Джинджифиловата къща

Неделя сутринта

За свое разочарование Хьоберг откри, че тази сутрин вестникарчето не се е появявало. Трябваше да се задоволи с вчерашния брой. Впрочем той и без това не го беше преглеждал. Седеше на кухненската маса, опитваше се да чете, закусваше каквото си беше приготвил и помагаше на близнаците да изядат своите миниатюрни сандвичи и кисело мляко, без да последват огромни бедствия. Другите деца седяха пред телевизора и гледаха повторение на снощната детска програма, а Оса си вземаше душ. По време на половинминутна пауза, докато и двете момченца дъвчеха едновременно и мълчаха, той попадна на съобщение, което привлече вниманието му.

Следваше интервю със стара позната на жертвата, която си припомняше приятелството им отпреди двайсетина години.

Кристофър натопи лакът в купичката и киселото мляко плисна във всички посоки. Йонатан насърчи брат си със смях. Хьоберг се отказа от опитите си да чете и насочи вниманието си към децата. Усети как у него се надига тревога, но не разполагаше нито с времето, нито с енергията да анализира кое точно обезпокоява иначе доброто му неделно настроение. Доизяде си закуската и отиде да се обръсне.

Застанал пред огледалото със самобръсначката, забеляза, че ръката му леко трепери. Отново се бе събудил в малките часове, плувнал в пот и с разтуптяно сърце. Отиде в банята в опит да прогони ужасния кошмар. Всъщност беше ли ужасен? Сънят не беше зловещ, но той го преживяваше така. Откакто жената на прозореца прие образа на Маргит Олофсон, започна да се съмнява в здравия си разум. Боже, живееше с най-прелестната жена на света и нищо не бе в състояние да го накара да напусне Оса. Никоя жена на света не можеше да се съревновава с нея, а той я обичаше с цялото си сърце.

Въпреки това… Сега сънят му въздействаше по-еротично и той отново и отново се улавяше, че копнее за образа от него. Маргит Олофсон… Перверзия ли беше? Е, не можеше да се отрече, че е привлекателна. Имаше изумително красива коса, но беше доста пълна и по-възрастна от Оса. Имаше големи деца и дори внуци. Чаровно и прямо държание, ала почти не бе разговарял с нея. По отношение на външния вид Оса я превъзхождаше многократно. Същевременно тази жена отприщваше у него нещо трудно определимо. Излъчваше обаяние и топлина, които обаче го караха да потреперва от неудобство…

Хамад направо изпадна в еуфория, когато Хьоберг му звънна и му разказа за откритието си.

— И ние твърдяхме същото! — възкликна той. — Подозирахме от самото начало. Ти как се сети?

— Акцентът — отвърна Хьоберг. — Забелязах, че Гюн Ванерберг говори със същия акцент като полицая, когото чух по телевизията онзи ден в интервюто за убийството в Катринехолм. Там жена е била удавена в леген.

— И?

— Хрумна ми, че в разследването не се споменава град Катринехолм. От друга страна, изскочи името Йостерокер. Потърсих Катринехолм на картата и видях Йостерокер. Селце или градче на около трийсетина километра от Катринехолм. Ингрид Олсон е живяла в Йостерокер в близост до Катринехолм, а не в Йостерокер в покрайнините на Стокхолм. Била е учителка на Ханс Ванерберг в забавачката и Гюн Ванерберг го потвърди. Причината да не спомене мястото досега е, че е израснала там. Не се е преместила на това място, а от там е дошла. На това се дължи недоразумението. Ходих и при Пия Ванерберг. Разпозна Ханс на една от снимките.

— Боже. Говори ли с Ингрид Олсон по въпроса?

— Не. Тя е на круиз до Финландия с Маргит Олофсон и семейството й. Още не съм се свързал с нея. Днес се връща и ми хрумна да поговорим с нея. Ще дойдеш ли, въпреки че е неделя?

— Разбира се. С огромно удоволствие.

Младежкият ентусиазъм на младия му колега го облекчи, ала тягостното чувство така и не го напусна.

Вчерашният вятър беше замрял и в резултат слънчевата светлина отново бе изчезнала под плътна мантия заплашителни облаци. Хьоберг се отби да вземе Хамад от жилището му и двамата се отправиха към познатата им вече стара дървена къща в Еншеде.

