Джинджифиловата къща

Петък сутринта

Независимо че не си легна преди един, Хьоберг се появи в петък точно в седем сутринта в тенис залата преоблечен и готов за мача. Санден вече беше там.

— Добър ден, главен инспекторе — не се въздържа да подхвърли той, макар че самият едва ли беше там повече от пет минути.

— Слушай, работих до полунощ, докато ти си се тъпкал с пица пред телевизора.

Санден, почти връстник на Хьоберг, имаше значително по-големи затруднения от него да поддържа теглото си. Това обаче не го тревожеше особено. Беше бонвиван, ядеше каквото си иска и никога не се притесняваше за нищо. Винаги бе готов да се шегува и дори някои да го намираха за шумен, в компанията на Йенс Санден никога не беше скучно. Запознаха се в полицейската академия; макар и доста различни, винаги се подкрепяха и обичаха да са заедно. Между тях никога не бе имало съперничество — важна предпоставка за дългото им и близко приятелство.

— Как мина? — поинтересува се Санден, пращайки топката над мрежата.

Хьоберг върна топката с форхенд и я прати право в краката на Санден.

— После ще го обсъдим — отсече той. — След сета.

Известно време прехвърляха топката, за да загреят, после преминаха към същинската игра. Някъде към осем се появиха четирите възрастни дами, които обикновено играеха след тях, и седнаха на пейката до корта. По това време резултатът вече беше 6:3 и 4:1 в полза на Хьоберг. Отидоха при дамите, размениха любезности и се настаниха на пейката — хем да избършат потта от лицата си, хем да погледат как жените по двойки умело прехвърлят топката над мрежата. Двамата полицаи имаха навика да ги наблюдават известно време, докато си поемат дъх. Лесно се виждаше, че никой от тях не би имал шанс срещу някоя от жените, но понякога се питаха дали да не ги предизвикат да играят по двойки просто ей така, за забавата.

Между другото Хьоберг позлорадства относно трагичния бекхенд на Санден, а той пък не пропусна да му напомни колко пъти е падал от него. Накрая смениха темата.

— Как са децата? — попита Хьоберг.

— Добре. На Джесика науката не й се опъва.

Джесика, двайсетгодишна, следваше електроинженерство. По-голямата й сестра, Джени — на двайсет и три — имаше известни затруднения при запаметяването. Санден беше безгрижна душа, но единствената му тревога в живота беше свързана с Джени. Винаги повтаряше, че щеше да му е по-лесно, ако тя има сериозно отклонение. Сега заобикалящата я среда всъщност поставяше пред нея по-големи изисквания, отколкото беше разумно.

— А Джени?

— Почти не ми се говори за това. Онзи хлапак, който тича след нея, й е предложил да се нанесе при него.

— Леле. Момчето не е ли добро?

— Не го харесвам.

— Но тя го обича.

— Обича го, защото проявява интерес към нея. Не ме изненадва. Но той иска само едно, сигурен съм. Ще си имам неприятности.

— И той ли има увреждане?

— Притежава онова, което се нарича „нормална интелигентност“. Затова се притеснявам толкова. Иначе двамата щяха да са лика-прилика. Но той ще се възползва от нея, а тя ще прави каквото й каже. Джени просто е прекалено добра и мила.

Хьоберг кимна замислено.

— Какъв е той?

— Малък негодник. Когато сме заедно, се преструва и се прави на любящ и готов да я защитава — просъска Санден.

— Говорихте ли с нея?

— Да, естествено. Но вече е голямо момиче и сама трябва да взема решения.

— Очевидно ще се наложи да се учи от грешките си — обобщи Хьоберг.

— Моля се само да не е много болезнено — промърмори колегата му с лице, скрито зад пешкира.

Позволиха си да поседят известно време в сауната и Хьоберг използва възможността да му каже какво бе открил Хамад предишната нощ в дома на Ингрид Олсон.

— Изглежда установихме връзката между Ванерберг и Олсон — сподели той. — Още не сме я потвърдили, но интуицията ми подсказва, че сме на прав път.

— Казвай! — насърчи го Санден.

Хьоберг описа набързо намерените стари снимки от предучилищната занималия.

— И? — попита Санден.

— Старата жена е работила като възпитателка там. Била е в „Горски хълм“ поне петнайсет години.

— И мислиш, че там е срещнала Ханс Ванерберг ли? — осведоми се предпазливо Санден.

— Точно така. Усещам го. Това е съвършено нова информация за Ингрид Олсон и съм готов да се обзаложа, че Гюн Ванерберг и малкият Ханс са живели в Йостерокер. Искрено се надявам това да е липсващата брънка.

— Усещаш го!

Санден не изглеждаше особено впечатлен.

— Смяташ, че се увличам ли?

— Открили сте единствено, че Олсон е била възпитателка в предучилищна забавачка — отбеляза Санден колебливо. — Не е нещо сензационно.

— Може, но поне е нова информация.

