Джинджифиловата къща

Сряда вечерта

В групата, ангажирана с разследването, цареше минорно настроение. Мина и сряда, а не се появи нищо ново, което да ги поведе напред. Съпоставиха пръстовите отпечатъци по стола в кухнята на Ингрид Олсон с всички налични „мостри“ на регистрирани престъпници, но не откриха сходство. Нищо ново не произтече и от повторния разпит на семейство Ванерберг и бизнес партньора.

Медицинският доклад на съдебния лекар Сетерстрьом не предостави информация, улесняваща разплитането на случая. Смъртта бе настъпила в понеделник между четири следобед и осем вечерта. Такова беше и първоначалното предположение. Причината за смъртта също се оказа очаквана: мозъчни кръвоизливи, причинени от силни удари с тъп предмет по главата и в частност — по лицето.

От разпитите в района на местопрестъплението събраха следната информация: Ленарт Йосефсон, собственик на къщата срещу Олсон, видял двама мъже да минават край прозореца му през кратък интервал около часа на убийството. Заради тъмнината се затрудняваше да даде описание, но и не изключваше Ванерберг да е бил един от тях. През лятната ваканция обрали гараж на близката улица. Полска художничка, продаваща картините си, посетила няколко домакинства в района през ноември. На няколко пъти възрастна двойка забелязала по „Акербарсвеаган“ да минава непозната жена, но тя „приличала на шведка“. На съседи им направил впечатление мъж, който тичал за здраве в светлосин анцуг. Оказа се, че живее на „Олвонбакен“, пресечка на „Акербарсвеаган“. В събота преди убийството велосипедист между трийсетте и четирийсетте, видимо пиян, лъкатушел по околните улици. И последно: двайсетгодишен младеж със съмнителен вид посетил девет семейства в района, предлагайки им тоалетна хартия с логото на местния тенис клуб. Трима души от непосредствена близост бяха станали свидетели как линейка откарва Ингрид Олсон, след като си бе счупила бедрото.

Разследващата група работеше по няколко версии, но според доминиращата хипотеза Ханс Ванерберг бе възнамерявал да посети новодомците на „Акер–барсвеаган“ 13; в понеделник вечерта е излязъл от дома си, но по погрешка се е озовал на номер 31, където е налетял на убиеца си, който го е проследил до там по неизвестни до този момент причини.

Прокурорът, дългокракият Хадар Розен, започваше да става нетърпелив и предложи да проверят дали има подобни случаи в Стокхолм или някъде другаде. Ейнар Ериксон вече го беше направил — никъде не откри аналогични случаи било като метод на убийството, било като оръжие на престъплението. Повечето убийства бяха резултат или на семейни разправии, или на пиянство.

Същата вечер Хьоберг се прибираше и здравата се намокри. Валеше като из ведро, а той — както обикновено — не носеше чадър. Най-често се случваше така: вземаше ли чадър на път за работа, го оставяше в службата, защото не му трябваше на връщане; оставеше ли чадъра вкъщи, започваше да вали в момента, в който си тръгваше от работа. Сега тръгна обратно назад няколко преки към магазина, където продаваха чанти и — както той се надяваше — чадъри. Оказа се, че имат. Това обаче не му помогна особено, защото вече беше затворено. Напразно се бе върнал три преки.

На път за вкъщи мина покрай книжарница с канцеларски материали и необяснимо защо се отби там. Имаше определеното усещане, че му трябва нещо и след малко излезе с кутийки за моливи, опаковани празнично за момичетата, но и неудовлетворен, че не се бе сетил за какво точно бе влязъл.

Най-после у дома си взе душ и когато легна на дивана, за да прави компания на децата пред телевизора, му проблесна за какво всъщност влезе в книжарницата. С обединени усилия Кристофър и Йонатан разхвърляха списания по пода — не по-малко от петдесет — като поне три от тях бяха напълно разкъсани.

Сложиха най-малките да спят, Симон се заплесна с компютърната игра, а Хьоберг седна до кухненската маса, за да изяде претоплените остатъци от вечерята на децата. Оса се бе нахранила с тях, но му правеше компания. Попита го как върви разследването и докато отхапваше от хотдога той й разказа за развоя през последните няколко дни.

— Едно нещо ми прави впечатление — отбеляза Оса. — В семейство Ванерберг са царели добри взаимоотношения, нали?

— Така изглежда — кимна Хьоберг.

— Нещо като между теб и мен ли?

— Да, вероятно.

— Двама разумни човека, които разговарят помежду си?

— Очевидно.

— Да кажем, че тази вечер имаш ангажимент и трябва да излезеш. Например — да разпитваш свидетел. Тогава ще ми кажеш: „Трябва да отида да разпитам свидетел“, нали?

— Нещо такова…

— Няма да кажеш: „Отивам да разпитвам заподозрян“. По-късно мога и да кажа, че си отишъл да разпитваш „заподозрян“, макар ти да си казал „свидетел“.