Вратата им отвори Маргит Олофсон. Хьоберг не го очакваше и реагира с дежурна усмивка. Тя ги посрещна радостно и ги покани сърдечно. Хьоберг изпита усещането, че го чете като отворена книга, но същевременно се утеши с менталното си превъзходство. Придаде си делови вид и подхвърли няколко похвални думи относно загрижеността й за бившата й пациентка. Маргит Олофсон засия и сподели, че Ингрид Олсон е горе и разопакова багажа си. Двамата полицаи се изкачиха по тясното стълбище и намериха възрастната дама седнала на стол в спалнята си. Не очакваха усмивка. Все пак тя ги поздрави учтиво и стана при влизането им. Двамата се настаниха на леглото и Хьоберг обясни, че търсели отговори на няколко въпроса.

— Първо, питам се дали Йостерокер, където споменахте, че сте живели, преди да се преместите тук, не е селището близо до Катринехолм.

— Разбира се — възкликна тя изненадано. — Неясно ли съм се изразила?

— Не — отвърна Хьоберг смутен. — Но аз предположих, че говорите за района в покрайнините на града. Небрежността е моя, признавам. Слава богу, най-после го изяснихме.

— Това има ли отношение към…

Хьоберг я прекъсна със следващия въпрос:

— Правилно ли съм разбрал, че сте работили като възпитателка в забавачница в Катринехолм?

— Точно така. „Горски хълм“.

Хьоберг извади плика със снимките от джоба си и потърси фотографията от 1968/69 година.

— Разпознавате ли някого тук? — попита той.

Ингрид Олсон пое снимката и я отдалечи със силно протегнати напред ръце.

— Не. Трябва да е отпреди четирийсет години. Разпознавам себе си, разбира се, но никое от децата.

— Така ли? — попита Хьоберг скептично.

— Да.

Обърна снимката, колкото да потвърди предположението си относно времето.

— Хиляда деветстотин шейсет и осма не е точно вчера.

Очите й се плъзнаха по черно-бялата фотография и се спряха на едно от децата.

— Това момиченце всъщност го помня — поправи се тя и посочи усмихнато хлапе със сламеноруси плитки и спретната рокля в горния десен край на снимката. — Казваше се Карина Ахонен, сигурна съм.

Нещо прещрака в ума на Хьоберг и той трескаво се опита да се сети откъде му е познато името, но без успех.

— Истинско бижу — продължи Ингрид Олсон. На Хьоберг му направи впечатление, че за пръв път възрастната дама показваше нещо като емоция. — Пееше прекрасно и беше изключително сладка и мила.

— А някой друг? — подкани я Хьоберг.

— Не, никой.

— Това е Ханс Ванерберг — подсказа Хьоберг и посочи в центъра на снимката. — Него намерихте мъртъв в кухнята си.

Наблюдаваше лицето й в очакване да долови реакцията. Хамад също я наблюдаваше с напрегнато изражение.

— Не, не го разпознавам — поклати глава Ингрид Олсон. — Прилича на немирник, а тях не ги обичах особено, ако трябва да съм честна — завърши тя през стиснати устни.

След още няколко неуспешни опита да я накарат да разпознае някое от децата на снимката или въобще да каже нещо, свързано с този клас, дойде време да си тръгнат. Хипотезата им беше напълно потвърдена, независимо че паметта на Ингрид Олсон — по-скоро липсата на такава — относно децата ги изненада и правеше задачата им още по-трудна.

Слязоха долу. Хамад надникна в кухнята и извика жизнерадостно на Маргит Олофсон:

— Благодаря и довиждане.

Хьоберг, прикрит зад гърба на колегата си, отново потрепери и измърмори нещо неразбираемо в смисъл на „довиждане“.

— Какво ще правим сега? — попита Хамад в колата, докато се отдалечаваха от „Акербарсвеаган“ и завиваха по също така идиличната къса пресечка.

— Трябва да намерим имената на децата. Да ги открием и да видим дали някое си спомня нещо. Какво ти е впечатлението от Ингрид Олсон?

