Джунглата

9.

Със свалени врати и демонтирана изолация вътрешността на кабината беше шумна като леярна по време на работа. И това, докато турбината работеше на празен ход. Само за Гомес Адамс имаше истинска седалка. Всички останали бяха демонтирани, за да се икономиса от теглото. Затова Линда, Мак Ди и Смит се бяха вързали с коланите при задния илюминатор, предназначени за укрепване на товари. Хуан седеше до пилота на сгъваем рибарски стол, който беше хванат с болтове към палубата.

Между пътниците имаше купчина лично оборудване: храна, оръжия, муниции, джипиес устройство и шлемофони за тактическата радиовръзка. Освен Смит сателитни телефони имаха още Хуан и Линда.

На Хуан дори не му мина през ума да сложат екипировката си в лодката въпреки слабата вероятност нещо да се случи по време на полета им през границата. Единствените провизии, които разреши да бъдат натоварени на НМТК, бяха седемдесет и петте литра вода за пиене. Беше предположил, че заради тропическата горещина и влагата всеки от тях ще има нужда от най-малко четири литра вода дневно.

Гомес приключи с предполетното загряване на турбината и попита:

— Готови ли са всички?

Гласът му прозвуча глухо в шлемофоните, които всички носеха. Той не изчака да чуе отговор и увеличи оборотите. Въздушната струя от перките на винтовете забрули вътрешността на машината като ураганен вятър. Слушалките задържаха кепето на Линда на главата й, но вързаната й отзад коса се мяташе насам-натам като опашката на развълнувана котка.

Шумът и въздушната струя се извисиха в кресчендо, което разтърсваше всяка част и винтче на хеликоптера. Но когато той леко се откъсна от палубата, пътуването стана по-поносимо. „Орегон“ беше спрял на място и заради това нямаше страничен вятър, което позволи на Гомес Адамс с лекота да задържи машината над голямото Х, изписано върху трюмния люк. Пред тях един товарач наблюдаваше металното въже, което стигаше до хеликоптерната лебедка. Докато хеликоптерът се издигаше все повече и повече, луфтът на въжето се обираше, докато накрая се изпъна. През цялото време, докато обираше луфта, Гомес беше придвижвал машината стъпка по стъпка напред, така че сега, когато стоманеното въже се изпъна, хеликоптерът се озова точно на надуваемата лодка с твърд корпус.

Предпазливо и точно като хирург вдигна НМТК от нейната стойка на палубата. Хеликоптерът беше на границата на подемните си възможности, затова Адамс зависна за миг, сякаш искаше да даде възможност на машината да свикне с голямата тежест, която висеше под фюзелажа. След тази малка пауза я вдигна от палубата и насочи хеликоптера странично напред, измъквайки лодката между двата кърмови крана. Веднага щом НМТК се озова отвъд релинга, Адамс даде още газ и те се насочиха на изток, където далеч на хоризонта се беше присвила джунглата.

— Как го усещаш? — попита Хуан пилота.

— Сякаш под нас свободно се люшка седемстотинкилограмово махало. Може би във водата лодката върви много леко, обаче притежава летателните качества на оборска врата. Надявам се, когато свършите, да не ме караш да я връщам обратно на кораба.

— С удоволствие, стига да мога — отговори Хуан. — Всъщност сега се сещам, че нашият договор предвижда да ни бъдат възстановени разходите.

— Чудесно. Отпиши я. При това натоварване на перките и фюзелажа не си заслужава да я връщаме на кораба.

Кабрило се засмя. Адам се освобождаваше от стреса, като се оплакваше. Макс Хенли постъпваше по същия начин. Що се отнасяше до него, Хуан смяташе, че хуморът му помага донякъде. Истината обаче беше, че преди мисия обичаше да потиска напрежението у себе си. Все едно да навиваш пружина на часовник: това беше енергия, която щеше да се освободи по-късно, когато щеше да има нужда от нея. Колкото по-голяма бе опасността, толкова по-напрегнат беше той и съответно толкова по-експанзивен ставаше. Сега обаче, докато прекосят границата на Мианмар, още беше напълно спокоен. Знаеше, че след това напрежението ще нарасне. Както винаги, се надяваше, че няма да стане нужда да го изпуска или поне не и докато не се върне обратно на кораба. Там се оставяше на горещия душ, след като беше преплувал сто дължини в закрития басейн на „Орегон“.

Тъй като хеликоптерът беше безобразно претоварен, Адам поддържаше скорост от около шейсет възела, но им се стори, че минаха само няколко минути, докато прелетят с трясък над плаж от бял пясък, а малко по-късно лодката се люшна над върховете на мангровите дървета в блатото под тях. Това беше целта: тънка бяла пясъчна ивица, която отделяше света на синята вода от също толкова едноцветното зелено на джунглата.

Тя сякаш се простираше без край — зелени вълни, които следваха топографията и същевременно покриваха всеки квадратен сантиметър земя под тях. Бяха все още в Бангладеш, но Хуан знаеше, че джунглата се простира без прекъсване чак до бреговете на Виетнам и че тя наистина е terra incognita — непозната земя. Нийл Армстронг беше описал луната като „великолепна пустош“. За джунглата можеше да се каже същото. Разликата беше, че е зелена, но не по-малко враждебна към хората от Космоса.

Бяха толкова претоварени, че хеликоптерът едва удържаше люлеещата се лодка да не блъсне някой от върховете на по-високите дървета. Гомес Адамс не толкова летеше, колкото се бореше да удържи машината във въздуха и по курса. Мърморенето му отдавна беше секнало. По лицето му се стичаха вадички пот и това се дължеше само отчасти на високата влажност.

Кабрило извади ръчен джипиес от кесията, която висеше на бойната му сбруя. След като го включи, уредът показа, че след малко ще влязат във въздушното пространство на Мианмар. Хуан не си направи труда да го съобщи на другите. Само насочи вниманието си към джунглата под тях, мъчейки се да открие признаци, че границата се охранява.

Бяха планирали маршрута за навлизане в Мианмар така, че да избягват реките и по-големите потоци, защото ако в този отдалечен край на страната имаше поселения, те щяха да са по техните брегове. Нямаше пътища и докъдето стигаше погледът на Кабрило, не се виждаха следи от секачи, привлечени от девствените гори. Ако се съдеше по разкриващите се гледки, човешката раса сякаш никога не бе съществувала.

Земята под тях започна да се издига и Адамс полагаше усилия да следва контура й. Под фюзелажа сянката им се плъзгаше по зеления балдахин. Той не беше вече толкова свеж, защото от север се носеха облаци. Зад сивите им туловища се издигаха черни гръмотевични кълба, които се извисяваха в небето. В тях проблясваха светкавици.

— Бих казал, че ви очаква буря — обади се Гомес. Това бяха първите му думи, откакто летяха над сушата.

— Разбира се — отговори Кабрило. — Ако го нямаше лошият късмет, аз изобщо нямаше да имам късмет.

Продължиха да летят още час, вече бяха навлезли дълбоко в Мианмар. Адамс беше управлявал майсторски машината и както бяха планирали, щом прелетяха над един хълм, видяха реката да проблясва пред тях — тясна сребриста ивица, която се виждаше през зелените върхове на дърветата, които почти се допираха. Пилотът провери индикатора за горивото и направи набързо изчисленията си.

— Съжалявам, но по-нататък не мога да отида. С горивото, което имам, корабът трябва да ме посрещне на изток, за да успея да се прибера.

— Разбрано.

Хуан завъртя импровизираната си седалка, за да може да погледне към триото в товарния отсек.

— Чухте ли? Трябва да свършим работата бързо. Линда, спускаш се първа. След това Мак Ди и ти, Джон. Аз идвам след теб. Линда, не се спускай, преди да е приводнил лодката.

— Готово — отговори тя и изрита въжето за рапел през отвора, където някога беше вратата.

