Джунглата

17.

Джон Смит слезе по стълбичката на частния самолет и попадна в прегръдката на Гунаван Бахар. Двамата се разцелуваха като братя.

— Добре се справи — каза Бахар и отдалечи Смит на ръка разстояние, за да може да го погледне в очите.

— Беше по-лесно, отколкото предполагахме, особено след като успя да сключиш сделката с армията.

Говореха на английски — единствения език, на който можеха да се разберат.

Смит наистина беше приел този анонимен псевдоним, когато влезе във Френския легион. Беше се родил като Абдул Мохамед в Алжир и като мнозина в неговата родина имаше голяма част френска кръв във вените си след сто и трийсет годишното колониално владичество. Също така, подобно на мнозина в Алжир, дори след четирийсет години независимост продължаваше да ненавижда бившите господари. Но вместо да се бие като въстаник срещу собственото си правителство, което смяташе за корумпирано от западните влияния, реши да се бори със звяра отвътре. Затова влезе във Френския легион като начин да добие военна подготовка и да се научи да печели доверието на европейците, за да минава лесно и той за такъв.

След като изтекоха петте години на договора му, той се присъедини към муджахидините, които се сражаваха срещу руснаците в Афганистан. Сраженията му доставяха удоволствие, но невежеството на местните направо го смая. Откри, че това са суеверни селяни, които прекарват не по-малко време в битки помежду си, отколкото в сражения срещу Съветите. Дори Великият шейх Осама бин Ладен беше параноичен фанатик, който смяташе, че щом изгонят руснаците, веднага трябва да започнат битка срещу Запада. Макар на младини да е бил плейбой и да се е забавлявал из европейските градове, Осама никога не успя да разбере истинската мощ на западната армия. Битката срещу съветските наборници на земя, която им е напълно чужда, беше много по-различно нещо, отколкото да се изправиш срещу Съединените щати.

Бин Ладен стигна до убеждението, че мъченическите операции, както предпочиташе да нарича самоубийствените атентати, ще доведат до разрушението на западния свят. Абдул Мохамед също искаше да види Америка на колене, но разбираше, че взривяването на няколко сгради нищо няма да промени. Всъщност дори напротив — щеше да засили решимостта на жертвата и да доведе до жестока отплата.

Макар да не знаеше как, беше уверен, че има и по-добър начин. Едва години по-късно, дълго след като Бин Ладен беше срутил Кулите близнаци и запали пожар, който нанесе много повече поражения на мюсюлманите, отколкото на Запада, Мохамед срещна Сетиаван Бахар, брат на Гунаван и съименник на сина му. (Момчето, което използваха за афганистанската операция, беше уличник, когото подготвиха грижливо да не разговоря с неверниците.) Когато се срещнаха, Мохамед работеше за охранителна фирма в Саудитска Арабия, а джихадистките пламъци в душата му бяха загаснали. Братята Бахар се оказаха във фирмата, когато уахабистките фундаменталисти нападнаха живеещите в кралството западняци и техните фирми. Двамата обикаляха петролни инсталации, които се интересуваха от закупуването на електронни контролни средства, произвеждани от една тяхна фирма в Джакарта.

Бяха наели Мохамед като телохранител за две седмици, но оттогава той беше техен служител на пълен работен ден.

Използваха го както за фирмена охрана, така и за онова, което наричаха „специални проекти“. Те се простираха от фирмен шпионаж до отвличането на членове на семействата на конкуренти, за да печелят договори с по-високи оферти. Братята Бахар, а по-късно само Гунаван, когато Сетиаван почина от рак на белите дробове, внимаваха много да прикриват следите на своите по-агресивни бизнес практики. Фактът, че Корпорацията не можа да проследи собствеността им върху нефтената платформа Джей-61, беше доказателство за тяхното внимание и предпазливост.

