Джинджифиловата къща

Неделя следобед

Точно в дванайсет и половина и шестимата се събраха в заседателната зала на полицейския участък на улица „Остьота“. Никой не изглеждаше недоволен. Дори и обичайно мрачният Ериксон. Всички напрегнато очакваха какво ще им каже началникът.

— Търсенето на връзка между Ханс Ванерберг и Ингрид Олсон даде резултат — подхвана Хьоберг.

Разказа какви открития са довели до днешната извънредна среща. Присъстващите го слушаха внимателно, без да го прекъсват.

— В началото на тази седмица в Катринехолм бе убита четирийсет и четири годишна жена на име Лизе-Лот Нилсон. Според изнесената във вестниците информация била удавена в леген. Засега не сме установили да има връзка с Ванерберг, но няма да се изненадам, ако открием такава. Още не съм разговарял с колегите нито в Катринехолм, нито в Сигтуна, за да го потвърдя, но щом приключи съвещанието, първо ще се захвана с това. Възможно е да има и други жертви, за които не знаем, а още по-лошото е — да има нови жертви, ако не приключим бързо с разследването. С две думи: според мен имаме работа със сериен убиец.

Хьоберг млъкна и зачака реакции и въпроси. Пръв заговори прокурорът:

— Добра работа, Хьоберг. Както казваш, това хвърля съвършено нова светлина върху случая. Наложително е да действаме бързо. Ще се съсредоточим върху идентифицирането и откриването на останалите деца от предучилищната група не само за да ги предупредим, но и за да прозрем мотива и евентуално да заловим извършителя. Трябва да координираме също така действията си със съответните участници.

— А медиите? — обади се Санден. — Каква информация ще дадем на журналистите?

— Засега никаква — отговори Хьоберг. — Ще попречи на разследването. Ако имаме проблеми с издирването на другите от снимката, тогава ще прибегнем до помощта на медиите, но това остава за по-нататък.

— Добре. Сега какво ще правим? — попита Хамад.

— За да пестим време, предлагам Йенс да се свърже с някого в общината в Катринехолм, който да ни даде нужната информация за предучилищния клас. Искам имената и адресите на всички. Петра, ти се погрижи от Националния регистър на населението да ни дадат информация къде са тези хора днес. Да подават данните, щом ги открият. Не може да чакаме да издирят всички от списъка. Искаме всяко име веднага щом бъде установено, за да не губим време. Аз ще се свържа с колегите, ангажирани със съответните случаи в участъците в Катринехолм и Сигтуна, за да разбера какво са открили досега. Ейнар и Джамал ще чакат по-нататъшни указания и ще се включат в издирването в момента, в който разполагаме с нещо. Ейнар, свържи се с участъците и събери информация за всички убийства, извършени в Швеция през последния месец. Джамал, като начало иди и купи сандвичи за всички.

— Искам да ме държиш в течение — напомни Розен на Хьоберг.

— Непременно — обеща Хьоберг и стана от стола. — Работете усилено. Ще получите компенсация, когато случаят приключи.

Пет стола се плъзнаха по паркета и трима полицейски офицери и един прокурор напуснаха залата с решителни изражения. Санден изостана малко след другите и потупа окуражително Хьоберг по рамото.

— Признавам, че интуицията ти е страхотна, но хич не те бива на тенис — подхвърли той и също излезе.

Хьоберг отиде в кабинета си и затвори вратата след себе си. Преди още да седне, грабна телефона и започна да набира номера на снаха си. Ласе вдигна и след кратки любезности инспекторът помоли да говори с Мия. Ласе веднага даде телефона на жена си.

Хьоберг предполагаше, че шуреят му е добре информиран за разговора им по-рано през деня.

— Кажи ми — подхвана направо Мия. — Умирам от любопитство.

— Ще ти кажа нещо строго поверително — предупреди я Хьоберг. — Не бива да казваш и думичка на никого.

— Няма — обеща Мия.

— Оказа се, че разследвам убийство, тясно свързано с информацията ти от тази сутрин. А вероятно и с онова, за което говорихме миналия петък. Излиза, че имаме работа със сериен убиец. Сериен убиец със здрави корени в Катринехолм.

— Леле! — възкликна Мия.