Адамс зависна хеликоптера над широката петнайсет метра река. Върховете на дърветата танцуваха и се виеха под въздушната струя от перките на винтовете, докато той промъкваше НМТК между тях към водата под кила й. Уменията му бяха на висота — спусна я, без да разплиска и капка. До водата оставаха няколко сантиметра, когато Линда се спусна по въжето. За миг се залюля опасно във въздуха, но успя да извие тяло, да се прехвърли през надуваемите бордове на лодката и да падне на крака върху палубата. Мак Ди се беше спуснал наполовина и бързо напредваше. Линда застана така, че да може да откачи куката на лебедката, и махна на Адамс, който наблюдаваше ставащото през плексигласовите прозорци под краката си.

— Ще се видим по-късно — каза Хуан на пилота, докато разкопчаваше колана, за да се спусне и той на свой ред по въжето.

Преди да се спусне, Кабрило закачи карабината на опакованите пакети и надникна към тримата души в лодката. Всички гледаха нагоре към него. Линда махна, за да му покаже, че са готови, и той изблъска пакетите навън. Те се стовариха тежко върху палубата, но в тях нямаше нищо, което би могло да се счупи. Хуан преметна автомата си през рамо, след това се хвана за въжето и пристъпи в празното пространство. Ръцете му бяха предпазени със специални ръкавици с долна част от кожа. Той забави спускането си на сантиметри над палубата, после се пусна да падне. Щом краката му я докоснаха, Линда освободи куката на лебедката. Гомес Адамс даде газ и полетя странично и после напред към кораба, следвайки релефа на земята още по-отблизо, защото лодката вече не му пречеше.

След дългия престой в хеликоптера трябваше да минат няколко минути, за да престане звънът в ушите им.

Намираха се в пуста част на реката, която в тази точка течеше с бързината на охлюв. Бреговете се издигаха на около трийсетина сантиметра над водата. Виждаха се червената земя и заголените коренища на растителността. Непосредствено след бреговете започваше буйна растителност, която беше толкова гъста, че изглеждаше непроходима. Кабрило се загледа внимателно в една точка и установи, че вижда може би на около метър и двайсет навътре, преди растителността да се превърне в преграда. Войници от мианмарските специални части можеше да се крият три метра навътре, без да бъдат забелязани.

Температурата се колебаеше около трийсет и два градуса, но заради липсата на вятър и от лепкавата влага всички имаха усещането, че дишат в сауна. След няколко минути мокри петна се очертаха под мишниците на Кабрило, а по лицето му потекоха вадички пот. Наближаващата дъждовна буря щеше да е приятно облекчение, което прекалено се бавеше.

— Добре, трябва да изминем около сто километра. Искам Мак Ди и Джон да заемат места на носа като наблюдатели. Линда, ти ще си с мен, но дръж под око терена зад нас. На кораба техниците подсилиха ауспуха, за да намалят шума, но всеки по реката и наоколо ще ни чуе да идваме, така че бъдете нащрек.

След като отправи тези напътствия, Хуан зае мястото си зад щурвала, леко изнесен назад от средата на лодката. Като се изключат гумените фендери, които обикаляха бордовете, мястото на кормчията беше единственото, което стърчеше от спартански оборудваната нападателна лодка.

— Оборудването закрепено ли е? — попита Хуан.

— Да — отговори Линда и се надигна от страничния джоб, където беше прибрала пакетите под самозалепващия се капак.

Кабрило натисна стартера и когато двигателят мигновено се събуди за живот, той изпита облекчение, макар да знаеше, че ще стане точно така. За няколко секунди остави единичния външен двигател да се затопли, после бутна дросела напред. Лодката потегли и започна да се бори с течението на реката, докато продължаваше да се придържа сравнително близо до брега. Кабрило даде още газ и черната, сякаш оцветена с танин вода зад кърмата се разпени, когато витлото я заблъска по-бързо. След секунди лодката вече се движеше с около тринайсет възела в час. Скорост значително под възможностите й, макар и с един двигател, но достатъчна, преценяваше той, за да могат да реагират, ако някой се появи насреща им.

Въздушната струя, която създаваше движението им напред, носеше истинско облекчение.

Щом наближаваха някой остър завой на реката, Хуан връщаше дросела назад, така че лодката забиваше нос във водата и те навлизаха съвсем бавно, надниквайки, за да се уверят, че в мъртвия ъгъл не ги чака някоя изненада.

След около час почти едновременно се случиха две неща. Характерът на реката се промени. Бреговете се приближиха и това увеличи скоростта на течението. Появиха се и скали, а те вдигаха вълни и образуваха водовъртежи, които Кабрило трябваше да заобикаля. Не бяха бързеи, но съвсем скоро можеха да се превърнат в такива. Второто беше, че след рязкото увеличаване на влажността, от която с всяко вдишване дробовете им сякаш се напояваха все повече, дъждовните облаци, които се бяха появили над главите им, отнемайки всички цветове на джунглата, се отвориха. Дъждът заблъска като с юмруци. Изливаше се на потоци, плътен като стена, стоварваше се върху им като от пожарникарски маркучи.

Хуан изрови чифт предпазни очила от малката жабка под щурвала и си ги сложи. Без тях не можеше да види дори носа на лодката. И с тях погледът му не стигаше кой знае колко далече, но все пак достатъчно, за да могат да продължат.

Той мислено благодари, че тропическите валежи, макар и брутална атака срещу сетивата, бяха благословено кратки. Десет минути си повтаря тази утеха, после минутите станаха двайсет, а те почти не можеха да напреднат, защото течението се усилваше все повече и повече.

Другите трима се бяха свили тъжно на бойните си постове и приличаха на мокри мишки. Когато погледна назад към Линда, видя, че се беше прегърнала сама, а хълбоците й потреперваха. Мак Ди правеше вяли опити да изгребва водата от лодката с камуфлажната си шапка. В лодката вече се плискаха поне три сантиметра вода, когато на Кабрило се налагаше да направи по-рязка маневра, за да избегне някакво препятствие.

Бреговете се издигнаха още по-високо и притискайки ги от двете страни, често надвисваха над лодката. Пръстта беше отстъпила място на чакъл и скали. Някога спокойната река се беше превърнала в стремително течение и макар на Кабрило да му бе минала мисълта, че може би е по-добре да спрат и да изчакат бурята да отмине, никъде не се виждаха спокойни заливчета, нито място, където да вържат лодката. Не им оставаше нищо друго, освен да продължават пътя си.

Видимостта беше само няколко метра, а над главите им, секунда след като светкавиците пропълзяваха по небесата, тряскаха гръмотевици.

Продължаваха напред. Всеки път, щом лодката се сблъскаше с някаква пречка или кърмата потънеше, когато се изкачваха по някоя по-буйна вълна, Хуан благодареше, че витлото на единичния двигател има защита, иначе подводните камъни щяха да натрошат перките.

Трябваха опитни очи, за да забележат кога водата изведнъж става кално кафява, и съобразителност да се сетиш какво означава това.

Кабрило реагира на секундата, зави рязко надясно, за да отдалечи лодката от буйстващата в средата на реката вода, защото отломките от рухнала част от брега заприщваха пътя на водата. Клоните на цели дървета пронизваха водата, протягаха се към НМТК — всеки от тях можеше да я обърне или да раздере надуваемите фендери, които служеха за планшири на лодката. Ако Хуан не беше сменил рязко посоката, със сигурност щяха да потънат.

Стволове, дебели колкото телефонни стълбове, се носеха край тях, оголили коренищата си. Водата ръфаше от бреговете, късайки големи парчета пръст заедно с растителността, и всичко се свличаше с плясък в реката. На едно място Хуан трябваше още да намали скоростта заради трупа на удавен воден бивол, чиито рога се озоваха в опасна близост до фендерите, преди течението да отнесе нещастното създание.

Някои препятствия бяха твърде ниско или се намираха под водата, така че Кабрило трябваше да реагира на предупредителните викове на Мак Ди. Бяха принудени да лъкатушат ту наляво, ту надясно, защото реката продължаваше да запраща плавеи срещу тях. Хуан бе намалил скоростта почти до човешки ход, но въпреки това стволове и храсталаци се носеха край тях със смайваща скорост от течението, докато небето над главите им продължаваше да бесува.

Бурята сякаш се усилваше. По бреговете на реката вятърът огъваше дърветата почти успоредно на земята. Късаше листа с размерите на киноафиши и ги завихряше във въздуха. Едно облиза лицето на Кабрило с такава сила, че ако не носеше предпазни очила, щеше да му извади някое око.

