Джунглата

14.

„Орегон“ се носеше напред, задвижван не само от неспокойния си капитан, но и от своите забележителни двигатели. Извадиха късмет, че океанът остана спокоен, защото при скоростта, която развиваха, плаването им щеше да се превърне в ад. Обикновено се отклоняваха от оживените морски пътища, така че от насрещните плавателни съдове да не добият представа за възможностите на кораба, но не и този път. На Кабрило не му пукаше кой може да ги види да цепят вълните с близо четирийсет възела в час. Няколко пъти ги викаха отегчени радисти, които искаха да научат кои са и какъв е плавателният им съд. По заповед на председателя обаче „Орегон“ пазеше радиомълчание.

Единственият опит, който направиха, за да изглеждат донякъде нормално, беше тънката струя дим, която излизаше от фалшивия димоход. Повечето моряци, които я виждаха да се носи, си казваха, че вероятно старият товарен кораб скитник е бил преоборудван с газови турбини.

Седнал в оперативния център, с ръка още пъхната в превръзката през врата, Кабрило наблюдаваше морето на големия стенен монитор. Когато поглеждаше настрани, очите му попадаха върху екрана на радара, осеян с малките зелени точки на корабното движение. Малакският проток беше може би най-натовареният морски път на света и тъй като там цареше нещо като корабно задръстване, „Орегон“ беше принуден да плава само с частица от своите възможности.

Това не беше обичайната Хуанова вахта. Беше осем вечерта и третата смяна водеше кораба. Слънцето потъваше бързо зад кърмата им, превръщайки водата във вълнуваща се полирана медна повърхност. Кабрило знаеше, че когато залезе напълно, корабоплаването ще се забави още. Големите танкери и контейнеровози имаха модерни навигационни уреди и можеха да поддържат скоростта си при почти всякакви условия. Причина за убиването на скоростта щяха да бъдат десетките рибарски корабчета и малки крайбрежни товарни съдове, които им се налагаше да заобикалят.

Единственото му успокоение беше, че наближаваха края на тесния проток. Щом веднъж стигнеха открито море, можеше да остави обичния си кораб да лети на воля и дори да увеличи още мощността на магнито-хидродинамичните двигатели.

— Добър вечер на всички — чу се гласът на Джулия Хъксли, която влезе в оперативния център от коридор в дъното на помещението. На инвалидна количка пред нея седеше Мак Ди Лоулес, облечен с болнична пижама. — Развеждам пациента да види забележителностите. Хуан, предполагам, си спомняш, че когато се качи на борда, той видя единствено коридора от другата страна на столовата.

— Леле — избъбри Лоулес с широко отворени очи, — че това е като мостика на „Ентърпрайз“ от „Стар Трек“. Там седеше Крис Пайн.

— Кой? — не разбра Кабрило.

— Крис Пайн. Той играе капитан Кърк във филма.

Хуан остави забележката без отговор, за да не проличи колко му е приятно от това неволно признание. Вместо това попита:

— Как си?

— Честно казано, взе да ми писва — отговори Мак Ди с типичния си акцент. — Съзнанието иска, но плътта е слаба. Не понасям цял ден да се търкалям в леглото. Къде се намираме?

— Малакският проток.

— Значи се движим много добре — отбеляза Лоулес.

— Старото момче разполага с нещо специално под капака, но точно в момента се движим с петнайсет възела заради проклетото движение.

Лоулес гледа известно време плоския екран, след това отбеляза:

— Прилича на нашенска магистрала.

— Аз израснах в Калифорния и разбрах какво е движение едва когато го видях по 405-а междущатска. Какво друго ти показа Хъкс?

— Каюткомпанията. Трябва да призная, че е най-елегантната, която съм виждал. Басейнът, който е удивителен, спортната зала и няколко от каютите на екипажа. Какво друго? Хангарът за лодките и на хеликоптера.

— Не си видял и половината. Под кила има отвор, от който можем да спускаме на вода и да прибираме подводници. Освен това „Орегон“ разполага с по-голяма огнева мощ дори от някои военни кораби.

