Джунглата

3.

Още три метра. Еди намали леко, за да помислят, че се готви да се подчини на мъжете, охраняващи контролния пост, но не спря напълно. Никой от наредените пред него още не изглеждаше твърде загрижен, но щом усетиха, че нещо става, единият от чалмалиите вдигна ръка — универсален жест, който им показваше, че трябва да спрат.

Това беше знакът, който Сенг очакваше. Той настъпи газта и внимателно зави, стъпвайки на тесния чакълен участък. Прахоляк се вдигна под тежката машина и се зарея на облак около задницата.

Талибаните замръзнаха в течение на няколко части от секундата заради предизвикателството. Стрелба проехтя откъм контролния пост. Тежкият блок на мотора поглъщаше куршум след куршум, а предните стъкла се покриха с тънки като паяжини пукнатини, преди да се стоварят на земята. Скоро от лицето на Еди закапа кръв, защото малките остри стъкълца го бяха нарязали.

Екипът на Корпорацията отвръщаше колкото може на огъня, покривайки пикапа от броня до броня. Ако пътят под автобуса беше по-равен, щяха да имат по-голям късмет при обстрелването на мишените, но от движеща се машина на толкова късо разстояние попаденията си бяха чиста случайност.

Вътрешността на автобуса се изпълни с фини частици барут и прахообразно стъкло. Почти от упор двете страни си разменяха убийствен огън. Мъжът зад монтираната на триножник картечница се гмурна в каросерията на пикапа, когато Линк изстреля почти цял пълнител по него, а като по чудо пълначът остана незасегнат. Тримата, които бяха слезли от пикапа, се бяха проснали по очи и дъното на камионетката им пречеше да виждат добре, докато автобусът ги отминаваше.

Точно се бяха откачили, когато пълначът замести стрелеца зад ръкохватките на картечницата и започна да ги обсипва с куршуми. С почти двойно повече барутен заряд в патроните от стандартните за АК-47, куршумите от бетеерската картечница им се сториха бронебойни. Задницата на автобуса се покри с двайсетина дупки с неравни ръбове, а куршумите имаха достатъчно сила да минат през няколко редици от седалките, преди да загубят инерция. Някои прелетяха през цялата дължина на автобуса и ако Еди не управляваше като някой старчок от Флорида, от когото се виждат само ръцете, щеше да отнесе два от тях в тила.

— Здрави ли са всички? — провикна се Хуан, макар слухът му да беше разстроен от трясъка на изстрелите.

Докато хората му отговаряха, че са незасегнати, Кабрило проверяваше младия Сетиаван Бахар. Благодарение на лекарствата момчето продължаваше да витае в света на сънищата. С изключение на няколкото парченца стъкло, които се бяха посипали по него, изглеждаше сякаш е в собствения си креват у дома в Джакарта.

— Гонят ли ни? — попита Еди. — Всичките ми огледала заминаха.

Кабрило погледна назад. Контролният пост беше само на няколко десетки метра зад тях, но той успя да види фигури, които се стрелкаха насам-натам на светлината от фаровете на пикапа. Без съмнение мъжете се организираха, за да ги подгонят и да довършат започнатото. Техният пикап беше по-бърз и маневрен и имаше по-голяма огнева мощ от автобуса.

Бяха извадили късмет, че успяха да се промъкнат край контролния пост. Хуан знаеше много добре, че в най-добрия случай щастието е непостоянно, а обикновено направо капризно.

— Да, идват.

— Дръжте се! — внезапно изкрещя Еди.

Усещането беше, сякаш автобусът е стъпил на експресен асансьор, който се носи право надолу в шахтата. Бяха стигнали до мястото, където пътят започваше да се спуска в поредица от остри завои. На Хуан всяка мисъл да зарежат автобуса, преди да стигнат района на възможно нападение от безпилотника, се струваше най-малко съмнителна. Бяха закъснели, а зад тях талибанският пикап се носеше така, сякаш шофьорът му се готвеше за участие в Индикар.

Трасиращи куршуми се понесоха от него и оставяха трепкащи следи от горящ фосфор, който стигаше до носещия се напред автобус. Бяха в обсега на огъня им, но той не можеше да се похвали с точност. По-голямата част от силите на картечаря бяха насочени да не падне от каросерията на пикапа — не му оставаха много, за да насочва картечницата.

В предната част на автобуса Еди се бореше с кормилото като луд, като не смееше да погледне какво лежи отвъд гумите от дясната му страна. Пътят беше прилепен към пролома и се виеше по склона му така, сякаш беше излязъл от рисуваните филмчета за Койота и Бегача. В момента Еди беше готов да даде всичко за ракета от корпорация „Акме“14.

Размазани, скалите профучаваха на сантиметри от лявата страна на автобуса. Отдясно имаше пропаст, която под сребристата светлина на луната се спускаше безкрайно надолу. Хуан не вярваше, че гледката от връх Еверест може да е по-страшна от тази. С малко протягане на врата можеше да види пътя под тях, сякаш се беше прекопирал. Мак Ди Лоулес се беше присъединил към него при надупчената задна врата. Държеше автомата на Еди, а допълнителните джобове на камуфлажните му панталони бяха издути от резервни пълнители.

