да не е наясно колко време ще продължи. Именно това целеше Катарина: да протака възможно най-дълго мъчението, без самата тя да предприеме нещо насилствено, за да сложи край.

— Бъди за пример — промърмори „гостенката“.

Глупава реплика, защото не си струваше да е пример за някого, който скоро щеше да умре, но независимо от това точно така щеше да постъпи. Щеше да се въздържи да предприеме нещо, за което после да съжалява.

Обели няколко картофа и ги пусна в тенджерата да врат. Намери тиган и сложи маргарин в него. Гледаше как се топи и го разклати леко; мазнината зацвърча. Кюфтетата се бяха слепили, но с помощна на кухненски нож отдели няколко и ги пусна в горещата мазнина. Стори й се, че от всекидневната чува приглушени хлипания, което я изпълни с радост; същевременно монотонният хленч я дразнеше. В тигана нещо изпука, когато ледът се разтопи и капка горещ маргарин я опари по лицето.

Преди да си даде сметка какво прави, се озова във всекидневната, възседна старата жена и й се нахвърли. Удари я няколко пъти по лицето с юмрук, сграбчи я за косата и заудря главата й в облегалката. Чу се изпукване в слабото тяло и Ингрид изпищя от болка.

— Млъкни, стара вещице! — изкрещя Катарина.

Ингрид трепна и веднага млъкна.

— Много време продължава. Много! Не знам дали ми се гледа противната ти физиономия още дълго. Умирай вече. Умирай, за да приключим.

Жената под нея бе на път да припадне. Вероятно пак я болеше счупеното бедро.

— Отговори ми! — изрева Катарина и я разтърси. — Отговаряй, когато те питам!

— Каза ми да мълча — прошепна Ингрид едва доловимо.

— Сега ти казвам да ми отговаряш. Отново ли си счупи бедрото, кучко?

Ингрид кимна и погледът й се замъгли. Катарина продължи да я разтърсва, но се отказа, когато видя, че възрастната й учителка не възприема вече нищо.

Стъпи на пода, взе дистанционното и включи телевизора. Превключи каналите и за своя радост откри, че старата жена има Ем Ти Ви. Обичаше да гледа Ем Ти Ви, когато искаше компания. Гневът я напусна така бързо, както я обзе. Изключи телевизора и се върна в кухнята, където продължи да си приготвя храната.

Ингрид отново отвори очи. Катарина седеше във фотьойла и ядеше.

— По-добре ли се чувстваш сега, след като поспа? — попита тя спокойно, но хладно.

Трудно беше да се повярва, че същата тази жена й се нахвърли преди малко с неконтролируема ярост, като я удряше и крещеше. За пръв път Ингрид усети как я обзема истински ужас. Срещу себе си имаше див, истеричен човек зад ледена, добре прикрита фасада. Човек, който не знае какво го чака зад ъгъла.

— Обеща да не ме нараняваш — подхвана Ингрид тихо, за да не пробуди отново лудата ярост.

— Но излъгах — усмихна се ледено Катарина. — От време на време си позволявам подобни малки волности. Животът е пълен с изненади и така е добре. Представи си колко предвидимо ще е съществуванието иначе. Направо безсмислено, ако знаеш как ще завършат нещата. Обещаваше всички да караме зелената кола, но това никога не стана. Аз така и не я карах. Бутах я цяла година с надеждата най-после да я подкарам, но не се стигна до мен. Лъжеш, когато ти е изгодно.

— Колко е часът? — попита Ингрид.

Езикът й залепваше за небцето при всяка сричка. Налагаше се да пийне нещо.

— О, не знам. Нямам часовник. Не ми трябва. Времето не ме интересува. Това ще отнеме колкото е необходимо. Същото важи и за всичко останало.

— Нямаш ли работа? — попита Ингрид.

Добре бе да се съсредоточи върху някакъв разговор. Така нямаше да усеща толкова силно болката.

— Не — отвърна Катарина. — Занимавам се с това да върша лудости. Преди, докато бях в болницата, ме подлагаха на трудова терапия. Но сега я затвориха и правя малко или много каквото искам.

— Къде живееш?

— При теб, госпожице Ингрид.

— А преди това? Все си живяла някъде.

— Живея вкъщи с мама. Когато искам. В Халенберген. Понякога ме устройва, понякога — не. Понякога живея в приют в Лидиньо. Постъпвам както искам.

Ингрид я изгледа продължително, но Катарина не се впечатли. Сега сякаш бе потопена в собствените си мисли. През прозореца на всекидневната гледаше замечтано ноемврийската тъмнина отвън. Беше симпатично момиче: високо, с изправена стойка и дълга руса коса; говореше правилно и оставяше впечатление на образован човек. Наистина ли трябваше да стане така, запита се Ингрид. Действителността изведнъж се върна. Ако лежеше съвършено неподвижно, почти не усещаше болката в крака, ала лицето я болеше, стомахът й крещеше за храна, устата и гърлото — за някаква течност, а болката в ръцете отказваше да си отиде. Почувства отново повика на природата. Предишното влажно петно още не бе изсъхнало, а ето че отново ще се подмокри. Над всичко друго се чувстваше унижена, лишена от всякаква гордост и човешко достойнство, сведена до окаяно дребно същество, което лежи безпомощно и се напикава.

