Джинджифиловата къща

Сряда сутринта

След няколко часа неспокоен сън Кони Хьоберг прелистваше сутрешния вестник, но не осмисляше прочетеното. Преценяваше какво да каже на овдовялата съвсем наскоро жена. Заседналата в гърлото му буца не му даваше мира. Мислеше си, че ако Оса почине, той никога повече няма да е щастлив. Ще се наложи да живее заради децата, но животът ще бъде пуст и безсмислен. В очите му напираха сълзи, питаше се ще успее ли да отрони и думичка, когато застане пред госпожа Ванерберг. Престани, заповяда си той, престани и се съсредоточи какво ще кажеш.

Неочаквано Оса застана на прага. Беше се промъкнала тихо, за да не събуди близнаците. Стоеше и го наблюдаваше. Тя самата плачеше на филмите, които разплакваха и него; достатъчно бе само да чуе докъде е стигнал в тъжна и мъчителна книга, и в очите й се появяваха сълзи. Знаеше какво изпитва и мисли в момента. Приближи го и го прегърна, докато сълзите се стичаха по лицето му и капеха върху ръкава на халата й.

Той дояде сандвича си със сирене, изми си зъбите, облече се и отиде при колата. Вече наближаваше шест и половина, но отвън все още беше тъмно.

Самотен бегач прекоси детската площадка на „Ниториет“ и се насочи към улица „София“. След като се измъкна от тясното място за паркиране, Хьоберг звънна на Санден, за да се увери, че през нощта не се е случило нищо непредвидено.

— Отивам да съобщя на вдовицата — обясни някак извинително той. — Просто исках да съм сигурен, че наистина е Ванерберг.

— Той е — изсумтя Санден.

— Съпругата му го е обявила за изчезнал вчера следобед, но очевидно е изчезнал още в понеделник вечерта.

— Звучи правдоподобно, защото отпечатъците от стъпки около къщата бяха във влажна почва, а в понеделник валя. Вчера времето беше ясно.

— Хубаво е, че имаме поне нещо, за което да се захванем.

— Патолозите ще ни разрешат да видим тялото след четири часа, а за срещата ни в единайсет лаборантите ще са готови с анализ на съдържанието на джобовете му. Ще присъства и Хансен.

— Добре. Ще се видим тогава. Извинявай, че те събудих. Стискай ми палци.

— Стискам.

Двайсет минути по-късно, все още по тъмно, той се озова в квартал Еншеде, където живееше семейство Ванерберг. Паркира на мястото за гости и приближи къщата. В кухнята светеше и с голямо облекчение видя, че освен децата вътре има и неколцина възрастни. Хьоберг пое дълбоко въздух и се постара да си придаде хем дружелюбно, хем сериозно изражение. Тропна два пъти с чукалото по месинговата пластина. Вратата отвори възрастен мъж.

— Казвам се Кони Хьоберг. Главен инспектор съм в полицията в Хамарби и бих искал да разговарям с госпожа Пия Ванерберг.

— Аз съм баща й. Влезте — покани го мъжът и отстъпи назад.

В антрето Хьоберг си събу обувките. Възрастна жена му кимна за поздрав от кухнята, където очевидно хранеше трите деца, и той забеляза тревогата в очите й. Последва мъжа до всекидневната. В единия край на голям диван, потреперваща сякаш е болна, седеше Пия Ванерберг. Посрещна го видимо ужасена. Той внимателно се настани във фотьойл близо до нея. Бащата седна до дъщеря си и обгърна раменете й с ръка. Никой не продумваше. Най-после Хьоберг подхвана:

— Дълбоко съжалявам, но трябва да ви съобщя, че открихме съпруга ви. За жалост той е мъртъв.

От силното стискане ръцете му побеляха.

Изражението на жената не се промени, ала по лицето на баща й се плъзна сълза.

— Знаех си — обяви тя с изненадващо ясен глас. — От самото начало знаех. Никога не би изчезнал по този начин.

— Също със съжаление трябва да ви кажа, че е бил убит. Това сочат уликите.

Откликът й го изненада, но по-късно щеше да си даде сметка, че така реагира човек, когато обича истински.

— Дали е страдал?

— Не мога да кажа — отвърна предпазливо той. — Не съм лекар, но като съдя по видяното, очевидно е станало много бързо и той изглеждаше спокоен.

— Как е починал? — продължи Пия Ванерберг делово.

— Все още чакаме доклада на медицинския отдел. Трудно ми е да определя.

— Добре, а къде е починал? — продължи тя упорито.

— В къща недалеч от тук. Знаете ли защо е бил там?