Онова, което свърза тримата мъже от самото начало, беше убеждението, че тактиката на Бин Ладен е осъдена на неуспех. Бяха единодушни, че Западът трябва да престане с настойчивото си месене в Близкия изток, но бяха сигурни, че тероризмът никога няма да постигне това. Всъщност той предизвикваше още по-голяма намеса. Онова, от което имаха нужда мюсюлманите, беше някакъв лост за въздействие върху Съединените щати. След като и двете страни имаха нужда от петрол — едната, за да задвижва фабриките и автомобилите си, а другата, за да трупа огромни печалби — трябваше да бъде открито нещо различно.

Преди четири години, когато Гунаван прочете една статия в научно списание — и то, представете си, в кабинета на своя зъболекар — беше открил начин как да получи този лост. Той сложи Абдул за ръководител на проекта и му предостави почти неограничени средства. Всички най-умни и способни служители в огромната империя на Бахар бяха включени в изпълнението на задачата, а когато имаше нужда, се наемаха външни хора. Проектът беше толкова авангарден, че пазенето на тайна се подразбираше и не беше нужно да се обяснява много-много на служителите. Сред тях само малцина избрани знаеха за какво ще служи устройството, върху което работеха толкова трескаво.

Бяха готови още преди година, като се изключи една особено важна част, и накрая Абдул успя да намери и нея с помощта на неизвестен британски изследовател. Той беше успял да сглоби пъзела на осемстотингодишна легенда, която отведе Мохамед в отдалечения храмов комплекс, изгубен сред една от най-непристъпните джунгли на земята.

Абдул Мохамед свали чантата от рамото си и внимателно разкопча капака. Яркото слънце, което биеше върху асфалта на пистата, накара кристалите да заблестят като огнени пламъци.

— Приятелю, моите поздравления — каза топло Бахар. Те поеха към чакащата лимузина. — Това се беше превърнало в твоя натрапчива мисъл, както, разбира се, и в моя. Кажи ми, такъв ли беше храмът, какъвто Марко Поло го е описал на Рустикело?

— Не. В течение на годините монасите много са го разширили. Пещерата, където кристалите са били изкопани за първи път, си е още там. Обаче са построили сгради, които се спускат от върха на пролома до нея и са започнали да гравират още идолопоклоннически изображения по скалите срещу манастира. Като се съди от степента на развала, бих казал, че са го изоставили, когато настоящата хунта е дошла на власт.

— Интересно е, че когато са заминали, са оставили последните камъни — замислено каза Бахар, докато един шофьор пъргаво му отваряше вратата.

— Взели са глупашката си статуя, но са оставили скъпоценните камъни. Може би в течение на вековете са изгубили познанието за тяхното съществуване. Марко Поло твърди, че само главният жрец е знаел за тях, а на него са му казали само защото е носел печата на хана.

— Може би — измърмори Бахар, който беше изгубил интерес към разговора. — Важното е, че успя да ги намериш.

Абдул беше изпратил групи изследователи и архивисти из цял свят, за да издирват кристалите, след като попадна на микроскопична мостра в антикварен магазин в Хонконг и научи, че притежават специалната вътрешна структура, която можеше да накара тяхното устройство да работи. Вярно беше, както каза неговият началник, че за него това се бе превърнало в идея фикс. Беше натрупал и запомнил толкова много информация за кристали, че без затруднения можеше да си извади сертификат за гемолог. Лично бе посещавал магазини и рудници от Шотландия до Япония, но пробивът дойде, когато един от наетите изследователи, и той малко нещо почитател на Марко Поло, чу халтураджийската — лекция на Уилям Кентър в Ковънтри, Англия. Когато и Мохамед чу разказа за задвижвани с кристали оръжия, още същата вечер замина с един помощник за Англия и разговаря с Кентър след другата му лекция. Трябваше да отдаде дължимото на англичанина — наистина се опита да не издаде кой е истинският собственик на фолиото на Рустикело и къде живее. Веднага след като се отърваха от тялото на Кентър, проникнаха с взлом в изложената на ветровете господарска къща в южната част на Англия, убиха възрастния човек, взеха фолиото и подправиха местопрестъплението така, че всичко да прилича на обир, по нещастно стечение на обстоятелствата завършил с убийство.

