Джинджифиловата къща

Събота сутринта

Предпазливо извърна глава и установи, че е сама в леглото. Бавно се надигна, седна и се огледа. Лампите бяха изгасени, но откъм открехнатата врата на банята идваше светлина и й позволи да си състави мнение в каква стая се намира. Беше минималистично обзаведена, но модерно. Вдясно, върху перваза на прозорец с дизайнерски щори, в голяма квадратна сива саксия имаше добре гледано растение, чието име тя не знаеше. На стената пред нея се издигаха правени по поръчка големи бели гардероби, а до тях видя затворена врата. Вляво се намираше банята. От двете страни на широкото легло, застлано със скъпи чаршафи от египетски памук в бежово-кафяви нюанси, висяха окачени на стената нощни шкафчета. На по-близкото до нея се мъдреха две празни бирени бутилки. Нима беше пила още? На облицованата с дамаска табла зад главата й бяха окачени два аплика, а на тавана имаше четири вградени високоговорителя.

По дяволите. Цялото тяло я болеше, сърцето й биеше учестено. Чувстваше се пияна и нямаше представа къде се намира. Вероятно в хотелски апартамент. При това — доста скъп. Защо прояви такава глупост? Защо не си тръгна с Джамал? Той й подметна, че не е съвсем трезва. Защо не го послуша? Вместо това остана и ухажваше непознат мъж. Флиртуваше.

Но това ли правеше наистина? В крайна сметка само си поговориха; за политика. Не бяха флиртували. А и тя ни най-малко не се интересуваше от петдесетгодишни мъже. Беше на двайсет и осем и по-възрастните мъже никога не я бяха привличали. И снощи не я привличаха; нищо не трепна в нея. Той просто се оказа приятен събеседник. Вярно — беше привлекателен и очарователен; образован. Но и през ум не й мина да спи с него.

Тогава как се бе озовала тук? Където и да беше това. Дали е била толкова пияна, че не е била в състояние да се прибере сама вкъщи? Може само да бе преспала тук. Не, изключено… Болката, която изпитваше в долната част на тялото си, говореше за друго. Но защо и дупето… не си падаше по аналния секс. Никога не го бе харесвала и никога нямаше да го хареса. Нима е била толкова пияна, че го е приела? По-скоро е била в безсъзнание. Нима онзи симпатичен мъж — Педер, спомни си тя — се бе възползвал да я обладае, докато е била мъртво пияна? И то — и отпред, и отзад? Боже, какъв парцал е била; пиян парцал.

Имаше бегъл спомен, че заедно влязоха в такси. Бяха в една посока; това беше обяснението. Щеше да го остави по пътя, докато се прибира вкъщи към „Телефонплан“, където се намираше апартаментът й. На излизане от бара на хотел „Кларион“ се облегна на него. Сега си спомни всичко. Изведнъж се бе почувствала страшно пияна и с мъка вървеше с новите ботуши. Той й помогна, повика такси и каза, че ще я придружи донякъде. После не помнеше нищо. Сети се, че трудно влезе в таксито, а след това… нямаше никакъв спомен. Боже, защо не хапна преди това и защо не пи по-малко?

Не се укорявай така, Петра, помисли си тя. Нищо страшно не е станало. След една приятна вечер се озоваваш в дома на симпатичен мъж — или в хотелска стая или където се намираше в момента — и изкарваш хубава нощ с него. Какво като сте се озовали в леглото? Той беше привлекателен, умен и при това — образован. Точно това ти трябваше. Да се напиеш и да спиш с мъж. Това е живот, както би казал Джамал. Добре.

Но ако не с него се бе озовала в леглото? Ако не е бил Педер Фрик, значи е бил шофьорът на таксито или някой друг, възползвал се от безпомощното състояние, в което се е намирала? Изведнъж й хрумна още по-неприятна мисъл: ами ако са я ограбили? Отметна одеялото и стана от леглото. Боже, как я болеше главата и там, долу. Без повече резки движения. Ето ги: на пода под леглото чантата й лежеше до дрехите й, събрани на купчина. А до тях — два използвани презерватива. Боже. Тя се наведе предпазливо да вземе чантата си и седна на леглото, за да провери съдържанието й. Мобилният й телефон се оказа вътре; ключовете и портфейлът й — също. Отвори го и видя, че нищо не липсва; парите и кредитните й карти не бяха пипани. Полицейската й карта продължаваше да си стои зад шофьорската книжка, където я държеше; всичко беше наред. Това поне беше добре. И часовникът, подарък от родителите й за завършването на полицейската академия, се намираше на ръката й. Беше четири и петнайсет сутринта. Какво да предприеме?