— Отиде на оглед на имот за продан. Бил наблизо. Не знам къде точно. Отиде пеша.

Хьоберг изпита известно неудобство, задето се възползва от шоковото състояние на жената, за да я разпитва, но беше важно бързо да се изяснят някои обстоятелства и разследването да продължи.

— В колко излезе от вкъщи?

— В шест без петнайсет и смяташе да се върне до час. Щяхме да вечеряме заедно…

За пръв път очите й се откъснаха от него и тя погледна ръцете в скута си, видимо потреперващи.

— Сега ще ви оставя на спокойствие. Ще ви задам само още няколко въпроса — увери я Хьоберг с извинителни нотки. — Кога съобщихте в полицията?

— Звъннах към десет същата вечер, но нямаха информация за инцидент и ме посъветваха да изчакам до следващия ден. Отидох в участъка вчера следобед, когато родителите ми пристигнаха тук.

— Съпругът ви чувствал ли се е някога заплашван? Имаше ли врагове?

— Не, нищо подобно. Той е уважаван човек, всичко го харесват… Харесваха…

— И последно: има ли някой, с когото да говоря в службата му? Някой, който да знае с кого е имал среща.

— Ръководи… ръководеше компанията с партньора си Йорма Молин.

Взе бележника от Хьоберг и бързо написа името и телефона на съдружника.

— Бихме искали формално да ни помогнете за идентифицирането на самоличността възможно най-скоро. Това означава член на семейството да дойде и да види покойника. Някой от вас ще го направи ли? Желателно е да стане днес или утре.

Пия Ванерберг кимна, скри лицето си в дланите и потъна в прегръдката на баща си. Хьоберг се надигна от стола, още веднъж изказа съболезнованията си и се осведоми дали може да се върне след няколко дни с нови въпроси. Бащата кимна в знак на съгласие — лицето му вече бе обляно в сълзи.

Развиделяваше се, когато Хьоберг седна отново в колата си. Пусна радио „Стокхолм“, за да се разсее.

Паркира в подземния гараж на полицейския участък и взе асансьора до нивото на фоайето.

— Добро утро, главен инспектор — поздрави Логен, преди вратата на асансьора да се затвори зад него.

Ведрото й изражение помагаше на всички да забравят тревогите си за известно време.

— Някакви съобщения за мен днес?

— Да. Няколко репортери ви търсеха за коментар относно снощното убийство. Не знаех какво да им отговоря.

— Да звъннат отново след четири часа.

Изкачи се по стълбите и на път за кабинета си наля кафе. Седна зад бюрото и звънна на партньора на Ванерберг.

— Недвижими имоти ВМ. Молин на телефона.

Гласът — шлифован и дружелюбен — прозвуча подканващо. Хьоберг се представи.

— Обаждам се във връзка с партньора ви Ханс Ванерберг.

— Знаете ли къде е?

— За жалост имам лоша новина. И тъжна. Мъртъв е.

— Но как така…

Гласът му изневери и настъпи тишина.

— Много съжалявам, но се налага да ви видя. Може ли да мина през офиса ви сега?

— Да. Улица „Флеминг“ 68.

— Тръгвам веднага — предупреди Хьоберг и затвори.

Мъжът прозвуча искрено разстроен и по време на краткия разговор тонът му стана от спокоен тревожен. Докато прекъсваше връзката, на Хьоберг му се стори, че чува изхлипване. Още един близък, на когото се наложи да съобщя новината, помисли си той разстроен.

Беше станало девет часът и Хьоберг предпочете да вземе метрото до фирмата за недвижими имоти, за да избегне досадните задръствания в центъра на града по това време. Облече си сакото и допи кафето на крак.

— Отивам в офиса на жертвата да се видя с партньора му — съобщи той на Лотен, докато минаваше край рецепцията. — Кажи на Санден, когато дойде.

Махна й за довиждане и излезе на улицата.

В метрото разполагаше с време да формулира ситуацията за себе си — или по-скоро малкото, което знаеше: Ванерберг е напуснал дома си в шест без петнайсет в понеделник вечерта, за да се срещне с продавач на улица „Акербарсвеаган“ 31 в квартал Еншеде. Обектът отстои на петнайсетина минути пеша от къщата му. Във въпросния имот живее жена на име Ингрид Олсон, по същото време от три седмици била в болница. Имали ли са уговорена среща или някой, който е знаел, че къщата е празна, го е примамил? Влязъл е вътре и е бил пребит до смърт със стол в кухнята, без там да бяха останали видими следи от схватка. Някой отворил ли му е вратата и ако „да“, то кой? Или вратата е била отключена? Или някой го е проследил вътре? Отвън имаше отпечатъци от стъпки на двама мъже. Едните вероятно бяха на Ванерберг. Той не се прибрал, съпругата му се разтревожила и звъннала в полицията, но подала писмено искане едва във вторник следобед. Приблизително по същото време Ингрид Олсон се върнала у дома, намерила трупа, отишла отново в болницата и помолила сестра Маргит Олофсон да я придружи, която пък от своя страна звъннала на полицията още от къщата.

