Джинджифиловата къща

Петък следобед

На път за кабинета си Хьоберг помоли Лотен да пренасочва и разговорите на Уестман към неговия телефон. Докато беше отсъствал, не го бяха търсили нито от телефонната компания, нито Гюн Ванерберг и той се запита дали и майката на убития също не е на круиз около Финландия. Хрумна му, че от Малмьо е по-вероятно да отидеш до Германия или до Полша, или дори до Англия. Не се бе замислял за това досега: круизите около Финландия не са някакво общо шведско явление, а по-скоро ги предприемат хора, които живеят близо до Стокхолм.

Седна зад бюрото, вдигна телефона и набра мобилния на Уестман. Тя отговори почти веднага и Хьоберг я попита с кого от телефонната компания е говорила за извадката с входящите обаждания. Тя му съобщи исканите подробности, а той й обясни, че дългогодишният му опит го е научил на едно: искаш ли да ти свършат работа, проявявай настойчивост. Петра Уестман се засмя на нетърпението на началника си и му пожела късмет. Той й пожела същото и звънна на служителя в телефонната компания. Оказа се млада жена с гьотеборгски акцент; закле се, че информацията е пред нея и точно се канела да я прати по факса на полицията. Той смени авторитетния си тон на главен инспектор и с по-мек, човешки вариант, се извини за неудобството и й благодари. После отиде в стаята с факса и се взря в машината, която изплю един по един така очакваните листове.

Списъкът с телефонни номера се оказа дълъг и Хьоберг се смая от количеството разговори, които едно семейство провежда за период от три седмици; тук не включваше проведените по мобилния или служебния. Те като че ли постоянно бяха заети, а пред него лежеше разпечатката само на входящите обаждания. Започна да преглежда списъците, за да провери дали някое от имената не се появява по-често от други. Скоро обаче се отказа. Отново се обади на жената от телефонната компания и попита дали ще му помогнат, като сортират обажданията по имена, за да види колко често даден абонат е звънял през този период. Тя отказа — нямало начин да го направят. Тогава той се свърза с познат, който се занимава с компютри, и го помоли за същото. И той не можа да му помогне. Наложи се Хьоберг сам да се заеме с колосалната задача.

Известно време се взира в номерата и имената. Не напредна много, но реши до края на деня да се пребори с входящите обаждания по служебния телефон и се обърна към Йорма Молин за помощ. Молин чинно обеща да направи каквото е по силите му. Хьоберг изпитваше известни угризения, че ангажира бизнес партньора на Ванерберг, който сега сам се справяше с работата в агенцията и тъгуваше по убития си приятел. Независимо от това взе метрото и отиде при Молин.

Офисът изглеждаше както преди, но Молин имаше доста по-съсипан вид в сравнение с последната им среща. Набързо минаха през любезностите и се захванаха с херкулесовата задача да проверят един по един абонатите, звънили в офиса през интересуващата ги седмица. Бързо изключиха редица обаждания — прецениха ги като несъществени, но за по-сигурно ги сложиха в скоби за допълнителна проверка. Четири часа преглеждаха разпечатката ред по ред. Оставаха още около стотина обаждания, за които Молин не беше сигурен.

Стана шест часа. Беше време Молин да затваря, а Хьоберг да се прибере и да се преоблече преди вечерята у шурея си и жена му. Хьоберг остави Молин в малкия офис и потрепери. Отчасти защото бучащи ветрове и леденостуден дъжд замениха вчерашното зимно време, но отчасти и поради съчувствие към Молин — достойно за съжаление същество с разчорлена коса, големи тъжни очи и тънък глас, който звучеше плахо и безпомощно.

Понечи да стъпи на ескалатора надолу към метрото, но мобилният му звънна. За да не излезе извън обхват, спря под аркадата на мола, където просеха бездомници. Най-после Гюн Ванерберг му връщаше обаждането.

— Сетих се за честите ви местения в детството на Ханс — започна Хьоберг. — Чудех се живели ли сте в Йостерокер?

— Не, предпочитахме по-гъсто населени места — отвърна Гюн Ванерберг. — С моята професия…

— Не споменахте ли, че сте живели в Халсберг?

— Да. Известно време. Градът е много по-голям от Йостерокер.

На Хьоберг не му се спореше. Зададе следващия си въпрос:

— Живели ли сте някъде другаде в околностите на Стокхолм?