— Има начин да ми помогнеш, ако не възразяваш. Напълно неофициално, ако ме разбираш.

— С удоволствие.

— Полицията обикновено не действа така. Ако имаш възможност бих искал да направиш някои проучвания за мен. Нали имаш контакти в Катринехолм?

— Какво се иска от мен?

— Знаеш ли „Горски хълм“?

— Естествено. По мое време беше забавачка.

— Точно така. През 1968/69 година възпитателка на децата е била Ингрид Олсон. В групата са били Карина Ахонен и Ханс Ванерберг — жертвата на убийството, по което работя. Засега не разполагам с имената на други деца от групата, но е въпрос на време. Ще се свържа с теб, когато знам повече подробности. Искам дискретно да разпиташ наоколо и да разбереш дали в тази група е ставало нещо особено. Дали някой се е откроявал по-специално и друго от този род. Ясен ли съм?

— Ще видя какво мога да направя.

— Но не казвай нищо на никого.

— Ще мълча като гроб.

— Добре. Ще се чуем.

Хьоберг затвори и веднага вдигна отново слушалката. Този път звънна на „Информация“, откъдето го свързаха с полицейския участък в Катринехолм. Дежурният офицер го насочи към инспектор Торстенсон, който обаче отсъствал през уикенда. Офицерът обеща да го открие незабавно и да му предаде да върне обаждането. Хьоберг затвори и повтори процедурата с участъка в Сигтуна. После отиде в коридора и си наля кафе. Върна се на мястото си точно когато Хамад му донесе обяда.

Бе изял наполовина сандвича с кюфтенца, когато телефонът звънна. Обаждаше се главен инспектор Холст от участъка в Сигтуна. Потресе се от разказа на Хьоберг и в отговор докладва за налични отпечатъци от местопрестъплението, които със сигурност принадлежат на убиеца. Добави, че и убийството на Карина Ахонен може да се окачестви като относително брутално и ако се съди по уликите, тя също е била измъчвана. Косата й била отрязана, имала сериозни изгаряния, причинени малко преди смъртта. Най-накрая гърлото й е било прерязано и имало много кръв. Хьоберг обеща да звънне отново, след като говори с човек от полицейския участък в Катринехолм. Почти му прилоша от описанията на колегата му. Вече не му се ядеше. Дълго мисли за току-що чутото.

По всичко личеше, че убиецът търси възмездие. Възникваше въпросът: Защо? Първото убийство — това на Ханс Ванерберг — приличаше по-скоро на убийство, извършено от страст, макар и внимателно планирано. После убиецът сякаш беше „загрял“. Лизе-Лот Нилсон, доколкото знаеше, е била удавена безмилостно, а Карина Ахонен е била измъчвана, преди да умре. Какво бяха направили тези хора, за да заслужат подобно наказание? Извършителят явно бе с отклонения и е бил подлаган на сериозно малтретиране през детството си. Ханс Ванерберг е бил разбойник, вече се знаеше. Но толкова ужасни ли са били момчешките му номера, та някой да го мрази почти четирийсет години и най-после да е превъртял и да го е убил? Мисълта го зашемети. Трудно е било да се живее с подобна омраза. Някъде беше чел, че травмата има свойството да се възвръща след десетина години. Дали същото важеше и за след четирийсет години? Възможно ли бе това да е в резултат на „кризата на средната възраст“?

Остро иззвъняване на телефона прекъсна разсъжденията му. Този път беше Торстенсон от участъка в Катринехолм. Хьоберг изложи случая, но Торстенсон очевидно се затрудняваше да повярва. Задаваше едни и същи въпроси и мина известно време, преди да се довери на стокхолмския си колега. Едва тогава описа подробностите около убийството на Лизе-Лот Нилсон. И тук разполагаха с ясни отпечатъци. Убиецът или беше неопитен, или не се страхуваше, а най-вероятно — и двете. Лизе-Лот Нилсон, както писаха вестниците, бе удавена в леген в дома си. Според Торстенсон нямало признаци за физическо насилие, но Хьоберг не се съмняваше, че психическото мъчение, предхождащо убийството, е било не по-малко болезнено. В доклада на съдебния лекар не ставало дума за многократни потапяния на главата във водата, но на базата на чутото досега за методите на убиеца Хьоберг допускаше удавянето да е увенчало продължително мъчение. Дали убиецът е бил подлаган на подобен тормоз през детството си?