Извади бележника от джоба, записа си въпросите и добави още един: има ли връзка между Ханс Ванерберг и Ингрид Олсон?

Офисът на фирмата за недвижимо имущество се намираше на приземния етаж в сграда от 20-те години. На витрината имаше снимки и описания на апартаменти и къщи, разположени предимно в квартал Кунгсхолмен и южните предградия — района, където Ванерберг живееше. Предлагаха се и няколко летни бунгала в южната част на града. На вратата висеше ръчно написана бележка „Затворено“, но независимо от това Хьоберг почука. Молин отвори веднага и той влезе в малък, но добре организиран офис с две бюра и кухненски бокс. Протегна ръка на четирийсетгодишен мъж със сипаничава кожа и късо подстригана кестенява коса, който отвърна вяло на ръкостискането му.

— Моля, седнете — покани той Хьоберг и му показа един от столовете за посетители.

Седна зад бюрото си и събра пръстите на ръцете си.

— Кажете ми какво е станало — обърна се с тъжен поглед към главния инспектор.

Хьоберг разказа бързо каквото знаеше. Молин го изслуша, без да коментира; погледът му се местеше от инспектора към прозореца и плота на бюрото.

— Знаете ли нещо за среща на „Акербарсвеаган“ 31? — попита Хьоберг.

— Каза, че в понеделник вечерта ще се срещне с клиент, но първо ще се прибере вкъщи. Това е всичко, което знам.

— Имаше ли календар, в който да си отбелязва насрочените срещи? — поинтересува се Хьоберг.

— Разбира се — отвърна Молин и се изправи.

Хьоберг го последва до бюрото на Ванерберг, като се стараеше да не гледа очите на децата от поставената в рамка снимка до големия настолен календар.

— Значи говорим за онзи ден…

Молин проследи записаните за понеделник срещи и ангажименти с показалец и се спря на последния ред.

— „Акербарсвеаган“ 31 — прочете той. — Само това пише.

— Двамата бяхте ли близки?

— Да. Познаваме се от колежа. Бяхме състуденти и се виждахме дори след като завършихме. После основахме фирмата и сме тук, рамо до рамо, от петнайсет години. Вече не излизаме толкова често, защото по цял ден сме заедно, а и имаме семейства, но от време на време пием по бира и си говорим.

— Знаете ли дали е имал врагове?

— Трудно ми е да си представя подобно нещо. Беше изключително мил с всички. Дамите особено си падаха по него.

— Кои дами?

— Всички. Клиентки, жени, които срещахме в баровете, сервитьорките. И моята съпруга — добави той и се усмихна за пръв път.

— Дали е имал връзка с някоя, как мислите? — поинтересува се Хьоберг.

— Изключено. Имаше си Пия. Не му трябваше друга. Беше изцяло отдаден на семейството си — обясни Молин и депресиран погледна снимката.

— Някой от миналото му, който да го е преследвал? — предложи Хьоберг.

Молин се замисли за известно време и поклати глава.

— Познаваме се от двайсетгодишни и никога не се е забърквал в каши. Има… доста ужасна майка. Понякога създаваше проблеми, но той се оправяше с нея.

— Какви проблеми?

— Понякога се появяваше тук, в офиса, пияна. Кълнеше и викаше, той обаче винаги успяваше да я успокои. Тя определено има проблеми с алкохола, така да се каже. Както и финансови проблеми, емоционални проблеми и всички други проблеми на света. Той й помагаше, доколкото може, с пари и какво ли още не. Очевидно детството му не е било от най-щастливите.

— Какво мислите, че е било?

— Нямаше баща в картинката. Ханс и без това не знаеше кой е баща му. Майка му пиела доста и мъкнела много мъже вкъщи. Някои се задържали известно време и се правели на пастроци, но Ханс не ги харесвал, а и те него вероятно… Или поне не ги е било грижа за него. И те са пиели, предполагам. Често се местели. Ханс бил доста буен като дете. Бягал от училище, биел се и веднъж дори счупил ръката на съученик. Най-накрая решил да остане в Норкьопинг и да завърши гимназия, а майка му се преместила в Малмьо. Наложило се сам да се грижи за себе си и той се справил. От тогава животът му поел в друга посока.

