Джинджифиловата къща

Вторник вечерта

След няколко седмици, прекарани в болницата, най-после отново щеше да се върне у дома. Най-после, защото копнееше да спи в своето легло, да седи сама пред своя телевизор и тя да решава коя програма ще гледа, докато пие своето домашно направено кафе. Липсваха й и ароматите на къщата — на нейния сапун, на нейните препарати, на домашните сладка — пропили се в стените.

От друга страна, въобще нямаше да й е лесно, защото, след като си счупи бедрото, се движеше мъчително и щеше да се оправя трудно сама. С годините интересът й към храната спадна; вече почти не усещаше вкуса й. Нямаше обаче как изобщо да спре да яде. В това отношение престоят в болницата се оказа практично нещо: поднасяха й всичко, не се налагаше нито да пазарува, нито да мие чинии.

Служителят от транспортния отдел постави куфарчето й пред вратата и изчака търпеливо тя да си извади ключодържателя от чантата. Внимателно пъхна ключа, завъртя го и вратата се отвори с лекота.

— Да ви помогна ли? — попита мъжът любезно.

— Не, не е необходимо. Ще се справя. Много благодаря — махна му тя за довиждане.

— Внимавайте и бързо се оправяйте — пожела й шофьорът.

Слезе заднишком по стълбите на верандата, за да се увери, че наистина ще успее да влезе сама в къщата.

Ингрид запали лампата на тавана, избърса внимателно обувките си в изтривалката, облегна патерицата в ъгъла до вратата и направи крачка към закачалката, където свали палтото си, като се крепеше на здравия си крак. Посегна към облечена в червено кадифе закачалка и окачи палтото. После направи още няколко крачки до столчето и приседна. Събу си кожените ботуши и ги постави под закачалката, пресегна се за куфарчето и отвори ципа на капака. Извади удобните чехли и плъзна крака вътре. Облягайки се на стената, успя да се изправи.

Подпряна на патерицата, изкуцука през всекидневната, хвърли си недоволен поглед в огледалото и продължи към кухнята. Спря на прага и се пресегна към ключа за осветлението до вратата.

Докато извършваше тези действия, долови странна миризма. Старите, познати и обичайни миризми бяха налице, но ноздрите й долавяха и нещо непознато. Миришеше на кожа… На кожа и изпражнения ли?

Запали лампата.

В първия миг остана без дъх и застина ужасена, без да разбира какво всъщност вижда. След няколко секунди възприе гледката на мъртъв мъж върху пода и усети как я облива гореща вълна. С несигурни крачки стигна до стол край масата, изтегли го и рязко се отпусна на него. Не можеше да откъсне очи от окървавената плът, представлявала някога лице, и дълго седя там, като си мислеше единствено: вдишай, издишай, вдишай, издишай… Едва след няколко минути се успокои. И тогава установи, че всичко друго е наред. Нищо по кухненските плотове не бе докоснато, а столовете стояха симетрично разположени около кръглата маса. Не се забелязваха никакви следи от борба или насилие; само размазан от бой човек на пода. Мъртъв мъж. Господи, как е възможно?! И защо е тук, на пода в нейната кухня?

С голямо усилие се изправи отново и стигна до закачения на стената телефон в антрето. Взе слушалката и помисли за миг, преди да набере номера на таксиметровата служба. Поръча си такси — според диспечера щяло да пристигне до десет-дванайсет минути — и повтори всичко в обратен ред: върна чехлите в куфара, затвори ципа, обу си ботушите, изправи се и си облече палтото. Загаси осветлението, излезе и заключи. Тръгна по алеята с чанта през рамо и куфарчето в ръка. Подпираше се на патерицата. На тротоара изчака таксито да пристигне.

— Ингрид! — възкликна сестра Маргит изненадано. — Нали нямаше търпение да се прибереш вкъщи.

Маргит Олофсон, висока, на средна възраст, имаше закръглени форми и тъмночервена коса. Беше от типа жени, които излъчват майчинска загриженост и човещина.

— Сестра Маргит, станало е нещо ужасно.

— Ингрид, скъпа, седни. Изглеждаш напълно изтощена. Какво се е случило? Неразположена ли се чувстваш?

Маргит Олофсон хвана възрастната жена под ръка и й помогна да стигне до един от фотьойлите в чакалнята на болницата. Под бялата престилка се виждаха сини джинси.

— Не знаех какво да предприема — заговори Ингрид умолително. — Обърках се и не се сетих за друг, освен за теб. Има… Не се смей. На пода в кухнята ми има мъртъв мъж.

— Мили боже! Кой е?

— Не знам. Никога не съм го виждала. Не са влизали крадци. Нищо не е пипнато, нищо не е взето. Лежи там. И е мъртъв.

— Не звучи логично. Сигурна ли си, че е мъртъв?

— Напълно. Личи си… Съвсем неподвижен е.

— Сигурно много си се изплашила.

— Да, и затова се върнах тук.

— Разбира се, скъпа — утешаваше я сестра Маргит, прегърнала я през раменете. — Звънна на полицията, нали?

— Не… — призна Ингрид. — Изглеждаше така нереално… Не можех…

Първата мисъл на сестра Маргит беше да звънне в полицията и на социалните служби, но изведнъж я обзе съмнението, че Ингрид Олсон не е с всичкия си. Изгледа я замислено и изпитателно, после погледна часовника си.

