Джинджифиловата къща

Събота сутринта

В събота сутринта се събуди със страшно главоболие. След като направи смайващото си откритие, мина само на вода, а и изпи два аспирина заедно с поне десет чаши вода, преди да си легне, ала така и не успя да надлъже махмурлука. С годините ставаше все по-тежък и сега реши — както бе правил многократно до момента — изцяло да спре да пие алкохол; решение, от което знаеше, че ще се е отказал до събота вечер, доколкото се познаваше.

Остави Оса да поспи още няколко часа. И без това се очертаваше да я остави да се грижи за децата сама през по-голямата част от деня. Съзнаваше колко спешни са предстоящите задачи, но няколко часа тук или там не биха изиграли особена роля. Ханс Ванерберг беше мъртъв и самовъзложената задача за събота нямаше да промени този факт.

В десет най-после събуди все още дълбоко спящата си съпруга. Прекарал беше почти четири часа с петте деца и съвестта му донякъде беше чиста. Вмъкна се под чаршафите до нея и няколко минути се наслади на усещането от топлото й меко тяло до своето. После се извини и обеща да се върне при първа възможност; надяваше се да е преди близнаците да се събудят от следобедния си сън.

Прегърна децата, прати ги при сънливата им майка и се измъкна през входната врата незабелязано, за да попречи на малките момчета да го последват боси по мръсното стълбище.

На улицата Хьоберг с изненада откри, че тежките облаци са се разпръснали и за пръв път от седмици слънцето се бе показало. Духаше вятър, но температурата беше над нулата, затова реши да отиде пеша до полицейския участък. Детската площадка на площад „Ниториет“ вече гъмжеше от палавници, а насядалите по близките пейки родители ги държаха под око. Не им завиждаше; да седи и да наблюдава детска площадка не бе сред любимите занимания на Хьоберг.

Вместо да тръгне по улица „Остьота“ към участъка той предпочете пешеходната алея край „Ериксдал“. Вятърът духаше право срещу него и съжали, че не взе шал. Под моста двама бездомници, облечени прекалено леко за сезона, крещяха високо. Когато ги зърна, Хьоберг напъха ръце още по-дълбоко в джобовете. Оказа се, че е имал нужда точно от такава разходка, и се почувства далеч по-енергичен, когато седна зад бюрото си.

Първо звънна в дома на Маргит Олофсон, за да размени няколко думи с Ингрид Олсон, но — както се опасяваше — никой не отговори. После опита и двата номера на Гюн Ванерберг, но и там никой не вдигна. Най-накрая звънна на Пия Ванерберг. Беше си вкъщи. Попита дали е удобно да я посети за кратко и тя му отговори с безизразен тон, че няма нищо против.

Взе плика със старите снимки от предучилищната забавачка на Ингрид Олсон, излезе от участъка и се насочи към отиващото на юг метро. На „Еншеде“ Хьоберг слезе и извървя последната отсечка. Вратата отвори майката на Пия Ванерберг. Изпита известно облекчение, че овдовялата наскоро жена не е сама с мъката си.

Без грим Пия Ванерберг изглеждаше уморена и съсипана. Движеше се и говореше бавно, което наведе Хьоберг на мисълта, че е под въздействието на успокоителни. Къщата беше притихнала. Не се виждаха нито децата, нито дядо им. Вероятно ги беше извел в относително приятния есенен ден. Майката и дъщерята се настаниха на дивана, а Хьоберг — във фотьойл; в същия, на който седна и при последното си посещение. Извади снимките и ги подреди върху масичката пред двете жени.

— Всъщност имам само един въпрос — обърна се той към вдовицата на Ханс Ванерберг. — Съзнавам колко ви е трудно, но искам да знам дали разпознавате Ханс на някоя от тези снимки.

Тя дълго разглежда две от фотографиите, без да разпознае някое от децата. На третата, която според надписа на гърба датираше от 1968/69, го откри моментално. Веднага посочи момченце с разрошена светлоруса коса и широка щърба усмивка — явно сменяше млечните си зъби. Стоеше на едно коляно по средата на първата редица и създаваше впечатление за самоувереност. С навитите до лактите ръкави на памучната тениска и леко заголеното коремче определено се открояваше най-ярко на снимката.

