Джунглата

22.

Мак Ди се възхищаваше на детската издръжливост. Очакваше, че Полийн ще бъде травматизирана от отвличането и седмиците пленничество, но когато разговаряха за това тази първа сутрин, тя му обясни, че похитителите са се представили за негови приятели, казали й, че това е част от тайна мисия и ако е добро момиче, ще му помогне. Знаела, че баща й е герой, и никога не би направила нещо, което да го нарани, затова участвала в тяхната игра. Заради това й позволявали да яде каквото иска и по цял ден да гледа телевизия чак до късно вечерта.

Сметна, че е направо чудо колко лесни са направили нещата за нея, но после си каза, че това е само заради егоистичните им цели. Много по-лесно се контролира отстъпчиво дете, което си мисли, че прави услуга на баща си, отколкото уплашено малко момиченце, което по цял ден хленчи за дома си. Това, че са се отнасяли добре с нея, в никакъв случай не го караше да изпитва вина заради хладнокръвното им убийство.

През този първи ден игра с нея на плажа, строяха пясъчни замъци, хвърляха пръчки на кучето й Бренди, което според Мак Ди вероятно й беше липсвало най-много. В часовете за хранене апетитът й беше нормален и когато в осем и половина я сложиха да спи, скоро се унесе и цяла нощ нито веднъж не се събуди.

Обаче той не си правеше илюзии — въпреки това можеше да има скрити психологически травми.

Поне до този момент обаче дъщеря му изглеждаше нормално и щастлива както обикновено, особено сега, когато баща й си беше вкъщи. Той поговори с родителите си да я наблюдават през следващите дни и седмици. Когато им разказа за Корпорацията, те разбраха, че трябва да се върне, ако не за нещо друго, то за да спре мъжа, който беше отвлякъл внучка им.

Попита за бившата си жена и узна, че не се е свързвала от месеци с Полийн. Беше се оженил за нея само защото беше бременна. Тя ги заряза, когато момиченцето му беше на две. Единствените истински родители, които Полийн имаше, бяха Кей и нейният съпруг. Тя знаеше, че Мак Ди е неин баща, но се държеше с него като с любим чичо. Той нямаше нищо против, стига тя да беше щастлива.

Беше третият им ден, когато на разсъмване започнаха неприятностите.

Мак Ди беше станал рано и правеше кафе в кухнята на крайбрежната вила, в която бяха настанени по приятелска линия. Намираше се в Мисисипи, но далеч от блъсканицата и движението в градовете край Мексиканския залив. Токът във вилата идваше от генератор, а водата се съхраняваше в огромна цистерна зад постройката. Жилището обаче беше спретнато и добре обзаведено.

Имаше мили спомени от детските си години, когато бе идвал тук, и си спомни, че на това място за първи път целуна момиче, когато летуваха със собствениците, чиято дъщеря беше две години по-голяма от него.

Чайникът на газовия котлон току-що беше започнал да свири, когато Мак Ди чу далечния плясък на хеликоптерни перки. Не беше необичаен звук заради близостта им до нефтените и газовите полета в залива, затова не обърна внимание и взе бурканчето с разтворимо кафе. Обаче, когато звукът продължи да се усилва и вече не беше само фонов шум в далечината, а бързо приближаващ се плясък на винтове и рев на турбини, той изключи печката, притича до предния прозорец и погледна през двулентовия крайбрежния път, отвъд който след тясна ивица водорасли начеваше широкият бял плаж.

Хеликоптерът се оказа огромен „Блек Хоук“, боядисан в масленозелено, така че приличаше на военен летателен апарат, но Мак Ди беше сигурен, че не е. По някакъв начин ги бяха проследили. Машината се приближаваше ниско над водата, а перките й правеха зайчета по нея. Бяха вече толкова близо, че нямаше да има време да изведе родителите и дъщеря си до колата, паркирана на автомобилната алея встрани от вилата. Разполагаше с една 9-милиметрова „Берета“, взета от тайната квартира, която държеше под дюшека си. Втурна се към стаята си, като пътем крещеше, за да събуди родителите си. Баща му се показа от стаята им, чорлав като Айнщайн на една от прочутите му снимки.

— Тате, намерили са ни — обясни Мак Ди, навеждайки матовочерния автоматичен пистолет. — Вземи мама и Полийн, промъкнете се през задната врата и бягайте. Ще ги задържа, колкото мога.

Мак Ди не изчака да види дали баща му изпълнява нарежданията му. Отиде до предния прозорец и надникна иззад ъгъла. Хеликоптерът кацна на брега, вдигайки вихрушка пясък, който почти напълно го закри от поглед. Очакваше от него да се изсипе екип командоси, а автоматите им да забълват куршуми. Знаейки, че стъклото ще отклони куршума, той строши прозореца с ръкохватката и през дупката се приготви да закове първия, когото види.

