Джинджифиловата къща

Четвъртък вечерта

Към три в четвъртък следобед Хьоберг и Хамад слязоха от колата пред къщата на „Акербарсвеаган“ 31. За разлика от града тук падащият сняг вече се стелеше като бяло одеяло и приглушаваше обичайните звуци от метрото и няколкото улици с по-усилено движение в района на жилищния квартал. С настъпващия сумрак двамата се озоваха в същинска коледна приказка: идилична уличка с хубави градини и стари дървени къщи. За Хьоберг беше трудно да си представи какво е усещането на колегата му за зимата и предстоящата Коледа, но знаеше, че като дете той е пристигнал със семейството си в Швеция, за да избягат от гражданската война в Ливан. В съзнанието на Хьоберг Джамал Хамад беше истински швед, само дето продължаваше да отказва да хапне свинско. Независимо от съпругата си шведка бе възможно вкъщи да се държи повече като ливанец, отколкото признаваше пред колегите си.

Двамата ситняха по алеята към къщата на Ингрид Олсон, а от устата им излизаха облаци пара.

— Как са си представяли, че старата жена ще върви по нанагорнище в нейното състояние? — дивеше се Хьоберг.

— С шпайкове — промърмори Хамад.

Хьоберг извади от джоба си ключа за къщата.

Стъпиха на площадката. Тропнаха няколко пъти с крака да се отърсят от полепналия по обувките им сняг и Хьоберг пъхна ключа в ключалката. По неизвестна причина сега къщата изглеждаше по-малка от миналия път, когато вътре буквално гъмжеше от народ. Миришеше на старо, но не неприятно; витаеше типичната миризма на възрастен човек в стара къща. Не беше особено уютно. Днес мебелите изглеждаха още по-вехти отколкото миналия път. Хьоберг имаше усещането, че са набавяни без определена мисъл. Ингрид Олсон очевидно бе доста самотен човек, всъщност една от многото самотни старици, които живеят в тази страна, помисли си той.

Подобно на собствената му майка например. Баща му почина от усложнения след тайнствена болест, когато Хьоберг беше тригодишен. Докато растеше, живееха из различни апартаменти в Болмора, близо до училището му, където майка му работеше на бюфета. Доколкото имаше спомен, тя не общуваше почти с никого, нямаше и близки приятели. Характерът й не предразполагаше към това: беше негативно настроен човек, резервиран и не одобряваше развлеченията.

Всичко беше подредено и къщата изглеждаше чиста. Хансен, както винаги, си беше свършила добре работата, отбеляза Хьоберг; не само като полицейски офицер, но и в човешки смисъл.

— Какво се надяваме да открием? — попита Хамад, когато влязоха във всекидневната и безцелно започнаха да се оглеждат.

— Документи, книги, снимки, сувенири… Откъде да знам? Всичко, което би говорило за връзка между Олсон и Ванерберг. Нещо, което да ги свързва, пък дори и самите те да не са го подозирали. Има ли места за складиране на вещи?

— Мазе и гараж.

— А таван?

— Няма.

— Тогава да започнем от горния етаж — предложи Хьоберг. — Там не съм се качвал.

Качиха се по тясно стълбище в края на коридора и Хьоберг разбра защо няма таван. Фактически горният етаж представляваше таванът, преобразуван в жилищна площ: две доста големи стаи, но със скосени тавани, което превръщаше значителна част от помещенията в неизползваеми, освен като място за складиране на багаж. Едната стая беше спалнята на Ингрид, а другата служеше за своеобразен кабинет: малко бюро, малка етажерка, малка маса с шевна машина отгоре.

Двамата заедно се захванаха със спалнята. Докато Хьоберг преглеждаше съдържанието на чекмеджетата на нощното шкафче, Хамад пусна транзистора върху тоалетката до малкия прозорец с изглед към градината пред къщата. Първоначално Хьоберг се стресна от внезапния шум, но после се усмихна доволен. Музиката от шейсетте звучеше живо и ведро, докато мебелите на Ингрид Олсон от същия период създаваха впечатление за тъга и безнадеждност. В къщата почти липсваха книги. Ингрид Олсон не притежаваше и никакви стайни растения, което на Хьоберг се стори странно за жена от нейното поколение.

