Джинджифиловата къща

Петък вечерта

Не се оказа никакъв проблем да я открие. Звънна в данъчната служба на Катринехолм и установи, че по съпруг е Уидел и се е преместила в Стокхолм през 1996 година. После просто потърси Ан-Кристин Уидел в телефонния указател и откри жена с това име в квартал Скархолмен.

В петък следобед не се прибра вкъщи след работа, а взе метрото до Скархолмен. На картата на квартала при гишето за билети почти веднага намери търсения адрес. За по-малко от десет минути стигна пеша до сградата — една от няколко еднакви бели жилищни кооперации на леко възвишение. През входната врата се влизаше с код, ала след няколко минути млада майка с детска количка тръгна да излиза и той услужливо хвана вратата, за да й помогне да изкара количката. Тя прие помощта му, без да му благодари. И както винаги той се почувства пълно нищожество.

Възползва се от възможността да влезе и разгледа кой обитател къде живее. Намери каквото търсеше: Уидел — в сутерена. Заслиза по стълбите. В ноздрите го блъсна миризма, която му напомни за жилищната кооперация в Катринехолм, където живееха през детството му. Миризмата идваше от пода, застлан с балатум на бели и черни квадрати, и се смесваше с изпаренията от готвено — предимно риба — просмукващи се през обикновените кафяви дървени врати на апартаментите. Намери нейната врата. На процепа за пощата пишеше само „Уидел“ без повече информация колко души живеят вътре. Замисли се дали да не излезе и да се опита да надникне през прозореца, но като взе под внимание оскъдното движение по стълбището до този момент, се отказа — не искаше да рискува с влизането, а и предположи, че завесите са спуснати, за да възпрепятстват минаващите да надничат вътре. Вместо това седна на стълбите, които водеха от сутерена нагоре: от тук щеше да види, ако някой идва откъм мазето.

Без да има представа колко време ще чака, той седеше и се питаше как ли се е развила тя през годините. Не бе преуспяла като Ханс; никак даже, щом живееше тук. Само нещастни хора биха взели жилище в такава сграда. Никой не би избрал доброволно да се нанесе тук. Как е възможно човек като Ан-Кристин, която караше всички деца да играят по нейната свирка, да е нещастна?

Спомни си как един ден тя го изкомандва да отиде при момичетата и да скача с тях на въже. Всяко друго момче щеше да откаже, но не и Томас. Постъпи както му наредиха, и то с известен ентусиазъм, защото все пак го бяха включили в нещо. Но той не можеше да скача. Въжето се оплете около единия му крак. Ан-Кристин, естествено, веднага забеляза и със светкавична бързина издърпа въжето от ръцете на едното момиче. Тя и момичето, което държеше другия край, започнаха да го обикалят и съвсем скоро го омотаха от главата до петите под радостните възгласи на останалите. После Ан-Кристин го бутна, той падна на земята и започна да се гърчи като какавида. Извлякоха го на улицата, замъкнаха го на средата на платното и го оставиха там да умре.

Припомни си чувството на паника при вида на камиона, появил се зад ъгъла в края на улицата — насочваше се право към него. Той крещеше с всичка сила, а момичетата — приклекнали зад паркирана кола — не успяваха да скрият възторга си. Шофьорът обаче го забеляза, натисна спирачките и дойде при него.

— Що за идиотско място да си играете на каубой и индианци! — изруга той, размота въжето и го шамароса.

Томас се отправи тичешком към вкъщи, а през цялото време от очите му се лееха сълзи. Дори не посмя да погледне към колата, зад която се криеха момичетата. Възможно ли е щастливата, популярна Ан-Кристин да живее в това гето в предградията и да се чувства депресирана?

Събуди се по тъмно. Погледна към часовника на дивидито — минаваше шест. Запали лампата до леглото, наведе се, взе пепелника от пода и го постави върху корема си. Цигарите й привършваха. Щеше да се наложи да отскочи до магазина преди седем и да си купи. Запали и няколко пъти дръпна дълбоко. На нощното шкафче имаше полупразна кутийка бира. Пресуши я наведнъж и моментално съжали. От топлата сладникава течност й се повдигна, но се насили да преглътне няколко пъти и успя да потисне гаденето.

Плъзна поглед из малката стая. Загледа се в рамкираната снимка — тя и сестрите й. Хубава, щастлива снимка от летен лагер преди много време. Тя седи върху пони, а сестрите й стоят отстрани. Отдавна не се бе чувала с тях. Поне от пет години, когато почина баща им. Мари-Луиз, най-голямата, се омъжи за американец и живееше в Охайо във ферма за коне. Виола обикаляше Азия с някакъв идиот, когото Ан-Кристин видя само веднъж, и сигурно се дрогира, ако още е жива. Виола винаги правеше каквото си иска, рееше се по света, не завърши училище и навлезе в живота без цели и без пари.

