Джунглата

12.

За изненада на Смит жената не се впусна да спори, когато, след като въжето се скъса, й каза, че трябва да се скрият в джунглата. Преди да хукнат да се скрият в гората, останаха достатъчно, за да видят как бирманските войници изтеглят новите си пленници.

Сега, когато моста го нямаше, войниците не биха могли да ги последват поне докато не намереха място, където да приземят хеликоптера си. Дотогава Смит и Линда щяха да имат достатъчна преднина, за да не могат да ги заловят. Но за да се застраховат, в случай че бирманците имат толкова опитен следотърсач като Лоулес, те се погрижиха да замитат следите си.

След час енергичен ход, през който изминаха разстоянието, което бяха преодолели сутринта, Смит разреши пет минути почивка. Другарката му дори не се бе задъхала. Той самият се тръшна на земята, дишайки тежко. Като фон се чуваха неспирното жужене на насекомите и виковете на птиците. Линда клекна до него с мрачно изражение. Без съмнение в мислите си беше при техните пленени другари.

Тя започна да бърше очите си и обърна гръб на Смит. Той точно това и чакаше. Тихичко извади пистолета си и опря цевта в тила й.

— Остави автомата внимателно на земята — нареди й.

Линда си пое въздух през зъби и замръзна на мястото си. Автоматът лежеше напряко на коленете й.

Тя бавно го сложи на земята до себе си. Смит усили натиска с дулото на пистолета, докато се протягаше, за да дръпне оръжието извън нейния обсег.

— А сега извади пистолета. С два пръста!

Също както направи с автомата, Линда свали каишката на кобура и като използва само палеца и показалеца, издърпа любимия си „Глок 19“. В момента, когато пръстите й се разтвориха, тя приведе глава и се завъртя, стрелвайки ръка назад, за да блокира пистолета на Смит и да го избута нагоре във въздуха. Направи го, защото знаеше, че вниманието му ще бъде съсредоточено върху оръжието. След това мушна напред със стегнати пръсти и улучи мъжа в гърлото точно над мястото, където се събираха ключиците. После му нанесе страничен удар в слепоочието. Ударът не беше от най-добрите й постижения, защото бяха твърде близо един до друг, но в комплект със стеснените дихателни пътища замая бившия легионер.

Линда скочи на крака и се извъртя, за да го ритне в главата. Обаче бърз като пепелянка, той хвана крака й във въздуха и го извъртя, така че не й остана нищо друго, освен да падне на земята. Смит се стовари върху нея, изкарвайки й въздуха с колене, а тежестта му й пречеше да си поеме дъх. После стовари пистолета върху тила й.

— Опитай още нещо подобно и си мъртва! Разбра ли?

Когато Линда не отговори, той повтори въпроса и натисна още по силно цевта в главата й.

— Да — успя да изхъхри тя.

Смит беше подготвил от по-рано парче кабел в джоба си. Хвана ръцете на Линда и ги издърпа назад. С една ръка прекара кабела под китките й и зави краищата му един за друг. Второ парче завърза китките й за усилената тока на камуфлажните й панталони. Само за секунди Линда Рос се оказа овързана като коледна гъска. Едва тогава той я освободи от своята тежест. Тя се разкашля силно, когато дробовете й започнаха отново да работят. Лицето й беше зачервено, а очите й горяха от ярост.

— Защо правиш това? — попита на пресекулки.

Той не й обърна внимание, а извади сателитния си телефон и го включи.

— Ей, да не си оглушал, а?

Смит свали бейзболната й шапка и я натъпка в устата й вместо тапа. Заради гъстия балдахин от листа и клони над главите им не можеше да хване сигнал. Той сграбчи жената и я задърпа към полянка на около петдесетина метра от тях. Блъсна я на тревата и седна до нея. Тогава забеляза, че сутринта е получил електронно писмо:

Смит се почеса по небръснатата брадичка. Това променяше всичко и обясняваше как хеликоптерът успя да се появи в точното време. Също така означаваше, че първият екип, изпратен в джунглата, най-вероятно е бил нападнат от наркотърговци, а не от армията. Просто не са имали късмет.