— Ще направим така: смяната ми свършва след два часа и половина. Тогава двете ще отидем до къщата ти и ще решим какво да правим. Съгласна ли си?

— Би било чудесно…

— Нали не възразяваш да ме изчакаш?

— Не, разбира се.

— Междувременно ще уредя да хапнеш нещо. И ще ти намеря списания.

Бързо се отдалечи, а сабото й потропваше по каменния под. Върна се почти веднага с кафе, паста, няколко бисквити и куп списания.

— Така добре ли е?

— Да. Много ти благодаря, сестра Маргит.

— Ще се видим после. Довиждане засега.

Тя остана сама, но не се чувстваше самотна, защото беше убедена, че сестра Маргит ще се погрижи за всичко.

Най-после сестра Маргит се появи; вместо бяла болнична престилка сега носеше черна памучна туника под синьо разкопчано сако, което се вееше зад нея, докато бързо се приближаваше към Ингрид. Бялото сабо беше сменено от черни ботуши и стъпките вече не потропваха, а бяха напълно беззвучни.

— Колата ми е на паркинга — обясни Маргит усмихната. Подаде ръка на Ингрид и й помогна да се изправи. — Ужасно ли се отегчи?

— Не, никак. През цялото време четох.

Излязоха от болницата и бавно тръгнаха надолу по възвишението, в чието подножие започваше вита пътека между храсти до обширния паркинг. Отминаха няколко реда коли и накрая спряха пред бял форд „Мондео“. Сестра Маргит отключи колата с дистанционното и помогна на Ингрид да се настани.

— Ето че те поразходихме малко, Ингрид. Добре е да се движиш. Проведохме нещо като физиотерапия.

Ингрид се усмихна на дружелюбната медицинска сестра, която седна на шофьорското място до нея. Старата жена почти не вярваше вече, че на пода в кухнята й наистина има труп. Възможно ли бе да си е въобразила всичко? Дали не получаваше халюцинации от болкоуспокояващите? Струваше й се нереално някой да е бил убит в къщата й.

Колкото повече приближаваха дома й, толкова сигурността, в която се бе потопила, докато четеше списанията в болницата, се изпаряваше. В кухнята й имаше труп. Точка. Как ще се отрази това върху живота й от тук нататък? Къщата сигурно ще се изпълни с полицаи и криминални инспектори, ще преобърнат всичко с главата надолу, докато търсят отпечатъци и улики. Кой ще почисти след тях? Ще опашат имота й с полицейска лента и съседите ще я зяпат. Ще се появят и журналисти. Полицията вероятно ще я разпитва.

Не, определено ще мине време, преди животът й да се върне в обичайното русло; ако въобще някога се върне. Ще се чувства ли отново в безопасност в къща, където неизвестен извършител е убил непознат мъж? Е, нямаше голяма вероятност. Просто ще се наложи рано или късно да загърби случилото се и да продължи, все едно нищо не е станало. Не беше замесена по никакъв начин; просто извади лош късмет. В Швеция всеки ден убиват хора, а на други места — още повече. Не бива да се притеснява от такова нещо, защото единственото необичайно при тази смърт е, че се е случила в нейния дом. Стисни зъби, забрави го и продължавай напред.

Беше страховито, докато вървяха по алеята под ръка в ноемврийската тъмнина. Чакълът под краката им хрущеше и едничката светлина идваше от осветителния стълб до пътеката и стенната лампа на верандата. Температурата беше към нулата и от северните есенни ветрове голите корони на овошките се накланяха, а двете жени потреперваха.

Веднага щом отвори вратата и влезе вътре, сестра Маргит разпозна неприятната миризма. Този път и Ингрид я долови незабавно. Странно, но първия път не стана така. Ингрид запали осветлението на тавана и остана до входа, докато сестра Маргит чевръсто си събу ботушите и решително тръгна към кухнята. На прага спря, за да потърси ключа за осветлението. Вече на светло, се огледа и след секунди очите й намериха каквото търсеха. Без да се колебае, приближи безжизненото тяло върху пода. Ръката й вещо се плъзна под яката на ризата, напипа сънната артерия и много бързо се убеди в онова, което вече знаеше: мъжът беше мъртъв. Изправи се и се насочи към телефона.

Главен инспектор Кони Хьоберг лежеше на дивана и гледаше детско предаване по телевизията. Едногодишно хлапе с див поглед подскачаше нагоре-надолу по него и се опитваше — въпреки строгите и не до там строги възражения — да вземе очилата на татко, в този момент така изцапани от пръстчетата му, че едва се виждаше през тях. Друг едногодишен мародер седеше до поставката за вестници и списания и систематично ги вадеше едно по едно и ги мяташе на пода. Хьоберг си каза — за кой ли път — че имат сериозна нужда от повече такива поставки, и мислено си отбеляза още утре да купи няколко. На колене пред телевизора седеше млада четиригодишна госпожица, потънала в злощастията на зебра, жираф, маймунка и две плюшени мечета, които се опитваха да изчистят детска стая. Изобщо не забелязваше хаоса наоколо и следеше програмата, предназначена единствено за нея, а не за братчетата й близнаци.