Отиде при Санден, впрегнал на работа неколцина общински служители от Катринехолм, и сега те усърдно преглеждаха стари папки. На Санден не му оставаше друго, освен да чака.

После Хьоберг се отби при Уестман. Тя току-що се бе свързала със служител от Националния регистър на населението. При влизането на шефа включи високоговорителя на телефона. Жената от другия край обеща да помогне и да ги захранва с информация за лицата, открити в района на Стокхолм. Нямаше пряк достъп до районните регистри, но се ангажира и от там да събере информация.

Хьоберг продължи да обхожда нетърпеливо хората си. Потропа на вратата на Ериксон. Той седеше пред компютъра.

— Откри ли нещо, Ейнар?

— Малко. Чакам информация от полицейските участъци в страната, а междувременно ровя из интернет. Принтирам, попадна ли на нещо интересно, но не знам дали всичко е важно. Иди виж при принтера, ако си любопитен.

Хьоберг взе от машината десетина страници с вестникарски изрезки. Очите му се плъзнаха по описаните множество трагични човешки съдби: убийство от расови подбуди край щанд за наденици в Нака; шумен купон, завършил с бой и труп в Хелефтея; член на „Ангелите на ада“ пребит до смърт на събрание в Малмьо; ревнив мъж убил бившата си жена в Буртреск; тялото на берач на боровинки от Полша, изчезнал през юни 2004 години; неидентифициран труп на момче с множество прободни рани, изплувал в найлонов чувал в Едсвикен; деветнайсетгодишен младеж, наръган до смърт от скинари в мотриса на метрото…

Принтерът отново зажужа и Хьоберг взе новия лист. Ето я: новината отпреди седмица, която витаеше в ума му. Проститутка, майка на три деца, убита в апартамента си в Скархолмен. Когато проститутка срещне смъртта на млада възраст, вероятно не е толкова сензационно, но той реагира на възрастта й. Беше на четирийсет и четири и сега, когато прочете повторно статията, разбра с удивление, че и тя е била измъчвана, преди да бъде убита.

Тръгна да съобщи на Санден и Уестман за откритието си, но факсът се включи отново. Спря и изчака машината да свърши. Най-после държеше пълен списък на съучениците на Ханс Ванерберг от забавачката. Втурна се в кабинета на Санден. Той точно приключваше разговора си с общинската служителка в Катринехолм. Извикаха Уестман и започнаха внимателно да изучават списъка. Опасенията на Хьоберг се потвърждаваха. Освен Ханс Ванерберг фигурираха Карина Ахонен и Лизе-Лот Йохансон, за която Хьоберг предположи, че по-късно се е омъжила за някой си Нилсон. Имената на другите двайсетина деца в списъка не им говореха нищо.

— Очевидно е сериен убиец — въздъхна Санден.

Хьоберг постави разпечатките на Ериксон пред колегите си.

— Вижте. Ейнар доста се потруди — похвали го той.

— Чудесата никога не свършват — измърмори Санден, но Хьоберг се направи, че не го чува.

— Проститутка с три деца е била удушена в апартамента си в Скархолмен преди малко повече от седмица. Четирийсет и четири годишна и е измъчвана, преди да бъде убита.

— Да звъннем в Скархолмен веднага — предложи Санден.

— Аз ще се обадя. Ейнар да продължи да разпечатва. Вие двамата и Джамал се захванете със списъка. Връщам се ей сега.

Излезе от офиса уверен, че бързо ще свършат важната работа, която им предстои. Въпросът беше дали това е достатъчно. В продължение на по-малко от две седмици бяха убити трима, а може би и четирима на четирийсет и четири годишна възраст. Важно беше да се предотвратят следващи кръвопролития.