Самата тя не беше по-добре, но поне не вземаше наркотици. Преживя така наречената злополука на петнайсет, но всъщност не беше злополука. Беше Уидел — техният съсед в Хулита — който я изнасили при едно от събиранията, организирани от баща й. Беше пиян, както и баща й, а и самата тя беше пияна и вероятно не бе имала нещо против. Той я завлече в сауната, което не й хареса, но мъжете ги насърчаваха и тя вероятно не се бе съпротивлявала достатъчно, като се има предвид опиянението й и всичко останало. След известно време се прехвърли от другата страна на оградата и се нанесе в къщата на съседа, а след няколко години се ожениха. За три години им се родиха три деца, но сега вече се бяха изнесли; всичките. Уидел почина, когато преди десет години комбайн отряза ръката му и тогава тя се възползва от възможността да зареже онази забравена от бога дупка и да се пресели в столицата.

В Стокхолм нямаше работа за нея, но известно време преживя с оставените от Уидел пари. След няколко години започна свой „бизнес“, както го наричаше. Плащаха й малко за услугата, след като деветнайсет години го беше правила безплатно със стария похотливец Уидел. В началото, докато още се грижеше за децата, не оставаха много пари, но през последните години спести доста. Мечтата й бе да се премести в Охайо и да живее и работи във фермата на сестра си. Отдавна й изпратиха покана да отиде.

Изгаси цигарата и отново остави пепелника на пода. Взе набързо душ, изсуши си косата, сложи си прекалено тежък грим, нахлузи джинси и тениска и хукна към магазина. В кошницата сложи шест кутии бира, кока-кола, сок и хляб. Поръча на касиерката да добави и три пакета цигари. Жената мина по баркодовете на артикулите и прие парите, без да се погледнат в очите. Ако в кошницата имаше презервативи, нямаше да откъсне поглед от мен, помисли си Ан-Кристин, но тя никога не ги купуваше от там. Надяваше се съседите да не се досещат с какво се занимава. Това бе предимството да живееш в сутерена: сам си на площадката, нямаш съседи, които да ти тропат по стената или да следят действията ти.

След бързо разчистване на апартамента тя си сложи по-предизвикателни дрехи и пръсна парфюм зад ушите и в деколтето. После си запали цигара и с питие в ръка седна пред телевизора и зачака първия клиент за вечерта.

Томас остана шокиран, когато я видя за пръв път. Като дете беше изключително красива, ако пренебрегнеш злобната усмивка и пресметливия поглед. Сега, дебела, подпухнала, с оредяла изрусена коса, носеше грим, с какъвто никоя самоуважаваща се жена не би се издокарала. Когато се изкачи тичешком по стъпалата и излезе в ноемврийския студ само по тениска, той се изненада; изненада се, че победителката Ан-Кристин се е запуснала до степен да заприлича на… Не, не успя да определи. Може би на провалил се човек. Когато се върна с цигара в ръка и я видя в лице, му хрумна, че не прилича на почтен човек.

След няколко часа знаеше каква е.

Убийството на Ханс Ванерберг беше станало в понеделник вечерта, а в петък все още нямаше никакъв напредък в разследването. В офиса си в полицейския участък Петра Уестман седеше невиждащо вторачена в цветните изображения на скрийнсейвъра на монитора. Вчерашното посещение при вдовицата на Ванерберг й донесе само възпалено гърло от усилията да въздържа напиращите сълзи. Пия Ванерберг изглеждаше бледа, безжизнена и леко замаяна от успокоителни. Ала гледката на двете смълчани деца се оказа още по-болезнена. Тяхната привидно неизтощима баба се опитваше да ги разсее с разни игри, докато сестричката им дремеше, но децата не се включваха с охота и бяха определено вяли. В понеделник отново се връщаха на училище и съответно — на детска градина — и това вероятно щеше да отвлече временно вниманието им, но детството им бе променено завинаги.

Петра прекара по-голямата част от петъка пред работния компютър на Ханс Ванерберг, но не откри нищо интересно. Сега, в шест часа, тя продължаваше да седи в офиса си. Обикновено работеше до късно вечер, но сега обмисляше дали да не слезе в гимнастическия салон и да не се зареди с ендорфин.

— Чу ли най-новото?

Силно озадачен, Джамал Хамад я наблюдаваше от прага. Тя се извърна към него и наведе глава настрана в очакване.