Взе дрехите си и с два пръста внимателно вдигна двата презерватива от пода и тръгна към банята. Не искаше той да я чуе, ако е отвън. Не беше съвсем наясно защо, след като вече я бе видял гола. Залиташе и пред очите й се мержелееше, но успя да стигне до банята и да затвори вратата след себе си, без да вдига много шум. Огледа се и бързо установи, че се намира в дом, а не в хотел. Банята представляваше сбъдната дизайнерска мечта: огромна, просторна, с италиански плочки и мозайки, джакузи и душ-кабина. Нямаше да вземе душ; не и тук. Искаше да се прибере възможно най-бързо и да поспи, за да мине опиянението, в собственото си легло. Там щеше да отмие от себе си всичко свързано с него и тази проклета нощ.

Канеше се да пусне презервативите в тоалетната, когато нещо я накара да промени решението си. Някъде в замъгленото й съзнание все още витаеше едно съмнение. В крайна сметка била ли е изнасилена? Колкото и пияна и… настроена за флиртове да е била снощи, никой нямаше право да се възползва от състоянието й. Секс с изпаднала в безсъзнание жена е равносилен на изнасилване. Макар да винеше предимно себе си, никой мъж нямаше право да се държи така. Не и според закона, не и според обществената почтеност.

Поседя известно време загледана в отражението си в огледалото. Висока и стройна, с права пепеляворуса коса до раменете, разделена с път по средата. Очите й имаха неопределен цвят между кафяво и тъмносиво. Тя предпочиташе да ги нарича зелени. Устните й бяха малко тънки, но носът — прав и идеален по размер, помисли си Петра. Отказа да се погледне по-надолу. Банята не се оказа подходящото място, където да стои гола.

Дали да вземе презервативите със себе си? Мъжът, който ги е използвал, може да се запита къде са. От друга страна, възнамеряваше да ги пусне в тоалетната чиния; не беше ли най-естествено да го направи? Не, няма да поема никакви рискове, няма да насочва подозрението към себе си. Нали има пакет презервативи в чантата?

Извади два и с треперещи пръсти и замъглен поглед успя да излее около половината от противното на вид съдържание на презервативите в два от своите. Двата използвани върза на възел и ги постави в отделението с цип в чантата си. Новите постави внимателно, за да не се разлее съдържанието им, върху пейката до мивката. После се облече, взе презервативите и безшумно отвори вратата към спалнята. Отиде до леглото и постави новите презервативи приблизително на същото място, от което взе използваните. Взе двете бирени бутилки от шкафчето, съзнателно изсипа последните капки върху леглото и ги прибра в чантата си.

Главата й се бе избистрила независимо от пулсиращата болка в слепоочията. Положението с равновесието обаче не се променяше. Призова цялата си воля, за да накара краката си да й се подчиняват. Копнееше да легне и да се наспи, но трябваше да се махне от тук и се надяваше да успее да избегне среща с мъжа, с когото бе прекарала нощта.

Внимателно натисна дръжката на вратата и тя безшумно се отвори. Озова се в обширно помещение с висок таван. В различни кътове бяха аранжирани трапезария, всекидневна, кухня и пак оставаше много свободно пространство, по-голямо от целия й апартамент. Мебелировката съответстваше на модата в момента: светло дърво, големи прозорци без завеси или щори. Намираше се във вила. Вдясно стълбище отвеждаше към приземния етаж. Изпитваше неясното чувство, че долу има някой; струваше й се, че долавя лек шум.

В далечния край на обширното помещение видя антре и входна врата. Отправи се натам. Зърна ботушите си и палтото, старателно окачено на закачалка, но на път покрай кухненския кът спря. Върху лъскав плот от черен гранит, отделящ кухнята от останалото пространство, стояха няколко бутилки бира от същата марка като шишетата, които пъхна в чантата си. По-добре да прояви предпазливост, за да не съжалява, мина й през ума. На всяка цена държеше да не събуди никакви подозрения, а е възможно липсващите бутилки от спалнята да направят точно това. Взе две бутилки от плота, а от чантата си извади ключодържателя с прикрепена към него отварачка. Проблемът беше как да отвори бутилките безшумно. Грабна хавлиена кърпа от закачалката под мивката и я постави върху първата бутилка. Течността изфъска и на нея й се стори, че шумът се чу из цялата къща.