Започна да набира текста на писмо:

Мина цяла минута, преди отговорът да се изпише на екрана:

Смит отговори:

Този път отговорът не се забави толкова.

Беше по-добре, отколкото да върви пеша. В космическата схема това беше компенсация, че е участвал в престрелка, в която не е бил мишена. Той набра друго съобщение и натисна „изпрати“.

Смит погледна към Линда и я прецени така, както месарят оценява парче месо.

Смит изключи сателитния телефон и го прибра в раницата си. Отново погледна към Линда. Тя беше вторачила в него очи като лазери. Той се ухили подигравателно. Гневът й въобще не му действаше.

— Ставай.

Линда продължаваше да го зяпа предизвикателно.

— Току-що ми казаха да те оставя жива — каза той, — но това не е заповед. Няма защо да се тревожа дали ще я изпълня. Или ще станеш, или ще те застрелям и ще оставя трупа ти за храна на лешоядите.

Предизвикателността й продължи още миг или два. Той видя ясно момента, в който тя реши, че няма избор. Огънят остана в очите й, но раменете й леко се превиха, а тялото й се освободи от напрежението. Стана на крака. Тръгнаха обратно към манастира. Линда вървеше отпред, а Смит толкова близо зад нея, че тя не можеше да опита каквото и да било.

Хуан отбеляза отминалото време с двойното опустошително въздействие на глада и жаждата. Чувстваше глада като тъпа болка, с която можеше да се справи. Обаче жаждата го подлудяваше. Беше се опитал с блъскане по вратата да привлече нечие внимание, но в себе си знаеше, че не са го забравили. Чрез преднамерените лишения се опитваха да го пречупят частица по частица.

Чувстваше езика си като изсъхнало парче месо, което някой е забил в устата му. Беше престанал и да се поти, затова чувстваше кожата си суха и трошлива. Независимо колко се опитваше да не мисли за това, главата му беше наводнена от картини на вода — чаши с вода, езера, безкрайни океани. Това беше най-лошата разновидност на мъченията. Оставяха на мозъка му да го предаде така, както го бяха сторили Кроасар и Смит. Осъзна, че заливането с вода е било само лудория — начин да се позабавляват. Ако беше сработило — прекрасно. Ако не, вторият етап от неговия разпит вече е бил измислен.

Това бе техният изпитан, работещ начин за пречупване на затворници и той беше сигурен, че рядко ги е подвеждал.

Внезапно резето на вратата се отвори с металическо скърцане и пантите заскърцаха като стиропор по стъкло. На прага стояха двама пазачи. Не бяха въоръжени, като се изключат каучуковите палки, пъхнати под коланите. Те влязоха с маршова стъпка и вдигнаха Кабрило от пода. Обикновено бирманците не са едри люде и двамата тъмничари не правеха изключение. В изтощеното си състояние и само с един крак, той се оказа непосилно бреме за тях и те залитнаха под тежестта му.

Повлякоха го надолу по коридора към помещението, в което го бяха заливали с вода. Ужасът, който изпита, притисна сърцето му като товар камъни.

Но те подминаха вратата и продължиха надолу по коридора към друга стая за разпити. Тя беше куб от бетон с маса и два стола вътре. Единият беше завинтен за пода, а на другия седеше разпитващият с култивирания глас. На масата стоеше гарафа с вода, чиито стени бяха запотени, и празна чаша.

— Аха — поздрави го разпитващият с донякъде сърдечна и отчасти коварна усмивка. — Господин Смит, много мило, че приехте поканата ми.

Още използват, тази фамилия, каза си Хуан. Или не са измъчвали Мак Ди, или не са успели да го пречупят. А може би този тип беше достатъчно умен да не разкрива какво е научил от другия затворник.

Тръшнаха го на стола и той напрегна всички сили да седи изправен и да не впие поглед в запотената гарафа. Устата му беше прекалено суха, за да говори.

— Позволете да ви се представя — започна разпитващият и наля вода в чашата така, че кубчетата лед звъннаха в стъклото. — Аз съм полковник Сое Тан. В случай че сте се чудили къде сте: от два и половина дни сте наш гост в „Инсейн“.