Ако в това има нещо положително, помисли си той фаталистично, то е, че в тази развилняла се буря никой няма да е толкова луд да плава по реката.

Последните дървета се стрелнаха надолу по водите, те започнаха да си възвръщат цвета на черен чай и най-неочаквано дъждът спря. Преди миг стояха под ударите на най-силния порой, който някога бяха виждали, а сега водата, която ги беше блъскала толкова дълго, вече я нямаше. Минути по-късно черните буреносни облаци бяха прогонени и слънцето ги опали с подигравателна веселост. Влажността рязко се покачи. От гората започна да се издига пара, която бързо се превърна в мъгла, първоначално призрачна, а по-късно — непроницаема като стена.

— Добре ли сте всички? — попита Кабрило. Отговориха му с кимване три глави, от които капеше вода. Той извади от шкафчето под кормилото ръчна помпа и я подхвърли на Смит. — Съжалявам, момчета, но електрическата помпа беше свалена, за да се олекоти лодката.

Моторницата се подмяташе под тежестта на десетките литри вода, които се плискаха по палубата. Мак Ди продължаваше да я изгребва с шапката си, а Линда помагаше с ръце, изхвърляйки шепа след шепа през борда. Помпата беше най-ефикасното средство за изхвърляне на водата, но резултатите от работата й оставаха незабележими в сравнение с количеството дъжд, който се бе излял в лодката.

След двайсет изпълнени с тежък труд минути водата още не беше изпомпана, но бяха попаднали на препятствие, което сякаш осъждаше пътуването им на провал, преди още да беше започнало както трябва.

Еднометров водопад се простираше от единия до другия бряг и струята му проблясваше черна върху скалите. Бреговете бяха високи, със спускащи се към водата хълмове и изровени камъни и глина.

— Докъде стигнахме? — попита Линда, чиито дрехи още не бяха изсъхнали.

— Трябва да минем още поне деветдесет и пет километра — отговори Хуан, без да я поглежда, защото изучаваше речния бряг зад НМТК.

— Предполагам, че ще се наложи да повървим — обяви Мак Ди с ентусиазма на човек, запътил се към бесилото.

— Не прибързвай. Линда, взе ли експлозиви?

— Около два килограма пластичен и дузина взриватели с часовников механизъм. Ние момичетата трябва да сме подготвени за всичко.

— Прекрасно. Мак Ди, искам да проучиш терена поне три километра нагоре по течението. Увери се, че няма села наблизо. Джон, съжалявам, но ти трябва да продължиш да изпомпваш. Лодката трябва да бъде колкото може по-лека.

— Добре — кимна необщителният легионер и продължи работата си.

Мак Ди взе своя REC7, изтръска водата от затвора, прекрачи фендерите и скочи във водата. Прекоси до десния бряг, протегна ръка, за да се изтегли нагоре по подвижната пръст, примесена с чакъл, стигна върха и изчезна зад брега като с магия.

— Нима смяташ… — започна Линда.

— Да — кимна Кабрило.

Чу я да рови из багажа за експлозивите, а той се зае да извади шанцовия инструмент от дръжките на карбоновите гребла. Двамата скочиха във водата, Хуан с въже в едната ръка, за да завърже лодката за ствол изхвърлен на брега. Тук той беше много стръмен, но на трийсетина метра зад лодката им се видя по-удобен и те се затътриха натам, препъвайки се по камъните наоколо, които шумно се търкаляха към водата.

Кабрило огледа хълма, който се извисяваше на почти петнайсет метра въпреки пълноводната река. Имаше право само на един опит, който трябваше да успее, защото иначе щяха с дни да трамбоват пеш през джунглата. Вече бяха толкова изостанали от Солей Кроасар, че следите й бяха изстинали като лед, а изтичащото време само влошаваше нещата.

Доволен от решението си, Хуан се отпусна на колене и започна да копае. С всяка лопата камъчета и кал, която изваждаше от дупката, половината се смъкваше обратно. Работата беше доста обезсърчителна и тежка и той скоро започна да диша тежко заради влагата и горещината. Най-сетне дълбочината на дупката стигна около два и половина метра. Кабрило се премести надолу по хълма и повтори упражнението. През това време Линда разделяше експлозивите на пет равни количества.

Отне му почти трийсет минути, за да направи дупките. Порите му бяха като канелки и докато работеше, бе изпил почти една четвърт от хидратиращата раница, която беше накарал Линда да вземе от лодката. Точно беше започнал да се изправя, когато усети някакво движение зад гърба си. Завъртя се, като едновременно с това измъкна пистолета си, така че щом завърши движението, оръжието му вече сочеше към мъжа, който излизаше от храстите.

Свали пистолета в мига, в който разпозна Мак Ди Лоулес. Роденият в жегите на Луизиана дишаше дори по-тежко от него.

Хуан погледна часовника си, щом Лоулес изскочи енергично от джунглата.

— Три километра? — попита той недоверчиво.

— Мога да поддържам скорост километър и половина за седем минути в продължение на осем километра — обясни Лоулес, вдишвайки и издишвайки като жребец след дербито на Кентъки. — С пълна раница времето нараства на десет минути.

Хуан беше впечатлен както от енергията на Лоулес, така и от това, че познава възможностите и границите на своето тяло. Някой ден тези познания биха могли да му спасят живота.

— Има ли нещо наоколо?

— Само джунгла. Добрата новина е, че май повечето бързеи останаха зад нас.

Той отпи от раницата на гърба на Кабрило и използва омачкана шарена носна кърпа, за да си избърше лицето.

— Човече, по-гъста е от тресавищата в окръг Лафорш.

— Връщай се на лодката. След минутка сме готови.

За да предизвиква експлозии, Корпорацията използваше цифрови взриватели вместо химически. Те бяха несравнимо по-точни от по-старите модели и щяха да позволят на Кабрило да настрои времето до части от секундата. Той нагласи часовниковите механизми, бързо напъха пресовките в дупките и започна трескаво да зарива с пръст пластичния експлозив.

Бързо се върна на борда на лодката, чийто двигател работеше на празни обороти. Зави и я върна по-близо до водопада, за да отдалечи колкото може повече и нея, и екипа от мястото на взрива. Всички се проснаха по корем на палубата. Дори не надничаха през бордовете заради отломките, които взривът щеше да изхвърли.

Експлозиите започнаха в така добре контролирана последователност, че прозвучаха като един дълъг взрив. Камъни и пръст полетяха във въздуха в обвити с пушек и пламъци потоци, а трясъкът прекоси реката и вдигна във въздуха хиляди подплашени птици. Секунди по-късно върху НМТК се посипаха отломки, които отскачаха от надуваемите фендери или почукваха върху пластмасовата палуба. Парче скала, голямо колкото юмрук, се стовари върху бедрото на Смит и от удара мускулът му се схвана. Той само изръмжа веднъж, но нищо не каза.

Преди прахта да се бе разнесла напълно, Хуан скочи на крака и погледна към кърмата. Склоновете на речния бряг бяха подкопани от експлозиите и цялата маса с дължина може би петнайсетина метра с пукот се срути в реката, разсичайки водата, преди пръстта и отломките да стигнат до другия бряг и да преградят напълно пътя на течението.

— Чудесно — зарадва се Кабрило, доволен от себе си. — Моментална дига.

Заради спряното от земната маса течение водата, пленена между дигата и водопада, започна да се надига. Сега въпросът беше дали реката ще успее да ерозира временния насип, преди да се вдигне достатъчно, за да пренесе лодката над ниския водопад.

— Хрумна ми нещо. Линда, поеми щурвала. Джон, Мак Ди, последвайте ме.

Кабрило отново хвана въжето за връзване на лодката и с ръце започна да дава знаци на Линда, за да я докара точно под водопада. Той не беше много по-висок от носа й. Тримата мъже се изкатериха на върха му и успяха да намерят опора за краката си върху скала, която стърчеше от водата като малък остров.

