Джинджифиловата къща

Понеделник вечерта

Най-после служебният защитник пристигна. Хьоберг го поведе бързо и решително по коридорите към задържания мъж, когото бяха върнали от затвора и въвели в стая за разпити. Около очите му имаше черни кръгове, а носът му беше подут. Инспекторът знаеше какво е станало, но се въздържа от коментар. Делово обобщи пред съдебния защитник ситуацията и разпитът започна. Този път и Санден, и Хьоберг бяха далеч по-агресивни към заподозрения.

— Знаем, че вие сте го направили — започна Хьоберг с мрачен поглед и заплашителен тон, но това отразяваше по-скоро тревогата му от анализа на пръстовите отпечатъци.

— Разполагаме и с отпечатъци от обувките ви в градината. При процеса това ще е достатъчно, за да ви осъдят — излъга Санден, но защитникът бдеше.

— А пръстовите отпечатъци? — попита той. — Анализирани ли са вече?

— Принадлежат на друг — призна Хьоберг, — но имаме свидетел, че по време на убийството на Ханс Ванерберг обвиняемият е бил пред къщата на Ингрид Олсон заедно с друг мъж. Най-вероятно сте имали съучастник — обърна се Хьоберг към Томас.

— Мразили сте Ханс Ванерберг. Толкова сте го ненавиждали, че с цялото си сърце сте искали да умре. Отричате ли?

Томас хвърли бърз поглед към защитника, който с кимване му даде знак да отговори на въпроса на полицая.

Погледна Хьоберг право в очите и за своя изненада главният инспектор си помисли, че изглежда напълно искрен, когато заяви:

— Не знам дали съм способен на такива силни чувства. Ханс Ванерберг ми е правил много лоши неща, но не съм искал никой да умира. Искам само хората да ме забелязват, но същевременно правя всичко, за да не се натрапвам. Още от времето, когато бях дете, никой не ми обръща внимание, а ако стане случайно, то е защото съм толкова грозен и различен. Не ми се ще да съм такъв и затова се превръщам в невидим. Видях Ханс Ванерберг, но не исках той да ме забележи. Последвах го, за да разбера какви са всъщност нещата за един наистина щастлив човек. Не исках да убия Ханс Ванерберг. Исках да бъда Ханс Ванерберг.

Хьоберг се смая от този поток от думи, но Санден не се поддаде на изненадата.

— Но въпреки това го убихте — отсече той.

— Не съм го убил. Само го проследих. Но вероятно има и други, към които се е отнасял както с мен. Възможно е те да не са станали такива като мен.

— Какви например? — продължи Санден със същия агресивен тон.

Томас остана смълчан известно време, а после замислено обясни:

— Ако си по-агресивен и си подложен на същото малтретиране, на каквото бях подложен аз, вероятно унижението ще придобие друг израз, когато пораснеш, и няма да станеш като мен.

— За какво унижение и малтретиране говорим? — полюбопитства Санден.

— Ханс Ванерберг беше насилник — отвърна Томас спокойно. — Беше жестоко дете и истински садист. В забавачката ме подлагаше на истинско мъчение. В неговия случай той прибягваше най-често до физическо насилие. Биеше ме почти всеки ден и насърчаваше и другите деца да правят същото. Беше жилав, силен и привлекателен. Не се затрудняваше ни най-малко да увлече и другите деца. Връзваха ме за стълб и ме замеряха с камъни, плюеха ме, удряха главата ми в стълба. Късаха ми дрехите, размазваха кучешки изпражнения по лицето ми, криеха обувките ми и се налагаше да се прибирам бос посред зима. Заключваха ме при боклукчийските кофи, присмиваха ми се, крадяха неща от другите деца и ги пъхаха в джобовете ми, бутаха ме, удряха ме и ме ритаха. Учителката не предприемаше нищо. Правеше се, че не забелязва. Ако си слабохарактерен, ставаш самотен и изплашен. Но сигурно е възможно и друго: престъпваш границите на нормалното, на здравословното и си създаваш своя представа за света. Образ, който не споделяш с никого.

Хьоберг не остана безразличен към разказа на този непознат. Представи си едно от своите деца — шестгодишната Сара — завързана за стълб, с озверени деца около нея. В подобна ситуация той вероятно щеше да вземе нещата в свои ръце и да се бие, но какво щеше да направи Сара, ако никой не види или не знае? Санден седеше безмълвен и Хьоберг предположи, че подобни мисли се въртят и в неговата глава.