Съпругата на Кони Хьоберг, Оса, разчистваше в кухнята след вечеря. Помагаше й шестгодишната й бъбрива дъщеря, която обожаваше да мие чинии. От мястото си на дивана Хьоберг долавяше гласчето й над шума от телевизора. Най-големият им син, осемгодишният Симон, бе отишъл след училище при приятел в съседната кооперация — с други думи, липсваше само един от фамилията.

Апартаментът на семейство Хьоберг беше смайващо подреден, особено като се има предвид колко души го обитаваха. Редът бе напълно задължителен за психическото равновесие на родителите и представляваше неизменен закон на дома. Когато следобед всички деца се връщаха и се захващаха с игри, къпане и подготовка на вечерята, неопитният наблюдател би останал с впечатлението, че цари пълен хаос. Но в девет вечерта, когато децата бяха в леглата, в апартамента не се забелязваха никакви признаци на движение.

Същото се повтаряше сутрин; макар седем души да се лутаха като замаяни кокошки в продължение на няколко часа, всички следи изчезваха, щом входната врата се хлопнеше след последния. Хьоберг се придържаше към правилото децата да възстановяват реда, след като са създали хаос. Всъщност той трудно си събираше мислите, ако нещата не са си по местата. В работата си като главен инспектор в отдел „Тежки престъпления“ се налагаше да организира мислите си логично, а това просто не се получаваше при отсъствието на ред.

Апартаментът на улица „Скане“ до площад „Ниториет“ беше голям — петстаен, с обширна кухня, но въпреки това им беше тясно. Близнаците деляха стая, момичетата — също. Симон разполагаше със своя, ала в не толкова далечно бъдеще и момичетата щяха да имат нужда от самостоятелност. А и възникваше необходимостта от втора баня. Сутрин неизменно се събираха на опашка. За да я съкрати, а и да си осигури известно спокойствие, докато си прегледа вестника на масата за закуска, Хьоберг винаги ставаше пръв. В пет и половина се измъкваше от леглото, бръснеше се, вземаше душ, зареждаше кафеварката, правеше два сандвича със сирене и грабваше вестника. Обикновено разполагаше с двайсетина минути насаме, докато останалите от семейството се раздвижат, а после трябваше да бъдат свършени много неща за кратко време: да се стопли овесената каша, да се сменят памперсите, да се направят сандвичите, да се извадят и облекат дрехите, да се сплетат плитките, да се измият зъбите. И всичко това се извършваше под звука на постоянни брътвежи, топуркане на крачета, оправяне на легла, а проклетата кола с дистанционно управление сигурно кънтеше над главите на съседите долу. Не звучеше завидно, но Хьоберг искрено обичаше живота с децата си и с Оса никога не съжаляваха, че са създали такова огромно семейство.

Въпреки това беше редно да се преместят в по-обширно жилище, но беше трудно да се намери по-голям и хубав апартамент в града, а и определено щеше да е по-скъп. Къща в предградията не ги привличаше особено. Тук се бяха установили и се чувстваха щастливи. Разполагаха с училища, детска градина, децата имаха приятели и беше близо до работните места и на Хьоберг, и на Оса. Намираха се близо и до магазини, ресторанти и много от приятелите си. Не, трудно щяха да намерят по-добро място, където да живеят.

От кухнята чу голямата си дъщеря Сара напевно да подвиква: „Рибен пудинг, рибен пудинг, рибен пудинг. Не ми давай рибен пудинг, рибен пудинг, рибен пудинг…“, и се запита защо ли пее така, след като обожава пудинг със сьомга. В същия момент звънна телефонът и се чу тупване. Сара бе скочила от стола до кухненския плот, за да вдигне първа слушалката.

— Ало, Сара се обажда — изчурулика тя. — … Добре, а вие как сте?… Не, гледа „Болибомпа“… Добре, ще попитам. Чао засега.

— Кой е? — обади се Оса.

— Санден — извика Сара, вече препускаща на път за всекидневната. — Татко, Санден се обажда. Иска да говори с теб.

— Моля те наглеждай момчетата, Сара — поръча й Хьоберг и като вдигна Кристофър от корема си и го сложи да стъпи на стола, неохотно се надигна от дивана.

— Гадна работа — простена той, щом приключи телефонния разговор.

Вече си представяше недоволното смръщване на жена си и напълно я разбираше. Не беше мечтаната ситуация: предстоеше да се сложат пет деца да спят.

— Какво има? — попита тя.

— Възрастна жена, изписана от болница, се върнала вкъщи и намерила труп на пода в кухнята. За съжаление трябва да отида.

— Кой е човекът?

Подобни положения не допадаха на Оса, но тя изпитваше респект към професията на съпруга си. Позволяваше му да говори за работата си вкъщи и — доколкото съумяваше — изказваше разумни предположения за някои от текущите тежки случаи, с които бе ангажиран. Хьоберг често се възползваше от способността й да слуша и понякога тя го насочваше или му подсказваше посоки при заплетени казуси.

— Именно това е странното — отвърна Хьоберг. — Няма представа кой е. Лежи мъртъв в дома й, но никога не го е виждала.

— Ужасно — потрепери Оса само като си представи безжизнено тяло на пода в кухнята, особено ако ставаше въпрос за тяхната. — Няма ли вероятност да са се срещнали някъде? — добави замислено тя.

— Ще се наложи да разберем — отвърна той и я целуна по устните. — Може да отсъствам цяла нощ, не знам… Пази се.