— Реших, че твоят човек на кормилото няма да може едновременно да кара и да стреля — върна той пистолета на Хуан. — Хубаво оръжие, но за сегашното положение смятам, че „Барет“ е по-подходящ.

Говореше с акцент, чийто произход Хуан не можеше да определи.

Когато попита, младежът отговори: „Ню Орлийнз“.

Произнесе го като една дума.

— Безгрижният град.

— По случайност това описание подхожда и на сестра ми — Лоулес пусна хубавата си усмивка. — Майтап. Всъщност нямам сестра, но лафът ми харесва.

Почивката продължи още секунда, докато пикапът вземе завоя и изскочи иззад ъгъла, а картечарят отново видя целта си. Куршумите отскачаха от стената на пролома и падаха в долината, а някои от тях все пак стигаха до целта си, забивайки се в задницата.

Без да се плаши, Лоулес отвърна на огъня. Стреляше бавно и целенасочено, а когато към тях се присъединиха Линк и Линда, четиримата започнаха да изливат доста олово надолу по прашния път. Изглежда то беше достатъчно, за да подплаши противниковия шофьор, защото той намали, докато автобусът се скри зад следващия остър завой.

Без да предупреди, Еди наби спирачки, завъртя волана докрай. Автобусът сякаш се завъртя на място, докато взимаше този почти обратен завой. Външната дясна задна гума увисна в пространството, преди Еди да успее да върне машината на пътя. Четиримата стрелци отзад се разлетяха като парцалени кукли. Линк си удари главата в метална тръба и остана неподвижен. От носа на Линда течеше кръв, а Хуан, без да иска, заби главата си така силно в гърдите на Мак Ди Лоулес, че му изкара въздуха.

Стрелбата им не беше отказала другия шофьор. Той явно знаеше, че следва обратен завой и затова бе намалил.

Куршуми се посипаха през тънкия като хартия покрив на автобуса. Нямаше къде да се скрият, нямаше зад какво да залегнат. Мощните куршуми пронизваха пода, без да забавят дори за малко полета си. Но хората в автобуса извадиха късмет, помогна и рязкото ускорение, защото Еди натисна газта докрай — само това ги спаси.

Хуан веднага провери Сетиаван, но той продължаваше кротко да спи.

Миг по-късно фаровете на пикапа изскочиха иззад ъгъла и преследването започна отначало.

— Господин председателю, падате ли си по залагането? — попита Лоулес, докато на пресекулки се опитваше да регулира дишането си. — Защото аз си падам и тази лоша карта взе да ми писва.

Хуан беше съгласен — скоро нещо трябваше да се промени, защото на следващия обратен завой можеше и да не извадят такъв късмет.

— Огледай се, виж дали между боклуците няма нещо, което можем да използваме.

Започнаха да надничат под седалките. Хуан измъкна стар сандък изпод една от тях. Беше заключен с железен катинар, който имаше вид на изкован по времето, когато неговият съименник бе открил Калифорния15. Той извади пистолета си, изви ръка настрани и стреля. Куршумът разби кованото желязо на катинара и рикошира безвредно.

Вътре имаше няколко женски бурки, но ако се съдеше по размерите, бяха шити за мъже, които да ги използват като маскировка. За Кабрило това беше номер на страхливци, но даваше резултати. Под женските парцали имаше колан на самоубиец, направен от плочки пластичен експлозив и торбички с метални парчетии за шрапнели, както и часовников механизъм, закрепен в горния край на жилетката, така че мъченикът да не може да го спре. Коланът се слагаше така, че самоубиецът да не може да го свали.

Хуан се запита дали е доставен в селото за Сети и реши, че вероятно е така. Обхвана го толкова силен гняв, че гърлото му се скова, а раменете му се напрегнаха като стоманени подпори.

— Каквото и да си решил да правиш — извика Еди, опитвайки се да надвика вятъра, който плющеше през строшените стъкла, — прави го бързо, защото идва още един остър завой.

Кабрило и Лоулес се спогледаха, обхванати от една и съща мисъл.

— Колко време според теб? — попита Мак Ди.

— Мисля, че четирийсет и пет секунди ще свършат работа.

Хаун се залови с часовниковия механизъм, но не го включи, докато не наближаха съвсем завоя.

Кабрило натисна бутона, за да включи часовника, и изхвърли бомбата през прозореца. Еди пак наби спирачки, борейки се с волана с все сили, защото машината нямаше сервоусилвател. Както и преди, пътят завиваше почти обратно и после продължаваше успоредно на по-горния участък.

Изпод гумите се разхвърчаха камъчета, докато автобусът се приплъзваше в завоя, олекнал откъм вътрешните колелета заради центробежните сили от дръзкото шофиране на Сенг. Машината се стовари обратно на пътя и той веднага ускори.

Точно както след първия обратен завой, талибанският пикап бе намалил, за да може картечарят да открие огън по оголения покрив на автобуса. Той току-що бе наклонил цевта на триногата, така че да сочи към автобуса, а пръстите му започнаха да упражняват нужния натиск върху, спусъка, когато самоделната бомба, невидима в мрака, която беше паднала встрани от пътя на не повече от метър и половина от него, избухна в облак прах, пламъци и дъжд от метални парчета.