— Ти кой път избра, Томас? — попита Хьоберг най-накрая.

— За жалост аз съм от мекушавия тип — отвърна Томас.

— Не беше мекушаво да ни разкажеш всичко това.

— Никога досега не съм го правил. Вероятно е трябвало да го сторя много отдавна, но никога не е имало с кого да говоря. Това е моята история. Така живях цял живот. Чувствам се по-добре, след като го споделих с някого.

Томас погледна двамата полицаи и защитника и изпита силно смущение, задето се е разкрил така пред напълно непознати. Вероятно и те изпитваха към него същото, което и всички останали: презрение. Усети как руменина залива лицето му и засрамен наведе лице, за да се прикрие.

Хьоберг обаче го видя: дребен, изплашен и самотен човек, който — за няколко минути — бе разтворил душата си. Да, смятаха го за сериен убиец, но съществуваше вероятността мъжът с нараненото лице и с отпуснатите рамене насреща им да говори истината. Възможно ли бе същите спомени и същото отношение да породят различни емоции у друг човек? И щеше ли той да действа по друг начин?

Хьоберг инстинктивно усещаше, че мъжът казва истината. Същевременно опитът му и отпечатъците от обувките в градината на Ингрид Олсон говореха друго. Нима беше някакво странно съвпадение? От друга страна, пръстовите отпечатъци определено не принадлежаха на Томас Карлсон. Това поне бе красноречиво.

Изведнъж изплуваха думите на Томас Карлсон, казани преди часове: „Опасявах се да не се случи нещо с нея“. Сети се, че Ленарт Йосефсон спомена за непозната жена, влязла в къщата на Ингрид Олсон.

Хьоберг така рязко скочи от стола, че той отлетя назад и с трясък се стовари на пода. Тримата мъже го зяпнаха удивени, но сега нямаше време за обяснения.

— Уреди да го върнат в затвора и веднага ела в кабинета ми — нареди той на Санден.

Санден звънна на рецепцията и помоли Лотен да прати полицай в стаята за разпит. Униформената пристигна незабавно и получи указания да отведе Томас Карлсон в затвора. Изпълнил задачата, Санден се втурна към кабинета на Хьоберг. Завари колегата си да инструктира Ериксон и Хамад да вземат служебните си пистолети.

След по-малко от пет минути четиримата офицери прекосяваха с кола моста „Сканстул“ с пуснати сирени. Хьоберг бе поискал и подкрепление, затова и други коли пътуваха в същата посока. Хамад караше немаркираната полицейска кола. Хьоберг седеше до него, а Ериксон и Санден бяха отзад.

— Какво точно стана по време на разпита? — поинтересува се Хамад.

— Още от самото начало твърдеше, че се тревожи за Ингрид Олсон — отвърна Хьоберг. — Не му повярвахме. Също така упорито отхвърляше всички обвинения. Независимо, че Ленарт Йосефсон звънна да съобщи как непозната жена влиза в къщата на Ингрид Олсон, ние пак не предприехме нищо. Всичко това може да ни струва скъпо.

— Но трябва да е той — настояваше Хамад. — Той е, естествено!

— Възможно е, но инстинктът ми подсказва друго: Томас Карлсон говори истината. Не бива да рискуваме. Трябваше да се досетим за това преди. Вече може и да е късно.

— Но той защо преследва Ингрид Олсон? — не успяваше да проумее Хамад.

— Тя — поправи го Хьоберг. — Според мен е жена. Ингрид Олсон е извършила смъртен грях.

От полицейския участък до офиса на Хадар Розен се стигаше пеша. Петра Уестман обаче отиде до там с кола, а след срещата смяташе да се прибере вкъщи.

Като цяло имаше високо мнение за Розен. Интелигентен човек. На срещите им предимно слушаше и оставяше Хьоберг да дърпа конците. В някои случаи изказваше противоположно мнение, ала накрая винаги намираха общ език. Но Хадар Розен, с високия си ръст и винаги сериозно изражение, я караше да се чувства като ученичка. Малцина имаха подобно въздействие върху Петра Уестман и това положение не я радваше. Особено сега, когато бъдещето й се намираше в неговите ръце. С дълбоко безпокойство потропа на вратата на прокурора.