— И ти. Желая ти късмет — добави тя и го погали по бузата, преди той да тръгне с уморена въздишка.

Старата жена се оказа не чак толкова стара — някъде към седемдесетте — и седеше на тапициран в тъмнокафяво диван от 70-те години. Беше облегнала патерицата върху един от краката си. Седеше тихо, взряна право пред себе си с поглед, който не издаваше за какво мисли. Не изглеждаше изплашена или тъжна, нито особено любопитна какво се случва около нея. В преддверието към всекидневната Санден разговаряше с жена на средна възраст, но дамата с патерицата не даваше вид, че слуша какво говорят. Зад златните рамки на очилата надничаха сиви очи като прошарената й късо подстригана коса. Светлосини панталони с изгладени ръбове обгръщаха тънките й крака, обути с черни обувки. Носеше сив вълнен пуловер по врата.

Хьоберг се приближи, за да я поздрави. Тя се извърна към него с възпитано, но не особено заинтересувано изражение. Той й протегна ръка и се представи, а жената отвърна с вяло ръкостискане и кимване.

— Бихте ли изчакали тук? Ще се върна да поговорим — помоли я Хьоберг любезно.

— Тук ще ме заварите — отвърна тя монотонно и продължи да се взира в пространството.

Хьоберг отиде във вестибюла. Санден му хвърли бърз поглед и кимна към кухнята, докато продължаваше да води разпита. Хьоберг огледа бегло високата едра жена — някъде между четирийсет и пет и петдесет и пет годишна. Независимо от угрижения й вид и сериозния тон му се стори, че долавя живи пламъчета в зелените й очи. Впечатляващата й тъмночервена коса се разпиля, когато се извърна към него, за да го погледне в очите. Поради неясна причина му стана неловко и той извърна лице. Изпита внезапна жажда, а по гърба му пролазиха тръпки.

Приближи прага между вестибюла и кухнята и известно време остана загледан в мъртвото тяло. После огледа кухнята, но не влезе. Отваряше му се възможност да си състави впечатление за местопрестъплението, преди да се появят фотографите, лаборантите, техниците и полицаите. Първото впечатление от местопрестъплението обикновено се оказваше важно и той не побърза да прекрачи прага.

В кухнята не се забелязваха следи от борба. Всичко си стоеше на мястото, не се виждаха преобърнати мебели. Работните повърхности и кухненският плот бяха чисти, а по средата на кръглата маса имаше малка плетена покривка с празна купа за плодове и свещник. Мъртвият мъж лежеше на пода пред хладилника. Беше облечен в синьо шушляково яке с вдигнат наполовина цип, панталони цвят каки и кафяви кожени обувки. Лицето му беше почти напълно обезобразено; от носа му бе изтекла малко кръв на пода. Иначе изглеждаше спокойно изтегнат по гръб върху чамовото дюшеме.

Хьоберг загърби кухнята и мина между Санден и жената във вестибюла. Долови приятен аромат на ненатраплив парфюм. Излезе отвън и повика екипа. Фотографът и лаборантите вече знаеха какво им предстои, но той даде разпореждания на полицаите да оградят района и да огледат двора. Възнамеряваше да разпита собственичката на къщата, преди да я освободи.

— Името ви Ингрид Олсон ли е? — попита Хьоберг.

— Да — отговори Ингрид лаконично.

— За съжаление трябва да ви помоля да напуснете къщата за известно време. Не може да останете тук, докато провеждаме разследването.

Тя го погледна безизразно и не каза нищо.

— Имате ли къде да прекарате нощта?

— Ще говоря със сестра Маргит.

— Сестра Маргит ли? — учуди се Хьоберг.

— Да. Току-що ме изписаха от болницата, върнах се вкъщи и намерих тялото. Не знаех какво да правя, затова помолих сестра Маргит да ми помогне.

— Разбирам. Бихте ли ми разказали всичко отначало?

Ингрид Олсон описа случилото се съвършено безизразно, но Хьоберг я слушаше внимателно и от време на време или си записваше нещо в бележника, или задаваше въпрос. Спокойствието й по отношение на случилото се го удивяваше, но от друга страна, беше по-добре, че не е напрегната. В края на краищата, щеше да продължи да живее в къщата, а мнозина в нейното положение сигурно щяха незабавно да поискат да се преместят. Но що за човек, питаше се той, приема извършването на убийство в дома си със свиване на рамене. Вероятно такива хора изключват новините, когато съобщават за война или страдания, а на улицата си извръщат главата, сблъскат ли се с улични музиканти или с кутия за събиране на дарения за бедстващи деца. Хьоберг съзнаваше, че интуицията е важно оръжие в неговата професия, но понеже не желаеше да прави прибързани заключения, реши, че Ингрид Олсон всъщност е по-разстроена, отколкото показва.

— Значи не познавате мъртвия мъж? — продължи той. — Напълно сигурна ли сте?

— Никога не съм го виждала — отвърна тя твърдо.

— Имате ли деца или роднини, които имат достъп до къщата?

— Никой няма достъп до къщата. Не, нямам деца.

— Откога живеете тук?

— От шестнайсет години. Преместих се, за да съм по-близо до сестра си, когато съпругът ми почина.

— Преди това къде живеехте?