Той остави чашата пред Кабрило, който остана да седи неподвижен като статуя.

— Вземете — окуражи го Тан. — Няма да си разваля мнението за вас.

С пресметната преднамереност Хуан взе чашата и отпи умерена глътка. След това остави чашата на масата — не беше изпил повече от една четвърт.

— Господин Смит, удивявам се на вашата сила. Вие сте един от най-дисциплинираните люде, които съм срещал. Повечето хора вече щяха да са изпили чашата и довършили гарафата. Разбира се, коликите, които съпътстват подобна глупава грешка, са не по-малко неприятни от първоначалната жажда.

Хуан не отговори.

— Преди нашето време заедно да изтече — Тан погледна черния хронограф във военен стил, който Кабрило бе избрал за мисията, но сега беше на неговата ръка, — което ще стане след около половин час, се питах дали няма да ми кажете истинското си име?

Кабрило отпи още веднъж бавно от водата. Тялото му копнееше за нея, но той се насили да я върне отново на масата. Прочисти гърлото си и когато заговори, от устата му се чу сгорещено хъхрене.

— Няма майтап. Наистина се казвам Джон Смит.

Насилената култивираност на Тан се изпари на мига и той стовари юмрук върху дланта, която Хуан бе положил на масата. Силата му не беше достатъчна, за да му счупи кост. Кабрило забеляза, че по лицето на Тан се мярна самодоволен израз. Реагирайки така, той всъщност подсказваше на Хуан, че знае истината. Мак Ди се беше пречупил.

— Хуан Кабрило — култивираността отново бликаше от тона на Тан, — председател на Корпорацията. Впрочем доста нелепо име. Базата ви е в стар товарен кораб на име „Орегон“. От изгрев нашият флот и авиацията търсят кораба. Имат заповед да го потопят без предупреждение. Това получих от сключената сделка: да накажа вашите хора за пресичането на нашата граница.

— Сделката? — полюбопитства Хуан.

— О, май трябваше да започна с това, че щом съобщихме на нашите приятели от север вашата самоличност — нали разбирате, ние споделяме с тях всичко, защото толкова силно подкрепят нашето правителство, те много се заинтересуваха относно залавянето ви.

Кабрило знаеше, че Тан говори за Китай, най-големия търговски партньор и единствения съюзник на военната диктатура в района.

— Те много искат да поговорят с вас. И с вашия сънародник, младия Лоулес, но останах с впечатлението, че генерал Янг най-много държи на вас. Изглежда преди сте били служител на ЦРУ, затова вероятно имате информация за някои шпионски афери, станали преди години.

По време на работата си в агенцията Хуан никога не беше работил в Китай и не можеше да си представи защо някакъв китайски генерал ще мисли, че знае нещо. Не разбираше и защо името му събужда такъв интерес — нали отдавна е вън от играта.

Тан продължи:

— Макар никога да не съм работил под прякото ръководство на генерала, трябва да ви кажа, че славата му го предхожда. През идните месеци ще си спомняте с носталгия времето, което прекарахме заедно, и ще съжалявате горчиво, че не сте останали под моите внимателни и нежни грижи.

В този момент на Хуан му хрумна нещо. Чипът за проследяване все още беше в бедрото му, така че екипът му щеше да знае къде се намира. Но да го измъкнат от Китай щеше да е почти невъзможно. Ръката му леко потрепери, когато отново вдигна чашата. Тан я допълни с вода.

— Е, вече не си толкова велеречив, председателю, а? — закачи го Тан. — И още не искаш да си кажеш?

На вратата се почука. Тан кимна и пазачът, застанал до нея, я отвори. Влезе китаец на средна възраст във военна униформа, украсена с акселбанти, и извита нагоре по съветски фуражка, здраво нахлупена върху прошарената коса. Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки като на човек, който е прекарал по-голямата част от времето си на открито, а не в кабинет, местейки листове от единия в другия край на бюрото. Следваше го висока жена, също във военна униформа. Тя беше на около трийсет, с дълга права черна коса и очила с костени рамки, а бретонът скриваше челото й.