Спалнята не криеше никакви тайни. И в „кабинета“ не откриха нищо, представляващо интерес за разследването. В чекмеджетата имаше предимно шивашки принадлежности и стандартни канцеларски артикули: телбод, перфоратор, ножици, химикалки, хартия, лепенки, лепило. По етажерката бяха натрупани списания отпреди четирийсет години, педантично подредени хронологично според тематиката. Двамата полицаи изкоментираха, че това вероятно е златна мина за колекционери — Ингрид Олсон би направила състояние, реши ли да ги продаде. Засега в къщата не откриха нищо интересно. Не установиха и никаква връзка между Ингрид Олсон и Ханс Ванерберг.

Дълго време и двамата работеха мълчаливо, всеки потопен в собствените си мисли, но от време на време се случваше единият да подхване някаква тема или другият да изкаже мнение за нещо, изречено по-рано в разговор, замрял по една или друга причина.

— Може да се окаже, че в крайна сметка Ингрид Олсон е убиецът — изтърси Хамад, отегчен от монотонното търсене.

— Има желязно алиби, както знаеш — напомни Хьоберг.

— Тя — да, но може да е наела някого.

— Да, сигурно с обява в местния вестник. „Седемдесетгодишна жена търси наемен убиец за евентуално партньорство.“

— Попита ли я дали случайно си няма приятел? — не се предаваше Хамад.

— Не, но си прав, по дяволите. Възможно е около старата дама да кръжи мъж. Защо да е сама само защото е вдовица?

— Щяхме да чуем. А и тогава нямаше да се налага да ходи при Маргит Олофсон.

— Очевидно. Да изоставим тази теория.

На двамата мъже им отне два часа, за да претърсят втория етаж. За гаража и мазето отделиха още два, но не се появи нищо интересно. Захванаха се с партерния етаж. Хамад, възкачил се на кухненски стол, претърсваше шкафовете над хладилника, а Хьоберг седеше до масата и преглеждаше съдържанието на чекмеджето, където Ингрид Олсон очевидно държеше всичко, на което не бе намерила друго място. Освен батерии, фенерчета, ластици, кълбо канап, кламери, лампа за велосипед, няколко ключа и марки с различна стойност в чекмеджето имаше и купчина хартии. Бавно и внимателно прегледа всички изрязани рецепти, талони за намаление, сметки, инструкции за употреба и гаранции. Фискален бон от хранителен магазин в Сандсборг му даде идеята, че може би Ванерберг и Олсон пазаруват от едно и също място, и мислено си отбеляза да го включи в бъдещото разследване.

— Джамал, имаш ли спомен къде работи Пия Ванерберг? — попита Хьоберг внезапно.

Държеше разписка от посещение при зъболекар: преди няколко месеца Ингрид Олсон бе посетила „Здравен дентален център“ в Дален. В полицейския участък Джамал Хамад се славеше с изключителната си памет. Всичко чуто или прочетено той помнеше с месеци, а понякога и с години. В случая Хьоберг бе почти сигурен, че собствената му памет не го лъже, но за да е сигурен, се обърна към колегата си.

— Работи като зъботехник в „Здравния дентален център“ — отвърна Хамад.

— В кой квартал?

— В Дален.

— Ингрид Олсон има разписка от там — размаха листчето Хьоберг. — Може това да е търсената връзка.

Хамад си погледна часовника.

— Ще го проверим утре. Вече е осем и двайсет.

— Леле — изненада се Хьоберг. — Времето лети, когато се забавляваш. А още дори не сме стигнали до всекидневната.

— Чака ни много работа — въздъхна Хамад, — защото именно там държи снимките си.

Хьоберг изведнъж си даде сметка, че е забравил да звънне на Оса. Докато й се обаждаше, Хамад приключи работата си с шкафа над хладилника и слезе от кухненския стол. После двамата продължиха с търсенето.

Чак в девет и половина се захванаха с последната стая в къщата — всекидневната.