— Не ми съсипвай обиколката — прекъсна го Джулия.

— Когато се пооправиш, ще говорим за каютата ти — каза Хуан. — Засега е празна, но можеш да започнеш да обмисляш как искаш да я обзаведем и ще го направим.

— В Кабул живеех с останалите от екипа в бивш автомобилен сервиз. А преди това жилищната площ ми предоставяше Чичо Сам. Нищо не разбирам от обзавеждане.

— Тогава поговори с Линк. Той си избра койка и метален гардероб, а остатъка от парите за обзавеждане вложи в „Харли Дейвидсън Фат Бой“. Държи го в един от трюмовете.

— Харесва ми стилът му.

Намеси се Джулия:

— Рокерска банда може да основеш по-късно. Сега те връщам в лазарета.

— Да, госпожо — отговори Лоулес с мрачен глас като дете, което са накарали да си легне, но все пак успя да намигне на Кабрило.

Точно в този момент Ерик Стоун и Марк Мърфи нахлуха в помещението.

— Председателю, намерихме я — казаха те едновременно. Имаха такъв вид, сякаш не бяха мигнали през последните трийсет часа.

— Какво сте намерили?

— Лека нощ на всички — помаха им Мак Ди от вратата, докато Хъкс го изкарваше от помещението.

— На това място е имало петролна платформа — обясни Ерик. Той носеше лаптоп и го остави на едно от работните места. За секунди на стенния екран се появи изображението на нефтена платформа. Подробностите бяха неясни, защото снимката беше много малка, но Хуан видя отстрани да стърчи хеликоптерна площадка и сянката на високия кран, която се беше проснала на палубата. Ако трябваше да направи предположение, би казал, че платформата има площ не по-малко от четири декара.

— Казва се Джей-61 и не е използвана от две години.

— Чия собственост е?

— На фирми — пощенски кутии. С Марк се опитваме да проникнем в мрежата от фиктивни собственици.

— Самоходна ли е?

— Не. Полупотопяема, но няма никакво задвижване. Ако са я преместили, е бил нужен влекач, за да я вземе на буксир.

— Знаем много добре, че са я преместили — каза Хуан, вторачен в големия плосък екран на стената, сякаш очакваше сателитната снимка да му отговори. — Единственият въпрос е кога?

Марк си сипа кафе от голямата кана на масичката за сервиране.

— Платформа с тези размери ще има нужда от поне два влекача. Проверяваме всички големи фирми, за да открием къде са големите им съдове в момента. Досега не сме открили никой от тях в района.

— Кроасар има ли връзка със собствениците на плаващата платформа?

— Не мисля — отговори Марк. — Доколкото знаем, няма интереси в експлоатацията на петролни или газови находища.

— Проверете отново — нареди Хуан. Той се замисли за всичко, което би било нужно за преместването на подобно съоръжение. Ако преди няколко дни Линда е била на него, а сега вече го няма, значи Кроасар действа много бързо. За координацията на няколко кораба в тясно пространство, а след това да развият достатъчно скорост от място ще са нужни… колко дни? Четири? Пет? И то ако всичко върви гладко, а колко често се случва това?

Ако той отговаряше за операцията, щеше да иска нещо по-резултатно. Как щеше да го направи? Как би превозил бързо и без да вдига шум двайсет хиляди тона стомана от котвеното място, което е заемала от години?

— Чакайте малко — извика той. — Не влекачи, а полупотопяем тежкотоварен кораб.

— Тежкотоварен кораб…? Мамка му, прав си — закима Марк, взе преносимия компютър от Ерик и вкара понятието в търсачката.

Снимката, която се появи на екрана, беше на кораб, който нямаше аналог в света. Надстройката, надвиснала над носа, представляваше две подобни на високи кутии постройки с крила на мостика, висящи над релинга. Останалата част от дългия почти двеста и четирийсет метра плавателен съд представляваше гола палуба, която едва се издигаше над водата. Снимката беше на тежкотоварния кораб „Блу Марлин“, който върна в САЩ повредения от самоубийствено нападение в аденското пристанище американски ракетен крайцер „Коул“ за ремонт.