— Бих искал да огледам бюрото му — съобщи Хьоберг. — Междувременно ще помислите ли дали не знаете нещо, което би хвърлило светлина върху разследването?

— Разбира се — съгласи се Молин.

Върна се при бюрото си, седна и се умълча.

Хьоберг прегледа методично съдържанието на чекмеджетата на Ванерберг. Откри само запаси от канцеларски материали. Прелисти няколко папки с имоти за продан, но не намери нищо интересно нито за провеждащото се разследване, нито от личен характер. Накрая най-внимателно прелисти целия календар с ангажименти, като се мъчеше да разчита нахвърляните от мъртвия мъж бележки. Ориентира се, че там бяха отразени само служебните срещи и уговорки за работните часове. На места пишеше „Оглед“ и следваше адрес; понякога имаше само адрес и име. На няколко пъти попадна на отбелязани часове при зъболекар, за подстригване и веднъж за преглед на колата. Най-накрая погледът му попадна на оглед отпреди три месеца. Пишеше: „оглед, «Акербарсвеаган» 13“.

— Какво е това? — обърна се Хьоберг към Молин. — Оглед на 15 август на „Акербарсвеаган“ 13?

Молин го погледна озадачено, завъртя стола и взе папка от полица зад гърба си.

— Да видим тук — промърмори той, докато прелистваше съдържанието. — Ето.

Пристъпи към Хьоберг и остави отворената папка пред него.

— Този имот продадох аз — каза той колебливо. — Защо ли огледът е в календара на Ханс?

Погледът му се премести от продадения имот върху календара.

— Знам — възкликна той с облекчение и посочи по-долния ред. — По-късно същия следобед Ханс щеше да ходи на оглед на лятно бунгало в Нинахам с инспектор и евентуален купувач. Направи си сметка, че ако поеме и този оглед, времето няма да му стигне. Обикновено той ходи на огледите в този район, защото живее наблизо, но тогава аз поех адреса.

— Не е ли странно… — започна Хьоберг, но Молин го прекъсна.

— Точно така стана. Аз продадох къщата на „Акербарсвеаган“ 13, а семейството щеше да се нанесе преди няколко седмици. Сделката е приключена, но миналата седмица купувачът се обади със забележката, че продавачът е взел неща, видени при огледа: микровълнова печка, аплици по стените. Имало изтръгнати контакти, а голяма урна — при показването на обекта била в градината — липсвала. Сега имало само бетонен постамент, който загрозявал гледката. Ханс обеща при възможност да хвърли поглед. Именно там е искал да отиде в понеделник вечерта, но явно е объркал номера. Не е знаел… Клиентът беше мой. Ханс никога не беше виждал имота.

Молин млъкна и доби угрижен вид. После продължи да разсъждава на глас:

— Какво всъщност е станало? Проследил ли го е някой, или вътре е имало човек, взел Ханс за крадец или обирджия? Що за тип постъпва така?

Хьоберг го потупа по рамото, за да го утеши.

— Именно това се опитвам да разбера. Тръгвам си, но пак ще ви потърся, ако възникнат още въпроси.

В десет и половина излезе на улица „Флеминг“ и забърза към входа на метрото, за да не закъснее за уговореното съвещание. Отделни снежинки прехвърчаха на фона на сивото ноемврийско небе. Наум формулира още два въпроса и ги прибави към списъка си: кой е бащата на Ханс Ванерберг и кой е влизал в къщата на Ингрид Олсон по време на болничния й престой?

В единайсет часа и осем минути всички се бяха събрали в овалния син офис без прозорци, където обикновено се провеждаха разширените съвещания. Освен Хьоберг на срещата присъстваха главен инспектор Йенс Санден, полицейските помощник-детективи Джамал Хамад, Петра Уестман и Ейнар Ериксон, лаборантката Габриела Хансен и представител на прокуратурата — Хадар Розен. Пред всички имаше чаша кафе. Само Уестман предпочиташе чай. Хьоберг винаги се дразнеше, когато сравнително малка група не се събираше навреме. Този път прокурор Розен пристигна последен, но понеже и той трябваше да е в течение на разследването, се наложи Хьоберг да потисне недоволството си.

Откри съвещанието делово: накратко разказа какво се е случило, как е уведомил семейството на жертвата и е разговарял с бизнес партньора. От време на време Розен задаваше въпроси или искаше допълнителни пояснения, но като цяло изглеждаше доволен от хода на разследването. Хансен описа получените от лабораторията резултати и потвърди, че убийството е извършено в кухнята; по един от столовете имало кръв, затова можело да се предположи, че това е оръжието на престъплението. Работа на съдебния лекар обаче бе да установи причината за смъртта, кога е настъпила и от какво. Понеже му предадоха тялото в ранните часове на деня, той щеше да представи доклада си следобед.

