Джинджифиловата къща

Четвъртък сутринта

Хадар Розен съобщи, че не възнамерява да присъства на поредната среща на разследващата група в четвъртък. Всички други се явиха, с изключение на Уестман. Заради многото й положителни качества Хьоберг бе склонен донякъде да прощава навика й да закъснява. Макар и млада, тя нямаше никакъв проблем да ръководи по-възрастните колеги. Преобладаващото мъжко присъствие в колектива нито я притесняваше, нито я възпираше да проявява изобретателност и инициативност. Освен това за него не беше тайна, че тя работи до късно вечер и никога не оставя недовършена задача. Знаеше, естествено, че и предишната вечер е работила до късно.

Пет чаши кафе стояха върху заседателната маса сякаш чакаха срещата да започне и да бъдат пресушени. Ейнар Ериксон, все си поглеждаше часовника, а после отместваше поглед към вратата. Сан ден разсеяно барабанеше с пръсти по масата и зяпаше към плакат в рамка, на който момиче се люлееше на люлка. В един момент вратата се отвори със замах и Уестман връхлетя с чаша чай в ръка. Той й се усмихна саркастично, но тя му се ухили невъзмутимо, издърпа стол и седна. Ериксон въздъхна шумно.

— Добре — започна Хьоберг, — някой има ли да докладва нещо ново?

Всички поклатиха глава с изключение на Хамад.

— Идентифицирах „съмнителния продавач на тоалетна хартия“. За жалост не се оказа съмнителен. Обиколих тенис клубовете в района и накрая попаднах на следа. На осемнайсет е, казва се Йоаким Левандер и играе в тенис клуб „Еншеде“. Вярно е, че е обикалял района известно време и се е опитвал да продава тоалетна хартия с логото на клуба. Нямал особен късмет. Търговията по телефона вървяла далеч по-добре. Единственото „съмнително“ около него е козята му брадичка и обицата на ухото.

— Кога е бил забелязан? — попита Санден.

— Седмицата преди убийството. Заведох го при къщата на Ингрид Олсон, но доколкото си спомняше, никой не му отворил, когато позвънил. Не забелязал обаче нищо подозрително.

— Срещал ли е някои от свързаните със случая, докато е обикалял по улиците? — поинтересува се Хьоберг.

— Не живее в квартала — отвърна Хамад. — Убеден съм, че е срещал доста хора, но всички са му били непознати.

— Значи да го изключим от разследването — обобщи Хьоберг. — Питах се за действията на Ванерберг през онази вечер и стигнах до следното заключение: Пия Ванерберг — мисля, ще се съгласите — изглеждаше и заинтересована, и осведомена какво прави съпругът й и на работа, и извън фирмата. Според нейните твърдения Ванерберг със сигурност е имал среща с продавач. Изградихме хипотезата си върху предположението, че или не е разбрала правилно, или не е чула добре. Нещо не ми се връзва. Странен е и друг факт: Ванерберг е излязъл от дома си по тъмно, за да се срещне с човек, когото определихме като купувач на къщата на номер 13. Снощи говорих с купувача — продължи той и се обърна към Уестман. — Вярно, казал на Йорма Молин, че е удобно да мине, но нито са уточнили време, нито е споменавал понеделника за особено подходящ. На мен ми се струва най-разумно Ванерберг да звънне, преди да отиде там. Аз мисля — както предполага и Пия Ванерберг, — че в понеделник е имал уговорена среща за шест часа с някого на „Акербарсвеаган“ 31. Този някой, предполагам, е убиецът.

— Значи цялата тази история с „Акербарсвеаган“ 13 е просто удивително съвпадение, така ли мислиш? — попита Ейнар Ериксон навъсено. — Трудно ми е да го повярвам. В нашата работа рядко има съвпадения.

— Независимо от това смятам, че точно това е станало — настоя Хьоберг.

Хамад и Санден кимнаха в знак на съгласие.

— А показанията на Ленарт Йосефсон? — попита Уестман.

— Показанията на Йосефсон са интересни — отвърна Хьоберг. — Разполагаме и с отпечатъците от стъпки в градината. Габриела?

— Отпечатъците говорят, че някой се е прехвърлил през портата и е скочил на моравата отстрани на посипаната с чакъл пътека — отвърна Хансен. — Дали е станало преди или след като Ванерберг е минал през портата, е невъзможно да се определи. Може да се предположи, че се е покатерил — искал е да прескочи портата, а не е минал през нея, за да не вдига шум. Портата издава шум, както и стъпките по посипаната с чакъл пътека. В такъв случай значи убиецът е проследил Ванерберг там.

— Което е забелязал и Йосефсон — добави Уестман.

— Но защо убиецът, ако си е уговорил среща с Ванерберг на този адрес, ще го проследява? — озадачи се Санден.

— И аз това се питам — призна Хьоберг. — Може би е искал да се увери, че Ванерберг наистина ще отиде там. Не е искал да остави следи в къщата, ако срещата се провали.

— И без това няма оставени следи вътре — промърмори Ейнар Ериксон недоволно.