Този необикновен плавателен съд имаше баластни цистерни, които можеха да го потопят до предварително определена дълбочина. След това на собствен ход заставаше под своя товар, независимо дали е повреден от взрив на самоделна бомба крайцер или нефтена платформа. Щом товарната платформа е на позиция, помпите изпразват цистерните и корабът се издига над морското равнище, повдигайки като камила палубата си от хиляда и осемстотин квадратни метра заедно с товара. След като той е закрепен с вериги и дори заварен за стоманената палуба, тежкотоварният кораб може да плава спокойно с петнайсет възела — много по-бързо от традиционните влекачи, които рядко надвишават пет, особено с такъв неудобен товар като нефтена платформа.

Ерик си взе обратно лаптопа, а пръстите му заиграха толкова бързо по клавиатурата, че очертанията им изглеждаха замъглени, докато търсеше бази данни и фирмени архиви. След четири минути, през които единственият шум в оперативния център се чуваше от корабните двигатели и свиренето на въздуха в климатиците, той вдигна глава.

— На света има само пет тежкотоварни кораба с подемната сила да пренесат платформа като Джей-61. Два са наети от американския военен флот за пренасяне на бойни кораби, така че да не прахосват двигателно време и да си спестят излишната поддръжка, докато се прехвърлят от един оперативен район в друг. Третият се намира в близост до Северно море, където кара платформа, произведена от корейска фирма, към газово находище. Четвъртият току-що е закарал друга платформа в Ангола. Петият прекарва няколко луксозни яхти от Средиземно море към Карибите. Съжалявам, Хуан, но идеята ти не сработи.

Лицето на Кабрило помрачня от горчивото разочарование, а беше почти сигурен, че е на прав път.

— Не бързай толкова — намеси се Марк. Докато Стоун беше зает със своя лаптоп, той бе използвал своя айпад, с който също можеше да се свърже безжично с корабния сървър „Грей“. — Кроасар притежава редица фирми пощенски кутии, всички регистрирани на Нормандските острови. Допреди седмица никоя от тях не е била действаща. Тъй като това очевидно е дългосрочен план, аз само бегло прегледах файла. Фирмата се казва „Вентидж Партнърс“ ООД и е основана от офшорна банка на Каймановите острови. Тя действа като юридическо лице, с цел да се продаде на бразилска компания. Аз спрях да ровя повече, защото реших, че става дума за нормална делова дейност, която няма нищо общо с плановете на Кроасар в Мианмар.

— Предполагам, че сега си се задълбочил — подхвърли Хуан.

— Точно така. Оказа се, че бразилската компания има клон в Индонезия, който притежава пристанище за рязане на кораби за скрап. Няма посочени финансови данни за сделката, но предполагам, че Кроасар е шитнал „Вентидж Партнърс“ за много по-малко, отколкото е вложил в нея, с цел да се добере до пристанището за скрап и всички кораби, за които са сключили договори за нарязване.

— Да не би между тях да има и тежкотоварен кораб?

— Дай ми секунда. Почти успях да хакна компютърната им система.

Докато обясняваше, не отместваше очи от айпада и изведнъж по лицето му се разля широка усмивка.

— Ето. В момента разглобяват три кораба. Два траулера и един съд за насипни товари. Следващата им задача е моторен кораб „Херкулес“, тежкотоварен плавателен съд, който ще бъде нарязан на скрап заради фалита на бившия собственик, а с парите ще се покрият различни взимания. Тук пише, че е дошъл на собствен ход — значи още може да функционира.

— Право в десетката! — извика победоносно Кабрило. — Ето как са преместили платформата. Кроасар си е купил тежкотоварен кораб.

— Обаче веднага възниква въпросът защо? — намеси се Ерик. — Защо им трябва да местят платформата?

— Не защото Линда е на борда — отговори Хуан, — а заради нещо друго, което Кроасар не иска да бъде намерено.