— Да — изръмжа той отвътре.

Петра не разбра дали да се представи, или направо да влезе. Поколеба се и избра второто. Той работеше на компютъра и не вдигна поглед. Тя прецени за нормално в този случай да седне на един от столовете за посетители и да го изчака да си свърши работата.

Най-после той я погледна, но изражението му не издаваше нищо. Стана, заобиколи бюрото и я изгледа изпитателно, без да каже нищо. През живота си не се бе чувствала така нищожна. Най-накрая той заговори:

— Вчера следобед Педер Фрик е бил арестуван по подозрение за изнасилване на двайсет и три годишна жена в Малмьо през 1997 година и на трийсет и осем годишна жена в Гьотеборг през 2002.

Сърцето на Петра подскочи.

— Обвинението ще бъде разгледано в сряда. ДНК-пробите от двете изнасилвания и неговите съвпадат.

Петра въздъхна облекчено. Прокурорът продължи със същия делови тон:

— При обиска във вилата на Фрик полицията откри множество видеозаписи на други изнасилвания.

Петра сепнато си пое дъх.

— От загриженост за теб настоях първо на мен да предоставят правото да видя записите. Не фигурираш в тях.

Преди да успее да каже каквото и да било, мобилният й иззвъня. Извади апарата и видя, че номерът е блокиран.

— Извинявай. Трябва да отговоря. Може да е Хьоберг.

Прокурорът кимна. Докато провеждаше разговора си, я изучаваше внимателно. Не беше Хьоберг, а лаборантът Хокан Карлберг.

— За да сме сигурни, реших да направя ДНК анализ на спермата и в другия презерватив — обяви той с тон, какъвто тя не очакваше. — Съжалявам, Петра, но не се оказа на Педер Фрик. Този път нямаме съвпадение с ДНК от предишно престъпление.

Петра затвори и погледна Розен. Не знаеше дали е чул какво се казва от другата страна, но й се стори, че долови смръщено изражение. Всевъзможни мисли бушуваха в главата й и тя се почувства замаяна.

И двамата мълчаха. Телефонът отново звънна. Този път се обаждаше Хьоберг и й нареди веднага да се отправи към „Акербарсвеаган“ 31 в Еншеде.

Изведнъж се сепна. Сирени ли дочуваше в далечината? Да, тихи и слаби, но все пак? Реакцията й беше ненужна и глупава — добре го съзнаваше — но човек никога не може да е прекалено предпазлив. Никой не знаеше, че тя е тук, а Ингрид Олсон — пленничка в собствения си дом. Телефонът не бе звънял цял ден. Госпожица Ингрид явно нямаше роднини или приятели; убеди се още когато наобикаляше къщата и наблюдаваше навиците на възрастната жена. Именно това откритие й вдъхна смелост да звънне на вратата и да попита госпожица Ингрид дали иска да са приятелки. Но се оказа прекалено късно. Старата учителка никаква я нямаше и всичко се преобърна с краката нагоре.

Къщата стоя празна седмици наред, преди да се реши да примами Ханс там. Възнамеряваше да ги довърши по реда, който смяташе за заслужен, но се оказа, че госпожица Ингрид е най-лоша от всички. Тя беше възрастният, отговорен за тях — децата, а въпреки това стоеше настрана и наблюдаваше как другите я малтретират, отнемат й детството. Освен това и сега пренебрегваше вопъла на Катарина за помощ.

Сирените приближаваха ли? Не. Беше абсолютно тихо. Дали не си бе въобразила? За всеки случай затвори бутилката и постави чашата върху пейката. После се мушна в плета между двата съседни имота. Плетът беше гъст, но при клоните до земята се образуваше проход, през който да изпълзи при необходимост.

Стоя скрита там дълго. Най-сетне се успокои. Точно се канеше да се върне на пейката при бутилката порто, когато й се стори, че дочу нещо. Затаи дъх и се заслуша. Долови шепот и прокрадващи се стъпки по уличния асфалт. Насочваха се към нея. В главата й забушуваха всевъзможни мисли. Какво търсят? Знаеха ли, че е влизала в къщата? Как са разбрали?