От полицията в Скархолмен му съобщиха името на убитата — Ан-Кристин Уидел — и както очакваше, потвърдиха, че е родена в Катринехолм и по баща се е казвала Андерсон. После му дадоха пълно описание на бруталното убийство. Остана с впечатлението, че беше още по-садистично от другите три. Жената била завързана към леглото, вероятно подложена на сексуална гавра — трудно беше да се определи, като се имаше предвид професията й — а после косата й и дори веждите бяха отрязани, беше горена с цигара, прободена с ножица във вагината и най-накрая — удушена. Хьоберг осъзнаваше, че е важно — изключително важно — да намерят и заловят маниакалния извършител.

Четири часа по-късно, с помощта на служителката от Националния регистър на населението, откриха всички деца от предучилищната група на Ингрид Олсон от 1968/69.

Четири от децата вече бяха мъртви, осем продължаваха да живеят в родния си град Катринехолм и в околностите му, шестима се бяха заселили в района на Стокхолм, двама — в Норкьопинг, а оставащите трима — съответно в Гьотеборг, Лунд и Осло.

Хьоберг уреди с другите участъци веднага да се заловят с тези около и в Стокхолм и Скархолмен. Полицията в Катринехолм щеше да има грижата за шестимата от града им и онези в Норкьопинг. За момента полицията в Сигтуна можеше да изчака. Осло, Лунд и Гьотеборг не влизаха в приоритета на разследването. Хьоберг имаше чувството, че ще открият търсения човек в Стокхолм. Първите две убийства бяха извършени там, а и Ингрид Олсон живееше в столицата. Това навяваше на мисълта, че и убиецът е в Стокхолм, но нямаше как да е сигурен. При съществуващите обстоятелства Осло, Лунд и Гьотеборг му се струваха прекалено далеч.

Смятаха убиеца за особено опасен, затова щяха да обхождат хората от списъка по двойки. Хьоберг взе колега от Скархолмен, когато посети дома в Тьоби. Санден и Ериксон се отправиха към Салтсьо-Бу, а на Хамад и Уестман се падна квартал Кунсхолмен.

Вече беше неделя и утре пак наставаше времето да се изправи пред действителността и самотата; истинската самота, която изпитваше в присъствието на други хора. Замисли се за Софи, млада жена, наскоро назначена в отдела за разпределяне на пощата. Огромното й свръхтегло като че ли нямаше значение в днешно време. През неговото детство животът на такова момиче щеше да е повече от ад. Томас инстинктивно я съжаляваше.

По време на първия й обяд тя се озова зад него на опашката за храна. След като той си плати пирога със зеле, отнесе таблата на обичайното си място — далечния край на масата, предназначена за шестнайсет души. За негова изненада тя го последва и с дружелюбна усмивка поиска разрешение да се настани при него. Той, естествено, не възрази, ала преди тя да остави таблата си, Брит-Мари — друга тяхна колежка — дойде, постави ръка на рамото й и я покани да се присъедини към тяхната компания. Бяха група от осем-десет души и независимо че Томас работеше с тях, обикновено обядваха заедно на маса далеч от него. Никога не го канеха. И този път Брит-Мари не го удостои дори с поглед, но не му беше трудно да се досети какво се върти в ума на Софи. Поласкана от вниманието и любопитна да опознае новите си колеги, тя благодари, взе си таблата и отиде на другата маса. Преди да тръгне обаче, се обърна към Томас и го попита не иска ли да дойде и той. Той почти стана от стола, ала промени решението си.

— Не, винаги седя тук — отвърна глупаво.

Софи само сви рамене и обърна гръб. От тогава не бяха разменили и дума, но не му убягваше, че тя оживено разговаря с други колеги; щом обаче той се появеше, разговорите преминаваха в шепот.

Вкъщи поне разполагаше с телевизор, книги и вестници за компания. Преди всичко щастливите гласове и смехът по телевизията му служеха за стимул да стане от леглото и го отвеждаха в приключения по света и във всекидневието на други хора. Обичаше семейните предавания с песните, игрите и насърчителните аплодисменти на публиката; харесваше забавните водещи, които непрестанно се шегуваха, и красивите изпълнителки в лъскави костюми. Помагаха му да забрави за самотата си. Гледаха го право в очите и говореха на него. Малцина в истинския живот го правеха, сякаш забелязваха какво ниско самочувствие има.