— Израснах в Йостерокер и живях там, докато не се преместих тук.

— Значи сестра ви живее в квартала?

— Тя почина.

— Моите съболезнования. Кой е знаел, че сте в болница? Или по-точно: кой е знаел, че не сте си вкъщи?

— Не мога да кажа. Възможно е съседите да са се досетили. Или пощальонът. Не знам.

— Поддържате ли връзка със съседите?

— Поздравяваме се.

— Досега никога ли не е имало нахлуване в къщата ви?

— Никога. Няма какво да се открадне тук.

Той мълчаливо се съгласи. Нищо от видяното в къщата не подсказваше да има нещо ценно, освен може би телевизора, макар и той да не беше нов. По стените висяха евтини репродукции и поставени в рамка снимки, а мебелировката — изключително оскъдна — датираше от 60-те и 70-те години.

— Засега това е всичко — обяви Хьоберг и затвори бележника. — Ще говорим отново друг път. Ще имаме грижата къщата да е в обичайния си вид, щом приключим, така че не се притеснявайте за това. Много ви благодаря — завърши той и протегна ръка.

Бегла усмивка пробяга по лицето й, когато ръцете им се срещнаха, и за момент тя му се стори доста мила.

Във вестибюла се сблъска със Санден — и той като него се бе отправил към кухнята.

— Тя каза ли нещо интересно? — попита Хьоберг.

— Маргит Олофсон ли? Не, нищо. Дошла тук със старата дама от болницата, убедила се в достоверността на приказките й и звъннала в полицията — отвърна Санден.

Хьоберг постави показалец върху устните си — знак за Санден да говори по-тихо — кимна към всекидневната и продължи шепнешком:

— Значи между тях няма никаква връзка?

— Не, освен че е медицинска сестра в отделението, където е лежала възрастната жена. Пациентката била сама и харесала сестрата. Маргит Олофсон няма нищо общо със случилото се — обясни Санден тихо.

Една от помощничките — Габриела Хансен — дойде при тях в коридора, като размахваше портфейл в ръка, напъхана в ръкавица.

— Май установихме самоличността му — обяви тя и извади шофьорска книжка. — Ханс Ванерберг, роден през 1962 година.

— Нещо друго интересно? — осведоми се Хьоберг.

Междувременно извади бележника от вътрешния джоб на сакото и си записа данните от шофьорската книжка.

— Няколко кредитни карти, визитка… Бил е брокер на недвижими имоти. Има снимки на деца. Дал е съгласие за донорство на органи, но вече е късно, предполагам. Намерихме и доста пари, значи не е било убийство с цел обир. Ще ви дам портфейла утре.

— Добре, благодаря — промърмори Хьоберг.

Информацията за снимките го депресира. Достатъчно тежко бе задължението му да съобщава за смърт, но когато имаше замесени и деца, трудно възпираше сълзите си. Ингрид Олсон излезе от всекидневната, подпомагана от сестрата.

— Ние ще тръгваме — обяви Маргит Олофсон на двамата полицейски инспектори. — Ще се погрижа да осигуря покрив за Ингрид.

— Много мило. Съжалявам, но не сме в състояние да направим друго — обясни Хьоберг. — Ще поддържаме връзка и с двете ви.

Успя да прикрие леката тръпка, пробягнала по тялото му, но усети, че устата му е по-суха от преди.

— Последен въпрос — обърна се той към Ингрид Олсон. — Ханс Ванерберг, към четирийсет и пет годишен, говори ли ви нещо?

— Не, ни най-малко — отвърна тя.

— Все пак си помислете, за да сме сигурни — подкани я Хьоберг. — Довиждане засега.

— Тя как ти се стори? — попита Санден, когато двете жени излязоха.

— Доста е въздържана. Проявява изненадваща незаинтересуваност. Но да не забравяме, че е в шок.

— Не се покрива с представата ми за класическата мила старица. Стори ми се нащрек. На горката медицинска сестра й се падна тежко бреме. Предполагаш ли, че ще отведе старата дама в дома си?

— Сигурно — отвърна Хьоберг. — Стори ми се грижовен тип. Да отидем да проверим дали са открили нещо интересно в градината.

Пресрещна ги Петра Уестман, млада полицейска помощничка.

— Открихме няколко следи от обувки — обяви тя, преди да попитат каквото и да било. — Времето е идеално и разполагаме с няколко много добри отпечатъка.

— Мъжки или женски? — попита Санден.

— Мисля, че са от два типа обувки — отвърна Уестман. — И двата са на мъже.

— Нещо друго?

— Не засега.

Тя отново потъна в сенките, а Хьоберг погледна тъжно към Санден.

— Ти дръж фронта тук, а аз ще отида до участъка да проверя Ванерберг. Сигурно е обявен за изчезнал. След това най-вероятно ще се наложи да се свържа със семейството — продължи той с въздишка. — Събери всички за обсъждане в единайсет утре.

Наведе се, за да махне сините калцуни, и ги пъхна в джоба на сакото. След това, приведен, за да се пази от вятъра, се отправи към колата на улицата.

На път за участъка пусна „Братя по оръжие“ на „Дайър Стрейтс“ и използва възможността да телефонира на Оса. Часът беше единайсет, но предполагаше, че тя все още се наслаждава на спокойствието след обичайната лудница да сложиш пет деца да спят.

