Джинджифиловата къща

Сряда следобед

„Кафенето на Лиза“ се намираше на улица „Скане“ малко далеч от службата, но си го бяха избрали, за да ходят до там пеша. Не само Хьоберг и екипът му, а и мнозина от офицерите в полицейския участък в Хамарби го посещаваха редовно. Менюто небе кой знае колко богато, ала хлябът се печеше на място, цареше приятелска атмосфера и ги обслужваше лично собственичката. Лиза притежаваше дарбата да бъбри и да се обръща към редовните си клиенти по име. По стените беше окачила снимките им. Там присъстваха Хьоберг, Санден и присъединилият се към тях Джамал Хамад.

Докато похапваха на място направени сандвичи с кюфтета и салата от цвекло, която надминаваше всичко, което можеш да намериш дори в деликатесен магазин, те обсъждаха шеговито убийството, без обаче да стигнат до ползотворен извод. За Хьоберг това представляваше истинска терапия след напрегнатата сутрин.

— Според мен е бил злодей — отсече Хамад.

— Не, просто един добре уредил се човек — възрази Санден.

— Трябва да си направил нещо лошо, за да те убият така — настояваше Хамад.

— Местната полиция, пристигнала първа на местопрестъплението, смята, че има нещо подозрително — напомни Хьоберг. — Да те убият така в кухнята на Ингрид Олсон…

— Точно това казвам: явно е бил злодей.

— Според мен Ингрид Олсон е подозрителната, щом намерихме труп в кухнята й — обади се Санден.

— Или и двамата са подозрителни — предположи Хьоберг.

— Мен ако питате, и двамата са били от „добрите“ — продължи Санден, — но са извадили лош късмет. Попаднали са на луд, меко казано, а всъщност са нямали нищо общо с него.

— Тогава лошият късмет е за съпругата и децата — уточни Хамад. — Старата дама не изглеждаше обезпокоена, а Ванерберг е мъртъв. Сега семейството трябва да живее с мъката, а жената и децата не са лоши.

— Не говори така. Понякога децата са особено жестоки. Само Исус ги смята за невинни ангелчета. Моето мнение е, че децата са зли, докато родителите не изтръгнат лошотията от тях. Това се постига с възпитание — отсече Санден убедено.

— Е, самият Ванерберг не е бил най-доброто Божие дете според думите на партньора му — обади се отново Хьоберг. — Но от чутото досега явно е бил най-добрият Божи възрастен.

Разговорът постепенно замря. Хьоберг се върна в кабинета си в участъка. Звъннаха му няколко репортери, но той ги информира лаконично. Предпочиташе да изчака разговора със съдебния лекар, да идентифицират тялото и лаборантите да се сдобият с повече конкретни данни. Звънна в офиса на Ейнар Ериксон. Вярно, кабинетът му се намираше само през три врати, но не му се ставаше.

— Откри ли вече нещо за майката на Ванерберг? — попита той без никаква надежда за положителен отговор.

— Не. Обядвах и сега сядам пред компютъра — отговори Ериксон, както се очакваше.

— Така си и мислех. Ще се чуем по-късно.

Едва поставил слушалката обратно, и телефонът звънна.

— Кони, имаш посетителка — осведоми го Лотен през смях. — Впечатляваща е. Почти ревнувам.

Хьоберг застъпваше мнението, че в сериозна работа като неговата понякога се нуждае от весели колеги, и никога не се отегчаваше от шегите на Лотен. Изпълняваше си задълженията безупречно и беше изрядно организирана.

— Коя е?

— Не знам. Вероятно любовницата ти. Казва се Гюн и според мен е леко пияна. Вече тръгна към теб.

Остави слушалката и се накани да посрещне неочакваната си гостенка, ала вратата се отвори без предупреждение. С известно залитане влезе към шейсетгодишна жена. Дългата й изрусена коса и почти театралният й грим се допълваха от крупни бижута, имитация на злато, по ушите и около врата. Картината се допълваше от ботуши с висок ток в змийска шарка бяло и черно и дълго палто, имитация на бяла кожа, под което се показваше бонбоненорозова рокля с дълбока цепка на бедрото. Надяваше се да е успял да скрие смайването си, когато й подаде ръка.

— Кони Хьоберг — представи се той спокойно. — С какво мога да ви помогна?

— Аз съм Гюн Ванерберг и искам да погледна сина си — отвърна жената със съвършено нормален тон.

Не знаеше какво точно беше очаквал; вероятно пресипнал или писклив глас. Издърпа един от столовете за посетители и й помогна да седне.

— Изключително много съжалявам за случилото се и ви поднасям съболезнованията си — обяви Хьоберг сериозно. — Давам си сметка колко е болезнено за вас, госпожо Ванерберг, а на нас все още не ни е ясно напълно какво се е случило.

— Разбирам — промълви жената тихо, а очите й вече се бяха напълнили със сълзи.

Изведнъж всичко комично във външния й вид изчезна и в очите на Хьоберг тя се превърна в малък, самотен и отчаян човек в един отвратителен свят. Запита се дали има близък, който я вижда такава и би се нагърбил със задачата да й помогне и да я утеши.

— Ще звънна на съдебния лекар да проверя дали може да отидем. Междувременно искате ли чаша кафе, госпожо Ванерберг?

Самият той изпитваше потребност от кафе. Тя кимна и се вторачи с пуст поглед пред себе си. Хьоберг излезе в коридора и отиде при кафе машината. Няколко глави се обърнаха любопитно към него, но той ги погледна с укор, взе две чаши кафе и се върна в офиса си. Затвори след себе си вратата с крак.

