Джинджифиловата къща

Събота следобед

Този път Хьоберг не забрави да си вземе шал, излизайки от вкъщи, и бе благодарен, докато вятърът го брулеше при скамейките: наблюдаваше как осемгодишни момчета се мъчат да вкарат топката във вратата на противника. Междувременно огледа другите зрители и родители и установи, че шалът му не е твърде подходящ по цвят.

По-важното беше, че Симон Хьоберг продължаваше да играе футбол дори след като преместиха тренировките в гимнастическия салон на училище „Ериксдал“. Днешният приятелски мач обаче протичаше на открито заради хубавото време. Хьоберг стигна до заключението, че „хубаво време“ за футболен мач няма нищо общо с температурата или вятъра, а се има предвид само цветът на небето.

До него седяха двете му дъщери — Сара и Мая, но понеже ни най-малко не се интересуваха от действията на терена, четяха нещо на лаптопа. Оса и близнаците бяха отишли на басейна на училището. И Хьоберг би предпочел да е там вместо отвън, на студа.

Интересът му към футбола се свеждаше до участието на Швеция в по-големите шампионати, но по негова преценка никое от момчетата на терена не се очертаваше като бъдеща звезда. От друга страна, бяха доста сладки, докато тичаха и гонеха топката със сериозни изражения и постоянно си подвикваха указания на футболен жаргон. Хьоберг ръкопляскаше всеки път, когато някой — от отбора на Симон или от противниковия — извършваше нещо необичайно находчиво с топката.

Най-накрая противниковият отбор от Мариеберг — не без известен късмет — успя да вкара гол. Хьоберг изръкопляска учтиво, но в този момент мъж, седнал малко пред него, скочи и се втурна към терена.

— Изхвърлете този малък негодник! — крещеше мъжът невъздържано по адрес на „голмайстора“. — Извадете червенокосото лайно от играта.

„Червенокосото лайно“, както Хьоберг знаеше, беше съученик на Симон. Не играеше нито по-добре, нито по-зле от останалите. Треньорът — неатлетичен тип в цивилни дрехи — стоеше безмълвен и гледаше с ужас разгневения баща на вратаря. Хьоберг забеляза, че жената, придружаваща мъжа, също се изправи, но остана при скамейките и се задоволи ядосано да жестикулира с ръце. Трябваха му няколко секунди да реагира, но когато срещна объркания поглед на Симон на терена, го обзе отдавна непреживявано спокойствие.

Изправи се и с решителна крачка тръгна към терена. Правеше го с авторитет, на който не подозираше, че е способен. Преустановиха мача; прекъснаха и този на съседното игрище. Хьоберг постави ръка върху рамото на мъжа и го извърна към себе си. Заговори с напълно овладян тон:

— Що за пример давате? Пред децата и родителите им излагате и себе си, и спорта. Възрастен мъж да се заяжда с малко момче. Такъв страхливец ли сте?

После отведе онемелия мъж до мястото, където допреди малко седеше.

— И вие сядайте — подкани той високомерно жената, придобила вече вид на човек, готов да потъне в земята.

Погледна към терена — червенокосото момче се беше разплакало. Изпита огромна гордост, когато осемгодишният му син отиде при набедения вратар и го прегърна през раменете, за да го утеши. Съотборниците му последваха неговия пример. По знак на треньора на противниковия отбор и другите момчета тръгнаха да утешават разстроения играч.

Хьоберг се върна на мястото си под одобрителните аплодисменти на публиката, но избягваше да погледне някого в очите. Сърцето му се сви, когато изведнъж видя как вратарят на противниковия отбор стои самотен и разстроен пред вратата си.

Препасан с престилка, Кони Хьоберг белеше картофи в кухнята и продължаваше да разсъждава върху инцидента. Приготвяше вечеря с децата, когато Санден звънна и попита дали ще излезе да изпият по бира.

— Да ходим в кръчма? — изненада се Хьоберг. — Нали тъстът и тъщата щяха да ви гостуват?

В същия момент се сети за разговора им в бюфета на болницата миналия ден и се почувства неудобно.

— По дяволите! — изруга той и погледна плахо към Оса, която редеше пъзел с близнаците на кухненската маса.

Изгледа го с убийствен поглед.