Пространството между изкуствената дига и водопада продължаваше да се пълни. Но същевременно течението подяждаше неотъпканата пръст, използвайки всяка пукнатина и по-тънко място, за да я отмива. Носът на НМТК се издигаше постепенно, докато килът не опря в скалистото подножие на водопада. Мъжете навиха найлоновото въже около юмруците си в най-важното дърпане на въже, в което някога бяха участвали. Линда поддържаше оборотите на двигателя високи, карайки лодката да се изкачва все по-високо и по-високо. Зад тях струйка вода си проби път през дигата, присъединявайки се към нормалното течение на реката. Пробивът беше малък, не повече от тънка вадичка, но очевидно щеше да се увеличава.

И като капак, най-ниската част на дигата близо до противоположния бряг, където Хуан беше възпламенил пресовките пластичен експлозив, скоро щеше да прелее от покачващата се вода.

— Ще имаме само една възможност — предупреди той, напрягайки мускулите на ръцете и раменете си, докато се готвеха да извлекат лодката над водопада. — Линда, наблюдавай ставащото зад теб и ни дай знак.

Линда се вгледа в дигата, а после огледа и речните брегове, за да се увери, че водата още пълни тяхната изкуствена лагуна по-бързо, отколкото успява да подравя пръстта, която я образуваше. Тя прецени ставащото много точно. Водата достигна най-високата си точка, а водопадът не представляваше нещо повече от дванайсетсантиметров бързей, когато дигата се разцепи в поток от кал и отломки.

— Сега! — изкрещя Линда и натисна докрай ръкохватката на дросела.

Мъжете опънаха въжето, телата им се изопнаха като гръцки мраморни статуи, а усилието се изписа по лицата им. Водата, на която й трябваха десет минути, за да напълни изкуствената лагуна, се оттече за секунди. Със смъкването на водното равнище все повече килограми притискаха кила на НМТК към скалите и увеличаваха тежестта за мъжете до болка. Водата изтече и витлото на извънбордовия двигател остана на сухо, отбелязвайки станалото с недоволен вой. Мъжете продължаваха да дърпат въжето, печелейки сантиметри при всеки напън.

Линда изключи предавката и остави мотора да работи на празни обороти, след което изскочи от лодката, заставайки на самия край на скалите, докато мастилената вода заливаше глезените й. Отстраняването на тези излишни петдесет килограма помогна на мъжете да свършат работата. Лодката се плъзна по скалистото дъно, след това се стовари в по-дълбоката вода и заплава. Течението я завъртя настрани към каменната стена на водопада и я наклони, но сега тя лежеше твърде дълбоко във водата, затова то не успя да я изхвърли през ръба на скалата.

Мак Ди и Джон скочиха в реката, когато лодката се понесе към ръба. Изплуваха от водата, плюейки и заливайки се от смях, защото бяха успели. Кабрило някак смогна да запази равновесие и когато Линда подкара лодката пряко на течението и зави така, че тя да застане успоредно на малкия каменен остров във водата, той прекрачи през фендерите небрежно, както пътник се качва в метрото.

Лоулес и Смит се набраха и се прехвърлиха през надуваемите фендери, след което с щастливи усмивки се отпуснаха на палубата, за да регулират дишането си.

— Не беше толкова зле — подхвърли Хуан и зае мястото зад конзолата на щурвала.

— Като в ада — подхвърли Мак Ди, когато забеляза, че по ръцете му са полепнали пиявици. — Мамка му, ужасно мразя пиявици. — После започна да рови из джобовете си за запалка.

— Не те съветвам да го правиш — предупреди го Линда, докато Лоулес въртеше малкото назъбено колелце, за да го подсуши.

— Татко ме научи.

— Да, пиявицата ще падне, обаче ще повърне всичко, което е изяла. Което, първо, е отвратително и второ, може да ти докара заболявания. Използвай нокътя си и изчопли устата й от кожата си.

Мак Ди послуша съвета й и изчовърка четири пиявици от ръцете си, докато лицето му се кривеше в гримаси, които по̀ биха подхождали на някое малко момиченце. Пета свали от врата си, но за нея и Линда му помогна. Смит не беше нападнат от отвратителните паразити.

— Джон, кръвта ти сигурно е кисела — избъзика го Лоулес, докато си обличаше ризата. Със стегнат колан и здрави връзки на обувките около глезените, той не се страхуваше, че нещо може да му влезе в гащите. Смит не отговори на закачката, а отиде да заеме бойния си пост на носа на лодката и се приготви отново да играе ролята на наблюдател. Мак Ди размени погледи с Кабрило и Линда, вдигна рамене и отиде да се присъедини към бившия легионер.

Тъй като водопадът им пазеше гърба, вече нямаше нужда Линда да се обръща и да гледа назад. Реката беше единственият начин да се преодолее джунглата и Кабрило бе уверен, че няма да срещнат селища по пътя си, защото заради водопада хората нямаше да могат да се връщат срещу течението. Освен това не беше видял никакви пътеки от двете страни на водопада, за да заключи, че тук са били пренасяни лодки.

Поддържаше прилична скорост от около трийсет и четири възела и намаляваше единствено когато наближаваха наистина остри завои с мъртви ъгли, докато реката се виеше все по-навътре в джунглата. При тази скорост дрехите на всички скоро изсъхнаха.

Докато слънцето следваше своя път по небесния свод, реката оставаше спокойна и улесняваше следването на безбройните извивки на коритото. Тропическият лес също ги съпътстваше постоянно. Той се издигаше по бреговете гъст като градински плет. Само от време на време се показваше процеп — обикновено когато по-малка река се вливаше в голямата или на местата, където бреговете бяха ниски и животните бяха прокарали свои пътеки, за да идват на водопой. Една от тях беше особено широка. Хуан реши, че сигурно е утъпкана от стадо диви слонове. Предполагаше се, че в Мианмар живеят около десет хиляди от тях.

Зад тази непроницаема стена от огромни зелени листа се криеха азиатски носорози, тигри, леопарди, огромно разнообразие от змии, включително най-големите питони на света и най-смъртоносната от всички кобри — кралската. Да, не беше място, където да се загубиш.

Вече беше започнало да се свечерява, когато Хуан намали скоростта толкова, че лодката едва успяваше да се справи с течението. Драматичното намаляване на шума от двигателя предизвика звън в ушите им, който постепенно изчезна.

— Намираме се на петнайсет-шестнайсет километра от последните известни джипиес координати на Солей. Ще използваме мотора още, да речем, осем километра, а после ще се заловим за греблата. Всички трябва да бъдем нащрек. Нямаме представа на какво можем да се натъкнем, но Солей споменава, че с нея в джунглата има и други.

Очите на Кабрило не се спираха върху никоя точка за повече от няколко секунди. Оглеждаше горите напред и от двете страни на реката, защото знаеше, че някой може да ги наблюдава напълно незабелязано. Ако там се спотайваха бунтовници, търговци на наркотици или случаен военен патрул, те нямаше да разберат, докато не попаднат в засадата. Трябваше съзнателно да се съпротивлява на подтиците си да поглежда през рамо. Знаеше, че въпреки водопада Линда им пази гърба, но не можеше да се отърве от усещането, че някой го наблюдава.

Високият писък на някаква птица вля здравословна доза адреналин в кръвообращението му. Линда леко извика, когато видя Мак Ди да скача. Само Смит остана невъзмутим. Хуан заподозря, че вместо кръв във вените му има ледена вода.

След като изминаха последните осем километра, Хуан изключи двигателя и го наклони така, че витлото да излезе от водата, за да не пречи при гребането. След като всички, по двама от всяка страна на НМТК, заеха местата си, започнаха дружно да гребат. Смит бе изпомпал по-голямата част от водата, но лодката беше голяма и независимо от това, че течението беше слабо, работата се оказа къртовска.

Обикновено в мигове като този използваха малък електродвигател, който можеше безшумно да ги придвижва напред, но и той като голяма част от обичайната екипировка бе останал на „Орегон“, за да икономисат от теглото.

Обикновено хората, които не са гребали заедно, прекарват няколко мъчителни първоначални минути, за да влязат в ритъм. Но с тях случаят не беше такъв. Макар Мак Ди и Смит на практика да бяха напълно непознати, всички загребаха инстинктивно с една и съща бързина и дърпаха греблата от въглеродни нишки с прецизността на харвардски гребци.