— Всъщност, не — отвърна Гюн Ванерберг. — Не стигнахме толкова на север. Докато Ханс беше при мен, се придържахме към Йостерготланд, Ньорке и Сьодерманланд, но не и в района на Стокхолм.

Един от пияните просяци се приближи и побутна Хьоберг с протегната ръка. От своя страна Гюн Ванерберг звучеше толкова убедително, че на него не му хрумна какъв друг въпрос да зададе. Бързо прекъсна връзката и с огромно разочарование се спусна в метрото.

Хамад и Уестман се намираха на „Акербарсвеаган“. Щяха да си разделят последните адреси на съседите. Стояха плътно един до друг под чадъра на Хамад. Уестман бе оставила своя в службата. Дъждът барабанеше по найлона и от звука изглеждаше много по-силен, отколкото беше. Мобилният на Уестман звънна. С премръзнали пръсти тя измъкна вибриращия апарат от джоба на джинсите си.

— Уестман — отговори едносрично.

— Къде си? — попита сърдит глас от другата страна.

— На работа — отвърна Уестман несигурно.

Поради шума от дъжда по чадъра не разпозна кой се обажда.

— Кой е?

— Розен. Къде си?

— В Еншеде. Тропаме по вратите…

— Трябва да говоря с теб. Кога ще се върнеш?

Прокурорът звучеше силно раздразнен и тя усети как се сви под чадъра с притиснатия към ухото телефон.

— Не възнамерявах да се връщам, но…

— Тогава ще се разправяме по телефона.

Хамад я наблюдаваше с любопитство, затова тя му обърна гръб, но остана под чадъра.

— Какви ги вършиш?! — почти изкрещя Хадар Розен в ухото й. — Получих информация, че неправомерно караш отдел „Икономически престъпления“ да проверява всички регистри и да провежда неоторизирано разследване.

Беше подготвена да възникнат проблеми от този род, но ги очакваше от Хьоберг, а не от Розен. Умееше да се справя с Хьоберг, ала побеснял прокурор, висок почти метър и деветдесет, беше нещо по-лошо, отколкото си представяше.

— Мога да обясня — защити се Уестман; усещаше впитите във врата си очи на Хамад.

— Дано обяснението ти е добро. Не желая в моя район да има никакви лични вендети.

— Не е вендета — възрази тя, но в същия момент си даде сметка, че е точно това.

— Имам правото да ти пусна предупреждение заради случая.

— Не го прави — съвзе се Уестман. — Той наистина заслужава да бъде разследван. Имам данни, че не всичко е както трябва да бъде. Проучванията ми го потвърждават.

— Ясно — отвърна прокурорът с леден тон. — Нищо, че не е осъждан, че няма неплатени данъци, никакви съмнителни бизнес сделки, никакви незаконни трансакции. По дяволите: този тип е с безупречно минало! А и откога Мелархойден стана наш район?

— Много добре знаеш…

— Вероятно си въобразяваш, че нямам представа какви ги вършиш, но грешиш.

Розен направо съскаше в ухото й и тя съзнаваше колко много истина има в думите му.

— Знам всичко по разследването до тук, Уестман. Не съм прочел и дума за Мелархойден или някакъв съмнителен лекар, който убива хора с кухненски стол!

— В понеделник… — започна Уестман.

— В понеделник в девет часа ще си в офиса ми. С писмено обяснение в ръка.

— … в ръка — повтори тя като ехо, а прокурорът затвори телефона.

Уестмен въздъхна дълбоко и прибра мобилния си, преди да се обърне към колегата си с гузна усмивка.

— Какво беше всичко това? — попита Хамад. — Хьоберг ли се разбесня?

— Де да беше. Не, Розен ми звънна.

— Какво?! — възкликна смаяно Хамад. — Да не си изпаднала в немилост пред прокурора? Наистина — с какво си се захванала? С вендета ли?

— Ще го обсъдим друг път.

— Хайде, кажи.

Уестман поклати глава и двамата продължиха с текущата си работа.

— Мълчанието е… какво? — промърмори тя едва чуто. — Две букви… Трябва да е обозначението на химически елемент…

Не беше силна по химия. Всъщност в училище не беше силна по никой предмет с изключение на гимнастиката. Въпреки това добре се справи с живота. Отпи от виното, отряза десетсантиметрово парче от краставицата и го постави на дъската за рязане. Вероятно вдъхновена от кръстословицата, тя прокара няколко хоризонтални процепа по зелената повърхност, а после няколко вертикални. Краставицата се раздели на десетина тънки пръчици. С помощта на ножа ги прехвърли в купата за салата, отново отпи от червеното вино и нападна друг край на кръстословицата.