— Трябва да е нещо много голямо — измърмори Мърф, — защото иначе просто щяха да го свалят от платформата и да се чупят.

Кабрило остана мълчалив и замислен. Въпросът „защо“ не го вълнуваше. Искаше да знае къде Кроасар кара платформата. Той почука по интегрираната в подлакътника на креслото му клавиатура и извади на екрана картата на Южнокитайско море. Тук се намираха големите индонезийски острови Ява, Суматра и Борнео, където лежеше Бруней, и буквално още хиляди други, повечето от които бяха необитаеми. Всеки от тях би бил съвършено скривалище. Единственият проблем беше оживеното корабоплаване в района. Толкова необикновен съд като „Херкулес“, при това с нефтена платформа на борда, сигурно щеше да бъде забелязан и докладван.

Точно както по време на първата среща с Кроасар в Сингапур Хуан имаше чувството, че пропуска нещо. Може би въпросът на Ерик не беше толкова неуместен. Защо да рискуваш да местиш платформата? Мърф подхвърли, че може би на борда й има нещо, което швейцарският финансист не иска да бъде намерено. Но не можеш да скриеш цяла платформа! Или поне няма да е лесно.

Точно в този миг Кабрило го видя. Натисна отново по клавиатурата и водата от Южнокитайско море сякаш започна да се изпарява от картата, показана на големия плазмен екран. На по-малко от сто мили от крайбрежието на Бруней континенталният шелф започваше да се спуска рязко към падината Палаван — почти пет хиляди метрова пропаст, която разсичаше морското дъно като с удар на брадва.

— Ето накъде са се запътили. Там ще я потопят с Линда на борда. Навигатор, пресметни курса към падината от последното известно местонахождение на платформата.

Ерик Стоун, който беше кормчия на кораба, се настани на работното място на навигатора, лично направи изчисленията и начерта червената линия. Беше нужно да изменят курса на „Орегон“ малко на север от северозападния, по който бяха поели. Щяха да пресекат оживените морски пътища, но докато носът на кораба се извиваше, Стоун пресметна курса на всички кораби, които се виждаха на монитора на широкообхватния им радар.

— Ако увеличим на трийсет и пет възела, ще минем точно между тях — обяви той победоносно.

— Давай и щом се измъкнем от оживения трафик, пълен напред.

Разсъмването завари Кабрило на мостика с голяма чаша черно кафе. Морето беше спокойно и слава богу, нямаше кораби наоколо. Водата беше толкова тъмнозелена, колкото най-хубавия смарагд на света, докато изгряващото слънце, разсейващо светлината си през далечни облаци, багреше хоризонта в червено. Някъде по пътя, вероятно когато в Малакския проток плаваха по-бавно, голяма чайка беше кацнала на дясното крило на мостика. Още беше там, но сега, когато корабът плаваше толкова бързо, бе потърсила убежище зад стената, за да се предпази от неприятния вятър.

Кабрило продължаваше да ползва превръзката през врата, за да щади счупената си ключица. Заради това нямаше да участва в нападението срещу Джей-61. Трябваше да се задоволи с ролята на наблюдател в техния голям хеликоптер MD 520N, който подготвяха за мисията под люка на трюм номер пет. След трийсет минути щяха да бъдат готови за излитане.

Мразеше да изпраща хората си на опасни акции, когато сам не участваше, за да ги предвожда, затова ролята му на наблюдател, особено в тази акция, особено го дразнеше. Гомес Адамс щеше да се върне на „Орегон“ да вземе бойния отряд веднага щом открие „Херкулес“, оставяйки Хуан на страничната линия. Линк, Ерик и останалите бойци бяха напълно способни да победят хората, които Кроасар беше наел да пазят Линда.

Централният асансьор зад него изшумоля и в задната част на щурманската рубка вратата му се отвори. Екипажът знаеше, че щом председателят е сам тук горе, най-добре е да го оставят на мира, затова той леко се подразни от прекъсването. Обърна се да нахока натрапника, но вместо това усмивка изгря на лицето му. Мак Ди Лоулес изкара инвалидната си количка от асансьора. Беше видно, че се затруднява, но и очевидно, че е решен да се справи сам.