— Много съм любопитен да видя снимките — сподели Хьоберг, — но няма да издържа, без да хапна. Ще отида да купя нещо. Ти искаш ли?

— Да. Само да не е със свинско.

— Добре. Ще видя какво ще намеря. Ще гледам да се върна бързо.

Хьоберг излезе от стаята и малко след това Хамад чу външната врата да се захлопва.

Снимките на Ингрид Олсон не бяха подредени и систематизирани. Имаше някои, поставени в албуми, но повечето още стояха по пликовете, както ги беше взела от ателиетата. Други бяха натрупани по полиците на етажерката. Той изпразни един плик и започна да разглежда безразборно смесените стари черно-бели и по-новите цветни фотографии. На някои имаше надписи на гърба. На черно–бяла снимка от юни 1938 година мъж и жена стояха зад две момиченца, седнали на стол с провесени крака. Всички бяха доста навлечени, като се имаше предвид кое време е. Досети се, че това вероятно са Ингрид Олсон и сестра й заедно с родителите си. Сега Ингрид бе единствената жива от хората на снимката. Мъжът, с когото бе споделяла живота си по-късно, също бе мъртъв.

Предполагаемият съпруг се появяваше на доста от избелелите цветни фотографии, правени през седемдесетте при пътуване до испански морски курорт. Двамата изглеждаха щастливи и със загар. Имаше около дузина снимки на куче в различни пози: до купичка с храна, на кафявия диван, на който в момента седеше Хамад, на легло, на моравата, в прегръдките на господаря и господарката си. Ингрид Олсон вече не изглеждаше като на снимките от седемдесетте, но понеже знаеше, че е тя, Хамад установяваше приликите. Сега е по-слаба, помисли си той. Преди косата й е била дълга и руса, а сега — сива и къса. Още тогава е носила очила, но по онова време са били големи, с тежка пластмасова рамка, в крак с модата.

Загледа се по-дълго в черно-бяла фотография на група деца — вероятно училищен клас — строени в две редици пред стена, украсена с плакати, каквито бе виждал по витрините на антикварни магазини. Учителката стоеше най-отзад, по средата, със сериозно изражение, каквото имаха и повечето от децата. Обърна снимката и прочете: „Горски хълм, 1965/66“. После събра купчината, върна я в плика и взе красив албум с корици от светлокафява кожа.

След огледа на два албума и десетина плика Хьоберг най-после се появи с храната.

— Наблизо не намерих нищо и отидох направо до „Макдоналдс“ в квартал Глобен. За теб взех с пиле.

— Чудесно.

Хьоберг постави храната върху масичката и разпредели пържените картофки и напитките. За себе си бе взел „Биг Мак“ с ясното съзнание, че е пагубен на неговата възраст. Вярно, не беше с наднормено тегло, а и посещаваше гимнастическия салон няколко пъти седмично. Двучасовите тренировки представляваха част от работата му. Освен това със Санден играеха тенис всеки петък в седем сутринта. Вече беше на четирийсет и осем и беше важно да поддържа тялото си във форма, за да не го сполети преждевременен инфаркт.

— Откри ли нещо? — попита той Хамад, докато отхапваше от хамбургера.

— Не, нищо специално. Снимки от ваканции през седемдесетте и осемдесетте, доста снимки на куче. Изглежда не са можели да имат деца. Стари черно–бели снимки от древни времена. Нищо, свързано с Ванерберг. Освен ако не са били заедно на ваканция през 1975 година.

— Продължаваме, докато не прегледаме всичко. Ако не друго, ще си изградим представа за Ингрид Олсон като човек. Видя ли я усмихната на някоя от снимките?

— Да. Вероятно е била по-щастлива преди, когато не е била така самотна.

— Не е толкова странно, като се замислиш. Шансът да изградиш нови приятелства е правопропорционален на усмивките, които раздаваш.

— Впрочем струва ми се, че не са имали фотоапарат в къщата през петдесетте и шейсетте — отбеляза Хамад.

— Така ли?

— Да. Почти няма снимки от този период. Намерих само студийни снимки на булката и младоженеца, а те са от 1957.