— Добре, но не знаем дали Ванерберг е ходил на забавачка…

— Не, но ако е ходил, тогава между двамата има връзка.

Санден стана и изсипа вода върху камъните. Помещението мигом се напълни с пара и горещият въздух изгори ноздрите им.

— Добре, имало е връзка между двамата, но не разполагаме с човек, който да е знаел, че Ингрид Олсон е в болница — продължи със скептичните си забележки Санден.

Хьоберг почувства как и неговият ентусиазъм спада. Ами ако наистина се увлича? Предварително разчита на нещо, което може да не е там. Интуицията му рядко го подвеждаше, но не беше изключено да се окаже, че се е вкопчил за сламка.

— Защо човекът, когото търсим, да не е познавал и двамата по онова време? — защити позицията си Хьоберг. — Възможно е и той да е на снимката. Ами ако разполагаме с фотография на убиеца?

— Според мен първо трябва да проверим дали Ванерберг е ходил на забавачка — предложи Санден делово. — Едва след това да тръгнем по този път. Съгласен ли си?

— Днес си ужасно критично настроен — отбеляза Хьоберг полушеговито-полусериозно. — В бъдеще ще внимавам, когато те бия на тенис.

Впуснаха се отново в приказки за тениса, но Хьоберг усещаше нарастваща тревога в себе си. Приключиха със сауната, облякоха се и напуснаха спортната зала пеша.

Още преди девет Хьоберг седеше зад бюрото си в полицейския участък. Отпиваше от горещото кафе и похапваше бисквити — смяташе, че му се полагат, след като беше играл тенис. Прелистваше бързо набъбващата папка със случая „Ванерберг“. Намери листчето с телефонния номер на Гюн Ванерберг. Набра и изчака да звънне десет пъти, преди да затвори. После опита по мобилния телефон, но и на него никой не му отговори. Остави съобщение на гласовата поща да му звънне при първа възможност и затвори. Помисли си да отиде при Хамад. Кабинетът му се намираше през няколко врати. Преди да се изправи, на вратата му се почука и тя се отвори. Хамад го бе изпреварил. Влезе и се настани на стола за посетители.

— Добро утро. Поспа ли малко?

— Няколко часа. Станах рано и играх тенис със Санден.

— Как мина? Спечели ли?

— С тениса всичко е наред. Победих. Но Санден не смята, че предучилищната занималия е кой знае каква следа.

— Не?

— Не. Опитах се да се свържа с Гюн Ванерберг, но безуспешно. А и дори да се окаже, че Ингрид Олсон е била възпитателката на Ханс Ванерберг в забавачката, според Йенс това няма да ни доведе до никъде. Било е преди почти четирийсет години.

— Ако са се познавали тогава, значи са живеели в един град — отбеляза Хамад, изпълнен с надежда. — В такъв случай трябва да търсим убиеца някъде в кръга около тях и семействата им. Но първо е наложително да установим дали наистина има връзка между двамата.

— Ще се свържа с Ингрид Олсон веднага след като приключим — реши Хьоберг.

— Междувременно аз ще говоря с Пия Ванерберг за разписката от зъболекаря.

— По-добре Петра да го направи. Вече е разговаряла с нея. Няма защо да се включват нови хора. Ти по-скоро облекчи задачата на Петра с разпита на съседите на Ингрид Олсон. Да отидем при нея.

Хьоберг се изправи и взе чашата с кафе, но остави бисквитите. Заедно отидоха в стаята на Уестман. Вратата беше открехната. Когато влязоха, тя пишеше. Вдигна поглед и ги поздрави усмихната. Хьоберг се настани на стол за посетители, а Хамад се подпря на ъгъла на бюрото й.

— Искам да ми помогнеш с нещо — подхвана Хьоберг.

— Да чуя — отвърна Уестман ентусиазирано както винаги.

— Както ти е известно, вчера огледахме отново къщата на Ингрид Олсон.

Уестман кимна, слушайки го внимателно.

— Там, сред другите неща, намерихме разписка от посещение при зъболекар в Дален. Ето я. — Хьоберг постави фиша пред нея. — Това е мястото където работи Пия Ванерберг. Би ли се свързала с нея, за да провериш дали тя не познава Ингрид Олсон? Отбий се и при другите зъботехници и виж дали няма да откриеш нещо интересно за нея от колегите й. Погледни също медицинския картон на Олсон и така нататък. Трябва ни и снимка на Ханс като малък. Ще се справиш ли?

— Никакъв проблем — отвърна Уестман. — Но ще се наложи временно да преустановя разпитите на съседите и проверката на телефонните обаждания.

— Джамал ще ти помогне със съседите. Само му кажи докъде си стигнала.

— Говорих с онези, които открих вчера следобед. Всички реагираха нормално на снимките и никой не каза нищо ново. Все едно Ингрид Олсон е анонимна в квартала. Досега не срещнах човек, разменил и една дума с нея.