Онова, което не очакваше, беше, че оборотите на винта намаляха. Всеки боен пилот знае, че трябва да поддържа оборотите на турбините, за да може бързо да измъкне екипа. Винтът продължаваше да намалява оборотите, докато облаците пясък се уталожиха. Страничната врата се плъзна назад и един мъж във военна униформа и пилотска каска скочи на земята. Той се обърна назад, за да помогне на още един човек да слезе от хеликоптера.

Беше възрастен господин, със стърчаща на всички страни бяла коса, което нямаше нищо общо с близостта на перките на винта. В строгия си морскосин костюм от три части и ослепително бяла риза, допълнена от червена вратовръзка, приличаше на банкер. Мак Ди не знаеше какво да мисли за драматичната му поява, но свали оръжието и отиде при входната врата, докато възрастният господин пресичаше асфалтираното шосе. Пилотите останаха в машината.

Мак Ди отвори вратата и излезе предпазливо на покритата предна веранда, повдигайки оръжието си така, че мъжът да успее да го види.

— Спри там, достатъчно се приближи — извика той, когато непознатият стигна до автомобилната алея.

— Господин Лоулес, смея да ви уверя, че с моя слух съвсем не е достатъчно.

— Кой си ти?

— Казвам се Лангстън Овърхолт Четвърти. Някога бях началник на Хуан Кабрило в ЦРУ и се страхувам, че сега имаме нужда от неговата помощ.

Мак Ди си спомни, че председателят беше споменавал бившия си шеф и как Корпорацията е била наемана за множество операции от легендарния Овърхолт. Той спусна предпазителя на пистолета и го пъхна под колана на шортите си. Двамата се срещнаха по средата на моравата и Овърхолт настоя да се здрависа с него.

— Оказа се удобно, че си тук със семейството си — каза Лангстън и му подаде да види документа му за самоличност.

Старият воин от времето на Студената война вече караше осемдесетата си година, но умствените му способности не бяха мръднали. Агенцията го беше оставила на работа далеч над пенсионната възраст, като един вид доайен на шпионите, който е забравил повече за занаята, отколкото днешните деца чудо някога изобщо ще научат.

— Откъде знаете кой съм? — полюбопитства Мак Ди.

— Хуан спомена, че те е наел, и ме държа в течение на случилото се с твоята дъщеря. Номерът на частния самолет на Корпорацията беше засечен на летището в Хюстън. Събрах две и две, когато прегледах местния „Таймс Пикаюн“ и прочетох, че в деня на пристигането ви трима неизвестни търговци на наркотици са изгорели при пожар в наетата от тях къща. Заминах в Ню Орлиънс и се отбих в къщата на родителите ти, а когато никой не ми отвори, попитах един съсед къде са. Казах на приятната и приказлива госпожа Кърби, че вероятно сте заминали набързо на почивка и попитах къде ходите обикновено. Жената ми отговори, че понякога семейството ти използва крайбрежната вила на стар приятел, някой си Дейвид Уърнър. В имотния регистър за десет секунди открих този адрес.

Мак Ди ужасно се подразни. В бързината беше забравил да каже на съседите да не споменават, че са заминали за вилата на Уърнър. Овърхолт ги беше намерил, без дори да се изпоти. За Джон Смит това също щеше да е лесно, каза си той мрачно и се наруга заради този пропуск.

— Ъъъ… впечатляващо — каза той най-накрая.

— Синко, научих се да шпионирам лично от Алън Дълес. Имаш ли представа къде е „Орегон“?

— Монте Карло.

— Прекрасно. Съжалявам, но се налага да те помоля да съкратиш престоя си тук и да дойдеш с мен. Времето е от голямо значение.

— Къде отиваме?

— Военновъздушната база на флота в Пенсакола, където, ако моят колега е имал успех, те чака самолет.

— За какво е това бързане?

— Съжалявам, господин Лоулес, но настоявам да заминем веднага. По пътя всичко ще ти обясня.

Мак Ди знаеше, че за да накараш осемдесет и три годишен човек да прелети със самолет до другия край на страната, трябва да се е случило нещо важно.

— Добре, само минутка.

Той се обърна и с изненада видя, че баща му все пак не го беше послушал и че родителите и дъщеря му стояха на прага, вторачени в хеликоптера и неговия лесно забележим пътник. Изглежда, че по някакъв начин и тримата вече бяха разбрали, че ще замине с този човек. В очите на Полийн и Кей имаше сълзи, а татко му беше стиснал зъби, за да не заплаче и той. Сбогуването беше болезнено преживяване за четиримата, както и за Овърхолт, който стана негов свидетел, особено като знаеше, че малката Полийн току-що е била върната в лоното на семейството.