— Не е нужно да използваш предлаганата от компютъра защита на екрана. Качваш си свои снимки, докато си клатиш краката. Стига да имаш лични снимки, разбира се, а това предполага да имаш и личен живот. Какъвто едва ли водиш, щом не си тръгваш след края на работния ден. Наистина е позволено да си тръгваш, знаеш ли?

— Много си бъбрив. Какво точно се опитваш да ми кажеш?

Джамал и Петра се познаваха още от полицейската академия. Не учеха в един курс, но се движеха в едни и същи компании и имаха слабост един към друг. Освен прекрасните му качества на професионалист Петра дължеше благодарност на Джамал за работата си в отдел „Тежки престъпления“ в Хамарби. Беше постъпил там няколко години преди нея и тя подозираше, че е казал добра дума по неин адрес, когато кандидатства, макар никога да не го попита директно.

— Забрави. Искаш ли да отскочим до „Кларион“ да изпием по бира?

— Нали е Рамазан?

— Да, беше. Преди около месец.

От компютъра се чу избибипкване — знак, че автоматично се е изключил — и екранът потъмня.

— Ето, божи знак — изкоментира Джамал.

— На Аллах — поправи го Петра и се изправи. — Добре, съгласна съм.

След десетминутна разходка до Рингвеаган стигнаха до хотела и влязоха. Освен шумни, коридорите и стълбите, по които минаха, приличаха на строителна площадка — течеше процес на обновяване. Нямаше свободни маси, но на бара намериха празен стол. След като си закачи чантата и палтото на закачалката под плота, Петра убеди Джамал да седне, а тя застана права до него.

— Точно мислех да се поизпотя в гимнастическия салон, но ти се появи и ме повлече по лош път — сподели тя. — Цял ден седя, така че с радост ще постоя известно време, стига това по някакъв начин да не засегне арабското ти мъжко самолюбие.

— Престани. Какво ще поръчаш? Нещо за ядене?

— Бира за начало.

Най-после барманът им обърна внимание. Поръчаха две големи бири и фъстъци. В бара не сервираха храна.

— Когато си тук, а навън е тъмно, Йоханесброн оставя страхотно впечатление — отбеляза Петра. — Сигурно заради светлините изглежда толкова готин и величествен. Все едно си в Манхатън.

Барманът постави бирите и купичката с ядки пред тях.

— Наздраве — вдигна чашата Джамал и отпи голяма глътка.

Петра го последва. Докато връщаше чашата на плота, две млади жени от страната на Джамал станаха и си тръгнаха. Тя реагира бързо и успя да запази стола до колегата си, преди мъж около петдесетте да се настани на другия. Погледите им се срещнаха и двамата се усмихнаха.

— Тук постоянно трябва да си нащрек — подхвърли той и прокара ръка през русата си коса, преди да заеме отвоювания стол.

Петра повлече тежкия бар стол зад Джамал до мястото, където дотогава стоеше права, и отново отпи от бирата.

— Свърши ли с физическите упражнения засега? — осведоми се Джамал.

— Да — отвърна тя и сви юмрук пред лицето му, за да му демонстрира стегнатия си бицепс.

Петра Уестман тренираше редовно и се гордееше с формата си.

— Благодаря, че ме изведе. И без това бях забуксувала.

— Хайде да забравим работата за известно време и да поговорим за друго.

— Добре го измисли. Да опитаме.

Вдигнаха тост и отпиха. Тя усети как алкохолът леко я отпуска и замайва. Сети се, че не е обядвала, но не изпитваше глад. Навярно се дължеше на бавно напредващото разследване в комбинация със засищащата бира.

Обсъдиха предстоящото пътуване в Космоса на Кристер Фуглесан и се смяха на постоянните пародии по шведската телевизия на горкия астронавт, който така и не излиташе. Поръчаха си по още една бира, а Петра погълна последните фъстъци и бутна купичката настрана.

— Е, къде е съпругата ти тази вечер? — попита тя.

— Със свекърва си — отвърна Джамал, загледан в чашата си.

— Явно добре се чувства сред голямото ти дебело ливанско семейство.

— Да, но…

— А теб тъща ти не те кани така често, а? Горкичкият.

С престорена загриженост го погали по бузата с опакото на пръстите си, но той се отдръпна с раздразнено изражение и тя си прибра ръката.

— Какво ти става? — попита го изненадано.

Рефлекторната му реакция я смути. За да има с какво да се занимава отблъснатата й ръка, тя се вкопчи в чашата и отпи няколко глътки.

— Престани да флиртуваш или каквото там правиш — укори я Джамал мрачно.