Хуан проверяваше на всеки няколко минути преносимия джипиес и щом забеляза пред тях малка поляна на десния бряг, разбра, че времето им за плаване по реката е свършило. Видя естествена пътека, водеща в джунглата, и реши, че това е мястото, където Солей и нейният спътник — не можеше да си спомни името или тя май въобще не го беше споменала — бяха излезли от водата.

Той насочи лодката към открита полянка, забелязвайки, че през нея тече малък поток. Отвъд нея се издигаше хаотичната стена на гъстата растителност. Солей се беше обадила за последен път от точка на пет километра от тук.

Вмъкнаха лодката между тръстиките, които растяха в устието на притока, и я избутаха колкото можаха навътре, за да не се вижда. Веднага щом спряха, Смит преметна автомата през рамо и започна да оглежда района през своя бинокъл. Не се чуваха други звуци, освен жужене на насекоми, крясъци на птици и шум от ромоленето на водата, течаща покрай, кърмата към по-голямата река.

Отне им само няколко минути да съберат екипировката си. Всички бяха оборудвани с леки найлонови раници с хидратиращи системи. Тази на Линда тежеше девет килограма, а на Кабрило и другите двама мъже — четиринайсет.

Ако извадят късмет, нямаше да им е нужно нищо друго, освен водата.

Кабрило се обърна, за да погледне още веднъж НМТК и да се увери, че е добре скрита. Той се отдалечи на няколко крачки от останалите, за да провери от друг ъгъл. Тогава видя лицето. Наблюдаваше го с непремигващи очи изпод надвиснали вежди. Отне му частица от секундата, докато мозъкът му разбере какво вижда. Беше главата на статуя на Буда, съборена на земята малко по-високо от коритото на реката. Зад нея, скрита под пълзящи растения и лиани, се издигаше каменна сграда, която много приличаше на стъпаловидните пирамиди в Анкгор Ват в съседна Камбоджа, макар да не беше толкова огромна.

Постройката беше висока може би десетина метра, като някога главата на Буда беше стояла на една от терасите, долепена до стената. И тя, и постройката изглеждаха вечни — сякаш комплексът бе тук от незапомнени времена, а джунглата се бе появила по-късно и беше израснала около него.

— Мисля, че се намираме на точното място — измърмори той.

— Няма съмнение — отговори Линда. — Погледни…

Хуан откъсна поглед от пирамидата и погледна към Линда. Тя беше отместила няколко клона със сочни листа, а под тях се виждаха две едноместни пластмасови канута. Тесните плавателни съдове се продаваха из спортните магазини по цял свят. И двата бяха тъмнозелени — логичен избор, защото цветът не изпъкваше на фона на джунглата и можеха лесно да бъдат носени от гребците, когато се налага да заобикалят препятствия.

— В Бангладеш сигурно са ги пренесли по сушата — предположи Смит.

Хуан поклати глава.

— По-вероятно са влезли в реката през нейната делта. Сигурно в Читагонг са наели корабче, за да пренесе багажа и каяците до делтата. Солей определено е имала някаква цел. Знаела е много добре къде отива. Погледнете това.

Всички проследиха с поглед пръста му, който сочеше мястото, където лъчите на залязващото слънце оцветяваха в пурпурно лицето, което допреди секунди беше каменно, а сега изглеждаше позлатено.

Линда затисна с ръка устата си, за да потисне вика на изненада.

— Каква красота — отбеляза тя със затаен дъх.

— О, в края на краищата не сме в окръг Лафорш, Луизиана — подхвърли Лоулес.

Смит не отрони нито дума. Огледа за кратко руините, стисна по-здраво автомата си под мишница и хвърли поглед към Кабрило с изражение, което казваше, че зяпането на забележителности не е сред техните задачи.

Хуан не се съмняваше във верността на Джон Смит към Ролан Кроасар, нито в искреното му желание да спасят дъщерята на неговия работодател, но си помисли, че бившият легионер трябва малко да се развесели, да се наслаждава на изненадите, които животът понякога ни поднася. Вероятно хората, които бяха видели този комплекс, се брояха на пръсти. Когато осъзна това, усети тръпка да минава през тялото му и ужасно му се прииска да проучи неговите тайни.

Същевременно знаеше, че Смит е прав. Изпълняваха мисия, а изследването на археологически съкровища не беше включено в сделката. Можеха да изминат оставащите километри до джипиес координатите, които бяха тяхна цел, преди в джунглата да е паднал пълен мрак. Той накара Линда да направи няколко снимки с мобилния си телефон и изчака да го прибере в непромокаемия джоб в ръкава си, преди да даде заповед да продължат.

Хуан смяташе, че най-лесният начин да се придвижват, е да се придържат към малката река, обаче около нея се простираше кално тресавище, което всмукваше краката им при всяка стъпка. Когато вадеше крака си от калта, мазни буци оставаха залепени по високите обувки чак до глезените и му се стори, че с всяка стъпка те ставаха все по-големи. Само след няколко крачки едва успяваше да измъкне крака си от лепкавата тиня.

Това ги принуди да напуснат коритото на реката и да навлязат в джунглата.

Хуан разбра какво бяха изтърпели войниците, сражавали се в окопите през Първата световна война, заградени с мрежи от бодлива тел. Острите листа дърпаха и късаха дрехите му и го режеха по ръцете и лицето. Раните не бяха дълбоки, но бяха болезнени. Нямаше нещо, което би могло да бъде наречено пътека. Трябваше да си пробива път през плетеници от увивни растения и храсталаци с изящността на слон в стъкларски магазин.

Мак Ди, който крачеше след него, го потупа по рамото, за да го остави той да води. Председателят се подчини мълчаливо и пусна Лоулес напред. Той излезе пред него и започна да оглежда храсталаците пред тях, след това зави малко наляво, по-близо до мястото, където стволовете се провиждаха през шубраците. След това закрачи, движейки тялото си като акробат. Отстрани изглеждаше ужасно, но така успяха да утроят скоростта си. Всеки член на екипа подражаваше на движенията на човека пред себе си. Освен това докато Кабрило вдигаше шум като носорог, Лоулес се движеше безшумно като змия.

Въпреки това се движеха бавно и трийсет минути по-късно през балдахина от листа и клони над главите им проникваше вече толкова малко слънчева светлина, сякаш се намираха петнайсет метра под водата.

— Би трябвало да спрем за през нощта — прошепна Мак Ди. — Вече нищо не виждам.

— Добре — съгласи се неохотно Хуан. Когато погледна нагоре, не съзря никаква дневна светлина. — Ще тръгнем на зазоряване.

Първата работа на всички бе да извадят безпламъчните нагреватели от комплекта с готови храни и да започнат химическото затопляне на менютата си. Следващият приоритет бяха найлоновите спални чували с вградени мрежи против комари. Да намериш в гъстата джунгла място, достатъчно голямо, за да спиш удобно, беше трудно. Затова единственото мачете, което Мак Ди носеше, свърши добра работа.

Когато храната им се стопли, всички си бяха извадили чувалите, но не ги бяха разгънали, за да предпазят вътрешността им от безбройните насекоми, които ги тормозеха още от мига, когато НМТК спря. През цялото време никой не продумваше. Когато се нахраниха, Хуан посочи Смит, след това себе си, после Мак Ди и накрая Линда. Това беше поредността на смените на караула. След това се вторачи в часовника си, започна да пресмята кога ще изгрее слънцето и вдигна два пръста. Останалите закимаха, че са разбрали.

Кабрило нарочно даде на Смит първата смяна, защото знаеше, че може да остане буден, за да се увери, че легионерът ще си свърши работата.

Нощта мина спокойно, макар и не много удобно. Нощно време джунглата е изпълнена с оглушителна симфония от птичи и маймунски крясъци, които се носят на фона на несекващото жужене на насекомите. Притесненията на Хуан за карауленето на Смит се оказа необосновани.

Когато се събудиха, студена и влажна мъгла се виеше ниско до земята, заглушавайки горските шумове и придавайки на всичко призрачен вид. Те събраха лагера така тихо, както го бяха установили, и след десет минути имаше достатъчно светлина, за да тръгнат отново, Мак Ди пак беше отпред, а Кабрило го следваше по петите.