— Странна жена — отвърна Хамад. — Сякаш не е особено разтревожена, че в кухнята й е бил убит човек, при това — неин ученик. Определи го единствено като немирник, а тя не ги обичала. Все едно точно това е заслужавал, и то на базата на снимка от 1968-а. Никого не помни. Е, освен Карина Ахонен очевидно. Любимката на учителката. А ти какво мислиш?

— И аз останах с подобно впечатление — промърмори Хьоберг и отново се помъчи да се сети откъде му е познато името.

Мобилният му звънна. Беше дванайсет часът. Тъкмо отговори и заваля обилен сняг. Обаждаше се Мия, снаха му.

— Благодаря за онази вечер — подхвана веднага той. — Беше тежка, но изключително приятна. Пък и отново спечелих играта…

— Нарича се „гостоприемство“ — поправи го Мия шеговито, но тонът й бе леко напрегнат и тя бързо смени темата. — Слушай, Кони, не знам дали е важно, но реших веднага да ти звънна, за да си в течение.

— Да?

Хьоберг изслуша внимателно донякъде обърканото обяснение на снаха си.

— Онази вечер ме попита дали знам нещо за жената от Катринехолм. Убитата Лизе-Лот Нилсон.

— Да. И какво?

— Казах, че не я познавам. Има ли общо с разследването ти?

— Не — отвърна Хьоберг нетърпеливо. — Просто питах от любопитство. Какво има?

— Ами не смятай, че съм глупава или предубедена…

— Казвай. Какво се сети?

Хьоберг усещаше как напрежението у него нараства и сърцето му започва да бие по-учестено.

— А и жената, убита миналия петък…

— Да?

— Разпознах я. Четирийсет и четири годишната жена… Не го пише във вестника, но знам, че беше от Катринехолм. Казва се Карина Ахонен…

Хьоберг скочи върху спирачките, като преди това дори не си даде труда да погледне в огледалото за обратно виждане. За щастие зад него нямаше кола. Сърцето му спря за миг и той остана безмълвен. Хамад го гледаше с интерес, без да разбира какво става.

— Ало? — обади се Мия. — Там ли си?

— Благодаря, Мия. Информацията е изключително важна. Ще ти звънна по-късно.

Прекъсна разговора и пъхна телефона в джоба си. Хамад продължаваше да го зяпа с широко отворени очи.

— Какво става? — попита той най-накрая.

— Не знам — отвърна Хьоберг. — Трябва да помисля.

— По средата на пътя си — напомни му Хамад.

— Знам. Чакай малко.

— Кой ти звънна?

— Снаха ми, Мия. Каза, че Карина Ахонен е била убита…

— Карина Ахонен?! Любимката на учителката?! — възкликна Хамад.

— Да. Гложди ме цяла сутрин. Досега не правех връзка. — Хьоберг се посъвзе и внесе известно уточнение: — Ханс Ванерберг, на четирийсет и четири години, от Катринехолм, е убит преди две седмици в дома на възпитателката си от забавачницата Ингрид Олсон. Вчера е убита друга от ученичките й от същата група. Карина Ахонен. Преди дни друга четирийсет и четири годишна жена от Катринехолм — Лизе-Лот — също е убита. Онази, удавената в легена. Можеш да се обзаложиш, че и тя е някъде на снимката. Възможно е да има и още. Трима убити, и тримата на четирийсет и четири, и всичките от Катринехолм. Джамал — продължи Хьоберг, като натъртваше всяка дума, — мен ако питаш, ние сме по следите на сериен убиец.

— Шегуваш ли се? — възкликна Джамал, но знаеше, че началникът му е прав. — Сериен убиец? Побъркваш ли се? Колко са те в Швеция?

— Не много, но с такъв си имаме работа. Убеден съм.

Дали имаше и други жертви? Сети се, че е чел нещо, но не помнеше какво. Сега беше важно да се реагира бързо. Извади отново телефона и набра номера на Санден. Същевременно нареди на озадачения Хамад да се свърже с Петра Уестман и Ейнар Ериксон. Хамад го направи, докато Хьоберг разговаряше със Санден.

— Здрасти, Йенс, Кони е. Бъди в участъка до половин час. Появи се нещо.

Затвори бързо, набра Хадар Розен и остави същото съобщение. Запали колата и бързо се отправи към полицейския участък, докато Хамад информираше Ериксон и Уестман за спешно свиканото съвещание.