След малко щеше да започне повторение на „Среща на класа“. За пръв път от години известна личност щеше да се срещне със старите си съученици. След това щеше да се състезава със съучениците си срещу друга знаменитост и неговия стар клас. Томас намираше за възхитително да седят заедно щастливи и ентусиазирани и да си припомнят колко са се забавлявали в училище. Нима във всеки клас не е имало поне един като него? Вероятно не. Явно беше уникален в това отношение. Никога нямаше да участва в програма от рода на „Среща на класа“ и на никого нямаше да липсва. Никой дори нямаше да си спомни, че е бил в същия клас. А той помнеше всичките си съученици; дори онези от забавачката. Гледаше стари училищни снимки и без да се колебае, назоваваше името и презимето на всеки. Същевременно беше сигурен, че него никой няма да го разпознае. Странно всъщност, като се има предвид, че именно той се открояваше и всички го забелязваха; нали той вървеше най-недодялано, носеше най-смешните дрехи, изричаше най-големите глупости, играеше ужасно футбол и беше най-слабият сред момчетата?

Програмата още не беше започнала, затова изгледа триминутните новини. Изведнъж някой отново му се усмихна. Прекрасна усмивка на прекрасно лице, заобиколено от къдрава светлоруса коса.

— … Карина Густавсон — говореше репортерът. — Четирийсет и четири годишна стюардеса е намерена мъртва в дома си в Сигтуна в петък.

— Густавсон ли? — промърмори Томас. — Карина Ахонен…

— Убийството е предшествано от изтезания — продължи репортерът. — Извършителят е все още на свобода, но разследващият екип разполага с улики и се очаква да бъде задържан до дни. Мотивът е неизвестен, полицията обаче работи по версия за отмъщение.

Показаха снимки от местопрестъплението и интервю с говорител на районното полицейско управление.

Обзе го безпокойство и изведнъж се почувства напълно безпомощен и почти парализиран. Сякаш земята под краката му се разтваряше. Налагаше се да предприеме нещо, а не да седи и да чака. Погледна ръцете си и установи колко силно треперят. Чувстваше пулса си учестен и за пръв път от много време изпита страх. Когато си на дъното на обществото, няма от какво да се страхуваш. Животът ти не може да стане по-окаян. Но сега изпитваше страх и необходимост да действа. Именно тогава реши, че е настъпил часът да издири още един човек от сенките на миналото си.

На вратата се звънна. Сепнат, той скочи все едно го изстреляха от оръдие. Преди да се замисли, започна да отваря, но веднага съжали. Кой ще го търси по това време в неделя вечер? По всяка вероятност човек, с когото не желае да разговаря. Ала вече беше прекалено късно. Отвън стояха мъж и жена в цивилни дрехи и размахваха полицейски значки. Как можа да направи такава глупост?

— Помощник-детектив Петра Уестман, отдел „Тежки престъпления“, полицейски участък в Хамарби — обяви жената авторитетно.

— Помощник-детектив Джамал Хамад — представи се мъжът.

Томас мълчеше. Стоеше и ги гледаше шокиран, неспособен да издаде звук.

— Търсим Томас Карлсон — обясни жената. — Вие ли сте?

Томас продължаваше да ги зяпа безмълвен.

— Да — измънка той най-накрая.

Гласът му прозвуча като изсъскване; цял уикенд не беше говорил. Наложи се да прочисти гърлото си. Лицето му почервеня като цвекло.

— Да — повтори той този път по-овладяно. — Аз съм.

Идеше му да потъне в земята, но стоеше там с треперещи ръце и неспокоен поглед.

— Разрешавате ли да влезем за малко? — попита полицаят със сериозно изражение.

Томас не отговори, но отстъпи, сякаш изпълняваше заповед. Всички думи приемаше като заповед. Двамата полицаи влязоха в малкото антре и се огледаха подозрително. Жената затвори вратата.

— Първо искаме да знаем какво сте правили на следните дати…

Изреди няколко дати и часове, но Томас не успя да се съсредоточи. Въпреки това й отговори рефлекторно, с което изненада сам себе си.

— Бил съм вкъщи — отвърна той, загледан в кафявата изтривалка. — Или вкъщи, или на работа.

— Странно, че сте в състояние да отговорите веднага — отбеляза жената. — Не ви ли е нужно да погледнете календар или бележник, преди да кажете каквото и да било? Извинете, но не звучи правдоподобно, когато отговаряте така бързо.