Готвенето и домакинската работа не я увличаха особено, но по ирония на съдбата именно така прекарваше по-голяма част от времето си напоследък. След две години в общински колеж, където изкарваше посредствени оценки, тя се премести в Стокхолм в търсене на приключения. Без особено образование или трудови умения скоро си намери работа в бар близо до Стурплан. Стана благодарение на външния й вид и донякъде провокативното й държание.

През свободните си вечери обикаляше нощните заведения на Стокхолм; нямаше никакъв проблем да се сприятелява или да намира ухажори. Не стоя дълго зад бара, където разбъркваше екзотични коктейли и наливаше бира. Леко подпийнал, привлекателен и доста преуспяващ адвокат й предложи работа като секретарка в кантората си. Нямаше причина да се колебае. Плащаше й добре, а работата й се състоеше да подрежда документи, да приготвя кафе и да изпълнява някои други услуги за него. В делничните дни вечер обикаляха скъпи ресторанти, а нощем спяха заедно. Уикендите той прекарваше обикновено със съпругата си и децата, а тя се връщаше в бара, където започна работа, и продължаваше да се забавлява с познатите си. През осемдесетте Стокхолм беше страхотно място да се живее.

Постепенно дори и Стокхолм започна да й доскучава и тя реши да си опита късмета като стюардеса. И тук липсата на образование не се оказа пречка, а и вече имаше известен трудов опит. Получи работа в Скандинавските аеролинии и обиколи света. Пътниците, създаващи проблеми, и наистина нелеката работа в ограниченото пространство на самолетната пътека се компенсираха от великолепни събирания, красиви хора и редица бурни връзки, съпровождани от море от шампанско и пина колада.

Най-накрая срещна своя принц. Йонас — пилот от Скандинавските аеролинии. С тъмната си коса и сините си очи той беше най-привлекателният мъж, когото беше виждала. От напористата тълпа ухажващи го жени избра нея, а тя бързо разкара обожателите си, за да му се посвети.

След голяма сватба за близо двеста души се оказа, че притежава имение в Сигтуна, отколешна собственост на семейството му. Йонас смяташе, че трябва да живеят там. Той щеше да осъществи мечтата си: да лети през седмицата и да язди и ловува в свободното си време. От нея се очакваше да зареже работата си, да стои вкъщи и да се грижи за конете, кучетата и децата. По време на медения им месец тя нямаше особени възражения срещу такъв начин на живот, ала сега дълбоко съжаляваше. Деца не се появиха и животът в провинцията се оказа самотен и скучен. Привикнала на хубавите неща в живота — бляскави събирания и голям кръг приятели — сега, почти петнайсет години по-късно, тя се озова без деца и сама в имението, което й беше чуждо. Йонас рядко се появяваше вкъщи, което — естествено — намаляваше шансовете да имат деца.

Независимо от разочарованието й от коренната промяна в живота й, тя не позволяваше обичайно доброто й настроение да я напусне. Тялото й все още бе като на двайсетгодишна; вероятно трябваше да благодари за това на факта, че не роди. Русата й естествено къдрава коса още пазеше блясъка си, а по лицето й нямаше бръчки. Знаеше, че съпругът й все още я обича, макар нейните чувства да бяха охладнели значително. Можеше да си тръгне, когато поиска, и вероятно щеше да го направи един ден.

От уредбата във всекидневната гърмяха „Катрина енд дъ Уейвс“ и от това Карина изведнъж се почувства щастлива. Песента й навяваше доста приятни спомени и никога не я оставяше безразлична. Изпразни чашата с вино на екс и отново си наля, като припяваше с тях.

Стана и се разтанцува пред печката. Сложи ръкавиците, за да извади пържолите от лос, които се печаха във фурната. От отворената врата я лъхна пара и тя извърна глава. Хвана здраво тавата, постави я върху плота, заля месото с предварително приготвения пикантен сос и го върна да се допече.