Санден не обърна внимание на мърморенето на Ериксон, а продължи:

— Ами ако показанията на Йосефсон не са съществени? Възможно е убиецът да е прескочил оградата много преди Ванерберг да се появи.

— Защо да прескача? Какво му пречи да мине през портата? — възрази Уестман. — Определено е щял да привлече повече внимание, ако прескочи, отколкото ако портата вдигне шум.

— Именно затова смятам, че убиецът го е проследил до там — заяви Хьоберг.

— Тогава с какво разполагаме?

— Търсим човек, който има връзка не само с Ханс Ванерберг, но и с Ингрид Олсон — обобщи Хьоберг. — Възможно е да е искал да създаде проблем на Олсон. Във всеки случай — знаел е, че къщата на Ингрид Олсон е празна.

— Пощальонът — заразсъждава Санден на глас, — сметосъбирачите, някой от болничния персонал…

— Съседите — добави Хамад. — Полякинята, която продавала картините си, пияният велосипедист, парамедиците…

— Жената с черти на шведка, дето се разхождала — промърмори недоволно Ериксон. — Всеки пешеходец…

— Значи сме единодушни — намеси се Хьоберг, за да въведе ред. — Новата ни основна хипотеза гласи: Ванерберг си е уговорил среща с убиеца за понеделник вечерта на „Акербарсвеаган“ 31. Убиецът го е проследил до там. Защо и откъде — не знаем, но вероятно от жилището на Ванерберг. Като съдим по отпечатъците от стъпки, Ванерберг е отишъл и до задната страна на къщата. Вероятно през това време убиецът е влязъл в къщата, изчакал е Ванерберг и го е убил.

— Значи ще търсим връзка между Ванерберг и Олсон — обобщи Санден.

— Да, редно е — съгласи се Хьоберг. — Следващите няколко дни ще се посветим на издирването на човек, свързан по някакъв начин и с Ханс Ванерберг, и с Ингрид Олсон.

— Може да се каже, че такъв човек е купувачът от номер 13 — обади се Уестман. — Почти съсед е на Ингрид Олсон и е купил къщата чрез агенцията за недвижими имоти на Ванерберг.

— Да, защо не? — подкрепи я Хьоберг. — Дори никога да не е срещал или говорил с Ванерберг, има връзка, макар и слаба. Предлагам ти, Петра, да обходиш съседите. Особено, които живеят достатъчно близко, за да забележат, че Олсон отсъства. Разпитай ги подробно. Покажи им снимки на Ванерберг — и като жив, и като мъртъв — и обърни внимание как реагират. Това важи и за останалите. Ейнар, ти провери пощальона, разносвача на вестници, сметосъбирачите. Провери и миналото на Ингрид Олсон. Санден, говори с болничния персонал и парамедиците. Впрочем знаеш ли къде е отседнала Ингрид Олсон в момента?

— Временно живее у Маргит Олофсон.

— Горката жена — въздъхна Хьоберг. — И без това е достатъчно заета като медицинска сестра. Ингрид Олсон кога може да се върне вкъщи? — обърна се той към Хамад.

— За по-сигурно искахме да останем в къщата до неделя. По принцип сме приключили, но никога не се знае…

— Добре. Смятам да отида там днес и отново да я огледам. Този път ще търся и връзка между Ингрид Олсон и Ванерберг. Джамал, ти вече си го правил, затова ще дойдеш с мен. Нещо друго?

— Да — обади си Уестман колебливо, докато въртеше чашата чай пред себе си. — Ако Ванерберг си е уговорил среща с убиеца на „Акербарсвеаган“ 31, както пише в календара, не е ли вероятно така нареченият продавач да звънне в офиса, за да разбере какво е станало? Не е ли редно да проверим всичките му входящи разговори през седмиците, когато Ингрид Олсон е била в болницата? И за да сме изчерпателни — нека проверим и домашния, и мобилния му телефон.

— Разбира се — съгласи се Хьоберг. — Ще се захванеш ли, Петра, или ще ти дойде в повече?

— Нямам нищо против — прие, без да се колебае, Уестман.

— Чудесно. — Хьоберг допи последните капки кафе. — Тогава да се хващаме на работа.

— Чакай — спря го Санден. — А събирането за Коледа в събота?

— Разбира се. Съвсем забравих. Направи ли резервация? — обърна се той към Хамад.

— Да. За седем вечерта в кафене „Бейрут“ на улица „Енгелбрекст“.

— Кафене „Бейрут“ ли? — изненада се Санден. — Какво сервират там? Ледени бомби и гранати ли? Звучи чудесно.

Уестман погледна Хамад. Както обикновено всички се засмяха на шегата на Санден, включително и Хамад.

— Страхотно — обади се и Уестман. — Обичам ливанска храна.

— Само дето арабите избягват да ядат шунка — въздъхна Санден. — Готови са да ядат агнешки бели бъбреци, но не и свинско.

Насилието, на което Петра Уестман бе подложена през уикенда, се бе превърнало в разказ. Вярно, сподели го само с един човек, но в съзнанието си повтаряше отново и отново последователността на събитията. От случилото се изпитваше предимно срам; срам, че се е събудила в легло в непозната къща, без да знае с кого е прекарала нощта. Колкото и странно да изглеждаше, не се чувстваше изнасилена, защото нямаше спомен какво е станало, но искаше да се отърве от чувството за срам; на всяка цена.