Слава богу, джунглата започна да оредява и тогава Мак Ди откри животинска пътека, по която можеха да крачат с почти нормална бързина. Лоулес се спираше често, за да се ослушва и да проверява пътеката за някакви признаци, че наскоро е била ползвана от човек. Като се има предвид количеството дъжд, което се изливаше ежедневно, Кабрило се съмняваше, че той ще открие каквото и да било, затова се удиви, когато след бърз обход на един храст встрани от пътеката, бившият рейнджър се върна със смачкано топче станиол в ръката. Той го разгъна и я тикна под носа на Кабрило. Още се усещаше миризмата на мента.

— Нашата госпожица Кроасар — прошепна той, — въобще не е еколожка, щом замърсява така околността.

Лоулес прибра станиола, а Кабрило се зае да проверява джипиеса. Оставаха им още около осемстотин метра път.

С наближаването на местоназначението спиранията им ставаха все по-дълги и чести. Всички държаха оръжията си готови за стрелба, защото не знаеха какво да очакват. Добър знак беше, че птиците и животинките продължаваха да лудуват под зеления балдахин на дърветата. Обикновено това беше сигурен знак, че наоколо няма други хора. Джунглата изведнъж се отвори в малка горска поляна, обрасла с висока трева. Те се спряха в края на гората като плувци, които обмислят дали да се гмурнат в езерото, и започнаха да оглеждат района. Лек ветрец поклащаше върховете на тревните стръкове, но не се забелязваше никакво друго движение. Кабрило реши, че Солей е провела последния си разговор от дясната страна на откритото поле, близо до чертата, където джунглата почваше отново.

Вместо да прекосят полянката, те се върнаха назад в джунглата и се приближиха към мястото отстрани. Когато се озоваха на около пет метра от последните джипиес координати на младата жена, Кабрило забеляза точно на границата на джунглата нещо по земята. Веднага разбра, че това са останки от лагер. Видя тъмнозелената палатка. Беше сцепена, а леката й рамка бе изкривена до неузнаваемост. Пълнежът на срязаните олекотени спални чували приличаше на разхвърляни памучни тампони. Наоколо се търкаляха и други вещи: малка туристическа печка, пластмасови чинии, дрехи, туристически бастун.

— Май сме закъснели твърде много — отбеляза Смит с приглушен глас. — Който и да е извършил нападението, отдавна си е заминал.

Кабрило кимна.

Не знаеше какво бе очаквал да намерят, но разпръснатите вещи потвърждаваха най-лошите му предчувствия. Сега оставаше само да намерят останките, които животните бяха оставили от труповете. Беше зловеща стъпка, но нужна, за да докажат на Кроасар, че дъщеря му е наистина мъртва.

— Вие с Мак Ди дръжте района под око — нареди Хуан. — Линда, ела с мен.

Докато двамата мъже заставаха на пост, Линда и Кабрило се приближиха до малкия лагер. Скоро видяха, че палатката е надупчена от куршуми. Найлонът беше осеян с мънички дупки, чиито краища бяха почернели от високата температура на патроните.

Линда клекна, за да вдигне падналото покривало на входа, а ръката й се насочи към ципа, сякаш беше на автопилот. Изражението й говореше, че би искала да е навсякъде другаде, но не и тук, и да прави каквото и да е, но не това. Хуан се беше привел зад нея.

Усойницата си почиваше в хладната сянка на палатката извън тяхното зрително поле. Трептенията от сърдечния ритъм на сърцата в две големи животни и дишането на техните бели дробове я бяха събудили секунди по-рано, затова, когато нападна, го направи с гнева на обезпокоена.

Тя се движеше толкова бързо, че за да запечатат нападението, щяха да са нужни високоскоростни камери. Щом устата й се разтвори, тънките като игли зъби се удължиха допълнително, капчици прозрачна отрова вече се бяха оформили около върховете им. Тази отрова е един от най-силните невротоксини на света и действа чрез парализиране на диафрагмата и спиране на дишането. Без противоотрова смъртта настъпва трийсет минути след ухапването.

Бързата като светкавица змия се беше прицелила в подлакътницата на Линда и й оставаха около седем сантиметра, докато забие зъби в плътта й, когато ръката на Хуан я стисна зад врата и използва страшната сила на нейното развиващо се тяло, за да пренасочи удара и да я запрати в джунглата.

Цялото премеждие не продължи повече от секунда.

— Какво стана? — попита Линда. Не беше видяла змията.

— Повярвай ми — отговори Хуан леко задъхан, — не ти трябва да знаеш.

Тя вдигна рамене и се наведе, за да се заеме отново със задачата си. В палатката имаше още вещи — опаковки от храна, прибори за хранене, дрехи, обаче нямаше трупове, нито кръв. Хуан се протегна над Линда и се зае да размества вещите, съсредоточавайки се повече върху онова, което не виждаше, отколкото върху нещата пред очите си. След това заразгръща тревата и накрая намери сателитния телефон на Солей или по-точно онова, което беше останало от него. Един куршум беше минал точно през средата на високотехнологичното устройство. Намери и шепа гилзи от патрони, калибър 7,62 мм. Без съмнение бяха изстреляни от АК-47 — стария съветски принос към насилието в света.

Хуан се обърна и тихичко повика Лоулес и Смит.

— Не са тук — осведоми ги той. — Мисля, че са им устроили засада, но двамата са успели да се шмугнат в джунглата. Нападателите са преровили лагера, взели са каквото им е трябвало — очевидно храна, защото не намерихме нищо за ядене, и после са тръгнали да ги преследват.

Изражението на Смит не се промени, като се изключи лекото присвиване в ъгълчетата на очите.

Този тип наистина е железен, помисли си Хуан.

— Мак Ди, смяташ ли, че ще можеш да намериш следите им?

— Дай ми секунда.

Лоулес отиде бавно до границата на джунглата близо до разпердушинения лагер. Отпусна се на колене и започна да проучва земята, а след това клонките на най-близките храсти. Отне му почти пет пълни минути, преди да махне на останалите да се приближат. Кабрило бе използвал забавянето, за да се обади на „Орегон“ и да информира Макс Хенли за ставащото. От своя страна неговият заместник каза, че при тях всичко е спокойно.

— Виждате ли? — посочи Мак Ди едно строшено клонче. Пихтиестата рана беше посивяла. — Това ми прилича на смрадлика. Подобна степен на обезцветяване означава, че клонката е счупена преди седмица. Или десет дена.

— Смяташ ли, че ще можеш да ги проследиш? — попита Смит изпитателно.

— Ще опитам, но нищо не обещавам — погледна Лоулес към Хуан. — Намерихте ли някакви обувки или ботуши?

— Не.

Лоулес се опита да се постави на мястото на уплашените хора, които са побягнали да спасяват живота си. Те ще хукнат, доколкото е възможно, по права линия. Тук нямаше обувки, което означаваше, че не са спели, когато са ги нападнали. Значи е било още светло или на здрачаване. Втурнали са се по права линия, след като нападателите са могли да видят дали се отклоняват наляво или надясно.

Той навлезе в джунглата уверен, че останалите от екипа ще го прикриват, така че можеше да се съсредоточи върху ловуването. След двайсетина метра намери червена нишка, закачена на отчупена от бодлив храст клонка, и разбра, че е на прав път.

Търсенето продължи по същия начин. От време на време имаше множество знаци, че група хора са минали през гората. Друг път трябваше да минат повече от половин километър, докато забележат неясна следа — обикновено строшена клонка или размазана и почти неразличима следа. Сутринта премина във влажен следобед. Не спряха да се нахранят, а погълнаха по едно или две блокчета протеини и задоволиха жаждата си от хидратиращите раници на гърбовете си.

Кабрило реши, че са минали поне шестнайсет километра, когато джунглата свърши пред пролом, който разсичаше местността като удар от брадва. По дъното, според неговата преценка дотам имаше поне трийсет метра, се пенеше буйна река, която лъкатушеше покрай скали във водата и се блъскаше в каменните брегове.