— Май напипа нещо.

— Освен това — но не съм напълно сигурна — едва ли първо ще се върнеш вкъщи, за да си със семейството, а после да се „наложи“ да излезеш на среща с човек, с когото нямаш определена уговорка. Защо Ванерберг не е отишъл първо там, направо след работа?

— Може да се прибират след шест и той да го е знаел.

— Провери. Ако наистина е било така, значи първо се е обадил, а не става въпрос за „наминаване“. Възможно е да не са били вкъщи.

— Били са.

— Той откъде да знае, след като не е звънял?

— Права си. Значи…

— Значи Ванерберг е бил примамен в празна къща от човек, който е възнамерявал да го убие там — довърши мисълта му Оса.

— Някой, който е знаел, че Ингрид Олсон не е в дома си — заключи Хьоберг. — Някой, който е искал да въвлече и нея или просто е избрал къщата й, защото е празна.

— Значи някой, който е свързан и с Ингрид Олсон, и с Ханс Ванерберг. Намери връзката и мистерията е разрешена — заключи Оса самодоволно и го прегърна през врата.

— Съвършено права си — призна Хьоберг. — Ще отида да звънна на купувача.

Стана и остави възгордялата се своя съпруга да вдигне мръсната чиния.

Първо звънна на Петра Уестман, която вече бе установила връзка с купувача. Още беше в службата и с известна изненада му даде телефона на семейството на „Акербарсвеаган“ 13.

— Ще ти кажа утре дали съм постигнал нещо — съобщи Хьоберг мистериозно, благодари й и прекрати разговора.

После звънна на купувачите. Вдигна съпругът. Именно той се бе свързал с брокерската фирма относно оплакванията от продавача.

— Извинете, че звъня толкова късно. Аз съм главен инспектор Кони Хьоберг от отдел „Тежки престъпления“ в полицейския участък в Хамарби. Водя разследването за убийството на Ханс Ванерберг.

— Никакъв проблем. Как да ви помогна? — попита бързо мъжът.

— Питах се дали някога сте говорили с Ванерберг лично.

— Не. Говорил съм единствено с Молин.

— А с Молин обсъждали ли сте кога ще бъде удобно Ванерберг да направи нов оглед по повод оплакванията ви?

— Казах, че по всяко време е удобно. Жена ми винаги е вкъщи с децата.

— Не беше ли редно Ванерберг първо да ви звънне? Ами ако съпругата ви беше излязла…

— Да, по-разумно щеше да е. Но от друга страна, ако е минавал…

— Много благодаря. Извинете ме отново — помоли Хьоберг.

Оса го гледаше победоносно. Той я прегърна и я целуна по челото.

— Какво бих правил без теб, скъпа? — засмя се той. — А сега мисля, че е време и Симон да си ляга.

Оса четеше книга, а Хьоберг гледаше разсеяно новините, докато умът му работеше трескаво и повеждаше разследването в нова посока. Реши на следващия ден да се свърже с Ингрид Олсон и лично да огледа къщата. Щеше да търси нещо, без да е сигурен още какво. Надяваше се да го разпознае, когато го види, но съмненията не го напускаха.

Репортерът не спираше да говори за „Хамас“, за самоубийствените бомбени атентати в Ирак, за отравянето на бившия руски шпионин Литвиненко, ала Хьоберг така и не успяваше да се съсредоточи върху новините. Едно събитие обаче прикова вниманието му. В кадър се появиха неколцина униформени полицаи, а телевизионният репортер обясни:

— Вчера в Катринехолм била убита в апартамента си четирийсет и четири годишната майка на две деца. Открил я седемнайсетгодишният й син по обяд. Предполага се, че е била удавена в леген по някое време сутринта. Полицията е намерила интересни улики в жилището, но още няма заподозрян.

Това наистина не беше добра седмица за четирийсет и четири годишните, помисли си Хьоберг. Три убийства за девет дни. Нямаше никаква логика. Репортерка разпитваше негов колега от полицейския участък в Катринехолм за убийството. Същевременно камерата се плъзна по кална детска площадка и струпани хора при врата към стълбище.

— Огледът още не е приключил, но всичко сочи, че животът на жената е отнет от един или повече нападатели — обясняваше полицейският комисар.

— Разполагаме с информация, че е била удавена — прекъсна го репортерката.

— Така ли било? — изненада се полицаят.

Изведнъж нещо прещрака в ума на Хьоберг, но той не успя да определи на какво точно реагира.

— Да, така е — призна полицейският офицер след известно колебание. — Именно удавяне е хипотезата, по която работим. В момента не разполагаме с друга информация, но ще ви дадем повече през викенда, когато знаем повече.

— „Викенд“ — промърмори Хьоберг. — Странно произношение. Не е като нашето. А и това: „Така ли било?“ — продължи да разсъждава той на глас. — Дали смисълът е: „Ще видим“?