Пет минути по-късно двамата вече седяха в практичния хеликоптер и си сложиха шлемофони, за да могат да общуват с летците. Помощник-пилотът, който беше помогнал на Овърхолт да слезе от машината, старателно се опитваше да не им обръща внимание, докато хеликоптерът се издигаше над плажа, а след това са наклони и се понесе към военната база, която беше на сто въздушни мили от Мексиканския залив.

— Господин Лоулес — започна Овърхолт, — искам отново да ти благодаря. Зная, че искаше да прекараш още време със семейството си.

— Наричай ме Мак Ди.

Овърхолт преглътна странния прякор и кимна.

— Добре, Мак Ди, така да бъде. Преди няколко дни в Белия дом имаше пробив в сигурността на ядрените кодове на нашата нация.

Той вдигна ръка, когато видя, че Мак Ди се готви да зададе въпрос.

— Беше демонстрация на възможностите на нещо, което нашите най-добри и умни специалисти най-накрая определиха като квантов компютър. Знаеш ли какво е това?

— Засега е само теория, но някой ден ще направят тези, които използваме сега, отживелица32 като крушките с жица.

— Точно така, но вече не е само теория. Такава машина беше използвана за проникване в Националната агенция за сигурност и за измъкване на най-тайната комбинация от цифри в света. Към тази демонстрация на възможности беше приложен списък с искания, като изтеглянето на нашите войски от Афганистан и целия Близък изток, пускане на терористите от Гуантанамо, спиране на помощта за Израел и други подобни.

— „Ал Кайда“ ли се крие зад това? Звучи като техните бълнувания за световно господство.

— Засега не ни е известно, но по причини, които не искам да обсъждаме в момента, не вярваме, че зад това се крият джихадистите. Президентът забави изпълнението на исканията и точно в същия час на следващия ден имаше ново съобщение, между другото по факса, че за кръвта на невинно загиналите вината е лично на президента. Минута по-късно експресът „Акела“ се блъсна в товарен влак. Загинаха повече от двеста души.

— Божичко, чух за това по радиото. Казаха, че било нещастен случай.

— Не — остро възрази Овърхолт, — беше преднамерено терористично нападение.

— Какво ще правим?

— Това е въпросът. Неизвестният терорист знае всички наши ходове, защото може да прониква в нашите комуникационни връзки — стационарни и мобилни телефони и всичко, което минава през сателитите, включително военните. Освен това ми казаха, че този компютър може да дешифрира и най-сложните ни кодове. Не можем да мобилизираме въоръжените си сили, без да разбере, че се готвим да го пипнем. Затова се налага кореспонденцията да се разнася от куриери и писмата да се пишат на пишещи машини. На практика отново сме там, където аз се включих в тази игра. Фиона Катамора се обърна към мен. Миналата година Корпорацията я спаси и тя още помни добре председателя. Тъй като нашите ръце са вързани, искаме да насъскаме Хуан и вас, останалите главорези, срещу тези терористи.

— Разбирам. Не може просто да му се обадиш, защото тези гадове ще научат.

— Точно така, момчето ми. Аз ще предам съобщението на теб, а ти ще го занесеш на „Орегон“. Така нищо няма да мине по кабелите. Дори полетът, който уреждаме за теб, ще бъде организиран от капитан от Пентагона. С президентски декрет той замина още вчера за базата.

— Знае ли президентът за нашата мисия?

— Непряко. Знае, че се готви нещо, но колкото по-малко подробности се носят наоколо, толкова по-добре. Държим участниците колкото може по-стегнато, за да не се получи пробив по непредпазливост и информацията да изтече чрез имейл или по телефона. Офицерът от Обединението на началник-щабовете, който ти урежда самолета, няма представа кой и защо ще го ползва. Кажи на Хуан, че трябва да намери компютъра и да го унищожи — продължи Лангстън. — Ако не го направи, съдбата на нашата велика страна ще е нерадостна. Честно казано, дори ме е страх за съдбата на света. Този човек — той почти изплю думата — твърди, че цени живота — затова не ни бил унищожил направо, като използва ужасяващите си възможности. Обаче Близкият изток може да избухне за часове, ако враговете на Израел усетят, че е отслабен. А без нашата помощ само за няколко месеца Пакистан може да попадне под властта на талибаните. Така ще се доберат до ядрено оръжие, а те ни мразят достатъчно, за да го използват.

— Как ще се свързваме с вас? — попита Мак Ди.

— Никак. Не можете, или поне не директно.

В този момент Мак Ди осъзна, че проблемът на Овърхолт се преплита с този на Корпорацията. Прозрението се стовари върху него като кола тухли и той направо зяпна от изненада.