Каквото ще да е. От Ингрид Олсон ще разберат коя е, но никога няма да я хванат. Налага се да остани госпожица Олсон, ала старата й учителка разполагаше с богат материал за размисъл и това беше достатъчно. Давайки си сметка, че разполага със значителна преднина, Катарина се промъкна през плета в градината на съседа и потъна в тъмнината.

Колата на Хамад, първа от групата полицейски коли, отправили се към къщата на Ингрид Олсон в Еншеде, спря. Двигателят и светлините останаха включени. Скоро пристигнаха и други коли. Полицаите точно излизаха, когато Уестман пристигна. Бързо се събраха в кръг около Хьоберг, за да получат разпореждания. После се отправиха към „Акербарсвеаган“ 31.

Приближавайки съседната къща, забавиха ход и започнаха да се придвижват възможно най-тихо. Градината на Ингрид Олсон беше пуста и тъмна. Някои от прозорците на къщата светеха, но от улицата не се забелязваше движение вътре. Един по един полицаите прескочиха оградата и стъпиха на тревата до покритата с чакъл алея. Хьоберг тихо даваше нареждания. Постепенно се разделиха на групи и се отправиха към различни краища на къщата с надеждата да видят какво става вътре. Не беше лесно да се надникне през високите первази на прозорците. Хамад повдигна Уестман и тя надзърна във всекидневната. Не различи никакво движение в стаята, но изведнъж зърна ходила върху облегалката на кафявия диван с гръб към прозореца. Веднага просъска на полицай, който се връщаше от задната страна на къщата, да съобщи на Хьоберг какво е видяла. В този момент Хамад забеляза бутилката порто и чашата върху пейката в градината.

Хьоберг се качи на верандата и предпазливо потропа на вратата. В този момент Уестман забеляза от поста си на прозореца как при неочаквания шум краката на дивана се размърдаха и за миг й се стори, че са завързани. Даде знак и Хамад я пусна на земята. Тя бързо изтича при Хьоберг.

— Изглежда е вързана — прошепна Уестман развълнувано. — Краката й мръднаха, когато потропа, но после не помръднаха повече.

— Ще влезем сега — разпореди тихо Хьоберг на струпалите се в подножието на верандата полицаи.

— Вие — наляво, вие — надясно, а вие двамата отивате към мазето. Извадете оръжията.

Полицаите кимнаха и извадиха пистолетите от кобурите. Хьоберг пристъпи към вратата и натисна дръжката. Вратата се отвори и полицаите нахълтаха вътре. Хьоберг се отправи към всекидневната и наистина — там, на дивана, с вързани ръце и крака лежеше Ингрид Олсон и го гледаше ужасено.

— Какво става? — попита Хьоберг, коленичейки до дивана, на който лежеше възрастната жена.

— Тя излезе — едва чуто промълви Ингрид Олсон.

— Едва ли има повече от петнайсет минути.

— Как изглежда?

— Дълга руса коса и тъмносиньо палто.

— Погрижи се за госпожа Олсон — нареди Хьоберг на млад полицай. Излезе в антрето и привика другите. — Някъде навън е — обясни той. — За жалост е била отвън, когато сме пристигнали, но ще я заловим. С дълга руса коса е и с тъмносиньо палто. Ще пуснем кучето по дирите й.

— Чакай — спря го Хамад. — На пейката отзад има бутилка порто и чаша. Нека кучето ги подуши.

— Чудесна идея, Джамал.

Едрата немска овчарка подуши чашата с любопитство и тутакси започна да се тегли на каишката. Бързо откри проход в живия плет и премина. На водача й беше трудно да я следва, а за другите полицаи — още по-трудно. Най-накрая всички се промъкнаха през плета, ала кучето и водачът му вече бяха доста напред.

После стана значително по-лесно. Преследването продължи през десетина двора и накрая се озоваха отново на главния път. От там следите водеха към горичка, където тя явно се бе поколебала в коя посока да поеме.

Отново попаднаха в жилищен район. Стори им се, че са я зърнали, но се оказа руса жена, извела детето си на разходка с количката. Изгледа смаяно запъхтените полицаи около себе си. Районът с къщите свърши. Озоваха се в място, застроено с жилищни кооперации. Хьоберг усети, че възрастта започва да си казва думата. Запита се дали да не се откаже от преследването и да го остави на по-младите си колеги. В този миг видя Санден на петдесетина метра пред себе си и промени решението си.