— Това е той — обяви Пия с пресипнал глас. — Няма съмнение, че това е Ханс.

— Ханс живял ли е някога в Катринехолм? — попита Хьоберг.

— Там е роден. Живял е там, но не знам колко дълго. През детските му години често са се местили. По-добре попитайте Гюн.

— Стана въпрос — отвърна Хьоберг неопределено. — Явно има някакво недоразумение.

Изправи се и протегна ръка.

— Благодаря, Пия. Много ми помогнахте. Извинявайте за безпокойството.

— Няма нищо — подаде му ръка Пия, но не стана от дивана.

Той прибра снимките в плика, напъха го в джоба си и напусна дома на семейство Ванерберг.

На перона на метростанцията духаше така силно, че се наложи да се скрие зад една колона. В събота влаковете се движеха по-нарядко. Щяха да минат десетина минути, преди следващият да пристигне. Хьоберг стоеше с напъхани в джобовете ръце и пристъпваше от крак на крак, за да се стопли. Мислеше за селцето Сьодерманланд в областта Йостерокер и проклинаше собственото си недоглеждане. Още когато се срещнаха, веднага след огледа на трупа на Ханс Ванерберг на пода в кухнята й, Ингрид Олсон спомена, че е живяла в Йостерокер, преди да се премести в Еншеде. Той предположи, че говори за Йостерокер в покрайнините на Стокхолм и отмина въпроса; небрежност. После си припомни как протече разговорът с Гюн Ванерберг предишния следобед.

— Живели ли сте някога в Йостерокер? — попита я той.

— Не. Живеехме в градове — бе отговорила Гюн Ванерберг.

— Споменахте, че сте живели в Халсберг. То не е град.

— Много по-голямо е от Йостерокер — бе заявила тя и от нейна гледна точка отговаряше на истината.

Допусна, че тя всъщност не знае за какво говори, но грешеше.

Нейното „Живели ли сте някъде в околностите на Стокхолм?“ Хьоберг изтълкува като повторение на въпроса му, а в действителност тя го бе иронизирала. Той си беше виновен за недоразумението.

Извади мобилния и отново набра Гюн Ванерберг. Този път тя вдигна.

— Извинявай, че звъня и те безпокоя в събота сутрин — започна Хьоберг вежливо. — Събудих ли те?

— Да — отвърна Гюн Ванерберг сънено. — Снощи бях на работа.

— Исках да знам дали с Ханс някога сте живели в Катринехолм.

— Захванал си се да направиш сериозно проучване, а? Да, живяхме в Катринехолм. Даже доста дълго време. Израснах и живях там, докато не стана време Ханс да започне училище. Тогава се преместихме в Кумла.

— Защо не ми каза досега?

— Изредих доста места, където сме живели.

— Но не спомена Катринехолм!

— Има ли значение?

— Да.

Гюн Ванерберг заговори отново, но след известна пауза:

— Имах предвид местата, където сме се местили. Никога не сме се местили в Катринехолм, а от там. Там израснах.

— Ясно. Значи Ханс е ходил на забавачка в Катринехолм?

— Сигурно. Да, сега се сещам, че беше така. „Зелен хълм“, „Слънчев хълм“… В името имаше „хълм“.

— „Горски хълм“?

— Звучи ми познато.

— Помниш ли учителката му?

— Не, никога не съм се срещала с нея.

— Ингрид Олсон?

— И това ми звучи познато, но не знам…

— Помниш ли някое от децата в предучилищната занималия?

— Не, изключено. Беше много отдавна, а и ходеше Ханс, не аз.

— Още един въпрос. Помниш ли, че питах дали сте живели в Йостерокер?

— Да, вчера ме пита.

— Мислила си за Йостерокер до Катринехолм, предполагам.

— Да, разбира се. Има ли други?

— Има ги пръснати из цялата страна. Няма да те безпокоя повече засега. Благодаря.