Изведнъж от долното ниво долетя смях. Тя се изплаши до смърт, но се възползва от възможността да отвори и втората бутилка. После изля съдържанието в мивката. Нямаше начин да отмие миризмата на бирата, без да я чуят. Бързо се върна в спалнята, потрепервайки, докато минаваше край горния край на стълбището. Влезе в спалнята и отиде право при нощното шкафче. Остави бутилките на мястото, откъдето бе взела празните. По навик придърпа блузата си надолу и заметна косата си зад ушите. В следващия момент той стоеше на прага; Педер Фрик.

Усмихнат, със същата дружелюбност в очите като снощи; беше облечен в бяла хавлия и с чехли на краката. Усети как сърцето й бие лудо, но беше важно да се мобилизира и да изиграе сцената докрай.

— Събуди ли се? — попита той и загрижен, и изненадан.

Протегна ръце към нея, но тя не бе в състояние да направи и крачка в неговата посока. Това не се наложи обаче, защото той бързо пристъпи към нея и нежно я прегърна. През тялото й премина тръпка, но тя успя да я прикрие с леко движение. За нейна изненада отвърна на прегръдката му и си пое дълбоко въздух в обятията му, за да се съвземе. Той хвана главата й с ръце и я бутна леко назад, за да я гледа в очите.

— Не очаквах да се събудиш преди обяд — усмихна се той. — Снощи малко се понапи.

— Знам — промълви Петра. — Не биваше да пия последната чаша. Особено след като не бях яла. Обикновено не… Извинявай…

— Не, не — няма нищо.

Беше изключително чаровна.

Леко я целуна по бузата. На нея й идеше да повърне, но вместо това се чу да казва:

— Благодаря за снощи. Беше много приятно.

Болката в слабините й пулсираше ведно с пулса й.

Той отново я придърпа към себе си и прошепна:

— Аз ти благодаря. Беше чудесно. Ти беше чудесна.

Е, за момента стигаше. Трябва да се махне от тук, и то — бързо. Постави ръце върху неговите, вече плъзнали се върху бедрата й, и нежно ги отмести.

— Трябва да вървя — обясни тя с овладян тон, без да откъсва очи от неговите.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш още малко? — попита той и й намигна.

— Не мога. Съжалявам. Представа нямаш как ме цепи главата.

Петра успя да се засмее и направи кисела физиономия, за да се самоиронизира.

— Изпий един аспирин. Има в банята.

Той тръгна да й донесе, но тя го спря.

— Не, благодаря. Ще се оправя. Избягвам да пия лекарства. Човек плаща за грешките си, както казвам винаги аз.

Идеше й да си прехапе езика. Това вероятно бе едно от най-тъпите неща, които е изричала. Но той се засмя и я съпроводи до красивата външна врата.

— Да ти извикам ли такси?

— По-добре да повървя — отклони предложението Петра.

Помогна й да си облече палтото. Наложи се да седне, за да си обуе ботушите, защото не съумяваше да пази равновесие. Подхвана я, за да се изправи, и Петра си даде сметка, че ще се наложи да преживее още една прегръдка, преди да си тръгне.

— Искаш ли да ме видиш отново? — попита той, докато я държеше в обятията си.

— При всяко положение ще ти се обадя — усмихна му се тя.

В пет и половина сутринта в събота Петра Уестман стоеше пред къща на улица „Лустусбакен“ номер 6 в квартал Олстен, където пристигна с такси от предградията в южната част на града.

Пътуването до там бе предшествано от някои стъпки, макар че замъгленото й съзнание все още не можеше да определи доколко са разумни и просто бе следвала инстинкта си. След като остави Педер Фрик в красивата му къща от средата на миналия век, най-напред си отбеляза номера на улицата. Достатъчно бе да хвърли незабележим поглед към пощенската му кутия. На първото кръстовище видя името на улицата и в мобилния си телефон записа: „Педер Фрик, Батвиксвеаган, 12“. По-нататък по улицата срещна възрастна жена с бултериер, която й показа пътя до най-близката станция на метрото. Добави и това към записките си: „Мелархойден“.

После звънна на дежурния в полицейския участък в Хамарби. Познаваше я и само заради това й даде номера на дежурния в момента лекар.

— Но, Уестман, откога си в „Пътна полиция“? — изненада се той.

— Просто трябва да се свържа с лекаря. Не бъди толкова любопитен — тросна се леко тя.

— Аз трябва да го потърся — напомни й той правилата, но Петра го убеди, че и обратното може да стане.