Хансен ги информира и за наличието на множество пръстови отпечатъци, все още неидентифицирани, както и отпечатъци от стъпки, взети и от къщата, и вън от нея, в градината. Техниците още не били готови с окончателните резултати. Хьоберг забеляза, както неведнъж досега, колко компетентен помощник е Габриела Хансен: точна, експедитивна и изцяло в течение на нещата. Напомни й да провери и ключалките, но тя отговори, че вече е сторено — нямало следи за насилствено влизане. Бяха стари и за никого не е представлявало трудност да прокара метална пластина между вратата и касата или да бръкне със стоманена жица в ключалката.

— Според съпругата на жертвата — продължи Хьоберг, — той е имал среща с продавач. Партньорът му Йорма Молен стигна до заключението, че Ванерберг е трябвало да се срещне с купувач на „Акербарсвеаган“ номер 13, а не 31, където е станало убийството. Той просто е записал грешно адреса в календара си. Звучи правдоподобно, защото Ингрид Олсон не се вписва добре в картината. Петра, опитай да говориш с Пия Ванерберг, но не по-рано от утре, за да изясниш въпроса. Освен това се постарай да откриеш възможно повече подробности за Ванерберг и разбери дали е имал календар със срещи и уговорки вкъщи. Използвай случая да говориш с тъста и тъщата и виж дали имат да добавят нещо. Днес се свържи с купувача от номер 13 и разбери кога може да се срещнем. Искам да отидеш и на улица „Флеминг“, за да прегледаш компютъра на Ванерберг. Прегледай документите и особено личния архив, ако има такъв. Провери всички получени и изпратени писма и имейли. Санден ще посети дамите Олофсон и Олсон и ще ги разпита детайлно. Питай Ингрид Олсон дали е имала намерение да продава къщата и да си е назначила среща с брокер. Провери дали преди това е имала нежелани „посетители“. Ако Ванерберг се е озовал там по погрешка, може да е бил нападнат от човек, когото е изненадал, защото не е било редно да е там. На пръв поглед Маргит Олофсон изглежда изцяло извън картината. Насаме я разпитай какво знае за Ингрид Олсон: каква е като човек и как е реагирала на случилото се. Може насаме да сподели нещо, което да ни помогне. Не забравяй да вземеш и пръстовите им отпечатъци, макар вероятно да са навсякъде из къщата. Джамал, ти ще огледаш къщата, след като другите приключат. Провери за ценности или каквото и да било, което би подпомогнало разследването. Ейнар ще провери всички възможни регистри за Ванерберг. Опитай да откриеш кой е баща му. Провери и данните за майката. Може да е нарушавала закона. Провери и Йорма Молин, за да сме напълно сигурни. Аз ще пробвам да вляза във връзка с майката на Ванерберг да видя какво ще ни каже тя. Някой да има да добави нещо?

— Нося съдържанието на джобовете на жертвата — откликна веднага Хансен и размаха прозрачна торбичка, която държеше с два пръста.

— Браво. Почти бях забравил — призна Хьоберг. — Да видим какво имаш.

Тя бързо отвори торбичката и изпразни съдържанието й върху масата.

— Биберон, няколко монети — по-точно четири крони и петдесет йоре — безопасна игла, връзка ключове, кутия емфие и портфейл. В него имаше 758 крони, карта за супермаркета, еврокарта, шофьорска книжка, членска карта за спортен салон, кредитна карта „Нордеа“ и карта за членство във видеоклуб.

— Много вълнуващо — отбеляза Уестман.

— Един добре уредил се човек — подметна Санден.

— Никакви изненади. Благодаря, Габриела — обади се Хьоберг. — Това е всичко за днес.

Седем стола се плъзнаха шумно по паркета и всички напуснаха помещението. Санден предложи да хапнат по сандвич в „Кафенето на Лиза“ и Хьоберг се съгласи охотно. Наближаваше един часът, но омаломощен от напрежението при ръководенето на съвещанието, бе забравил за основни нужди като хранене и посещение на тоалетната. След като се погрижи за една от непосредствените си потребности, си грабна сакото и се спусна по стълбището до фоайето, където Санден вече го чакаше.

— Някакви съобщения, Лотен? — попита той пътьом.

— Много.

— След като се наобядвам — отсече Хьоберг, преди голямата стъклена врата да се затвори след него.