Виното започваше да я замайва, а бузите й порозовяха и се затоплиха. Отиде до прозореца и видя, че продължава да вали. Отвъд ливадата за конете минаваше осветеният път, по който вървеше автобусът. Дълбоко се надяваше Йонас да си пристигне със следващия. Вярно, не беше й звъннал — знак за закъснение, но понякога я изненадваше. След няколко минути видя как автобусът пристигна и спря, а после потегли и изчезна зад завоя. На слабата светлина от спирката забеляза как самотна фигура пресече платното и се насочи към алеята пред къщата, където се загуби в сенките на дърветата. Щастлива, че наближава краят на самотата от изминалата седмица, тя се върна до печката, включи котлона да се сгорещят картофите, после седна отново до масата, отпи от виното и продължи безплодните опити да реши невероятно трудната кръстословица.

Ноември, 2006 година, петък

Автобусът спря. Слязох на пустия път. Валеше. Пресякох и поех по посипаната с чакъл алея към фермата. Ноемврийската тъмнина ме обгръщаше и знаех, че няма как да ме видят от осветените прозорци на основната сграда. Вятърът виеше в короните на дърветата, но нищо не бе в състояние да ме изплаши. Сега аз всявах страх. Затова спокойно и овладяно минах през шубраците и горичката.

От конюшнята струеше мека светлина, но вътре нямаше хора. Някъде се разлаяха кучета, ала това не ме притесни. Заобиколих къщата и погледнах през красивите френски прозорци. Видях големи стаи, обзаведени с дървени мебели в меки тонове. Горният етаж беше тъмен. На първия етаж, в модерна кухня, седеше сама жена и решаваше кръстословица. Нещо на печката вреше, а бутилка вино вече беше отворена. Долових аромата на печено месо с подправки и изведнъж изпитах глад.

Внимателно натиснах дръжката, но вратата се оказа заключена. Моментът на изненада щеше да бъде пропуснат, защото се налагаше да звънна. След малко вратата се отвори и Карина Ахонен ме погледна изненадано със сините си очи. Не се учудих, защото и като дете тя беше изключително красива. По-скоро впечатление ми направи колко по-млада изглежда от четирийсет и четирите си години, на които знаех, че е. Най-неочаквано за мен, когато отвори уста, тя загуби цялото достойнство, което хубавото й лице, къдравата й руса коса, добре оформената й фигура и гордата й осанка вдъхваха. Изведнъж придоби глуповат вид. Погледът й изглеждаше несигурен, а говорът й издаваше самодоволство и снизхождение. След няколко минути, прекарани заедно, разполагах с оръжията да извърша четвъртото си убийство: безстрастна омраза и голям кухненски нож.

— Какво искате? — попита Карина Ахонен, след като изучи старомодното ми и подгизнало облекло.

— В лош момент ли идвам? Да не би да вечеряте?

— Не, чакам съпруга си да се върне. С автобуса ли дойдохте?

— Да — отвърнах аз. — Но с мен не слезе друг.

— Ясно — въздъхна тя разочаровано. — Та какво искате?

— Ще ме пуснете ли да вляза? — помолих аз учтиво.

След миг колебание тя ме покани.

— Моля, заповядайте.

Вратата се затвори зад нас. Свалих си палтото и й го подадох заповеднически. Изглеждаше изненадана и донякъде скептична, преди да поеме мократа дреха и да я закачи.

— Някога, преди много време, се познавахме — обявих аз.

— Така ли?

— В предучилищната забавачка.

Дори не си помисли да ме въведе навътре и затова предприех първата стъпка. Последва ме в кухнята и ме изгледа подозрително, когато отместих стол и се настаних до голямата дъбова маса. На нея, освен кръстословицата имаше химикалка, дъска за рязане и нож.

— Каква забавачка? — попита тя враждебно.

Грозното ми лице, не особено забележителното ми телосложение, глупавата ми прическа и старомодните дрехи видимо я отблъскваха. Пред нея стоеше олицетворение на провала. Карина Ахонен го бе доловила в момента, когато отвори вратата. Това ме вбеси.

— Бяхме в една предучилищна група. В Катринехолм. „Горски хълм“.

— Не те помня.

— Помниш ли въобще нещо от онова време?

— Да, но не и теб.

Начинът, по който гледаше дрехите ми, а не лицето ми, когато говореше, подчертаваше какво презрение изпитва към мен. Можех да я убия веднага, но щеше да е прекалено милостиво. Запитах се как да продължа, но нищо не измислих и реших, че малко вино ще ми се отрази добре.