Тан скочи на крака и протегна ръка. Двамата с генерала заговориха на китайски. Янг не представи придружителката си и дори не погледна към Кабрило. Хуан продължи да отпива вода, надявайки се, че тя ще му даде сили за онова, което китаецът е намислил за него. Огледа генерала по-внимателно. У него имаше нещо познато, макар да беше уверен, че никога не го е виждал. Може би е видял снимката му по време на някой инструктаж. Но не беше сигурен.

— Стани — заповяда Тан на английски.

Кабрило престана да рови из мозъка си и изпълни заповедта, опитвайки се да запази равновесие на единствения си крак. Един от пазачите го хвана под мишниците и изви ръцете му назад, за да му сложи пластмасови белезници. Пластмасата се вряза дълбоко в плътта, но Кабрило бе успял да задържи китките си леко раздалечени, така че щом пазачът отстъпи назад, ръцете му не бяха толкова стегнато вързани. Това беше стар номер, който, макар и рядко, му беше помагал да се освободи от белезници или поне да ги направи малко по-удобни.

Минута по-късно между двама пазачи се появи и Мак Ди. Те трябваше да го крепят на крака. Униформата му висеше по тялото на парцали, а лицето му бе покрито с пресни синини, които скриваха старите, нанесени му от талибаните. Главата му се люшкаше като на пиян и ако не бяха тъмничарите, щеше да рухне на земята. От устата му се стичаше слюнка. Янг едва удостои Лоулес с поглед, но неговата придружителка ахна при вида му и едва успя да си наложи да не протегне съчувствено ръце към него.

Образуваха тъжна къса процесия. Мак Ди беше почти в безсъзнание, а Хуан трябваше да бъде носен, защото нямаше сили да подскача. Охраната му го държеше под мишниците и му помагаше да прави дълги крачки със здравия си крак.

Излязоха в склад с голяма товарна рампа и военен гараж. Слънцето нахлуваше през големите плъзгащи се врати и принуди Хуан да присвие очи. Въздухът вонеше на дизел и гниеща храна. Под зорките погледи на пазачи затворниците разтоварваха чували с ориз от камион китайско производство с открита платформа и с най-изтърканите гуми, които Кабрило някога беше виждал. Шофьорът седеше в кабината и пушеше. Друг камион се товареше с произведени в затворническите градини храни.

Пред високите повече от човешки бой врати беше паркиран бял микробус без задни прозорци. Задните врати бяха отворени и се виждаше товарен отсек, отделен от кабината с метална решетка. Двамата затворници бяха напъхани там. Главата на Мак Ди се удари с тъп шум в пода, а той легна неподвижен. Нищо не можеше да направи.

С още белезници вързаха двамата мъже за метални уши, заварени за пода. Това не беше затворническа камионетка, а обикновен бус, но на задните врати отвътре нямаше дръжки и така беше не по-малко сигурен от бронирана кола. Вратите се затвориха с такава безвъзвратност, че Хуан я усети в мозъка на костите си. Това нямаше да свърши добре.

Минаха още няколко минути. Лесно можеше да си представи Тан и генерала да си разменят рецепти за мъчения подобно на домакини преди празник. Макар че предните прозорци бяха отворени, товарният отсек на буса се нагря като фурна за хляб.

Янг най-сетне се откъсна от Тан и се настани зад волана, а сдържаната му помощничка седна до него. Те не си продумаха, докато генералът палеше двигателя и включваше на скорост. Малко въздух влезе в товарния отсек, докато пътуваха през района на затвора към главния вход. От мястото си на пода Хуан не виждаше нищо друго, освен небето, но си спомни, че затворът „Инсейн“ е огромен комплекс в северната част на Янгон. Бил е построен около централна сграда като спиците на колело. Също така си спомни, че на семействата на неполитическите затворници е разрешено да носят храна и да я предават през оградата и че без нея мнозина просто биха умрели от глад.

Ако, както се твърдеше, обществата се измерват по състоянието на своите затвори, Мианмар се намираше на дъното на тази класация.

Микробусът спря пред контролния пост на главния вход. Пазачите провериха долната част на шасито и отвориха задните врати. Единият посочи първо Хуан, после Мак Ди. След това погледна в затворническата книга, преброи ги отново и накрая кимна. Вратите отново се затвориха.