Получи името и телефона на някоя си доктор Астрид Егнел, чийто адрес намери от „Справки“ и сега се намираше там.

Петра реши да звънне, преди да почука на вратата на лекарката, в случай че спи. Както очакваше — обади се самата лекарка.

— Обажда се полицейски помощник Петра Уестман от участък „Хамарби“ — почна тя, като се стараеше дикцията й да е ясна. — Разбрах, че вие сте дежурна.

— Да, така е.

— Имам нужда да се направи тест за дрога.

— Ще дойда до половин час — отвърна Егнел.

— Спестила съм ви труда — увери я Петра. — Стоя на улицата пред вас и се питам дали не можете да направите теста в дома си.

— Не пускам пияни шофьори в къщата си — отвърна лекарката суховато.

— Против правилата е, знам, но истината е, че аз трябва да бъда изследвана — опита се да обясни Петра.

Видя как в горната част на къщата се дръпна завеса и смутено махна на лекарката. По линията се възцари тишина.

— Подозирам, че съм била упоена и е важно да разбера какво става — продължи Петра. — Ще ви покажа служебната си карта и не налитам на насилие, така че не се притеснявайте.

По линията продължаваше да цари мълчание. Петра започна да рови сред бирените бутилки в чантата си. Най-накрая успя да извади картата и да я размаха към прозореца. Беше невъзможно лекарката да види какво всъщност размахва, но се надяваше да го приеме за бяло знаме.

— Упоена ли сте, офицер? — попита Егнел.

— Да, подозирам — отвърна Петра. — Затова съм тук.

Като обеща да не вдига шум, за да не събуди спящото семейство, Петра бе допусната в кухнята на доктор Астрид Егнел, където чинно седна на стол.

— За какво става дума? — поинтересува се лекарката, загърната в халат.

— Не бих искала да влизам в подробности, но е важно да разбера колко алкохол има в мен и дали в системата ми циркулира дрога.

— А как ще го регистрирам? За това помислихте ли?

Астрид Егнел изглеждаше безкрайно симпатична независимо от строгия си тон, но Петра разбираше целия й скептицизъм към случващото се.

— Предпочитам да не докладвате, а да го уредим между нас. Готова съм да платя, за да направите изследването.

— Но не аз анализирам пробите — обясни Егнел вече по-дружелюбно. — Пращат се в лабораторията и понякога минават няколко седмици, преди да излязат резултатите.

Петра бе пренебрегнала тези усложнения, но изведнъж й хрумна изход, който обаче не сподели.

— Аз ще се погрижа — отвърна тя спокойно. — Вие сте лекарят, така че вземете пробите. Ще ми ги дадете, а аз ще се погрижа за останалото. Веднага след това ще се отървете от мен.

Астрид Егнел я наблюдаваше учудена.

— Боли ли ви някъде? — попита тя неочаквано.

— Да, главата.

— Имате ли загуба на паметта? Трудно ли ви е да вървите?

Петра кимна.

— Ще го направя по няколко причини — отсече лекарката и отвори чантата си, без да я поглежда в очите.

Петра не каза нищо.

— Стиснете ръката в юмрук — нареди лекарката, докато пристягаше ръката над лакътя й с гумено маркуче.

— По няколко причини — повтори Петра и се изхили.

Лекарката я погледна развеселено и заби игла във вената й.

— Знам, че не съм трезва — увери я Петра.

Усети как напрежението й намалява, но не успяваше да се отпусне. Чакаше я дълъг ден и се отказа от всякаква мисъл да се прибере вкъщи и да се наспи.

— Трябва да дадете и урина. Гледайте да не вдигате много шум.

Връчи й бурканче и й показа тоалетна до входната врата. Петра изпълни указанията и върна бурканчето на лекарката. Тя го постави в пластмасово пликче и го завърза. После постави бурканчето и кръвната проба в найлонова пазарска торбичка заедно с напътствия за лабораторията. Петра поиска да й плати, но лекарката отказа да вземе пари.

— Следващия влак за Линшопинг е в 8:00. Предлагам ви да се приберете вкъщи и да се изкъпете, преди да отидете, защото нямате трезвен вид. Пазете се — посъветва я тя и затвори входната врата.