— Няма ли да ми предложиш чаша? — попитах аз.

Тя се изненада от моето нахалство, но все пак извади чаша от бюфета, напълни я до половината и я постави пред мен. Седна насреща ми и отпи от своето вино.

— Наздраве — вдигнах тост аз, преди да поднеса чашата към устата си.

Тя се загледа мрачно през прозореца.

— Защо си така враждебна? — обадих се аз.

— По дяволите, какво искаш? — тросна се тя.

— Просто казвам, че ходехме в една и съща забавачка. Дойдох чак до тук, валя ме дъжд, а ти дори не ми се усмихваш. Не си особено гостоприемна.

Забелязах, че лампата на фурната свети. Разбрах откъде идва приятният аромат. В главата ми започна да се оформя план.

— Не съм те канила.

От джоба на джинсите извадих сгъната черно-бяла фотография от 1968 година. Разгънах я и я поставих пред нея.

— Това съм аз — посочих към себе си на първия ред.

Лицето й неочаквано се озари от усмивка и тя бързо се откри в горния десен ъгъл до учителката.

— А това съм аз! — възкликна тя възторжена. — Тази снимка май я нямам.

— Разпознаваш ли някой друг?

— Нея — отвърна тя и посочи Ан-Кристин.

— Мъртва е — съобщих аз и отпих от виното.

— Мъртва? — попита Карина изненадано.

— Ан-Кристин е мъртва — потвърдих аз.

— Да, Ан-Кристин се казваше. Как е умряла?

— Била е удушена в апартамента си миналата седмица. Преди това е била измъчвана. Но понеже е била проститутка, сигурно на никого не му е жал.

— Господи! — възкликна Карина.

Погледна ме с любопитство, а аз отвърнах с непринудена усмивка.

— А този — продължих аз. — Познаваш ли го?

Сочех Ханс. Беше най-отпред, по средата.

— Валденщрьом… Валенберг… Не, казваше се Ханс Ванерберг, нали?

— Браво — похвалих я аз. — И той е мъртъв.

— И той?! Ужасно е, когато хора на нашата възраст започнат да умират, не мислиш ли?

— Честно казано, не. Беше по-ужасно, когато бяха живи — отвърнах аз суховато.

— Това пък какво значи? — учуди се тя, но без да дочака отговор, попита: — Той как умря?

— Пребит до смърт с кухненски стол. Носът му бил счупен, а костта проникнала в мозъка.

Илюстрирах думите си, като размахах въображаем стол.

— Шегуваш ли се…

— В кухнята на госпожа Ингрид — уточних аз.

— Не, не, престани! Какво става? И тя ли е мъртва?

— Не, още е жива. А Лизе-Лот помниш ли я?

— Не мисля — поклати глава Карина. — Чакай, не е ли майката на две деца, удавена в леген преди няколко дни?

— Бинго! — поздравих я аз.

Изведнъж тя ме погледна с особено изражение.

— Откъде знаеш всичко това? В полицията ли работиш? Затова ли си тук?

— Не, не работя в полицията. Знам, защото аз ги убих.

Тя ме изгледа скептично, а после прихна.

— Шегуваш се — потупа ме дружелюбно по рамото.

Светкавично я залових за китката, изправих се и извих ръката й на гърба. (Мислено благодарих на Ханс. От него знаех този номер.) Тя изпищя, а аз посегнах към кухненския нож. Опрях го в шията й и я завлякох пред хладилника, чиято лъскава повърхност беше точно каквото ми трябваше.

— Още не си ме разпознала — обявих аз заплашително.

— Не… Може би…

— Именно това е смешното. Представи си да беше ме разпознала. Сигурно щеше да се запиташ как ли е минал животът на горкото дете, което постоянно тормозехте. Тогава тази вечер щеше да протече по съвършено различен начин.

Тя дишаше учестено и изведнъж тялото й започна да потреперва.

— Не съм те удряла. Никога не съм те тормозила.