Бяха на една пряка от затвора, когато Хуан реши да се опита да заговори генерала, но в този момент неговата помощничка отвори решетката, която ги затваряше в товарния отсек. Жената си беше свалила очилата.

Хуан зяпна насреща й, неспособен да повярва на онова, което вижда. Тя пропълзя през тесния отвор в товарната част, носейки в ръка малка черна чанта.

— Как? — дрезгаво попита той.

Формата на очите й бе променена с латексови ивици, а косата й беше боядисана и удължена с кичури. Въпреки това главният лекар на „Орегон“ д-р Джулия Хъксли го дари с най-топлата усмивка, която беше виждал. Тогава му хрумна защо генералът му се беше сторил познат. Под неговата външност се криеше Еди Сенг, също силно гримиран, за да изглежда по-стар.

— Еди и аз бяхме наблизо — пошегува се Джулия, бързо сряза пластмасовите белезници със скалпел от медицинската си чанта и започна да преглежда Мак Ди Лоулес.

— Не бъди самонадеяна — предупреди я Сенг от шофьорското място. — Току-що се разминахме с кортеж, който пътува към затвора, и ако не се лъжа, на задната седалка във втория автомобил седеше истинският генерал Янг. Още не сме вън от опасност.

— Какво? — извика Кабрило. — Китайците наистина ме издирват? За какво?

Сенг го погледна през рамо.

— Случило се е преди да вляза в Корпорацията, но не потопи ли ти един от техните разрушители клас „Луху“?

— „Ненго“ — спомни си Хуан. — Това беше първият път, когато работихме със сегашния директор на Националната подводна и морска агенция Дърк Пит.

Той се настани на мястото на Хъкс в кабината на буса. На таблото лежеше еднолитрова бутилка вода. Взе я и изпи повече от една трета от нея, преди да завие отново капачката. Искаше му се още, но спазмите бяха действителна опасност. Гледан от превозното средство, Янгон приличаше на всеки друг мегаполис. Въздухът беше задушлив от смога и вонята на оловни бензини, изгаряни в двигатели без катализатори. Тази част от града беше по-бедна от останалите. Пътят представляваше ивица ронещ се асфалт. Вместо бордюри по краищата му се точеха открити канавки. Едноетажните къщи сякаш се подпираха една друга, а полуголите деца наблюдаваха движението с празни очи. Крастави кучета се криеха в тесните улички и търсеха отпадъци, до които децата още не се бяха докопали. Клаксони ехтяха на всяко кръстовище, обикновено без видима причина. В далечината Кабрило видя няколко високи сгради, но те бяха безлични като съветската архитектура от 70-те години на миналия век. От време на време се виждаха следи от ориенталския характер на града — пагода или будистки храм, но като се изключат те, Янгон не се различаваше по нищо от големите градове в страните от Третия свят.

— Къде е „Орегон“?

От дузината въпроси, които се блъскаха в съзнанието на Кабрило, този беше най-належащият.

— На трийсет километра югоизточно от нас.

— Имаш ли телефон или радиостанция? Трябва да кажа на Макс, че авиацията и военният флот го търсят.

Сенг извади преносима радиостанция от джоба си. Хуан се свърза с кораба и каза на дежурния офицер, както се оказа, това беше Хали Касим, за преследването й, че екипажът трябва да заеме бойните си постове. Когато председателят довършваше думите си, корабната сирена вече виеше.

Следващото, което направи, бе да се завърти на седалката си, за да може да гледа назад.

— Хъкс, как е той?

— Със сигурност има нараняване по главата — отговори тя с професионален тон. — Не мога да кажа колко е сериозно, докато не го качим в лазарета и не му направя ядрено-магнитен резонанс.

Както всичко останало на „Орегон“, нейното болнично отделение беше последна дума на техниката и спокойно можеше да мине за един от най-добрите травматични центрове на света.

— А ти как си? Някакви наранявания?

— Обезводняване и счупена ключица. Имах и сътресение, но се разнесе.