Тя хвърли поглед през рамото му и очите й за втори път срещнаха погледа на русия мъж. Той вдигна чашата си с вино за тост към нея. Изглеждаше дружелюбен и малко приличаше на Кони Хьоберг. Това я накара да отвърне на тоста му, противно на вродените си инстинкти. Джамал забеляза, че нещо става, и хвърли бърз поглед назад, за да види с кого вдига тост тя. Когато отново се обърна към нея, Петра остави чашата си и го погледна в очите.

— Да флиртувам ли? Какво искаш да кажеш? Направо ме обиди.

— Вдигаш тост с непознат мъж — отвърна Джамал тихо. — Не го прави. Приличаш на леко пияна.

— Джамал, първо, той вдигна тост. Второ — изпила съм само една бира. Трето — каза, че флиртувам, преди да… Преди той да вдигне тост.

— Изпи почти две бири, а не си яла нищо. Работиш много, натоварваш се в гимнастическия салон и вечеряш само с фъстъци. Всичко това дава отражение.

— Не ми обясни откъде ти хрумна за флиртуването. Мислех, че мога да те докосна, без да решиш, че искам да легна с теб. Познаваме се от сто години, докосвали сме се многократно, за бога!

Джамал направи знак с ръка, за да я успокои, но това само предизвика нов прилив на емоции.

— Защо ме покани да излезем? — продължи тя вече с по-тих тон. — Не бях в настроение, но ти настоя. Нави ме да излезем, седнахме и си говорихме, а ти изведнъж стана мрачен без видима причина. Това ме обижда, не се ли досещаш?

Джамал извърна поглед от нея и се загледа в някаква точка над главата на облегнал се на стената зад бара охранител. После отново се обърна към нея и взе ръката й в своята. Известно време унило я гледа.

— Добре, Петра, вземам си обратно думите за флиртуването. Извинявам се за тях.

— Сериозно ли?

Не беше сигурна накъде отива разговорът — към по-добро или към по-лошо, — но не желаеше да я смятат за флиртаджийка. Особено Джамал, който е кадифените си кафяви очи, чаровната трапчинка на брадичката и добре сложеното си атлетично тяло на трийсетгодишен полицай можеше да спечели сърцето на всяка жена, преди да се ожени.

— Сериозно. Но наистина си леко опиянена — усмихна й се той широко, при което се разкриха идеалните му бели зъби. Пусна ръката й. — И в това няма нищо лошо, предполагам. Нали затова сме тук? Всичко е наред. Не мисли повече за това.

Джамал въздъхна, а Петра чакаше нащрек какво ще последва.

— Вероятно ще решиш, че съм прекалено чувствителен — продължи той. — Понякога обаче много се уморявам от намеците за произхода ми. Не са злоумишлени, знам, и в повечето случаи не са плод на предразсъдъци, но наистина е много досадно. Аз съм такъв, какъвто съм, независимо от ливанските си корени, с които впрочем се гордея. Понякога оставам с впечатлението, че не виждате отвъд арабското, което си въобразявате, че забелязвате в мен. Швед съм, по дяволите. Точно като теб. Живея в Швеция от шестгодишен. Тук съм вече двайсет и четири години.

Петра го погледна с неразбиращо съчувствие в очите.

— И този поглед не ми харесва — тросна се Джамал. — Не ме съжалявай, както аз не си губя времето да те съжалявам.

Тя се поизправи от приведената си стойка и допи бирата си. Без да пита Джамал, поръча нови бири. Той също допи своята.

— И къде съм аз в тази картинка? — попита Петра. — Какво толкова казах, че изведнъж се навъси?

— Случва се през цялото време. Не го забелязваш, защото намеренията ти са добри и знаеш, че знам, че ме харесваш и уважаваш. Но все се появява „Рамазан това“, „Мохамед онова“ и други подобни. Дребни неща, но се натрупват… Какво още каза преди малко? Нещо за „голямото ми дебело ливанско семейство“. Наистина ми писва понякога.

Петра разбра за какво говори. Сети се, че на шега го попита дали не е „засегнала арабското му мъжко достойнство“, когато предложи той да седне, а тя да стои права. Даде си сметка колко дразнещо е да чуваш такива коментари за всяка своя дума или постъпка.

— То е все едно във всеки разговор с мен да вклиниш коментар… за големите ми уши или нещо подобно — обяви Петра внезапно и усети как се изчервява.

Джамал я дари с надменна усмивка. Тя прикри лице с ръце.

— Не биваше да казвам нищо! — заяви, надничайки иззад пръстите си.

— Сега вече флиртуваш, Уестман — обяви Джамал триумфално.