Стигнаха до малка улица, успоредна на „Нинеос“. Водеше към мост над оживена улица. В далечния му край Хьоберг забеляза фигура, която се мъчеше да се покатери над перилата. Въпреки тъмнината нямаше съмнение: беше жена с дълга руса коса и тъмно палто.

Водачът на кучето, на крачки пред преследвачите, пусна овчарката. Тя стигна до самотната фигура за секунди. Излая, подскочи и захапа края на палтото й.

— Спри, Катарина. Не го прави! — извика Хамад.

Той тичаше непосредствено по петите на кучето и водача му.

Катарина бе на път да загуби равновесие, защото кучето захапа края на палтото й, но в последния момент успя да си изхлузи ръцете. Хвана се отново за перилата, прехвърли се и се загледа в преминаващите долу коли.

— Не! Не, не, не! — крещеше Хамад.

Времето замря. Тя разпери ръце, сякаш са криле, и се пусна. Полетя в студения зимен въздух.

Последва тежко тупване върху асфалта, шум от натиснати спирачки, счупени стъкла и удари на метал в метал. Това се случи след последното действие на Катарина Халениус.

Стокхолм,

Декември 2006 година

Томас отново седеше пред кухненския си прозорец и гледаше замечтано през стъклото. Но нищо вече не беше същото. Случи се нещо ужасно. Четирима души, които някога познаваше, бяха убити. Четирима души, които водеха различен живот — някои щастлив, а други нещастен.

Беше сигурен обаче в едно: никой от тях не искаше да умира; никой от тях не го заслужаваше на такава ранна възраст. Бяха извършили ужасни неща, но тогава бяха деца; малки деца. Вероятно не са имали представа какви травми нанасят. Бяха деца без надзор от възрастни и правеха каквото им скимне, за да осигурят собствената си малка територия и социално положение.

Катарина отвърна на удара. Направи го за себе си, ала Томас съзнаваше, че го е направила и за него. Именно затова прие края на цялата история със смесени чувства. Катарина безспорно беше болен човек, но беше личност. Животът им беше текъл паралелно, без да го подозират. Ех, да бяха се срещали. Да говорят за детството и живота си. Може би щяха да станат приятели, свързани от разрушено детство и обречен на самота живот. Тогава вероятно всичко щеше да е различно и за двамата…

Независимо от това Томас имаше усещането, че Катарина му дава шанс. Нейните непростими постъпки, от които ти настръхва косата, освободиха нещо у него. Презираше действията й, но нея не презираше. Разбираше я, ала не съвсем. Тя се оказа по-силната от двамата и реагира на унижението. Винаги бе изглеждала горда и щастлива, готова да приеме тормоза, докато той потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в своята депресия. Някъде по пътя обаче тя бе направила погрешна стъпка и избраният от нея път се оказа унищожителен за всички участници.

Самият той също носеше вина. Показанията му за първите две убийства щяха да са от голяма помощ за полицията. Ако им беше казал какво знае, щеше да предотврати следващи кръвопролития, но това не му хрумна, преди да прочете за убийството на Лизе-Лот, а после се почувства парализиран от собственото си маргинално съществуване.

Да. Сякаш бреме падна от плещите му, но Катарина плати със смъртта си за това. Време беше да започне отново, да опита пак. Заради себе си и заради нея.

Изпита силно желание да излезе на улицата. Беше пет и петнайсет и навън гъмжеше от народ; хората се прибираха от работа или отиваха да пазаруват за Коледа. Отново валеше; падаха големи пухкави снежинки и танцуваха под светлината на уличните лампи. Искаше да стане част от тълпата на улицата. Нямаше вече да се плаши от хората.

Обу си обувките, сложи якето и бързо слезе по стълбите. Прекоси улицата и се загледа във фасадата на кооперацията си. Очите му зашариха нагоре-надолу и най-после откриха къде са неговите прозорци. От кухнята през пердетата на сини и жълти квадратчета струеше топла светлина. Наслади се и ни светлината, която идваше от запалената върху перваза свещ. Беше дружелюбна и подканваща. Извърни лице към небето, затвори очи и остави снежинките да се разтопяват по топлото му лице.