— Здрасти. Как са нещата?

— Добре. Всички заспаха, а аз седя и чета. А при теб?

— Огледах трупа и сега съм на път за участъка, за да разбера кой е. След това трябва да се свържа със семейството. Имал е деца.

— Горкият ти. И горките те. А възрастната жена?

— Малко е отнесена. Явно от шока. Не го е виждала преди и името му нищо не й говори.

— Странно. Сигурно има някаква връзка, макар тя да не подозира.

— Не съм убеден.

— Да, но иначе можеше да го убият в гората.

— Къщата е била празна няколко седмици, докато жената е лежала в болница. Някой е знаел и е примамил мъжа там, за да го убие. Бил е брокер на недвижими имоти.

— Наистина ли допускаш убийство в дома на непознат само защото къщата е била празна?!

Заслужаваше си да възприема сериозно мненията на Оса, но този път Хьоберг се поколеба. Независимо от всичко на практика по-голяма част от убийствата представляваха акт на насилие без някакви усложнени психологически мотиви, предварително планиране или прикрит символизъм.

— Лягай си вече — предложи той нежно — Не знам дали въобще ще се прибера тази нощ. Доскоро.

— Довиждане, скъпи. Ще те мисля.

За сетен път той благодари на звездите за възхитителната, прекрасна партньорка, която му се е паднала.

После мислите му се върнаха на Ханс Ванерберг. Помоли се да няма съпруга, а децата на снимките в портфейла му да са племенници и племеннички.

Полицейският участък се намираше в края на улица „Остгота“, при канала Хамарби — голяма модерна офис сграда със стъклена фасада. По това време на нощта беше тъмна и почти пуста; малко от прозорците светеха. Прокара пропуска си през механизма при главния вход и изписа паролата. ПУП. За нея го беше вдъхновила четиригодишната му дъщеря Мая — твърдеше, че това бил любимият й анимационен герой за вечни времена. Всеки път, когато въвеждаше паролата, се чувстваше щастлив, но същевременно се молеше някой да не наднича през рамото му.

Самотните му стъпки отекнаха по мраморния под във фоайето. Лотен от рецепцията си бе тръгнала преди часове, за да отиде при приятеля си — не по-малък любител на кучета от нея — и при техните афгански хрътки. Хьоберг се усмихна, като си помисли как кучетата на Лотен и на портиера в участъка — Мике — си пращат коледни картички или поздравления за рождените си дни. Питаше се дали празнуват кучешки или човешки години и реши при случай да попита някого от двамата.

Изкачи стълбите до втория етаж с широки крачки и отключи вратата към кабинета си — само преди шест часа си мислеше, че я затваря за цяла нощ. Преди да седне зад бюрото, хвърли сакото си върху един от столовете за посетители. После набра номера на дежурния в Националното бюро за разследване, но промени решението си. Без да дочака връзката да се осъществи, започна да търси Ванерберг в телефонния указател. Намери го лесно. Погледна адреса и с изненада установи, че живее недалеч от местопрестъплението. Звънна на Санден. Той отговори почти веднага.

— Здравей, Йенс, как върви?

— Засега не сме открили нищо ново. Огледът на мястото продължава. Според Хансен е бил пребит до смърт с кухненски стол. Явно престъплението е извършено тук, както впрочем смятахме.

— А местните полицаи, озовали се първи на местопрестъплението, още ли са там?

— Не. Тръгнаха си, докато ти говореше с Ингрид Олсон.

— Не е изключено да познават жертвата. Ще проверя. Нищо чудно да е обявен за изчезнал при тях.

Записа си имената им и звънна в местния участък. Извади късмет. Един от полицаите тъкмо дописваше доклада си. Хьоберг обясни какво го интересува.

— Да, съпругата му беше тук днес следобед — бил изчезнал от вчера вечерта, но нямахме време да предприемем нещо. Тя дойде в пет.

— А защо не ни уведомихте, че вече има изчезнал човек с описанието на мъртвеца?

— Не се сетихме. Около него нямаше нищо съмнително.

— Около кого по-точно? — попита Хьоберг раздразнено.

— Около изчезналия, разбира се. Описанието му звучеше напълно нормално, а не съмнително. Същото важи и за съпругата му.

— Но трупът е съмнителен, това ли искате да кажете? — просъска Хьоберг.

— Ами съмнително е да те убият така. Пък и в къщата на стара жена…

Хьоберг се отказа да обсъжда въпроса и помоли колегата си незабавно да му прати доклада по факса. Все пак благодари на полицая за помощта, затвори, отиде в стаята с факса и зачака. Най-после проклетият факс пристигна и той го прочете. Рождената дата съвпадаше; имаше съпруга и три деца; работеше като брокер и — по думите на жена му — бе изчезнал към шест часа предишната вечер, за да направи оглед на къща в района, обявена за продан. Щял да отиде пеша до там и да се върне до час, но така и не се прибрал.

Хьоберг погледна часовника — минаваше полунощ. Прецени дали моментът е подходящ да посети семейството. Жената сигурно не е на себе си от тревога. Накрая все пак реши да изчака утрото. Ако семейството спи, щеше да продължи да спи. Самият той отчаяно се нуждаеше от няколко часа сън, преди да се захване с тази тежка задача.