— Нищо подобно. Наистина се засрамих — Петра го погледна умолително. — Трябваше да измисля нещо, а не да разкривам слабото си място.

Джамал хвана главата й с ръце и отметна назад косата й. В следващия миг със съвършено сериозно изражение констатира:

— Според мен имаш хубави уши. Сега вече разбираме ли се?

Петра кимна.

— Тогава да не говорим повече за това.

Тя се съгласи и изведнъж се почувства съвършено трезва. Често й се случваше. След една бира, особено когато не бе пила отдавна, всичко се замотаваше. След втората отново се чувстваше трезва.

Поседяха и поговориха още известно време. Петра попита Джамал какви са плановете му за уикенда, но той отговори уклончиво и си погледна часовника. Попита я същото, но тъй като — както обикновено — не бе планирала нищо, нямаше какво да каже по темата. Престраши се да попита какво е мнението му за войната, която отново се водеше в Ливан. Джамал въздъхна, но Петра го изпревари:

— Питам, защото ме интересува, а не за да те дразня.

— Да, да, разбирам. Но за това можеш да говориш до безкрай. Аз, естествено, съм против войната. Ливан процъфтяваше преди избухването й.

— Ходил ли си там?

— Няколко пъти. Бяхме там и на медения ни месец. Изумителна страна е. Беше изумителна страна.

— Но войната рано или късно ще свърши, нали? — попита Петра.

— Не съм сигурен. Много е сложно. И много просто. Всеки иска каквото смята, че му се полага. Всеки е прав за себе си.

— Но кой трябва да бъде подкрепен? Ти кого подкрепяш?

— Това не е футболен мач между два отбора. Ти дори не знаеш кои са отборите, нали?

— Очевидно не — призна Петра.

— Има повече от два отбора. Положението в Ливан е по-сложно дори от израелско-палестинския конфликт. И е също така неразрешимо, но е по-трудно да бъде разбрано. Повечето хора в Ливан дори не знаят за какво става дума.

— Кажи ми ти на чия страна си — настоя Петра простодушно.

— Седя тук, в Швеция, и се надявам да настъпи мир. Да се стигне до мирно решение, при което всеки да получи своя дял от тортата. Но е лесно да се каже, когато не си в средата на конфликта. Ако още живеех в Ливан, щеше да ми е много по-трудно да гледам на този конфликт от друга перспектива освен своята.

— В Ливан къде точно живеехте?

— В село в южната част на страната. После в Бейрут. Татко беше учител.

— А сега? С какво се занимава в Швеция?

— Докато се пенсионира преди година, караше такси. Когато дойдохме тук, беше твърдо решен всички да станем шведи и да не се изолираме в някое предградие сред други имигранти. Това, разбира се, има своите положителни и отрицателни страни, но за мен и братята и сестрите ми се оказа добре, затова сме изключително благодарни на родителите си. Но те така и никога не бяха приети истински в шведското общество. Живеят за нас.

— Баща ти доволен ли е от избора ти на професия? — продължи да разпитва Петра настойчиво.

— Гордее се и с четирима ни.

— Какъв мислиш, че щеше да станеш, ако беше останал в Ливан?

Джамал пресуши чашата си и погледна часовника. Беше осем и половина.

— Трябва да вървя — обяви той и скочи от стола.

Взе коженото си яке и го облече, но не затвори ципа. Петра точно бе започнала третата си бира, затова реши да поостане малко и да се наслади на оживената петъчна атмосфера наоколо. Той извади портфейла си и остави две банкноти по двеста крони на плота пред нея.

— Доскоро — сбогува се и я целуна леко по бузата.

— Не ми отговори на въпроса — напомни Петра.

Изгледа я с поглед, който не подсказваше какво се върти в главата му.

— „Хизбула“ — отвърна лаконично и си тръгна.

Петра остана дълго време загледана невиждащо пред себе си и обгърнала с ръце бирената чаша. Какво искаше да й каже? „Хизбула“ не беше ли терористична групировка?

— Май ви е нужно известно опресняване на политическата ситуация в Ливан.

Петра извърна изненадано поглед. Видя мъжа, който се бе добрал до другия стол на бара и вдигна тост за нея по-рано вечерта. Той я беше заговорил. Беше прилично облечен: светло синя риза с разкопчана яка, тъмносин блейзер и джинси със скъп колан. Когато се усмихваше, около очите му се образуваха привлекателни бръчици, а по младежки дългата му коса бе разпиляна небрежно по челото.

— Да, меко казано — въздъхна Петра и отвърна на усмивката му.