— Забравил съм колко е болезнено да се качваш и слизаш от асансьор с тези проклети машинарии.

— На кого го казваш — отговори Кабрило. — След като китайците ми отнесоха крака, изкарах три месеца в количка, докато стана възможно да тръгна с протезата.

— Реших, че малко чист въздух няма да ми навреди, но ми казаха да стоя настрана от главната палуба.

— Освен ако не обичаш да те духа вятърът, защото плаваме с повече от четирийсет възела.

Лоулес не можа да скрие удивлението си. Тъй като седеше в инвалидна количка, можеше да вижда небето само през прозорците на мостика. Кабрило се надигна от мястото си и прекоси рубката до десния борд, където имаше врата. Тя се плъзгаше, така че можеше да бъде отворена при всякакво време. Щом я бутна леко, през отвора нахлу вятър със силата на ураган. Старата карта, която лежеше върху масата, затисната със също толкова стари навигационни наръчници, заплющя яростно. Макар да бе рано сутринта, въздухът вече беше горещ и натежал от влажност, обаче при силата, с която нахлу в мостика, усещането беше освежително.

Кабрило отвори вратата докрай и отстъпи, така че Мак Ди да може да изкара количката си на крилото на мостика. Косата му се разпиля по лицето и трябваше да повиши глас, за да надвика шума на вятъра.

— Това е направо невероятно. Никога не съм си представял, че толкова голям кораб може да плава така бързо.

— Няма друг като него на света — отговори гордо Хуан.

Лоулес остана около минута загледан в откритото море, а изражението на лицето му беше неразгадаемо. След това обърна количката и влезе обратно в рулевата рубка. Кабрило затвори вратата.

— Трябва да се връщам в лазарета — подхвърли младият мъж с известна неохота в гласа. — Доктор Хъксли не знае, че съм излязъл. Късмет днес — и протегна, ръка.

Хуан не отвърна на жеста му.

— Съжалявам, но сме малко суеверни на тази тема. Никога не си пожелаваме късмет преди мисия.

— О, съжалявам. Не знаех…

— Не се притеснявай. Сега вече знаеш и няма да стреснеш останалите.

— И какво си казвате? Ще се видим после?

— Правилно си схванал. Ще се видим по-късно.

По заповед на Хуан двигателите на „Орегон“ бяха спрени, когато стигнаха границата на обсега на корабния хеликоптер. Щяха да разполагат с много малко време над местоназначението, но Хуан искаше колкото може по-бързо да намери „Херкулес“. Ако беше сбъркал и тежкотоварният кораб не плуваше към падината Палаван, нямаше да е възможно да го видят от хеликоптера независимо от престоя във въздуха, защото корабът и неговият товар отдавна щяха да са изчезнали.

Подвижните витла на двигателните дюзи се бяха завъртели на обратно и водата, която преди изстрелваха изпод кърмата, сега излизаше откъм носа. Отгоре корабът изглеждаше като улучен от две торпеда заради кипящата зад кърмата и пред носа вода, която от време на време прехвърляше релинга. Внезапното спиране беше толкова рязко, че човек трябваше да присвие колене, за да запази равновесие. Щом скоростта намаля до десет възела в час, задният люк се плъзна напред и хидравличната платформа извади черния хеликоптер навън. Кабрило вече се бе закопчал за предната седалка и носеше голям бинокъл през рамо. Макс Хенли седеше на задната и щеше да играе ролята на втори наблюдател.