— След малко ще те прегледам.

— Оправи Мак Ди, аз съм добре — обърна се Кабрило напред.

— Добре, какво се случи?

— О, първо, Ролан Кроасар ни измами. Не зная каква е играта му, но неговият човек Смит е причина аз и Мак Ди да бъдем пленени.

— Разбрахме, че нещо става, когато чиповете ви за проследяване с Линда показаха, че напускате джунглата с над сто и шейсет километра в час. Предположихме, че е хеликоптер.

— Да, стар Ми-8. Я чакай, Линда е била с нас? А къде е сега?

— Няколко часа след като кацнахте, тя замина за летището и излетя в посока Бруней. Сигналът се заглуши, когато я преместиха някъде при крайбрежието. Предполагам, че са я закарали с хеликоптер на някой кораб.

— Бруней?

В това нямаше смисъл. Освен ако Кроасар нямаше някакви делови отношения там, което беше твърде възможно.

— Мърф и Стоуни са се заели с това и ще поровят по-дълбоко в миналото на Кроасар.

Кабрило попита:

— Как организирахте спасяването ни от „Инсейн“?

— Веднага щом сигналите ви започнаха да се движат, насочихме „Орегон“ на юг. Не можехме да се свържем с вас по телефона. Когато влязохме в обсега, започнахме да следим всички военни комуникации, особено съобщения и разговори, изходящи от затвора. Когато Сое Тан — между другото, той е директор на затвора — сключи сделката с генерал Янг, съзряхме нашата възможност. Номерът беше да го организираме във времето така, че да пристигнем тук преди него, но не много рано, за да не събудим подозрения.

— Трябва да поздравя Кевин и неговите магьосници. Гримът ви е поразителен!

— Не забравяй, че той за малко не получи „Оскар“ за грим. За него това беше проста работа. Каза, че истинското предизвикателство би било да превърне Линк в Янг.

— Как слязохте на брега?

— С „Либърти“.

Това беше една от двете спасителни лодки на „Орегон“. Подобно на кораба-майка и нейната сестра „Ор Дет“, тя беше нещо много повече, отколкото се виждаше на пръв поглед.

— Пристанахме през нощта и я вързахме от другата страна на реката, на кея на старата фабрика за риба.

Движението ставаше все по-натоварено, а клаксоните направо ги оглушаваха. Големи автобуси и малки триколки, претоварени с пътници и техните багажи, се бореха за един и същ участък от пътя с еднакво пренебрежение към останалите участници в движението. Беше пълна лудница. Не се виждаха пътни полицаи, но по тротоарите патрулираха много войници, въоръжени с АК-47, с авиаторски очила. Минувачите ги заобикаляха, както водата заобикаля скала — разделяйки и събирайки се след това отново, като внимаваха да не ги бутнат случайно.

На Кабрило те не се сториха особено нащрек. Излъчваха заплаха, но нямаха вид на войници, които търсят нещо определено. Това означаваше, че Тан не беше вдигнал тревога. Засега.

— Откъде взехте буса? — попита Хуан, когато се наложи да спрат зад някакъв стар камион, превозващ тикови трупи.

— Първата ни работа сутринта беше да го наемем от снабдителска фирма.

— Без проблеми?

— Срещу хилядата евро в брой, които му дадох, продавачът бе готов да убие майка си — отговори Еди. Подобно на Хуан, и той беше работил като дълбоко законспириран агент на ЦРУ. Това бе развило у него умение да се държи с хората така, че да му имат доверие, и той се оправяше така лесно в чужди държави, сякаш цял живот беше живял там.

Докато пътуваха, кварталите постепенно започнаха да се подобряват. Видяха магазини, в които се продаваше всичко под слънцето, и улични търговци, които продаваха останалото. Тук цареше по-силна търговска атмосфера и жизненост, но не се усещаше така мощно, както в другите азиатски градове. Оковите на военната диктатура пречеха на тази енергия да се разгърне. В движението цареше хаос не защото имаше прекалено много коли, а защото шофьорите не бързаха да стигнат до местоназначението си.

— Отляво! — подвикна Еди.