— Наляво или надясно? — обърна се той към Мак Ди.

Лоулес огледа внимателно каменистата земя и в двете посоки на почти сто метра и от устата му се изплъзна:

— Божичко!

Другите забързаха към мястото, където беше застанал, и всички видяха какво го бе накарало да извика. Причината беше друг храмов комплекс, подобен на онзи, който бяха видели, когато излязоха от реката. Този беше построен на противоположния връх и се впиваше в скалите като саморасляк. Групата постройки напомни на Кабрило пещерния град Анасази край Меса Верде в Колорадо. Разликата беше, че тези тук носеха напълно азиатски черти, с грациозно извиващи се арки и кръгли стъпаловидни пагоди. С течение на времето част от постройките очевидно бяха рухнали, защото под храма долу в речното корито лежаха парчета обработен камък. По отломките още се виждаха изсечените орнаменти. Сред тях се различаваха останките от водно колело, което вероятно бе задвижвало мелничните камъни в храма. По-голямата част беше изгнила, но бяха останали достатъчно от металните вертикални и хоризонтални подпори, за да се види, че е било огромно.

Много малка част от комплекса се издигаше над далечния край на каменната пропаст, а малкото, което се виждаше, беше покрито с растителност. По фасадите на постройките се спускаха увивни растения и лиани. Строителите на храма го бяха издигнали така, че да бъде трудно откриваем.

— Започвам да се чувствам като Лара Крофт — подхвърли Линда, докато гледаше вторачено, обзета от страхопочитание пред това забележително инженерно постижение.

Те продължиха нататък по края на пролома и попаднаха на две допълнителни изненади. Едната беше селище, което някога се бе издигало от тази страна на реката. Макар че джунглата го поглъщаше малко по малко, личеше, че земята е била разчистена и оформена на малки канали за оризище. Виждаха се и остатъците от наколни колиби. Повечето се бяха превърнали в купчини изгнило дърво, но някои още стояха върху нестабилните си крака като залитащи възрастни жени, прекалено горди, за да приседнат за почивка. Очевидно хората, които бяха живели тук, бяха работили за монасите, населявали храма.

Другата изненада беше въженият мост, който прехвърляше широката двайсет и няколко метра пропаст. Беше провиснал в средата и имаше вид, сякаш ще рухне при следващото духване на вятъра. Главното въже беше най-малко трийсет сантиметра в диаметър, а две опорни въжета бяха закрепени на височина на рамото към него с върви, напомняйки висящ мост. Тъй като бяха по-тънки и по-лесно гниеха, много от тези опори бяха скъсани и висяха обезкуражително от главното въже.

— Да не мислиш…

— Възможно е — отговори Хуан на недовършения въпрос на Линда.

— Няма начин да се мине по него — възрази тя.

— Да не би да искаш да се спуснеш до долу, да прекосиш бързей от пета категория и след това да се изкатериш свободно по другата стена?

Той не изчака да му отговори.

— Мак Ди, провери дали Солей и нейният партньор са минали от другата страна.

Лоулес стоеше до каменните колони, които даваха опора на моста. Те бяха застопорени в дупки, издълбани в скалата и след това зарити с пръст, така че всяка стърчеше около метър и двайсет над земята. На върховете им имаше бронзови капители във формата на драконски глави. В отворената уста на едната от тях имаше малко късче червен плат със същия оттенък, както нишката, която беше намерил по-рано.

— Да, минали са по този път — обяви той, като вдигна високо намереното.

— Хуан! — извика Смит и показа потъмняла медна гилза като онези, които бяха намерили в лагера.

Кабрило огледа несигурния мост без въодушевление, но реши, че щом други хора са го прекосили през последните дни, ще издържи и тях. Докато се приближаваше към него, преметна автомата си през рамо.

— Дръжте си очите отворени — предупреди ги той и се хвана за опорните въжета, опънати на височината на рамото.

Главното въже беше направено от плетени нишки и на докосване беше кораво като желязо, но на пипане опорните въжета бяха лигави като гниещи растения. Тогава Хуан направи грешката да погледне надолу. Под него реката изглеждаше така, сякаш ври, а от водата стърчаха камъни, остри като ками. Всички изглеждаха назъбени и смъртоносни. Ако паднеше в реката, със сигурност щеше да се удави, а ако се строполеше върху скалите, щеше да се сцепи като зряла любеница.

Кабрило започна внимателно да поставя единия си крак пред другия, като преди да се отпусне с цяла тежест, грижливо проверяваше мястото. Така, придвижвайки се стъпка по стъпка, започна да минава над реката в дъното на пролома, която, скачайки от камък на камък, плискаше и съскаше като самолетна турбина. Щом прекоси половината разстояние, погледна към брега и видя другарите си да го гледат. Главното въже беше провиснало твърде много, така че можеше да вижда само лицата им. Линда изглеждаше разтревожена, Мак Ди заинтересуван, а Смит — отегчен.

Изкачването по извитото като дъга въже се оказа по-трудно от спускането и веднъж кракът на Хуан се плъзна изцяло навън от него. Той увисна на помощното въже, което потрепери от натоварването. Бавно си възвърна равновесието и погледна виновно назад. Измина останалата част от пътя без произшествия и въздъхна дълбоко от облекчение, когато почувства твърда земя под краката си.

Линда беше следващата, движейки се с ловкостта на маймуна, а по елфическото й лице се четеше решителност. Последва я Мак Ди, който през цялото време се хилеше, сякаш това беше някаква особено забавна игра. Когато той стигна при тях, Кабрило вдигна глава и видя, че Смит е изчезнал.

— Каза, че трябва да се изпикае — обясни Мак Ди и се насочи незабавно към обвития с лиани вход на храма. Приличаше на пещера, издълбана като съвършен квадрат. Въздухът, който излизаше на талази от нея, носеше студения лъх на невиждала слънце земя.

Смит се появи от далечната страна на джунглата и бързо прекоси пролома. Хуан го прикриваше със своя REC7, в случай че някой изскочи от гората зад него.

— Наред ли е всичко? — попита го Кабрило.

— Аха.

— Елате! — чу се приглушеният глас на Лоулес от храма.

Тримата бързо влязоха в каменната сграда, висока само един етаж и неукрасена. Лоулес се беше спуснал наполовина по рамото на стълбището, изсечено в скалата, което водеше към долните помещения на комплекса. Беше се привел и осветяваше с фенерчето тялото на млад мъж.

Беше рус, с няколкоседмична брада. Носеше камуфлажен панталон, червена тениска с дълги ръкави и високи обувки. По тялото му нямаше следи от рана и ако не беше смъртната бледност, човек лесно можеше да сметне, че си почива. Мак Ди внимателно го дръпна напред. На гърба му имаше четири дупки от куршуми. Вероятно не го бяха убили веднага, защото иначе нямаше да успее да се подпре на стената. А може би това беше направила Солей като израз на последна почит.

— Това е Пол Бисонет — обясни Смит. — Често й беше партньор в катеренето.

— Vaya con Dios26 — измърмори Мак Ди.

— Ами Солей? — попита Линда.

— Или е продължила да бяга, или е някъде там долу — посочи стълбите Кабрило.

Предхождани от лъчите на фенерчетата и с извадени пистолети, защото проходът беше прекалено тесен за автоматите, трима от тях започнаха да се спускат предпазливо по стълбите. Кабрило беше наредил на Мак Ди да остане горе, за да им пази гърба.

За разлика от голите стени на помещението горе, стълбището беше украсено с претрупани митични и геометрични фигури. Когато стигнаха долу, се озоваха в друго помещение без прозорци, но тук имаше каменна пейка, която опасваше три стени, а пред четвъртата имаше огнище. Беше покрито с мозаечни плочки в тъмночервено и яркожълто, които не бяха изгубили лъскавината си въпреки изминалите години. Една врата водеше към друго стълбище. То имаше подобни на прозорци отвори, които гледаха към буйния поток под краката им.

На следващия етаж откриха малки помещения, подобни на затворнически килии — вероятно това са били жилищата на монасите. Имаше и кухня с вградена печка и огнище по средата, което вероятно е било използвано за варене на ориз.