— Значи са се оженили през 1957 година. Е, живели са заедно трийсет и три години, ако старецът е починал преди шестнайсет — пресметна Хьоберг.

— Значи според теб на петдесет и пет вече си старец, а? — попита Хамад дяволито и погледна Хьоберг, който точно напъхваше няколко пържени картофа в устата си.

Хьоберг предпочете да не му отговаря. Вместо това попита:

— Няма ли по-нови снимки?

— Няма много след смъртта на стареца. Но все пак със сестра й са предприели някои пътувания. Намерих снимки от Прага и Лондон и някои от всекидневието. Тя май не е имала приятелки.

Приключиха с храненето. Хьоберг събра остатъците и забърса масичката с влажна книжна салфетка. После продължиха да разглеждат купчините снимки. Хьоберг прегледа цяло тесте от селска къщурка, където Ингрид Олсон и сестра й очевидно са прекарали едно лято в началото на деветдесетте. Порази го отсъствието на деца във всички снимки. Просто в обкръжението й нямаше деца. Нито тя, нито сестра й имаха деца, но очевидно и никой друг от ограничения им брой познати, които се появяваха по снимките през годините. Естествено е, помисли си Хьоберг. Ако ти или най-близките ти нямате деца, около теб просто няма деца. Не се беше замислял по въпроса, но шведското общество беше ясно разделено според възрастта. Децата ходеха на детски градини и училища, възрастните — на работа и по заведения. Два доста широко разделени свята. И като възрастен, ако не работиш с деца или нямаш собствени, просто нямаш контакт с тях. Колко ли е тъжно никога да не прегърнеш дете, никога да не усетиш миризмата на изцапано хлапе, никога да не щипнеш гладко меко бебешко дупе.

Хамад наруши размишленията му.

— Кони, виж това.

Постави снимка отпреди близо трийсет години върху масичката.

На фотографията се виждаха пет–шестгодишни деца, строени в две редички; на повечето им липсваха млечни зъби. Най-отзад вляво стоеше около четирийсетгодишна жена с дълга руса коса и очила с огромна кафява пластмасова рамка.

— Какво…

Хьоберг усети как стомахът му се сви от вълнение. Обърна и прочете написания с молив надпис: „Горски хълм, 1974/1975“, след което остави на масичката фотографията с лицето нагоре.

— Това е Ингрид Олсон! — заяви той развълнувано и посочи към единствената възрастна на снимката.

— Разбира се — отвърна Хамад. — Видях подобна снимка от средата на шейсетте. Представа нямам къде се дяна и не се сетих, че тя е на снимката. Изглеждаше различно.

— Потърси я — настоя Хьоберг. — Аз ще прегледам другите купчини да видя дали има още такива снимки.

— Възможно ли е да е била учителка? — запита се Хамад на глас.

— Децата са малки — посочи Хьоберг. — Най-много пет-шестгодишни. По-скоро е била възпитател на предучилищни групи или помощничка в детска градина. По онова време повечето шведки са били домакини и сами са се грижили за децата, но някои са ходили в предучилищни занимални по няколко часа на ден.

— Може Ингрид Олсон да е предучилищната възпитателна на Ханс Ванерберг. Тогава имаме връзка между двамата! — зарадва се Хамад.

— Снимката е от много отдавна — пресметна Хьоберг, — но е точно брънката, която търсим, сигурен съм.

Хамад започна да изпразва плик след плик от онези, чието съдържание вече беше прегледал. В това време Хьоберг бързо разгледа останалите купчини. В дванайсет и десет редът в стаята бе възстановен, а фотографиите — върнати по полиците. Напуснаха къщата и излязоха в мразовитата зимна нощ. В плик в джоба си Хьоберг носеше три снимки, правени в предучилищната занималия „Горски хълм“ с децата от годините 1967/68, 1968/69 и 1969/70. Може би някъде, на една от тези снимки, беше малкото момче, което сега — като възрастен — лежеше в моргата на болницата „Худине“ и чакаше погребението си след бруталното му убийство със стол в кухнята на Ингрид Олсон.