Докато работеше и се занимаваше с нещо, нямаше проблем, но опиташе ли се да заспи, се въртеше и мяташе часове наред, а срамните спомени се преповтаряха в съзнанието й един след друг. Гола и замаяна между чаршафите от египетски памук или пред огледалото в банята в луксозната вила в „Мелархойден“; или как залита с новите ботуши на излизане от бара в хотел „Кларион“.

А и не успяваше да се отърси от съмнението. Наистина ли беше изнасилена? Не и в традиционния смисъл. Ако беше нападната и изнасилена, нямаше да има никакво съмнение; възможно бе то да остави още по-дълбоки отпечатъци; или да я остави с наранявания, зарази и Бог знае още какво. Но тогава нямаше да има никакво съмнение; и това ужасно чувство за срам.

Именно по тази причина не смяташе да се отказва от започнатото. Беше твърдо решена да постави привидно приятния и сговорчив възрастен лекар зад решетките; с целия му чар и остроумие. Нещо й подсказваше, че Мона Фриберг не би имала нищо против.

Петра Уестман не забрави за интереса на Педер Фрик към войната и в сряда се свърза с военните. След многобройни телефонни обаждания най-после попадна на вече шейсетгодишния майор, някогашен командир на Педер Фрик през последните месеци от военната му служба. Помнеше Фрик главно като вълк единак. Сети се и друго: особено големия му интерес към Андраш Такач, легионер от унгарски произход, дошъл да обучава войниците на ръкопашен бой. Майорът бе останал с впечатление, че двамата се разбирали отлично по време на обучението.

Петра моментално усети, че е попаднала на интересна следа. Заслужаваше си да открие този Такач. Не беше трудно. Търсене в гугъл я насочи към клуб по карате на „Нормалм“. За съжаление в момента Такач отсъствал, но щяла да го намери в четвъртък, обясниха й от там.

Най-после Петра се свърза с шведския шампион по карате с унгарско име. Леко я изненада слабо доловимият му френски акцент. Зачуди се колко ли време е бил в Чуждестранния легион, но не попита.

— Трябва ми информация за Педер Фрик, отбивал военната си служба в Риндьо. Вие сте го обучавали през пролетта на 1973 година в ръкопашен бой.

— Да, много добре го помня — отвърна Андраш Такач. — Способно момче.

— Поддържате ли още връзка? — попита Петра.

— Не съм го виждал от тогава.

— Как бихте го описали?

— Силен и интелигентен. Много се интересуваше от обучението. Задаваше доста въпроси.

— За какво по-конкретно?

— За всичко, което учеше. Винаги искаше да е по-напред от другите. Като преподавател се чувстваш поласкан, когато ученик проявява такъв голям интерес към онова, на което го учиш.

— Но?

— Няма „но“. Беше отличен войник.

— Знаете ли дали е имал намерения за военна кариера? — попита Петра.

— Не в Швеция във всеки случай. Помня, че беше критично настроен към неутралната политика на Швеция. От друга страна, проявяваше засилен интерес към Френския чуждестранен легион.

Вниманието на Петра се изостри.

— Аз самият съм легионер — обясни Такач. — Искаше да знае какво правят, какво се изисква, за да те приемат, и така нататък. Дадох му цялата информация, с която разполагах. Не препоръчвам постъпването в Легиона на всеки, защото не е разходка в парка. Това също му го казах, но му дадох и някои ценни съвети.

— Останахте ли с впечатление, че има сериозни намерения?

— Не го изключвам — отвърна Такач. — С неговите качества лесно щеше да се справи с приемния тест.

— И психическите ли?

— Шегувате ли се? Хлапето беше яко като бик и физически, и психически.

Петра се усмихна вътрешно. Явно нейните представи и тези на стария легионер за психическо здраве се разминаваха чувствително.

Петра обобщи събраната информация. Педер Фрик беше интелигентен, образован мъж; умен, с лустро, богат. Но също така беше и лъжец. За да се представи в по-добра светлина, излъга, че е работил за организацията „Лекари без граница“. Всъщност беше войнолюбец, изоставил жена и дете, за да убива хора по чужди земи, където има конфликти, и то под прикритието на униформата. Не е изключено да е бил също толкова добре осведомен и за други войни, колкото за тези в Ливан. И вероятно му е било ужасно лесно да изнасилва жени, докато е в униформа. Може, помисли си също Петра, да се е стигнало до зачеването на дъщеря му в резултат на изнасилване. Изнасилване, което е замаскирал, заставайки пред свещеника с жертвата си. Така е било най-добре за всички участници. Именно поради тази причина контактът между него и жена му и между него и детето е нарушен завинаги. Една тайна, която е най-добре всички грижливо да пазят. Така се е започнало, помисли си Петра. Вълкът нрава си не мени. Винаги е бил такъв, но сега е по-изобретателен и методите му са по-изтънчени.