— Има много начини да изтормозиш дете. Ти избра най-лесния. Водеше групата и я насърчаваше. Без окуражителните ти викове и високомерни усмивки терорът нямаше да е толкова жесток. Не ти държеше секирата, но ти решаваше кой да бъде обезглавен. Ти определяше кое е правилно и кое — погрешно. Ти определи, че съм най-грозното и най-отвратителното дете, появявало се на този свят, Карина. Ти седеше най-горе на социалната стълба, а ако такива като мен дръзнеха да стъпят дори на първото стъпало, твоите лакеи имаха грижата да ме бутнат от там. Ти не само унищожи детството ми, но ми отне живота. Обрече ме на живот без приятели, без удоволствия, на живот, прекаран в пълна изолация. Всичко това благодарение на теб, Карина.

Гледаше ме с широко отворени и пълни с ужас сини очи. Изведнъж ме обзе желание да обезобразя тази красива жена, преди да я убия.

— Сега… Сега разбирам колко не съм била права — започна да се умилква тя.

— За жалост е прекалено късно.

Пуснах ръката й и я хванах здраво за разпиляната по раменете руса коса. Започнах да я режа с ножа. Когато отрязах и последния кичур, отново опрях ножа в шията й. Острият връх я парализира и тя не смееше да мръдне. Погледна отражението си в лъскавата повърхност на хладилника и очите й се напълниха със сълзи.

— Какво да направя? — простена тя.

— Вече е прекалено късно за каквото и да било. Виж как бързо и ти стана грозна — усмихнах се внезапно аз. — Какво има във фурната? — смених темата.

— Пържоли от лос — отвърна тя със стичащи се по лицето сълзи, които размазваха грима й.

— Пържоли от лос, значи? Да знаеш какъв глад изпитвам. Хайде да погледнем във фурната. — Приближихме се и аз наредих: — Отвори вратата!

Тя внимателно отвори, за да излезе парата, а после спусна вратичката докрай. Брутално натиках главата й вътре. Ръбът на тавата изгори чувствителната кожа по лицето й. Последва ужасен писък и тя успя да измъкне главата си от фурната. От болката бе изпаднала в истерия. Тропаше с крака, покрила изгореното си лице с ръце.

Наблюдавах я известно време, после я приближих с ножа в ръка. Тя размаха паникьосано ръце и видимо не мислеше за последствията. Така се поряза дълбоко по ръката. Като видя, че кърви, сякаш малко се успокои. Обвих шията й с ръка и завлякох треперещата фигура до огледалото. Насилих я да погледне обезобразеното си от изгарянията лице.

— Никак не си красива вече. Никак. Направо си грозна — обърнах й внимание аз.

За миг се замислих дали да не я оставя така, за да знам, че ще е нещастна до края на живота си. Накрая обаче разумът надделя и реших да довърша започнатото.

— Най-добре да приключваме, за да хапна — отсякох аз. — Бъди благодарна, Карина, че мъчението не продължи по-дълго.

Без да се колебая, прерязах гърлото й. Шурна кръв, а безжизненото й тяло се свлече върху дъбовия паркет. Всичко вече беше тихо и спокойно.

Явно не бях съвсем на себе си, защото отидох до печката и проверих с вилица дали картофите са станали. Бяха готови, затова си сипах и взех една пържола от тавата. В хладилника намерих приготвената прясна салата. Седнах на масата и с удоволствие изядох вечерята, приготвена от Карина Ахонен. Допих и останалото вино, като нито веднъж не погледнах към доскоро така жизнения човек на пода.

Сега си давам сметка, че не ме бива да прилагам физическа сила. Никога не ме е бивало. Убийството на Ханс обаче се оказа началото на нещо голямо. Убийството на Ан-Кристин може да се приеме като върха на кариерата ми, но впоследствие установих, че не мога да продължавам така. Убийството е едно, мъчението — друго. Изисква прекалено много физически усилия. Китайското мъчение с капка е интересно, но не съм и особено търпелив човек. Искам резултати, а и винаги съществува рискът някой да се появи.

Убийството на Лизе-Лот се оказа пълен провал. Онази глупава крава не разбра нищо. Аз и не очаквах друго.

Сега обаче бях с кръв по ръцете — и преносно, и буквално. Признавам, че леко се притеснявах. Досега следвах сърцето си, но този път то не участваше истински. Карина Ахонен умря, защото същото бе сполетяло и останалите, ала я нямаше онази истинска омраза, която изпитвах към другите; към Карина изпитвах по-скоро презрение.

Само преди няколко седмици самата мисъл да убия човек ми беше съвършено чужда. Днес убийството се бе превърнало във всекидневие. Време е да спра, преди да се главозамая.