— А какво стана с телефонната централа? — поинтересува се Хьоберг.

— Очаквам да ми пратят по факса извадка от всички получени от Ванерберг разговори на домашния, служебния и мобилния телефон. Ще ми звъннат, когато пратят факса, но ще помоля Лотен да прехвърли обаждането при теб.

— Направи го, ако обичаш.

Хьоберг излезе от стаята й и реши да провери какво става при Ейнар Ериксон. Не го завари на работното му място, което прие за добър знак. Флегматичният и вечно кисел Ериксон явно изпълняваше възложените му задачи. Сети се, че докато играха тенис сутринта, погълнат от своите открития, забрави да пита Санден докъде е стигнал в разследването. По тази причина почука на неговата врата. Не получи отговор и натисна бравата, но вратата се оказа заключена. Не му оставаше друго, освен да се върне в своя кабинет и да се захване със своите задачи.

Изяде двете бисквити с остатъка от кафето и бутна чашата настрана. Взе телефона и пак набра номера на Гюн Ванерберг, но отново не получи отговор. Набра домашния номер на Маргит Олофсон, ала и там никой не му отговори. След като разговаря с четирима души в службата й и пак не получи никаква информация къде е, прецени за разумно да отиде лично. Помоли Лотен да поема неговите разговори и тези на Уестман и да остави факса, когато пристигне от телефонната компания, върху бюрото му. Взе асансьора до гаража и се качи в колата си.

При влизането си във фоайето на болницата Хьоберг най-напред видя Санден. Пиеше кафе, ядеше поничка и четеше вестник на маса в кафенето. Наруга се как не се е сетил, че колегата му вече може да е тук, и да си спести разкарването с колата. Санден го погледна изненадан.

— Ей, защо идваш? Болен ли си?

— Съвсем забравих, че ти си тук — призна Хьоберг, настанявайки се на масата. — Опитвам се да открия Маргит Олофсон и по-конкретно Ингрид Олсон, но не успях да получа конкретен отговор по телефона. Никой не отговаря и на домашния й телефон, затова реших да дойда лично. Знаеш ли къде се крие?

— Кой?

— Маргит Олофсон. Или Ингрид Олсон.

— За коя от двете питаш?

— Престани да си играеш игрички. Която и да е от двете.

— Не, не знам.

— Кажи го направо, шегобиецо. Значи не си виждал Олофсон днес?

— Не съм.

— Тогава ми предстои да отгатна къде е отишла. При теб как върви?

— Нищо ново под слънцето. Не попаднах на човек, който да познава Ванерберг. Мнозина разпознаха Олсон, но никой не знае нищо за нея.

— Успя ли вече да говориш с парамедиците? — осведоми се Хьоберг.

— Разбира се. Онези, които са я докарали, се сетиха за нея, но никой не прояви видима реакция при вида на размазаното лице на Ванерберг. Сигурно са се сблъсквали и с по-лоши гледки.

— Докога ще стоиш тук? Как смяташ?

— Предполагам — до края на деня. Персоналът непрекъснато се отбива насам и ми се ще да разпитам възможно най-много хора, преди да си тръгна.

— Ще правиш ли нещо специално през уикенда?

— Тъстът и тъщата ще идват. Не мога да си представя нищо по-лошо — отвърна Санден с привидно отчаяно изражение.

Хьоберг знаеше, че Санден се разбира отлично с родителите на съпругата си. Самият той ги бе виждал няколко пъти. Бяха изключително приятни хора.

— Мислех да ви поканя да дойдете да хапнем утре вечер, но ще го оставим за друг път — обясни Хьоберг. — Довечера сме при брата и снахата на Оса, така че утре може и да съм махмурлия.

— Чакай. Забрави ли за тържеството на отдела?

— Тържество ли? По дяволите! Утре е коледното събиране.

— Ще има суров дроб и агнешки бели бъбреци.

Развеселен, Хьоберг стана и му махна за сбогом.

— Късмет — пожела му той.

— Скорошно оздравяване — пожела му Санден и се върна към спортната страница на вестника и изядената наполовина поничка.

Първите трима от отделението на Маргит Олофсон, с които разговаря, нямаха представа къде е. Четвъртият беше нисък мъж, отдавна минал пенсионна възраст. Хьоберг се запита какво ли прави тук. Досега не беше срещал мъж — медицинска сестра, на тази възраст. Мъжът обаче се оказа добре информиран. Маргит Олофсон завела семейството си и Ингрид Олсон на круиз около Финландия и нямаше да е на работа преди понеделник сутринта. Олофсон и мъжът явно бяха близки, защото той знаеше, че пътуването е планирано отдавна, както и че Олофсон е взела Ингрид Олсон на екскурзията, за да не я остави сама в непозната къща. Хьоберг не остана очарован от информацията, но благодари на човека за помощта. После взе асансьора до бюфета, където си купи бутилка минерална вода и чабата с бри и салам, която изяде в колата на път за полицейския участък.