В 10:40, закъсняла с двайсетина минути, Петра Уестман слезе от влака на централната гара в Линшопинг. Багажът й се състоеше от найлонова пазарска торбичка с две бирени бутилки, епруветка с кръв, бурканче с урина, два използвани презерватива и четката й за зъби. На перона я посрещна Хокан Карлберг, когото бе виждала само два пъти: веднъж на сватба на братовчедка и втори път на сватба на друга братовчедка. И двата пъти седяха един до друг по време на гощавката; втория път очевидно ги поставиха един до друг, защото видимо се разбираха добре по време на първата сватба. Хокан Карлберг беше набит, четирийсетгодишен, с тъмноруса късо подстригана коса. Имаше весели, приятни маниери, а в очите му играеха пламъчета, поне когато беше на светски събирания. Петра се надяваше сега да не й създава трудности.

Не заради неговите качества обаче му звънна и го събуди в седем и половина в събота с молба да се видят. Хокан Карлберг беше служител в лабораторията — Националната лаборатория по криминология — и притежаваше опит и оборудване, тъй необходими на Петра в това мрачно ноемврийско утро.

Днес той беше небръснат и облечен за уикенда в изтрити джинси и синя тениска под тъмносиньото сако. Петра се поколеба как да се поздравят, затова протегна ръка. Той я пренебрегна и я прегърна сърдечно, което я накара да се почувства още по-идиотски, но я обнадежди за бъдещата им съвместна работа.

— Да отидем да хапнем нещо — предложи Хокан. — Не съм закусвал.

— И аз — призна Петра.

Отправиха се към ресторанта на гарата.

— Любопитно ми е за какво става дума — не се стърпя той, щом се настаниха на маса до прозореца с изглед към улицата.

Петра си поръча сандвич с наденичка от дроб и бутилка газирана минерална вода; Хокан взе същото, но и чаша кафе. Петра настоя да плати за закуската и накрая успя, макар да срещна известна съпротива.

— Нося някои неща. Бих искала да ги погледнеш — подхвана тя. — Не е официално изследване. Само държа анализът да бъде извършен по всички правила.

— Боже, за работа на частен детектив ли говорим?

— Не бих казала.

— Гаджето ти да няма тайна връзка?

— Де да беше така просто — въздъхна Петра. — Не, не става въпрос за нещо нередно. Поне на пръв поглед.

— Какво точно носиш?

— Като начало — две бутилки от бира, които искам да провериш за пръстови отпечатъци.

— С удоволствие ще го направя, но трябваше ли да идваш чак до Линшопинг? Имате собствена лаборатория за такива неща.

— Знам — отвърна Петра. — Но има още.

— Казвай.

— Нося кръв и урина. Искам да ги изследваш за следи от алкохол и дрога. Нося и сперма, на която искам да направиш ДНК анализ.

Петра погледна Хокан Карлберг със смутена усмивка. Съзнаваше за колко голяма услуга го моли.

— Шегуваш ли се? — попита сериозно той. — Целта ти е да не мине по официалните канали, а? Знаеш ли колко струва един ДНК анализ?

— Да — отвърна Петра, която нямаше представа, но допускаше, че е много скъпо.

— Защо да правим ДНК анализ, като нямаме с какво да го сравним? Искаш да си окачиш красива диаграма на стената или какво?

— Знам на кого е ДНК-то. Когато го арестуваме, ще има с какво да го сравним.

— Защо ще правим ДНК анализ тогава? Нека започне разследването. Предполагам, че ще арестувате собственика на спермената проба.

— Рано или късно. Ще се погрижа.

— А защо тогава вече не тече разследване? Трябва да ми обясниш какво си намислила, иначе губя интерес към задачата.

Петра въздъхна дълбоко и няколко минути дъвка мълчаливо. Главата отново започна да я боли и тя изпи половината минерална вода наведнъж. Хокан също се хранеше; и поглеждаше ту нея, ту онова, което се случва отвън, а то не беше кой знае колко.

— Хайде, Петра — подкани я той накрая. — Разкажи ми. Дори да реша да не ти помогна, на никого няма да кажа. Кълна ти се. Освен може би на Елена. И на Анна…

Говореше за нейните братовчедки. Петра го изгледа ужасено. Той се усмихна и се изсмя гръмогласно.

— Ще си държа устата затворена — обеща, станал отново сериозен. — Май се досещам какво се е случило.

Пресегна се и постави ръце върху нейните.

— Изнасилиха ли те? — попита предпазливо.

Петра усети, че е на път да се разплаче, и отпи малко минерална вода, за да се съвземе. Също като при дежурната лекарка сутринта изпитваше облекчение да срещне малко разбиране.

— Не знам — отвърна тя откровено. — Но имам чувството, че май това се случи.