Стои на мокра от росата морава и гледа към босите си крака. Гледа надолу, макар да е редно да гледа нагоре. Нещо обаче го възпира. Едва вдига натежалата си глава. Събира целия си кураж и сили, за да извърне лице нагоре, ала все още не смее да отвори очи. Оставя тила си отпуснат върху врата. Най-накрая отваря очи.

Ето я отново на прозореца: красивата жена със зашеметяващата червена коса, бухнала като ореол около главата й. Прави няколко танцови стъпки и изведнъж погледът й с изненада се спира върху него. Той вдига ръце за поздрав, но губи равновесие и пада назад.

Кони Хьоберг сепнато седна в леглото. Силно притисна очи с длани и усети по гърба му да се стича пот. Цялото му тяло трепереше, но той не плачеше. Дишаше учестено през носа, без да издава звук. Не можеше да си отвори устата — беше пресъхнала, а той трепереше. Залюля се напред-назад няколко пъти със заровено в ръцете лице; най-после се стегна и отиде в банята.

Пак онзи сън, повтарящият се сън. Изпи две чаши вода и чак тогава набра смелост да се погледне в огледалото. Тялото му все още трепереше, ала дишането му започваше да се нормализира. Все същият безсмислен сън отново и отново. Не разбираше защо го тормози толкова.

Новото този път обаче беше, че лицето на жената бе познато.

Ноември, 2006 година, вторник

Не познавах такава екзалтация, енергия и жажда за живот като днешните, когато за пръв път извърших убийство. Дори аз съзнавам колко абсурдно звучи — все едно е реплика от комедия, но няма нищо смешно. Цялата история всъщност е доста трагична. Трагична като жалкия ми живот, белязан със самота и унижение; трагична като окаяното ми детство, пълно с насилие, социално отритване и терор. Онези деца ми отнеха всичко: самоуважението, радостта от живота, мечтите за бъдещето. Отнеха ми и още нещо, така свидно за всеки друг: слънчевите спомени от детството, към които да се връщаш или които да споделяш, когато разговаряш с някого. Вярно, няма с кого да говоря сега и никога не е имало, но нямам и щастливи спомени от детството. Никаква светлинка в съпътстващата ме цял живот тъмнина. Когато си на шест, за теб това е цял един живот. Така както и четирийсет и четири е цял един живот, когато си на четирийсет и четири.

Мога да го опиша с думи, мога да формулирам, че именно децата ми отнеха всичко, но не мога да направя нищо за това. Просто го оставих да се случи, да хвърли сянка върху живота ми и се превърнах в жертва на хорската жестокост. Гледам на себе си като на жертва и водех живот на жертва: в мълчание, страх и самота. Но вече край на това. Не вярвам да има по-щастлив човек от мен, напротив. Чувствам наслада от собственото си нещастие и това е екзалтиращо.

Още не знаех какво ще предприема, когато се появих в светлината на кухненската лампа. Не възнамерявах да го нараня; търсех единствено разбиране. И извинение. Той стоеше там: привлекателен, преуспяващ и обичан, леко изненадан, но с дружелюбна усмивка на лицето.

— Извинете — започна. — Звънях няколко пъти на вратата и дори хвърлих пръчки по прозореца. Помислих, че не чувате добре, защото се бяхме уговорили за този час…

— Няма проблем — прекъснах го аз.

Реших да се възползвам от предимството, което имам, и да се държа високомерно и покровителствено.

Въпреки извинителния му тон и неловката за него ситуация той стоеше с вирната глава и очевидно изпълнен със самоувереност. Очарователната му усмивка и блясъкът в очите му придаваха вид на човек, който владее положението. Няма начин да не харесаш такъв човек. Но е напълно възможно да го мразиш.

Достатъчно е да се върнеш трийсет и седем години назад и да си помислиш за детето с притиснато към асфалта лице, с одран нос, наврян в мръсна локва вода. Ръцете и краката му са разпънати на кръст и децата ги държат; понякога се смеят, понякога лицата им са безизразни, но те старателно изпълняват възложената им задача, защото ти си некоронованият крал. Ти седна на гърба ми, притисна ме още по-силно и кичур по кичур започна да режеш косата ми с изтъпена детска ножица. Нито кръвта, нито сълзите помрачаваха неприкритата ти радост.

Не е трудно да мразиш човек, който само за една година успя да унищожи един живот: моя. Лесно е да те мразя, докато стоиш пред мен, нетърпелив да се отървеш и от мен, и — както смяташе — от моята къща, за да се върнеш при красивата си жена и деца. Те едва ли са изпитвали ужасите, на които ме подлагаше всекидневно. Съдбата повели ти, Ханс, да израснеш щастлив, в хармония със себе си; да си обичан и способен да обичаш. Аз се превърнах в едно нищожество, което пълзи в калта, но никой не го забелязва, и е способно единствено на тъмна, унищожителна омраза.

Протегна ръка и аз я поех, без да показвам отвращението си.

— Е, разведете ме наоколо — предложи той учтиво, ала все така авторитетно.

— Не. По-добре първо да седнем и да поговорим — предложих аз и посочих стол до масата.