— Моля да ме извините. Не съм ви подслушвал, но дочух част от разговора ви, а понеже съм запознат с въпроса, неволно се заслушах. Искате ли да поговорим, или предпочитате да поседите сама?

Мъжът определено правеше приятно впечатление, а откровеното му признание как е слушал разговора им говореше за непринудена прямота. Имаше сини очи и гъста коса, която според нея би накарала всеки мъж на неговите години да му завиди.

— Да поговорим малко — прие тя. — Но скоро ще си тръгвам — добави, за да си остави вратичка.

— И аз. Утре съм на работа, затова няма да стоя до късно.

Без да скъсява дистанцията помежду им, заговори направо.

— Ливан е великолепна страна. Знаете ли, че може да поплувате във водите на Средиземно море, а после великолепна система от лифтове да ви отведе да карате ски и всичко това в рамките на един следобед?

— Чувала съм го, но се съмнявах дали е истина — призна тя.

— Да. В планината, в курорта Фарайа-Мзаар, има около четирийсет склона, а гледката от там е възхитителна. От едната страна е долината Бекаа. При ясно време се вижда Бейрут.

— Значи там трябва да се отиде, ако не знаеш дали искаш да си на морски или на ски курорт — засмя се Петра.

— Точно така. Но не в момента. Наздраве.

Петра отвърна на тоста му с кимване и отпи от бирата си.

— Знаете ли нещо за войната? — попита тя.

Той кимна и остави чашата пред себе си.

— Тогава ми разкажете. Явно има пропуск в образованието ми именно там.

— Добре. В началото — впрочем не толкова отдавна…

Петра изведнъж си даде сметка, че стоят на голямо разстояние един от друг и всъщност викат. Покани го да се приближи. Мъжът се засмя, осъзнавайки смешното положение, взе чашата си с вино и се премести на стола, където дотогава седеше Джамал.

— Педер — протегна ръка той. — Педер Фрик.

— Петра — представи се Петра.

— Та и двете тези проблемни места — Израел и Ливан — били сред любимите проекти на няколко европейски глупаци през 20-те години на миналия век, които били осенени от идеята да проявят претенции към области с голяма археологическа стойност. След разпадането на Османската империя Сирия става подмандатна територия на Франция.

— След Първата световна война ли? — попита Петра.

— Да, след Първата световна. Френските колониалисти се грижели особено за маронитите, които са католици, в Ливанските планини — отколешния финикийски бряг на Сирия. После, в началото на 20-те години, теглили няколко черти по картата и просто ей така Ливан се превърнал в християнска европейска страна сред всички онези мюсюлмани. После, когато през 1943 година страната станала независима, политическата власт била разделена между християни, мюсюлмани и някои други. Това донякъде балансирало нещата и дало резултат, но само докато арабите не решили да нападнат новата израелска държава.

— Това кога става? През 1947 или през 1948 година?

— През 1948. Палестинските бежанци се изсипали в Ливан, докато стотици хиляди християни побягнали и се озовали в Южна Америка. От тогава в Ливан няма християнско мнозинство. Даже е точно обратното.

— Значи французите и израелците подкрепят християнското малцинство, а арабският свят подкрепя мюсюлманите, така ли?

— Нещо подобно. Но е още по-сложно. Вероятно повече не ви се слушат моите брътвежи?

Допи си виното и направи знак на бармана.

— Напротив — насърчи го Петра.

— Добре. Две чаши червено вино — поръча той на бармана и продължи да разказва на Петра, която се стараеше да запомни всяка дума.

Отново й заприлича на Хьоберг: беше се разпалил по темата и толкова се бе увлякъл, че около него само дето не хвърчаха искри. Ентусиазмът му се оказа заразителен. Тя го слушаше с интерес и от време на време отпиваше от виното.

Постепенно й стана ясно защо бащата на Джамал е взел семейството си и е напуснал Ливан. И какво вложи Джамал в думите си, напускайки бара, и защо му бе невъзможно да обясни положението. И каква необразована идиотка е тя. Два пъти беше учила световна история: първо на начално, после на гимназиално ниво. И двата пъти не отидоха по-напред от Първата световна война. Знаеше повече, отколкото й трябва или иска за каменната епоха, за ерата на викингите, за хронологията на шведските монарси, но никога не стигнаха до конфликтите в Близкия изток. Същото важеше и за другите проблемни места в съвременния свят.

Педер продължи разказа си, а тя се надяваше до утре да не забрави цялата тази полезна информация и се утешаваше, че поне основните неща ще останат в главата й. Два часа по-късно, когато нова чаша вино се появи пред нея, си даде сметка, че има належаща нужда да отиде до тоалетната. Така бе погълната от монолога на симпатичния мъж и — както вярваше и се надяваше — новопридобитите знания за произхода на колегата си, че напълно бе забравила за себе си.