А после разказа всичко. Хокан Карлберг я слушаше внимателно, като от време на време я прекъсваше, за да зададе някой въпрос или да уточни нещо.

— Как се чувстваш сега? — попита той, когато тя млъкна. — Става въпрос физически. Психически ми изглеждаш в отлична форма, а и си се захванала с частно разследване и други вълнуващи неща.

Шеговитият му тон разсея тягостната атмосфера на масата и Петра се усмихна за пръв път от много часове.

— Главата ме цепи, коремът и дупето ме болят и лесно губя контрол. Но сега вече съм по-добре. Сутринта зрението ми бе замъглено, но и това премина.

След като му обясни всичко, разговорът вървеше много по-лесно. Цялата случка бе сведена до описание на отминало нещо — вече е зад гърба и може да бъде разглеждано от дистанция и клинично. Надяваше се и в бъдеще да е така.

— А защо не съобщиш на полицията? — поинтересува се Хокан.

— Аз съм полицията, по дяволите!

— Разбираш какво те питам.

— Би ли искал колеги да те разследват? Да ти анализират спермата, кръвта, отпечатъците…

Петра долавяше колко глупаво прозвуча коментарът й, а Хокан я слушаше развеселено, докато тя изброяваше надвисналите опасности.

— Е, това с отпечатъците наистина ще е ужасно — засмя се той. — Разбирам какво те притеснява. Няма да е приятно да те преглежда полицейският гинеколог, докато приятелите ти от отдела са наоколо с бележници и химикалки. Ще бъдеш жертва, а не преследвач. Ситуацията наистина звучи неловко. Сигурна ли си, че нямаш наранявания?

— Няма начин да нямам, но ще минат от само себе си. Благодарна съм, че поне е използвал презерватив. Представи си какво щеше да е, ако съм и забременяла на всичко отгоре.

— А не се ли интересуваш дали той не се тревожи, че ще го пратиш в затвора? Все пак си полицейски служител и така нататък.

— Той не знае. Представих се за застрахователен агент.

— Полицейската ти карта не е ли в портфейла?

Петра се замисли за миг.

— Държа я зад шофьорската книжка. Не вярвам да е претърсвал портфейла ми и да е…

— Направил го е, разбира се — прекъсна я Хокан. — Няма начин да не е искал да види с кого си има работа. Името ти, адресът…

— Дори да е така, не вярвам да е попаднал на полицейската ми карта.

— Но ако я е видял, положително е погледнал на случая като на нещо вълнуващо. А може би също е имал доста причини да е подозрителен?

— Да ме сплашиш ли се опитваш?

— Просто искам да си предпазлива.

— Взех използваните презервативи и ги подмених с два неизползвани. Сипах вътре сперма. Прибавих бирените бутилки, но на тяхно място поставих други. Освен това се извиних, че съм се напила, и участвах в трогателна раздяла — направо би ми спечелила „Оскар“. Няма причина да се притеснявам.

— Дано си права. Такава е процедурата при изнасилване, признавам.

— Ако е било изнасилване — въздъхна Петра. — Защо да не съм била само пияна и навита за секс? Но никога не съм се държала така. И Бог да ми е на помощ, нямам намерение да се повтори.

— Като съдя по описанието ти, той изглежда доста лукав — отбеляза Хокан и прокара ръка по небръснатото си лице. — Не ти се е „пуснал“ вечерта в бара, не те е опипвал, не е правил неприлични предложения. Водил е цивилизован разговор.

— Привлекателен, чаровен и интелигентен. Едва ли му е трудно да привлича жени.

— Което го прави извратен — изкоментира Хокан. — Предпочита жени в несвяст, а не желаещи.

— Да беше видял как се отнесе с мен сутринта — възрази Петра. — Все едно съм порцеланова кукла. В истинския живот няма такива мъже.

— Явно двамата сте се надхитряли. Той се е правел на нежен, грижовен и благодарен за ласките ти, а ти си отвърнала със същото. И двамата сте били наясно, че те е изнасилил, но не сте се издали. Но все пак е 1:0 за теб, Петра. Той смята, че знае нещо, което ти не знаеш, но всъщност е обратното.

— Рано или късно ще отиде в затвора — отсече Петра убедено. — Правил е такова нещо преди и пак ще го направи. Надявам се телесните ми флуиди да не бъдат използвани за доказателство, но ако се налага — и това ще стане.

Побутна пазарския плик през масата.

— Грижи се внимателно за съдържанието — помоли тя.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна криминалният лаборант Хокан Карлберг, взе торбата и й намигна.