Неудържимо желание да звънне на някой от колегите си, за да поговори за откритието си, обзе Хьоберг, ала съумя да се убеди да изчака до понеделник. Беше събота. През последните седмици всички работиха здравата и имаха нужда от отдих. С цялото си уважение към Санден, на когото при нормални обстоятелства щеше да звънне първо, все още изпитваше известна горчивина заради резервите на колегата си относно хипотезата, че има връзка между Ханс Ванерберг и Ингрид Олсон. Не бързаше да звънне и на прокурор Розен, а всъщност на него трябваше да докладва първо за всяко напредване в разследването.

В неделя възнамеряваше да разговаря с Ингрид Олсон. Тогава тя щеше да се е върнала от круиза. За момента реши да остави всичко така. И той щеше да си даде почивка и да посвети остатъка от съботата на семейството си.

В петък вечерта Петра Уестман заспа трудно. Следобедният разговор с прокурора я напрегна. До два часа лежа будна в тъмнината и тревожно си мисли в какво трудно положение се бе озовала; мяташе се, въртеше се и не успяваше да заспи. По едно време изпита глад; това също прогонваше съня. Отиде в кухнята и изяде два сандвича с чаша мляко. Усети се заситена, но не и сънена. Легна и чете до четири и половина, когато най-после заспа. Събуди се едва по обяд, и то само защото телефонът звънна.

— Събудих ли те?

— Не — отвърна Петра сънливо.

Погледна часовника на нощното шкафче: дванайсет и петнайсет. Опита се да се посъживи. Хайде, Петра, чакаш това обаждане от седмица. Хокан Карлберг й звънеше от Линшопинг.

— В неподходящ момент ли звъня?

— Да, всъщност. В смисъл — моментът не е неподходящ, но да, събуди ме.

Той се засмя.

— Заспах чак в четири и половина — заоправдава се Петра. — Прокурорът ще ми направи предупреждение, защото без оторизиране проверявам полицейските регистри. През уикенда трябва да напиша доклад какво съм направила и защо.

— Е, аз разполагам с нещо, което би облекчило страданията ти — подхвърли Хокан Карлберг.

Вече напълно разсънена, Петра седна в леглото.

— В кръвта ти има алкохол, но в съвсем незначително количество — могла си да шофираш по времето, когато е взета пробата.

— Едва ли щях да направя добро впечатление — смотолеви Петра.

— Да, и аз смятам така. Количеството флунитразепам в системата ти обаче би повалило стокилограмов здравеняк.

— Ти сериозно ли? Какво е това?

— Рохипнол. Бързо действащ опиат, дрогата на изнасилваните, който те оставя в безсъзнание часове наред. Колко тежиш?

— Около шейсет кила.

— Така си мислех. Трябва да си била натъпкана с доста голяма доза. Признавам, че съм впечатлен как си се съвзела само след четири часа и си била с бистър ум.

— Бистър ли?! Едва стоях на краката си.

— Желязна воля и добра физика — заключи Хокан с възхищение. — Вероятно още си била под въздействието на опиата, когато се видяхме.

— А отпечатъците?

— Имаше два различни чифта по двете бутилки. Нямаме нито данни, нито съвпадения. Едните със сигурност са твои, но това не е странно. Както казах обаче — нямаме съвпадение.

— Знам, че не е бил осъждан. Значи досега не е оставял след себе си следи на местопрестъпленията — въздъхна Петра.

„Как да облекча страданията си — запита се тя. — В понеделник няма да отида при Розен да му кажа, че съм по следите на изнасилван: лекар, който вероятно е изнасилил доста жени, но никога не оставя следи след себе си и никога не е бил залавян.“

— Поне с отпечатъците няма да стане — обади се Хокан, сякаш доловил посоката на мисълта й.

— Какво имаш предвид?

— Направих ДНК тест на един от презервативите.

— И?

— Твоята ДНК е отвън, а неговата — отвътре.

Това и очакваше. Но по тона му долавяше, че има да й каже още нещо.

— Досега неговата ДНК е намирана на две местопрестъпления. При жена, изнасилена в Малмьо през 1997, и при друга в Гьотеборг през 2002 година.

— Бинго! — възкликна Петра. — Нямаш представа колко ме зарадва.

— Направи всичко възможно да пъхнеш този тип зад решетките. Аз ще съм твоят таен агент, докато не ме повикаш да се появя.