Хуан веднага разбра какво има предвид. По средата на тротоара на улица с магазини, които продаваха пиратски дискове и дивидита, стоеше войник, притиснал преносима радиостанция до ухото си. До него стоеше неговият партньор. Първият предаде информацията на втория и двамата веднага започнаха да обръщат по-голямо внимание на движението.

— Какво мислиш?

— Мисля — отговори Кабрило, — че нещата са се разсмърдели. Имаш ли оръжие?

— В жабката.

Хуан я отвори и извади отвътре един „Глок 21“ пригоден за стрелба с .45-и калибър. Големите куршуми можеха да повалят всичко по-малко от побеснял слон.

Двамата войници забелязаха големия бял микробус сред хаоса от автомобили, таксита, велосипеди и поведението им веднага се промени. Стиснаха оръжията си с ръце и телата им се напрегнаха. Закрачиха целеустремено към тях.

— Не ми се ще да убивам тези момчета — каза Хуан.

— Задръж.

Еди завъртя волана и натисна газта. Бронята на буса обърса задницата на някакъв малък, с никому неизвестна марка автомобил китайско производство. Гумите му се превъртяха върху асфалта, докато микробусът го изместваше.

Войниците се затичаха. Хуан показа главата си от прозореца и стреля над падащата косо предница. Беше се прицелил в пушещата скара на уличния търговец, който продаваше шишчета. Металната скара падна на земята в същия момент, в който войниците се хвърлиха на тротоара, за да се прикрият. Червени въглени се посипаха по улицата и достатъчно от тях паднаха върху униформените, така че за момента основната им грижа беше собствената им безопасност, а не микробусът.

Сенг най-сетне успя да избута колата и да си освободи пътя, което му позволи да качи буса на тротоара. Той залепи пръст на клаксона и продължи, без да намалява. Хората плонжираха на всички страни, а щандовете и стоките върху тях се сгромолясваха отгоре им. Еди завъртя волана и се шмугна в следващата пряка, където за щастие платното беше празно и той се върна на него.

— Разполагаме най-много с няколко секунди — каза той на Хуан, докато местеше очи от едното към другото странично огледало. — Някакви идеи?

— Да зарежем буса.

Изглежда Хъкс го чу, защото се обади изотзад:

— Не искам да движим много Мак Ди.

— Страхувам се, че нямаме друг избор. Градът гъмжи от войници, които ни търсят. Трябва ни друго превозно средство.

Еди вмъкна буса в паркинга на храм с позлатен връх. Сградата се издигаше повече от двайсет метра и въпреки смога върхът й все пак блестеше. Неколцина монаси в жълти роби метяха широките стълби към входа. Отстрани имаше редица паркирали триколки, известни като тук-тук, които човек можеше да наеме. Той спря микробуса до една от тях и слезе. В задвижваните с 50-кубиков двигател тук-тук можеха да се качат трима души, те бяха толкова незабележими, колкото жълтите манхатънски таксита.

Сенг извади ключовете от запалването и се приближи към най-близкия от мотористите. Преговорите се състояха от потракване на ключовете, сочене на микробуса и след това към триколката на човека. Това изглежда беше най-щастливият ден в живота му, защото мъжът закима бързо като метроном.

Докато траеше това, Хуан напъха пистолета под колана си и преди да слезе от буса, погледна дали тениската скрива ръкохватката на оръжието. Чуваше се воят на полицейски сирени. Забърза към задната част и отвори вратите. С помощта на Хъкс извади Мак Ди и го сложи на здравото си рамо. При всяко движение счупената ключица го пронизваше болезнено с безброй остриета. На колене пренесе младежа до триколката и внимателно го сложи на задната седалка. През цялото време Джулия подпираше главата му.

Тя седна от едната страна на Лоулес, Хуан от другата, а Сенг се настани зад кормилото. При първия ритник с механичния стартер двигателят изплю гъст облак отровен черен пушек, а на втория запали.

Зад тях се чу свирка. Един полицай на велосипед бързаше към тях, махайки с ръка, и надуваше с все сили свирката си.