— Нямам календар — призна Томас засрамен. — В делниците между шест и шестнайсет или съм на работа, или отивам, или се връщам от там. През останалото време си седя вкъщи. През уикендите винаги съм вкъщи.

— Има ли кой да го потвърди? — обади се мъжът.

— В службата сигурно някой знае кога съм там…

— А тук?

— По-трудно е да се докаже, че съм вкъщи, когато съм тук.

— С никого ли не се виждате?

— Не — призна Томас. — Седя предимно сам.

— Предимно?

— Винаги. Винаги съм сам — поправи се Томас с висок, ясен глас, без да знае защо.

Двамата полицаи си размениха погледи и жената бързо записа нещо в бележника.

— Защо ме разпитвате? — поиска да узнае Томас.

— Разрешавате ли да влезем по-навътре? — попита полицаят, без да му отговори.

Томас кимна и тръгна пръв към кухнята. Полицайката остана в антрето и продължи да си води записки. Седнаха до кухненската маса. Томас погледна безпомощно ръцете си, които трепереха в скута му.

— Нямате ли семейство? — попита полицаят.

— Не — отвърна Томас.

— Разкажете ми за себе си.

На Томас полицаят му се стори дружелюбен, но очите му бдително оглеждаха безличната кухня. Откъм антрето не се чуваше никакъв шум. Толкова ли много имаше да се пише за него?

— Моля — настоя полицаят.

Томас не смееше да го погледне в очите; отново прочисти гърло и със заекване разказа малкото, което имаше да споделя за празния си живот.

— А нещо за забавачката? — Насърчи го полицаят.

Вътрешно Томас изстина напълно.

— Забавачката ли? — повтори той като ехо.

— Да. Как се чувствахте там?

— Не знам… Беше много отдавна…

— Бяхте ли щастлив? С кого играехте? Поддържате ли връзка с някого от онова време?

— Не, не поддържам връзка.

Томас кършеше ръце, вече съвсем потни. Какво да каже? Неприятно му беше да лъже полицая, но не можеше да облече истината в думи; истината бе като сиво одеяло върху цялото му съществувание.

— Настоявам да отговорите на въпроса ми — заяви полицаят с нетърпящ възражение тон.

— Детството… беше хубав период. Забавно беше да се ходи там. Рисувахме, играехме… Аз играех с… Не, не помня…

— Защо не ме гледате в очите? — попита полицаят вече не така дружелюбно. — Нали не ме лъжете?

— Да лъжа? Не… Играех с едно момиче… Катарина — излъга Томас.

Никога не бяха играли, не бяха и говорили, доколкото си спомняше, но какво можеше да каже?

— Ще взема отпечатъците ви — заяви полицаят и постави нещо като тампон пред него. — От всички пръсти.

Посочи лист с разграфени квадрати. Томас сложи едната си ръка върху масата и полицаят я хвана. Беше толкова лепкава, че веднага я пусна, а Томас усети как отново се изчервява. Пулсът му беше учестен, копнееше да го оставят на мира. Дисциплинирано притискаше пръст към тампона, а после докосваше грубата хартиена повърхност.

— Извършени са няколко брутални убийства — полицаят го наблюдаваше изпитателно, докато Томас съвестно полагаше отпечатъците си.

Имаше чувството, че ще се разплаче. Болезнена тежка буца се оформяше в гърлото му. Не каза нищо, но се постара да гледа застрашителния мъж в очите.

— През последните две седмици са били убити четирима ваши съученици от забавачката — продължи полицаят. — Имаме основание да смятаме, че и вие сте в опасност. За целта ви молим да сте нащрек и да не пускате непознати хора в апартамента си. Засега приключихме, но отново ще ви потърсим.

Стана и леко потупа Томас по гърба. Невъзможно беше да се определи дали е приятелски или заплашителен жест, но Томас продължи да усеща докосването по рамото, все едно е изгорен. Остана седнал, докато не чу как вратата се затвори след двамата полицейски служители. После се изправи на нестабилните си крака и със залитане стигна до спалнята, където легна на леглото. Дълго остана там и плака. Когато напрежението се поразсея, заспа, без да се съблича, свит на кравай.