— Откъде сте така добре осведомен за всичко това? — попита тя, когато се върна.

На връщане от тоалетната прецени, че не е особено пияна, ала реши да си тръгне след тази чаша. Три бири и две чаши вино за пет часа не представляваха никакъв проблем, но бяха и предостатъчно.

— Работил съм там — отвърна Педер. — Вярно, беше отдавна, но обичам страната и следя какво се случва.

— С какво се занимавахте там? — поинтересува се Петра.

— Бях лекар в организацията „Лекари без граница“.

Петра се засмя на скромността му.

— Шегувате ли се?! Вие получихте Нобелова награда. Моите поздравления.

— Никога не съм гледал по този начин, но може би сте права. Да пием за това.

Пиха и Педер й разказа някои неща за бежанския лагер в Бейрут, където беше работил, после разкри в отговор на директния въпрос, че в момента е анестезиолог в болница „Каролинска“.

— А вие с какво се занимавате? — попита той.

Петра в никакъв случай не се срамуваше от професията си, но през годините откри, че понякога реакциите на хората я разочароват, когато им каже истината. По тази причина даваше стандартен отговор на хора, които не срещаше по служба и не възнамеряваше да види отново.

— Застрахователен агент съм във Фолксам — отвърна тя разсеяно, играейки си с часовника.

Безинтересният отговор рядко предизвикваше повече въпроси, а именно това бе и целта й.

— Значи си близо до работата си — отбеляза Педер.

Петра се усмихна и пресуши последните капки вино. Наближаваше полунощ и започваше да усеща умората. Седмицата си беше казала думата, макар като цяло да не бе напреднала особено в разследването. Махна на бармана и му показа четиристотинте крони върху плота. Знаеше, че са предостатъчно дори и с щедър бакшиш.

— Време е да вървя — обяви тя и се плъзна от стола.

— Съгласен съм.

Педер й помогна да си събере вещите и й подаде чантата, която тя остави на плота, за да си облече палтото. Беше прекарала двайсет минути в магазина за обувки, където дълго се колеба какви ботуши да купи: дали елегантните с по-висок ток, или не толкова модните, но по-удобни с нисък ток. Накрая се спря на модерните, с по-висок ток. Сега, когато кракът й се подгъна, съжали за избора си.

— Олеле! — възкликна Петра кокетно и през ума й мина мисълта, че май флиртува.

— Ще те изпратя до таксито, млада госпожице — предложи Педер Фрик и я хвана под ръка.

Ноември, 2006 година, събота

Единайсет и половина е. Около шейсетгодишен мъж в кожено яке и с карирана шапка излиза. Първо забелязвам ръката му; да, на безименния си пръст носи халка. Така ли се грижи за брака си? Има жена, а иска още. За мен никога не е имало човек, когото да обичам, с когото да говоря, да се храня, да спя. Тази вечер обаче ще говоря с някого; и ще спя с някого.

Звъня на вратата. Тя отваря и ме поглежда изненадано, но веднага ме пуска и затваря бързо след нас. Видимо се притеснява, че другите обитатели ще забележат каква върволица от хора влизат и излизат от апартамента й.

— Вие сте? — пита тя.

— Клиент.

Оглежда ме подозрително от горе до долу.

— Как ме откри?

— Не беше трудно — отговарям аз, без да лъжа.

— Как се казваш?

— Джон Холмс — изричам непринудено.

Тя прихва и свива рамене.

— Добре, така да е — продължава да се смее. — Какво искаш?

— Същото като всички останали. Секс.

Помага ми да сваля палтото и го закача. Аз си събувам обувките, без да чувствам нервност. Все едно най-после съм където трябва: в забраненото пето измерение.

— За пръв път ли ти е? — пита тя.

— За пръв път ми е — признавам аз.

— Притесняваш ли се?

— Да — лъжа аз. — Хайде първо да пийнем нещо.

Тя веднага приема предложението ми. Предлагам бутилката, която донесох. Тя започва провокативно да сваля дрехите си една по една и накрая застава гола пред мен, без да показва никакъв свян. След това се захваща да ме разсъблича внимателно и предпазливо, все едно съм от стъкло. Целува ме по цялото тяло, но не и по устата. Оценявам го. Това отблъскващо същество никога няма да докосне устата ми с противните си лепкави устни. Но трябва да призная, че си владее занаята и когато устните и езика й се промъкват между краката ми, не успявам да се въздържа и заплаквам. Отвежда ме до леглото.