Отвъд се намираше онова, което сигурно беше главният храм. Сега беше гол, но някога сигурно е бил тежко позлатен, с хубави килими по подовете и богато украсена статуя на Буда върху подиум, извисяваща се над монасите. Всички прозорци имаха тесни балкони с богато украсени каменни перила.

— Уха! — Линда направо се ококори, когато погледна към пролома.

На противоположния връх, където бяха стояли, когато за пръв път видяха храма, монасите бяха изсекли лицето на Буда в живата скала. Образът не беше предаден точно, сякаш беше работа, която още не е довършена. Някои части бяха красиво скулптирани, докато други представляваха просто груби очертания.

— Сигурно са висели на някакъв вид сбруя, за да работят по главата — подхвърли Кабрило.

— Това място трябва да попадне в списъка на ЮНЕСКО със световното културно наследство — каза Линда.

— Може би точно това са правили Солей и…

Защо продължаваше да забравя името на горкия младеж?

— Пол — помогна му Линда.

— Може би затова са дошли тук.

Смит се беше заел да проучва платформата, върху която някога се бе издигала статуя. Беше направена от плътно прилепващи дървени талпи, търкани вероятно с пясък, докато станат гладки като стъкло. Ветровете и дъждовете, нахлуващи през отворените прозорци, бяха изровили и изцапали онази част, която беше най-близо до тях, но онези, които не бяха изложени на стихиите, бяха запазили следи от майсторството и любовта, вложени в тяхната изработка.

Когато се вгледа по внимателно, Кабрило видя, че изложената на стихиите част беше строшена. Дървото беше откъртено и няколко парчета се търкаляха между листата, които вятърът бе довял в помещението. Заради възрастта на дървения подиум не беше възможно да се определи кога е извършен този вандалски акт. Хуан се доближи до Смит и надникна в дупката. Скривалище за онова, което монасите са смятали за свое най-свято притежание — без съмнение някаква реликва.

Дали това е търсила Солей, религиозно съкровище, което е било отдавна ограбено? Струваше му се ужасно пилеене на време и сили. Той се обърна, поклащайки тъжно глава.

Имаше още един етаж на комплекса под главния храм. Това беше онази част, отчасти рухнала в реката. Когато минаха от стълбището през вратата, се озоваха на платформа, извисяваща се на може би три метра над беснеещите води. Скалата беше мокра от пръските и хлъзгава от мъха, който я покриваше. Под тях се виждаше скелетоподобната рамка на водното колело, а около тях стояха останките на някаква машина, направена от желязо, които бяха толкова проядени от ръждата, че при докосване се разсипваха на прах.

Кабрило се зае да проучва останките от уреда, оглеждайки местата, където се свързваха оси и зъбни колела, и реши, че е бил голяма помпа. Определи, че някога е имала мехове, вероятно кожени, образуващи вакуумната камера. За своето време е била модерна и като се съди по размерите — много мощна.

Това повдигаше въпроса за нейното предназначение. Дори да беше голяма, не би могла да намали дълбочината на реката дори по време на сухия сезон. Трябва да са я използвали за нещо друго.

Той отиде в дясната част от платформата, стъпвайки внимателно, в случай че зидарията е неустойчива, и надникна през ръба. Единственото, което се виждаше, беше струята разпенена до бяло вода, все едно, че се спуска по язовирна стена. В този момент забеляза, че точно под него има вход на пещера, която изглежда продължаваше в скалата под храмовия комплекс над нея. Вътре е можело да се влиза през сградата на водното колело, преди да рухне.

— Обзалагам се, че са издигнали храма тук заради пещерата — промърмори Хуан на себе си. Сигурно имаше някакво религиозно значение. Познанията му за будистката вяра бяха ограничени, но той знаеше, че някои пещери и подземни кухини са смятани за свещени.

Без подходяща алпинистка екипировка и повече въжета, отколкото екипът носеше, входът на пещерата беше извън техния обсег. Обаче Кабрило си зададе въпроса дали Солей не се е опитала. Дали затова не я намериха при момчето? А може би при опита да се изкатери до пещерата тя се е подхлъзнала и течението я е отнесло?

— Ей, Хуан, ела за малко! — махна му с ръка Линда. Тя и Смит се бяха вторачили надолу към реката малко над мястото, където във водата се издигаше водното колело. — Виждаш ли нещо там долу, оплетено в колелото?

Хуан протегна врат над ръба на платформата. Беше трудно да се различат подробностите — бързеите караха реката да се пени от бряг до бряг, обаче се виждаше нещо вплетено в конструкцията откъм горната част на течението. В първия момент реши, че са някакви клонаци, довлечени от водата. Металната рамка на колелото беше капан за подобни плавеи. Обаче после сметна две и две. Когато го направи, очите му фокусираха гледката. Беше труп, закачен за рамката на колелото.

— Господи! Това е тя!

Той бързо свали чантата с оборудването и извади шестметровото навито въже, което беше взел. Докато го връзваше за задната част на бойната си сбруя, Линда уви другия край около каменните основи на древната помпа. Металът беше прекалено ронлив, за да му се довери.

— Не е ли по-добре Мак Ди да е на моето място? — попита Линда.

Вярно беше, че Лоулес разполагаше с по-голяма физическа сила от нея, но Кабрило не искаше да го спускат двама души, които едва познава. Той поклати глава.

— Двамата с Джон можете да ме удържите.

Той пристъпи към края на платформата точно над мястото, където тялото на Солей беше заплетено във водното колело. Искаше му се да свали ботуша от истинския си крак, за да го запази сух, но металът и скалите бяха остри като ножове.

— Готови ли сте?

— Да — отговориха двамата едновременно.

Кабрило легна по корем и се прехвърли през ръба в пропастта. Линда и Смит поеха тежестта му и започнаха бавно да го спускат. Капките вода от реката, които го пръскаха, бяха леденостудени. Хуан се завъртя малко на другата страна, когато въжето се зави, после се стабилизира. Двамата горе отпуснаха още малко въжето и с върховете на пръстите си той достигна горния край на водното колело. Когато отпуснаха още малко, краката му намериха опора върху старата конструкция и въжето увисна.

Сега, когато се бе приближил, можа да види, че тялото е слабо, но лежеше с лицето надолу, така че не можеше да установи формално неговата самоличност. Той клекна и протегна ръка в ледената вода. Течението едва не го повали от металния прът, където беше кацнал. Хуан възстанови равновесието си и протегна отново ръка. Стисна яката на ризата и задърпа с все сила.

В първите секунди тялото не помръдна. Беше прекалено оплетено, а реката твърде силна. Той смени позата си, за да му е по-удобно, и опита отново. Този път почувства, че тялото помръдва. То се завъртя около подпорите, които го бяха задържали, след като беше паднало във водата, и за частица от секундата едва не повлече Кабрило със себе си. Той успя да се задържи, но течението беше мощно. Напрегна сили, за да издърпа трупа на колелото. Мокрите дрехи се изплъзваха от хватката му, а ръката му постепенно ставаше безчувствена. Тогава видя, че през рамото на трупа виси чанта. Скоро яката се изплъзна от пръстите му, но той успя да хване презрамката. Когато това се случи, тялото се освободи от чантата и изчезна надолу по реката. Всичко се случи толкова бързо, че Кабрило не можа да направи нищо. За един миг беше успял да го хване, а в следващия вече го нямаше.

Наруга се за глупостта. Трябваше да върже трупа, преди да опитва да го издърпа. Вдигна глава и погледна към другарите си.

— Тя ли беше? — попита Смит.

— Да.

Цветът на косата и ръстът отговаряха.

— Обаче не видях лицето й. Съжалявам.

Той прехвърли презрамката на кожената чанта през глава и махна на Линда и Смит да го изтеглят. Щом пръстите му достигнаха каменната платформа, използва силата на мишците си, за да се прехвърли през ръба. Остана да лежи задъхан върху каменната площадка в продължение на няколко секунди, но повече от разочарование, отколкото от изтощение.

Линда протегна ръка, за да му помогне да се изправи на крака.

Точно в този момент чуха нещо, което не можеха да сбъркат — звук от перките на бързо приближаващ хеликоптер.