Старата „Тойота“ беше напълно изхвърлена от платното и започна да се плъзга по каменистия склон надолу към пътя под тях. Картечарят беше изчезнал след взрива, а шофьорът и чалмалията на пътническата седалка излетяха през отворилите се врати, когато пикапът се обърна на покрива си.

Точно тогава Мак Ди Лоулес им спаси живота, макар че рискува да ги убие.

За разлика от останалите, които се бяха загледали дали пикапът няма да се стовари върху автобуса, докато се търкаля надолу по хълма, той стрелна поглед нагоре към небето над долината и видя в мрака странно проблясване като ореол. Виртуалният пилот пред компютърния екран с джойстик в ръка беше получил разрешение да изстреля своята ракета „Хелфайър“.

Лоулес въобще не си направи труда да вика. Стрелна се напред, профучавайки край замаяния Франклин Линкълн и стигна до шофьорското място за по-малко от секунда. Хвана волана още преди Еди да осъзнае, че е той, и го завъртя докрай.

Предната гума потъна в мекия банкет, когато автобусът излезе от пътя, последвана бързо от задните, и машината се обърна настрана, запращайки пътниците към дясната стена. Чу се трясък на стъкла, но преди още някой да беше успял да падне на пода, автобусът се претърколи отново и легна върху покрива си.

Половин секунда по-късно ракетата с осемкилограмов насочен заряд се заби в скалистия склон на мястото, където щеше да е автобусът. Взривът напомни малък вулкан заради прахта и отломките, които бликнаха от дупката, която беше изровил в скалата.

Като влак беглец автобусът продължаваше да се плъзга по стръмния склон, разтърсвайки и подмятайки безпомощните пътници. Машината се заби в храсталаци точно преди да полети през ръба на пътя, изсечен в планинския склон. Скоростта му намаля и той се килна на една страна и застана на колелетата със стържене, съпроводено от скърцането на окачването. След шумното дрънчене по време на плъзгането и търкалянето по склона, настъпилата сега тишина беше оглушителна.

— Добре ли сте всички? — провикна се Хуан, след като малко се освести. Цялото тяло го болеше.

— Мисля, че съм мъртъв — отговори Линк с несигурен глас. — Или поне така се чувствам.

Кабрило вдигна един REC7 от пода и светна силното му тактическо фенерче. От челото на Линк, където би трябвало да завършва косата му, ако не си бръснеше главата, капеше малко кръв. Забеляза Линда, която се измъкна измежду две седалки, масажирайки гърдите си.

— Мисля, че вече ще си купувам сутиени размер „А“, а не „Б“.

Сега Хуан насочи светлината към Сети. Момчето имаше подутина на челото, където се беше ударило при обръщането на автобуса, но иначе сбруята го бе задържала сигурно на мястото, а лекарствата го бяха опазили от ужаса на случващото се. Направо му завидя.

— Еди, добре ли си? — попита Кабрило, когато стигна предната част на автобуса.

— Вече съм изпълнен с уважение към всичко, що се движи — отговори неясно Сенг и се изправи.

Мак Ди Лоулес лежеше свит на две между стълбите и вратата. Хуан се наведе да го провери и притисна пръст към сънната му артерия, за да усети дали има пулс. Намери го, постоянен и силен, и едва си бе дръпнал ръката, когато Лоулес се размърда.

— Е — започна Хуан, — каква стана тя? Ние ти спасихме задника, а след по-малко от час ти спаси нашите. Мисля, че това си е направо рекорд!

— Без да обиждам никого — завалено се обади Лоулес, — но не бих се захванал пак, ако знаех, че ще боли толкова.

— Нищо ти няма — усмихна се Хуан и пое протегнатата ръка на мъжа. — А ако не е така, вината си е твоя.

Той стана сериозен.

— Мамка му, как успя да я видиш? И как успя толкова бързо да се задействаш?

— Ъъъ, късмет — позволи Мак Ди на Хуан да го издърпа на крака. След това му се усмихна. — И страх, разбира се.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — отговори Лоулес. — Съжалявам, но единственото, което ми хрумна, беше да завъртя кормилото.

— Правилно постъпи — успокои го Хуан. — Безумно, но правилно.

Тогава Лоулес каза:

— Мариън.

— Какво?

— Малкото ми име. Ти ми спаси живота, аз — твоя. По моите правила това ни прави достатъчно близки, за да ти кажа, че малкото ми име е Мариън. Мариън Макдугъл Лоулес III.

Кабрило се замисли за миг.

— Да, прав си. Мак Ди е по-добре.

Те си стиснаха ръце официално. Хуан се обърна към Еди:

— Остана ли му душа на горкото возило?

Вместо да отговори, Сенг зави разкачилите се кабели и даде газ.

— Вече не ги правят както едно време.

Една от задните полуоски беше изкривена и машината се клатушкаше като куц кон, но Еди ги увери, че до сутринта ще ги откара в Исламабад.