— Много благодаря — промълви тя тихо и се взря в чашата, преди да отпие.

— Казаха, че ще са готови най-рано в четири, но въпреки това ще се обадя.

— Така ли?

— Може ли да ви задам няколко въпроса за сина ви, госпожо Ванерберг, докато седим тук? — попита той предпазливо.

— Нямам нищо против.

— Кога го видяхте за последен път?

— Миналия уикенд. Дойде да ме види с най-малката си дъщеря — Моа — в Малмьо, където живея.

— С какво се занимавате? — попита Хьоберг от чисто любопитство.

— Работя в клуб — отвърна тя делово. — Затова съм с тези дрехи. Това е работното ми облекло. Нямах време да се преоблека, преди да тръгна насам. Майката на Пия ми се обади по мобилния и взех сутрешния влак. Не бях съвсем трезва и не съобразих да взема обичайните си дрехи.

Хьоберг се зачуди какви ли клубове имат в Малмьо, но не попита.

— Какви взаимоотношения поддържахте със сина си, госпожо Ванерберг?

— Много добри. Ханс винаги беше много внимателен към мен и ми помагаше при нужда. Не съм точно образец за подражание…

Хьоберг си помисли гузно, че наистина е така.

— Звънна ми няколко пъти тази седмица просто да попита как съм. Всички бяха много мили.

— Кои всички, госпожо Ванерберг?

— Моля те, наричай ме Гюн, иначе се смущавам.

— Добре. Та кого имате предвид под „всички“?

— Ами децата, разбира се, и Пия, и родителите й. Роднините на Пия са добри хора. Често си говорят с мен.

— Какъв беше Ханс като човек?

— Добър. Да, беше добър. И способен. Справи се с гимназията, постъпи в колеж. Основа своя компания, натрупа пари. Помагаше ми да си плащам сметките, ако закъсам. Очарователен. Можеше да омае всекиго. Любимец на момичетата…

— Вие се преместихте в Малмьо, когато Ханс започна гимназия ли?

— Да. Често се местехме и Ханс май се умори. Реши да се установи някъде за по-дълго.

— Къде другаде живяхте?

— На много места. Норкьопинг. Кумла, Халсберг, Кунгсор, Йоребру, Оксельосунд…

— Защо се местехте така често?

— Заради мъже, заради работа…

— За какъв вид работа говорим? — попита Хьоберг, макар дълбоко в себе си да не искаше истински да знае с какво точно се занимава и за какви мъже говори.

— През деня работех като фризьорка — отвърна тя уклончиво.

— А вечерите?

— Понякога танцувах в клубове…

Хьоберг изчака.

— Добре де — правех стриптийз. Няма да уточнявам в кои клубове.

— Не е необходимо. Значи през деня сте били фризьорка, а нощем — стриптийзьорка. Не е било лесно да се грижите и за дете.

— Не бях добра майка, но Ханс стана човек.

— Ханс не е имал баща, така ли?

— Не зная кой е баща му…

— Вероятно сте били доста млада…

— На осемнайсет — прекъсна го тя. — Не възнамерявах да забременея, но винаги съм се отнасяла добре към Ханс — добави тя. — Иначе нали сте наясно, че нямаше да се грижи така добре за мен.

Избърса сълза с опакото на ръката си. Хьоберг въздъхна и за миг се замисли за странните човешки съдби, с които се сблъсква в професионалния си живот. Помисли си и за своите синове близнаци и се запита какъв ли щеше да е животът им днес, ако събитията бяха протекли по друг начин преди година и половина. В парка бе открита сериозно наранена и прободена с нож наркоманка. Разследването провеждаше той. Когато след няколко дни отиде да я види в болницата (от което не само той, но персоналът и тя останаха удивени), бяха я прехвърлили в родилното отделение. След няколко часа не едно, а две добре оформени, макар и недоносени момченца като по чудо се явиха на бял свят. Тя остана в болницата няколко седмици и през това време той посещаваше редовно, и нея, и момчетата. Близнаците останаха в кувьози три месеца, а в това време тя избяга от болницата. Беше се привързал към дребосъците и продължи да ги посещава дори след като майката изчезна. По-късно я намериха мъртва от свръхдоза хероин в обществена тоалетна. Тогава той доведе Оса в болницата. Вече отглеждаха три деца и не възнамеряваха да имат още, ала и двамата не се поколебаха: шест месеца по-късно осиновяването стана факт, а дотогава децата отдавна бяха „техни“.

— Да знаете дали Ханс не е попаднал в лоша компания чрез вас например? Извинете за въпроса, но положително разбирате какво имам предвид — добави той някак извинително.

— Не, никога не въвеждах Ханс в моите кръгове. Поне не в по-късните години — добави тя гузно.

— Какъв беше той като дете?

— О, изключително сладък. И голям разбойник. Но имаше безброй приятели. Бих казала, като повечето момчета — биеше се с юмруци, правеше бели, но имаше добро сърце.

Хьоберг приключи разговора и звънна в „Съдебна медицина“. Кай Сетерстрьом, посветил нощта и почти целия ден на аутопсията на Ханс Ванерберг, звучеше уморен, ала прие да дойдат. Хьоберг поръча такси и придружи Гюн Ванерберг по стълбите и през фоайето до чакащата кола.

Хвана я под ръка по време на кратката, но мъчителна среща с мъртвия й син, докато самият той извърна лице. Когато оформиха документите, я остави с известни угризения сама на тротоара. Беше три и двайсет, а вече бе тъмно. Поради падналата под нулата температура в града започваше да се натрупва тънък слой сняг.