— Отговорът на въпроса ти при всички случаи е „не“ — отвърна Хьоберг мрачно.

— Боже, под чехъл ли си? — жлъчно подхвърли Санден. — Надявам се да не е така. Ще се видим.

Хьоберг затвори. Съвсем беше забравил за проклетото коледно събиране. Именно той го организира — нали беше фен на тиймбилдинга, както го наричаха сега. Вярно, настояваше да не се провежда в събота и не през ноември, но така се получаваше, започнеш ли приготовленията късно.

— Днес е коледното ни събиране — обясни унило Хьоберг на съпругата си. — Съвсем бях забравил…

— Сигурно сте поканили важни личности — подхвърли Оса саркастично.

— Бюджетът ни не ни го позволява, знаеш.

— Е, и моята служба организира коледното си тържество днес. Ще се наложи да намериш детегледачка.

— Не говори глупости. Оса. Съзнавам колко е нелепо и проваля съботната вечер, но какво да направя? Нали аз съм шефът?

— Работи днес, ще работиш и утре. И през цялата минала седмица работи. Не може да ходиш и на събиране в събота вечер и да разчиташ, че аз ще имам грижата за всичко. И аз ходя на работа, и аз имам право на свой живот.

— Напълно си права, но и аз поемам своя дял — парира я Хьоберг. — Понякога става така. Понякога става обратното. Когато ти си прекалено заета, а аз имам възможност — включвам се активно.

— И колко често става това? И моята работа е стресираща. Учителка съм, забрави ли, по дяволите?

Децата погледнаха смаяно родителите си. Сега пък мама ругаеше. Това беше лош знак.

— Идете да зяпате телевизия — отпрати Хьоберг трите по-големи деца. — С мама трябва да поговорим.

Децата се изнизаха плахо, а той затвори вратата след тях. Двамата продължиха да се карат, съскайки.

— Ами ако аз реша да се видя с приятели в пет следобед в събота? Какво ще кажеш тогава, а?

От очите на Оса хвърчаха стрели. Хьоберг усети, че и той започва да се ядосва.

— Щях да кажа: „Колко хубаво. Редно е да се виждаш с хора на спокойствие. Приятно прекарване“. Това е естествено да се каже — обяви той с покровителствен тон, от който Оса побесня.

— Говориш така, защото никога не се е случвало!

— В такъв случай ти си виновна!

— Не, ти! Никога не мога да излизам с приятели, защото никога не си вкъщи, а аз стоя тук и се грижа за децата. Както и за чистенето, готвенето и всичко останало.

— В момента аз съм с престилката, а ти седиш на масата с бира пред теб.

Хьоберг отпи от своята бира, което даде възможност на Оса да продължи:

— Значи трябва да съм благодарна, че една вечер през седмицата не готвя? Не съм останала с впечатлението през другите шест дни да си ми благодарен.

— Толкова ли е трудно да се сварят макарони и да се стопли каша в микровълновата?

Съзнаваше, че вече прекрачва прага на честността, а пренебрежителното му отношение вбесява Оса. Но какво да направи? Тя ругаеше и негодуваше, а той трябваше да отиде на проклетото коледно събиране.

Оса излезе от кухнята и демонстративно отиде да гледа телевизия с по-големите деца. Кристофър и Йонатан разпръснаха парчетата от пъзела по пода, преди да я последват. Хьоберг се надяваше по-големите деца да му помогнат с вечерята, но не стана.

Събра парчетата от пъзела и подреди масата за шестима. Отиде в спалнята, обу чифт прани джинси и риза и сложи необличано досега спортно яке. Мина му през ум, че Оса ще се ядоса още повече, задето го слага, когато не излизат заедно.

Приключи с приготовлението на храната и приведе кухнята в съвършен ред. Дори печката беше чиста, макар допреди малко върху нея да имаше три кипящи тенджери. Отиде във всекидневната, целуна децата и обяви, че вечерята е готова. Накрая целуна и Оса по главата и й съобщи, че се налага да излезе. Ако беше възможно човек да почувства само по косата нечия студенина, то той го изпита. Половин час по-късно седеше със Санден с халба бира пред себе си в „Сейнт Андрюс“ на улица „Нибро“.