Измъкнаха се от страната и бяха в безопасност още преди установяването на двете престъпления.

След това нает преводач прекара няколко седмици в работа върху фолиото, извличайки подробностите за наблюдаваната от Поло битка, за да открие рудника, откъдето идваха кристалите, ослепили пазачите върху крепостната стена. Абдул знаеше, че в мината ще намери същите кристали като малкото парченце, което бе открил в Хонконг.

Разбира се, щеше да се наложи да бъдат изпитани, но оптическите свойства, описани от Марко Поло, бяха същите, които им бяха нужни за техния проект. Това не можеше да е съвпадение.

— Потъването? — попита Бахар. — Всичко ли мина според плановете ни?

— Трябваше да бързаме, но бяхме само на няколко мили от нашата цел и никой не ни видя да се връщаме в Бруней със спасителните лодки на „Херкулес“. Американската ни къртица се обади, че корабът им плава много по-бързо, отколкото ни бяха накарали да повярваме. Трябва скоро да ми звънне, за да ми разкаже как е минало, но мисля, че сме унищожили всички следи от Оракула, преди да са успели да стигнат там.

— Чудесно. Както изглежда, Оракула беше прав в твърдението си, че Корпорацията представлява опасност. Успяха да избягат от затвора „Инсейн“ — мисля, че малцина са успели да направят подобно нещо досега.

Абдул си спомни срещата с Кабрило в Сингапур. Беше усетил, че този мъж е опасен. Това го подсети за друг проблем, с който трябваше да се справят.

— Какво става с Прамана?

— Сега ще се срещнем. Това е причината да се бавим тук, в Джакарта. Знаех, че след провала му в Сингапур ще искаш да разговаряш с него. Само бързата ти мисъл попречи случилото се да се превърне във фатална грешка. Когато свършите разговора, ще заминем за Европа с кристалите. О, а какво стана с Кроасар?

— Вързахме му тежести и го хвърлихме в Малакския проток.

Трийсет минути по-късно източената лимузина „Мерцедес“ зави и спря пред паркинга на запуснат склад в предградията на гъмжащия от хора десетмилионен град. Асфалтът на паркинга беше напукан, от пукнатините надничаха бурени, а сградата имаше вид на невиждала боя, откакто Индонезия бе получила независимост от холандците.

— Не мога да повярвам, че този глупак Прамана не е успял да контролира по-строго хората си — подхвърли Мохамед и яростта му започна да се разгаря.

Някои от биячите, които използваше, бяха членове на ислямистката групировка „Джемаа Ислямия“. Фактически Прамана го беше придружил при ходенето в Англия и той бе измъчвал Уилям Кентър.

Онова, което Абдул не знаеше, беше, че когато Прамана изпрати двама от хората си в Сингапур за срещата като помощен екип, те бяха пренесли с частния самолет самоубийствени жилетки, за да убият мъжете, с които той щеше да се види. Абдул не знаеше причината, а и не го интересуваше кой знае колко. Предполагаше, че става дума за отмъщение заради братята по вяра, които Корпорацията беше избила в Афганистан. Смешното беше, че сам Абдул ги беше предупредил колко добри са тези агенти. Може би заради това бяха решили да станат мъченици, унищожавайки такива страшни противници.

Всъщност това нямаше значение. Онова, което имаше, беше, че Прамана ги беше предал — съзнателно или защото не е могъл да контролира хората си, с което едва не провали цялата операция. Ако Мохамед не беше реагирал светкавично, като набързо сглоби самоделно взривно устройство с малко черен барут от гилзите на няколко куршума и химикалите, които намери в количката на една от чистачките, със сигурност на Кабрило щеше да му светне, че срещата е била капан. Третият взрив, който организира, беше достатъчен да убеди американците, че се попаднали на неподходящо място в неподходящо време.

— Ако не възразяваш — обяви Бахар, когато Абдул отвори вратата, — аз ще остана в колата.

— Разбира се — кимна Мохамед, когато излезе и влажната жега го обгърна. С умело движение измъкна ножа си от канията, закрепена на подлакътницата, и закрачи към входа.