Имаше обаче нещо познато в тези диалектни изговори и фрази, както и в напевния тон, с който бяха произнесени, но за нищо на света не можеше да се досети къде ги е чувал преди. Най-накрая, макар и неохотно, отпъди мисълта и се загледа в репортажа за последствията от голямата снежна буря, започнала в началото на ноември.

Томас отвори сладкото от боровинки, видя, че повърхността е покрита със сива плесен, и потрепери. Бързо върна капака и хвърли буркана в плика за боклук, окачен на вратата на шкафа под мивката. Седна на масата и се захвана с пая с кървавица, но не без известно съжаление.

Кухненският прозорец продължаваше да е все така гол, като се изключи радиото върху перваза — стоеше там от времето, когато вуйчо му Гунар беше жив. Беше поръчал обаче завеси за кухнята. Миналия понеделник след работа отиде до текстилния магазин на ъгъла. На витрината табелка оповестяваше, че шият безплатно пердета, ако купиш плата от тях. Избра десен в топли жълти нюанси със ситни сини квадратчета — сигурно щеше да отива на кухнята. Всъщност продавачката накрая загуби търпение и именно тя го насочи към избора му. Томас с охота прие предложението и се опита да пренебрегне раздразненото й изражение и ядосаните резки движения. Остави тя да реши какви ще са завесите, без да обсъжда набора или окачането. Искаше пердетата да са изненада и не посмя дори да попита каква ще е цената. Следващата седмица щяха да са готови.

Погледът му попадна върху старото радио и в съзнанието си видя вуйчо Гунар — брата на баба му — седнал до същата тази маса. През делничните дни той слушаше „Да празнуваме“, докато си пиеше кафето, а в събота се опитваха да решат заедно музикалната загадка. Той нямаше особен принос, но вуйчо Гунар си го биваше, а и беше приятно да са заедно.

Вуйчо Гунар не бе човек на големите жестове. Беше затворен и през деня не си говореха много, но си правеха компания с мълчанието си. Приемаше Томас такъв, какъвто беше, и нито го критикуваше, нито се дразнеше от него. Томас, от своя страна, си затваряше очите пред липсата на лична хигиена на стареца и изпитваше благодарност, че най-после е напуснал тесногръдието на дивата провинция, за да се потопи в анонимността на големия град.

Замисли се за последните си дни в Катринехолм и за работата си в магазина за дрехи. Собствениците — възрастна двойка — го смятаха за недоразвит и вероятно имаха основание, защото не бе завършил дори началното си образование. През цялото време се отнасяха с огромно подозрение към него. Не смееха да го оставят сам, а един от тях непрекъснато гледаше касовия апарат, щом Томас се завъртеше близо до него. В крайна сметка, вместо да научи нещо в процеса на работа, той непрекъснато се опитваше да се отърве от навъсените им дебнещи погледи.

Близкото съседство с прогимназията не улесняваше живота му. Бившите му съученици наминаваха най-често през обедната почивка с единствената цел да му се подиграват и присмиват. Главната тема на задявките им беше неговият предполагаем хомосексуализъм. Сега неочаквано си спомни епизод от онова време; случка отпреди трийсетина години.

Вярно, не го засягаше лично; отнасяше се до брат по съдба — Сьорен от съседния клас. Знаеше как се е развило действието. Сьорен заминал заедно с останалите от футболния отбор на тренировъчен лагер във Финландия. На връщане, на ферибота, явно се били напили здраво. Ласе Голаре, известен със своята агресивност, бил безпаметно пиян и не разбрал как презираният от всички Сьорен го отвел в тоалетната. Там Сьорен направил „свирка“ на горкия опиянен Ласе Голаре, след което Ласе Голаре излязъл от тоалетната и разказал на всичките си съотборници на какво ужасно преживяване е бил подложен. И момчетата, и треньорът се възмутили, Сьорен бил изритан от отбора, а Ласе Голаре, който нямал ни най-малки хомосексуални наклонности, бил приветстван като герой с неопетнена чест.

Томас се усмихна при мисълта за извършеното насилие, докато поглъщаше последния залък от пая с кървавица, прокарвайки го с чаша мляко. Посегна към непрочетения още таблоид и отвори на страницата с новини от Швеция.

Насреща си видя очите на Лизе-Лот и за пръв път му се стори, че тя му се усмихва дружелюбно. После си даде сметка за действителността и сърцето му заби лудо. Изведнъж изпита необичайно силна жажда, но нямаше сили да стане да си налее нещо. Прочете внимателно статията два пъти, после с рязко движение измъкна вестниците от миналата седмица, все още натрупани на купчина пред него. В неделния вестник намери хрониката за убитата проститутка в Скархолмен. След като прочете и нея няколко пъти, остана седнал, с изправен гръб и длани, опрени на коленете. Гледаше невиждащо пред себе си.

— Какво направих? — прошепна той. — И какво ще правя сега?