Нямах намерение да сядам, но той се настани удобно, преметна крак върху крак и постави длани на масата. Аз се облегнах на плота и с кръстосани на гърдите ръце го изгледах презрително, когато той извърна към мен лице с дружелюбно и заинтересувано изражение. Нито той, нито аз още знаехме какво ще се случи, но започвах да изпитвам известно удовлетворение от ситуацията. Вече не контролирах постъпките си, нещо по-висше, силно и могъщо ме ръководеше. Страхът беше изчезнал, бе останала само мощта.

— Да? — обади се той след няколкоминутно мълчание.

— Да? — повторих аз като ехо.

— За какво искате да говорим?

— Ще обсъдим теб, мен, нашите взаимоотношения и последствията — отговорих аз, без да позная гласа си.

— Взаимоотношения ли? — попита той неразбиращо.

Сега вече не беше така самоуверен, а пръстите му нервно барабаняха по масата.

— Не ме ли разпознаваш?

Не, естествено. Не е лесно да разпознаеш някого, когото не си виждал от дете. Освен ако този някой не е оставил такива дълбоки белези върху психиката ти, че го сънуваш нощем и през по-голяма част от будното си време го кълнеш за всичко, което ти е причинил.

Той поклати глава.

— Трябва ли?

— Приятели сме от детинство — отвърнах аз суховато.

Лицето му грейна облекчено.

— Колко хубаво. Кога…

— Да, така е — прекъснах го аз. — Ти доста се забавляваше с мен. Всички вие бяхте индианци, а аз — каубой, помниш ли?

— Не…

— В стаята. Стоях в ъгъла и криех лице с ръце, за да не ме ослепи някоя от стрелите, изстреляни към мен. Една обаче се заби в крака ми — това не може да си го забравил — и ти я измъкна. Беше толкова щастлив, че има истинска кръв по нея.

— Не знам…

— Играехме всеки ден. Играехме как искам да се прибера вкъщи от предучилищния клас, но вие не ми позволявахте. Ти, Ан-Кристин, Лизе-Лот и останалите трябваше първо да ме ударите, да счупите нещо мое или да ми вземете дрехите. Веднъж ми взе панталоните и ме остави да се прибера с голи крака през зимата. Не може да си го забравил. Беше ти толкова смешно.

Изплюх думите с отвращение към мъжа пред мен. Той наистина имаше вид на неразбиращ човек. Възможно ли бе да не помни? Наистина ли събития с решаващо значение за мен са били толкова незначителни за него? Озадаченото му изражение представляваше истинска подигравка за цялото ми провалено съществувание. Вече беснеех вътрешно, но се опитах да го прикрия. Продължих да стоя привидно спокоен и не спирах да изреждам:

— Помниш състезанието по надплюване, нали? Всички ме причаквахте пред портата и ме плюехте. Всички едновременно. „По местата, готови, плюй!“ — командваше ти и вие — всички двайсет деца — ме плюехте. Който ме уцелеше в лицето, печелеше. Обикновено това беше ти, защото много те биваше.

— Ти сигурно си…

— А, започна да си спомняш, така ли? А помниш ли давенето в кацата? „Броим до три и те пускаме.“ Потапяхте ми главата в кацата, брояхте „едно, две, три“ и ме пускахте. После отново я потапяхте, „едно, две, три“, и ме пускахте. И пак: потапяне, „едно, две, три“, и ме пускахте. Знаеш ли какво ми беше?

— Играели сме си — промълви той. — Детска работа…

— Детска работа ли? — изкрещях този път аз.

Независимо от намерението ми само да го изоблича и евентуално да получа извинението му, направо побеснях, макар да не съм жесток по природа. Гневът от безразличието на тиранина към постъпките му и от фалцета, който издаваше моята слабост, ме заслепи. Прицелих се и го ритнах в лицето. Уцелих челюстта му и се чу изпращяването на кост. Столът се катурна и той се озова на пода. Без да се замислям, хванах облегалката на най-близкия до мен стол, вдигнах го над главата си и нанесох удар. Единият крак на стола попадна върху челото му, а после се смъкна към окото и бузата. Следващият удар беше по-добре насочен: един крак на стола се стовари върху ребрата му, друг — върху носа. Отново се чу изпращяването на кост. Накрая — това го научих от теб, Ханс — силен ритник по лицето.

От ноздрите на безжизнения мъж пред мен течеше кръв. В тишината чувах ударите на сърцето си. Яростта ме бе напуснала и мислех единствено колко бързо се случи всичко. Не съжалявах, че го убих, а само че не го накарах да страда повече. Трябваше да му припомня и на какви други несправедливости ме бе подлагал. Трябваше да го накарам да ме моли на колене да му простя. И преди всичко трябваше да го измъчвам дълго и болезнено, преди да го убия.

Ето ме сега — убиец. Седя и изучавам черно-бяла снимка от едно тъмно минало. Децата ме гледат с беззъби усмивки. Учителката е най-отзад, вдясно, а Карина Ахонен е пред нея. Учителката е с рокля на щамповани цветя, а косата й е прибрана на кок. Гледа сериозно към обектива, сякаш за да покаже, че държи на работата си като преподавател в предучилищния клас. Най-отпред, по средата, на едно коляно, е ухиленият Ханс. Онзи, който се смее последен…

Желая на градския съветник Йоран Мейер успех в променянето на условията за децата в Катринехолм. От сърце му го желая. Но мисля, че му е нужен известен тласък, за да започне процеса.

Наистина се чувствам значително по-добре.