Техниците застопориха на място петте сгъваеми перки на винта и веднага щом освободиха палубата, Гомес запали мощната турбина. Когато и от двата борда му дадоха зелен сигнал, той включи предавка и дългите перки започнаха да бият знойния въздух. Поради изпълнението си без опашен винт, моделът 520 на „Макдонъл Дъглас“ е много по тих и устойчив хеликоптер, когато перките достигнат бързина, достатъчна за излитане. Адамс подаде още малко газ, след това леко завъртя двойния лост за управление. Плазовете се вдигнаха от палубата и хеликоптерът излетя нагоре и встрани от „Орегон“, издигайки се почти вертикално, за да избегне стърчащите в ъглите на палубата корабни кранове.

Трябваше да завият далеч на изток, така че да влязат в района на търсене откъм гърба на „Херкулес“. Правеха това по две причини. Първо, щяха да се появят откъм изгряващото слънце и така на практика да бъдат невидими за възможните наблюдатели. Второ, с огромния товар, заемащ палубата на кораба, насоченият напред радар на плавателния съд щеше да има голяма мъртва точка точно в областта на кърмовите надстройки. Нямаше как да ги видят, че идват.

Полетът беше досаден, каквито са всички полети над водна повърхност. Никой не беше настроен за приказки. Обикновено между мъжете се сипеха закачки, което беше техният начин да се освободят от стягащото ги напрежение, но никой не искаше да се шегува сега, когато животът на Линда Рос висеше на косъм. Затова летяха в мълчание. От време на време Хуан оглеждаше океана с бинокъла, макар още да се намираха далече от местоназначението си.

Едва когато се озоваха на четирийсет мили от мястото, той и Макс се заеха внимателно да проучват района. Работеха в тандем — Макс проучваше отпред и вляво, а Хуан — зад тях и вдясно. Двамата движеха биноклите напред-назад и не позволяваха блесналото върху малките вълни слънце да ги хипнотизира. Озоваха се на десет мили от мястото, където Кабрило бе предположил, че ще се намира корабът, и съвсем близо до линията, където континенталният шелф се хвърляше стремглаво в падината Палаван, когато Кабрило откри нещо пред тях откъм десния борд. Посочи точката на Адамс, който измени леко курса, но внимаваше да останат пред слънцето.

Кабрило беше истински разтревожен. Трябваше да намерят кораба, като първо зърнат дългия му мили килватер и да поемат по него. Нямаше килватер. „Херкулес“ лежеше неподвижен във водата.

Беше направо неземна гледка. Корабът беше почти два пъти по-дълъг от „Орегон“, но онова, което привличаше най-много вниманието, бе извисяващата се по средата на товарната палуба нефтена платформа. Четирите й крака имаха обиколката на плувни басейни. Цистерните под тях, боядисани с червена боя срещу ръжда и обрастване, стърчаха поне на двайсет и пет метра извън бордовете на тежкотоварния кораб и бяха с размерите на баржи. Самата платформа имаше над десет декара площ — беше много по-голяма от първоначалната преценка на Кабрило. Разстоянието от палубата до върха на сондажната кула беше повече от шейсет метра. С една дума, общата тежест на кораба и нефтената платформа беше повече от сто хиляди тона.

— Какво мислиш? — прекъсна Адамс разсъжденията му. Планът им беше да намерят платформата и веднага да се върнат на „Орегон“. Обаче сега, когато виждаха кораба спрял, вече не беше толкова сигурен.

Кабрило също.

— Приближи се. Искам да проверя нещо.

Адамс ги спусна толкова ниско, че плазовете на шейната се озоваха на няколко метра от вълните. Ако нямаше наблюдател на кърмата, можеха да бъдат спокойни, че ще останат незабелязани. Едва когато се озоваха на половин миля, Хуан осъзна, че „Херкулес“ е получил крен към бакборда. За миг се запита дали не са допуснали някаква грешка при пресмятането на тежестта и сега не са спрели да я поправят.

Когато завиха край корабната кърма обаче, видяха тежки метални въжета, увиснали от шейната за спускане на спасителната лодка, а металните й релси бяха изкарани. Покрай ватерлинията се виждаха мехурчета от въздуха, който нахлуващата в баластните цистерни вода изтласкваше. Не пренареждаха товара, а бяха изоставили кораба, защото го пълнеха с вода, за да го потопят.