— Мили боже, Гунаван Бахар.

— Кой?

— Индонезиецът зад отвличането на дъщеря ми. Той организира вкарването ми като шпионин на борда на „Орегон“. По някакви причини се страхува от Корпорацията и аз мисля, че той стои зад всичко това. По дяволите, господин Овърхолт, ти си брънката, която той не е могъл да предвиди, че ще се появи.

По лицето на стария шпионин се изписа объркване.

Мак Ди продължи:

— Тази тип Бахар е и зад квантовия компютър. Сега всичко добива смисъл. Всички тези хиляди компютри на нефтената платформа. Вероятно това е бил първият опит да пробият нашите кодове. Не се е получило и неговите хора са му направили по-добра машина.

Той се запита дали кристалите, които бяха открили, са играли някаква роля в тази история, но не си направи труда да ги споменава, защото в момента това нямаше значение.

— Знаел е, че щом веднъж се сдобие с такъв компютър, нито нашето правителство, нито кое да е друго по света няма да може да направи нищо. Знае и за съществуването на Корпорацията и че можем да станем заплаха за него, ако по някакъв начин разберем какво е замислил. Също така щеше да научи, ако бъдем вдигнати по тревога, като прихване съобщението, преди да се получи на кораба. Може ли компютърът да направи това?

— Мисля, че да.

— Обаче ти го изигра, като се свърза с мен направо. Знаем кого и какво търсим, а Бахар няма представа, че сме по петите му. Той смяташе, че може да ни следи, като ме изнудва. Също така си е мислил, че може да ни изолира, но и този негов замисъл ще се провали.

В този момент го озари друго прозрение и оптимизмът му се изпари.

— Ще разбере.

— Какво? Как?

— Когато похитителите не се обадят, ще разбере, че съм освободил Полийн и че вече не съм негово ухо.

Лангстън не би оцелял повече от петдесет години в този опасен занаят, ако не беше бърз в решенията си.

— Ще се върна в Ню Орлиънс и ще си побъбря с шефа на полицията. Неговото разследване ще стигне до друг наркотърговец, който ще бъде арестуван и ще признае, че погрешно е запалил тази къща, довела до смъртта на трима души. Ще го накарам да покаже „престъпника“ в затворнически гащеризон пред телевизионните камери. О, в пепелта на развалините разследващите ще открият и останките на малко момиченце.

— Отлично — възхити се Мак Ди на способностите на осемдесетгодишния човек.

До седалката на Овърхолт лежеше папка, която той подаде на Лоулес.

— Работя по това, откакто държавният секретар ме информира за ставащото и предположи, че вие, момчета, можете да помогнете. Това е списък на неща, които може да ви потрябват от нас — срещу тях са изписани кодови номера. Тъй като наподобяват количества акции, които трябва да се купят, няма да събудят подозрение.

Мак Ди разтвори папката и се зачете в случайно попаднала пред очите му страница. Ако имаха нужда всички трансатлантически телефонни кабели да бъдат изключени, акцията носеше номер 3282. Ако имаха нужда от пускането на измислена история в медиите, номерът беше 6529, с подбукви, обозначаващи най-различни теми. Ако трябваше да се нанесе ядрен удар някъде, номерът беше 7432, а след него имаше приложени различни джипиес координати.

Мак Ди посочи с пръст ядрения удар на Овърхолт.

— Да — отговори той на безмълвния въпрос, — положението наистина е толкова трудно. Ако се налага, мога да го уредя. Не зная какво можем да направим от наша страна. „Големият брат гледа“ и ако Бахар долови нашия интерес, ще разбере, че нещо се готви. Ще се опитаме да проведем няколко много дискретни проучвания на четири очи, но нищо не мога да обещая.

— Разбирам.

Разговаряха до края на полета, но големият „Сикорски“ сякаш прекалено бързо зависна над хеликоптерната площадка на прострялото се нашироко военно летище. Дадоха им знак да кацнат до редица паркирани F-18.

Помощник-пилотът отключи и бутна назад вратата на машината. Мак Ди скочи на пистата. Да застанеш под въздушната струя от перките беше все едно да попаднеш в стената около окото на урагана.

— Млади човече — каза Овърхолт от мястото си, — за мен беше удоволствие да се запознаем.

Трябваше да изкрещи това послание, за да надвика плясъка на перките и воя на турбините.

— Аз съм този, който внуши на Хуан суеверието да не се пожелава късмет. Затова, ще ви пожелая успешен лов. Без много да го подчертавам, ще кажа простичко, че вие сте нашата единствена и голяма надежда.

— Господин Овърхолт, няма да ви предадем.

Мак Ди му махна и се дръпна назад, защото воят на турбините се усили и хеликоптерът отново се издигна във въздуха.