Катарина изяде кюфтетата и картофите мълчаливо; дори не усети вкуса им. Мислеше за майка си, която не бе виждала, откакто всичко това започна. Майка й беше стара — по-стара дори от госпожица Ингрид — впрочем винаги бе изглеждала стара. Носеше особени шапки, а сивата й коса бе прибрана на тила. Дори на снимки, правени през лятото, беше навлечена с палто, шал и тежки обувки.

Появата на Катарина представляваше дълбоко заровена тайна; баща не се споменаваше. Майка й я отгледа сама и много държеше дъщеря й да изглежда чиста и спретната. Настояваше да се държи като малка дама, да е възпитана и послушна. Детето се стараеше, но майка му никога не беше доволна. Когато Катарина се връщаше пребита и с изпокъсани дрехи от забавачката, а по-късно и от училище, тя неизменно я посрещаше с ругатни. Обичаше я по свой начин, ала прояви на нежност и размекване отсъстваха. Цялото си време посвещаваше на така нареченото възпитание.

Майката на Катарина далеч не приличаше на майките от книгите с приказки в библиотеката, където постъпи на работа, или на онези, които момичето виждаше в двора на тяхната кооперация. Майка й беше по-скоро като гувернантка — внимателно следеше всяко действие на малката и се чувстваше длъжна да даде своята оценка. Катарина винаги заспиваше с усещането за провал; не я напускаше чувството, че е сбъркала или постъпила неправилно. И въпреки това обичаше майка си; обичаше я повече, отколкото някога бе обичала някого.

Сега отношенията с майка й бяха други. Трансформацията настана почти незабележимо. Катарина нямаше представа кое промени така баланса на силите. Навярно възрастта смекчи характера на старата. Каквато и да беше причината, тя винаги изглеждаше доволна да види Катарина и полагаше усилия да се чувства желана; дори я глезеше — нещо, от което се ужасяваше преди — когато се появяваше вкъщи. От време на време Катарина се заседяваше при майка си в апартамента в Халенберген, където се нанесоха, след като напуснаха Катринехолм. Това стана още преди Катарина да започне да учи право в университета на Стокхолм. А малко след като започна, прекъсна учението си, защото я връхлетяха пристъпи на безпокойство и паника, неизменно следвани от периоди на депресия. Най-накрая я хоспитализираха и тя прекара няколко години в психиатричен институт, където се връщаше за кратко или за по-дълго през редовни интервали.

Запита се какво ли би помислила майка й, ако научи за поведението й. Старателно криеше как постъпват с нея в забавачката или в училище отчасти защото подозираше, че в крайна сметка всичко ще се стовари върху нейната глава. Майка й щеше да предположи, че щом децата се държат лошо с дъщеря й, значи ги е предизвикала по някакъв начин, а е така, защото не следва инструкциите й. Катарина потрепери при мисълта как ще реагира майка й, ако разбере, че милото й малко момиче е убийца. Нямаше да го преживее. При нейното болно сърце новината щеше да я прати право в гроба.

И въпреки това го правеше; съзнаваше как действията й ще се отразят върху единствения човек, когото обича, но го правеше. Надделяха себичността и егоцентризмът й — нещо, от което майка й винаги се бе страхувала — и сега правеше най-забраненото нещо, само и само да придаде малко достойнство на своя живот, някакво вълнение и вероятно, дори известно забавление.

Със смях се отърси от последната мисъл и погледна към жената на дивана. Пак ли пикае? Май ще се наложи да я пусне да отиде до тоалетната. Ако продължава така, вонята тук ще стане непоносима. Ала унижението, съпътстващо човек, който не контролира физиологичните си нужди — дори принудително — я възпря. Старата жена трябваше да страда, дори това да създаваше известни неудобства за Катарина.

Реши да провери дали в къщата има алкохол; в кухнята не откри. Отвори вратата към мазето и запали лампата. Слезе по тясното стълбище. От трите врати долу първата водеше към стаичка, пълна със стари мъжки и дамски дрехи, накачени по закачалки; имаше и едно колело. Втората беше за мокрото помещение с пералня, сушилня и дъска за гладене. Зад третата се оказа килер, пълен с домашни сладка и мармалади. Госпожица Ингрид явно добре оползотворяваше плодовете, предлагани от градината през есента. Но най-важното: тук откри бутилка порто.

Катарина я отнесе на партерния етаж и извади от бюфета чаша със столче. Застанала на прага на всекидневната, от дивана я блъсна силна миризма на урина. С презрително изсумтяване се завъртя на пети, сложи ботушите и палтото, предпазливо отвори вратата и излезе. Затвори внимателно след себе си, слезе по стъпалата на верандата и отиде зад къщата. Тук видя малка желязна пейка, боядисана в бяло. Стената на къщата я криеше от осветлението, което струеше отвътре. Седна. Наоколо цареше тишина. Чуваха се единствено колите, които минаваха по „Нинасвеаган“.

Махна фолиото от гърлото на бутилката, развинти капачката и си наля щедра доза. Поднесе чашата към устните си и отпи от сладката течност. Силният алкохол стопли гърдите й и когато издиша с наслада, от устата й излязоха облаци пара.

— Наздраве за нас, госпожице Ингрид — вдигна тост Катарина. — Наздраве и на всички вас: Ханс, Ан-Кристин, Лизе-Лот и Карина.

Обърна очи към беззвездното зимно небе и вдигна чашата.