Лежи под мен; сега движенията й са бавни и овладени. Пъхам пръсти в нея и тя простенва тихо. Прошепвам през изтънялата й изрусена коса:

— Може ли да те вържа…

Кимва в отговор. Очите й са затворени, а бедрата й все още се вият около ръката ми. Внимателно вадя пръсти, вземам ножицата и въжето и нежно, но здраво завързвам ръцете и краката й към таблите на леглото. Заспала е, но се събужда с писък, когато с всичка сила натиквам коляно в чатала й. Широко отворените й очи ме гледат с потрес и ужас, а аз продължавам да говоря напевно и почти шепнешком, докато я възсядам и размахвам ножицата.

— Време е да те подстрижем…

Тя изпищява, но аз приглушавам вика с крайчето на чаршафа, като го натиквам в устата й. Чувствам се все така възторжено, както когато правихме секс. Нито потреперващото й тяло, нито изплашените й очи са в състояние да променят божественото ми състояние. Режа косата й кичур по кичур и всеки път й показвам резултата. През цялото време й припомням какво ми е причинявала, а тя кима енергично, за да потвърди, че е напълно наясно. Вадя чаршафа от устата й и тя се заклева да не пищи. Вместо това се извинява и обещава ли, обещава да ми се реваншира, да направи каквото й кажа, докато й режа миглите, а накрая и веждите, макар от време на време да отрязвам и малко плът.

Кръвта сега се стича обилно по мокрото й от сълзи курвенско лице, намазано с грим. Питам я дали я боли, когато нарочно захващам и малко кожа. Тя пищи и крещи, че я боли, и аз отново натиквам чаршафа в устата й. Обяснявам й колко много различни видове болка има. Тя потреперва конвулсивно, затова отново се държа мило и вадя чаршафа от устата й. Моли ме и ме умолява и в отговор й запалвам цигара. Тя ми благодари и ми се усмихва отчаяно. Аз отвръщам: „Никакъв проблем“, натиквам отново чаршафа в устата й, а с цигарата прогарям дълбока дупка в корема й. През цялото време й разказвам всевъзможни спомени от детството, но след известно време цигарата угасва. Питам се как ли ще се отрази малко сол върху прогореното място. Вземам сол от кухнята и я изсипвам върху раната; очевидно никак не е добре, но й обяснявам, че самотата е като самопрезрението. Започвам да се уморявам от физическото насилие, защото като цяло не съм лош човек и предпочитам да стоя в затворената си черупка. Не се сещам какво повече да й кажа и затова за последен път вадя чаршафа от устата й и любезно я съветвам да ми поиска прошка от цялото си сърце; уверявам я, че тогава всичко ще приключи. Тя се подчинява. После я удушавам и слагам край на живота й.

Ето — отново се хваля на хората и пред себе си — със злината си. Излиза, че те не са по-лоши от мен — и никога не са били, — но сега ролите са разменени. Сега те са жертвите, а аз съм насилникът. Достигнах повратен момент в живота си и вече не се самосъжалявам. Предпочитам действието пред размисъла. Времето, през което пясъчният часовник се изпразва, е свършило и е настъпил моментът за наказание.

Представете си как Ан-Кристин — хубавата, силната, властната, самоуверената, непобедимата Ан-Кристин — завърши живота си като изпаднала проститутка в нечовешко сиво бетонно предградие. Само при мисълта за това главата ми се замайва. Всъщност вероятно й направих услуга, като сложих край на всичко. От друга страна, тя навярно с радост би заменила последния час от живота си за още петдесет години в бордея в това гето.

А какво получих аз от събитията през последните няколко дни? Щастие? Самоуважение? Слънчево детство и радостно порастване? Не! Дори не мога да кажа, че справедливостта е възтържествувала, защото щеше да е справедливо те да страдат в продължение на трийсет и осем години, а аз да имам трийсет и осем щастливи години пред себе си. За жалост е прекалено късно и за двете. Съсипаното детство никога не може да бъде поправено; никога няма да бъде забравено, променено или преодоляно. То е хронична болка. Що за свят е този, където позволяват на малки щастливци като Ханс и Ан–Кристин да разтрошават на парченца живота на други, не толкова сполучили деца?

През последните няколко дни на мизерното си съществувание просто получих възмездие. От своя страна то ме потопи в ново, вълнуващо измерение — лудостта. Петото измерение на живота: дясно-ляво, нагоре-надолу, вътре-вън, тик-так и ку-ку. Те откраднаха моето време, аз — тяхното. Куку. Потапям се в новото измерение — измерението на лудостта.