Когато Еди натисна ръкохватката на съединителя, за да включи на скорост, полицаят заопипва кобура си. Тук-тук ускоряваше като скала, търкулната по надолнище. Ченгето беше на трийсетина метра от тях, когато малката трошка потегли и след секунди вече летеше с главоломна скорост.

Другите шофьори на триколки усетиха, че се задават неприятности, и се скриха зад цъфналите храсти, а мъжът, който се бе съгласил на изгодната размяна, започна да крещи на Еди да слиза от моторетката. След това се втурна успоредно с тях, като се опитваше да завърти кормилото. Сенг се пресегна, стисна лицето му и го блъсна. Онзи се препъна и рухна на земята, размахвайки ръце и крака. Полицаят продължаваше да приближава, но му беше трудно да извади оръжието си. Свиренето му беше станало пронизително и на пресекулки от физическите усилия.

Мъжът почти се беше изравнил с тях, когато изскочиха на улицата пред блестящия храм. Униформата му бе подгизнала от пот, но на лицето му беше изписана яростна решителност. Хуан можеше много лесно да го застреля, но човекът просто си вършеше работата. Затова реши да използва овехтелия чадър, който намери на пода, оставен там за удобство на пътниците, ако завали дъжд.

Грабна го и пъхна върха между спиците на предното колело на полицейския велосипед. В този момент ченгето най-после успя да извади един допотопен „Макаров“ от кобура. Чадърът се завъртя с колелото, докато не се блъсна в предната вилка. Велосипедът закова на място, а мъжът се преметна през кормилото и се стовари на асфалта. Претърколи се няколко пъти и остана да лежи неподвижно — замаян, но жив. Триколката продължи с рев нататък.

— Мисля, че се измъкнахме — обяви Еди след няколко минути.

— Да се надяваме — каза Хуан.

— Малко ми е мъчно за собственика на това тук-тук. Няма да му позволят да задържи буса, а сега изгуби и таксито си.

— Това само показва, че приказката е валидна навсякъде по света.

— Какво искаш да кажеш?

— Че ако нещо ти звучи прекалено хубаво, най-вероятно не е вярно — лицето на Кабрило стана сериозно. — Полицаят ще съобщи на останалите, че сега сме на тук-тук. Трима бели, които се возят из града с китаец шофьор сигурно не е нещо обичайно.

— Знам, но има много повече триколки, отколкото бели микробуси. Вземи.

На една от ръкохватките висеше островърха сламена шапка, която Еди му подаваше, за да я нахлупи.

Въпреки отклоненията Сенг изглежда знаеше пътя и скоро поеха по улица, която се простираше успоредно на реката. Накрая откриха кръстовището на две нива, което водеше към река Хлайнг и висящия мост над нея, и поеха по второто.

След като измина една трета от нагорнището към арката на висящия мост, триколката забави ход и започна да пълзи. Шофьорите от образувалата се отзад колона не сваляха ръце от клаксоните. Джулия скочи от задната седалка и започна да бута. Облекчената триколка ускори и скоро успяха да прехвърлят билото на моста и започнаха да се спускат от другата страна. Щом се освобождаваше място, колите ги надминаваха, а шофьорите ги зяпаха вторачено.

— Само още четири километра — успокои ги Еди.

Всички изпитаха известно облекчение, че вече се намират извън очертанията на града. От тази страна на реката нямаше задръствания и дори се виждаха някои открити полета. Те продължиха на юг, минавайки покрай мочурища от лявата им страна и индустриални сгради, които се издигаха покрай брега на реката отдясно. Някои от складовете изглеждаха изоставени — на места металните листове на стените им се бяха откъснали от скелетоподобната конструкция. Семейства на преселници се въртяха наоколо, използвайки ги за подслон.

— Мамка му! — извика Еди.

Пред тях в една горичка мангрови дървета беше прокопан къс канал, така че рибарските лодки да имат пристан извън речното корито. Около него се издигаха множество големи сгради, които някога са били консервна фабрика.

Сега те представляваха покрити с ръжда руини с паднал покрив, а пристанът, построен по протежение на дългия около стотина метра канал, беше почти напълно изгнил. „Либърти“ беше напъхана наполовина под пристана. Обичайното оранжево на палубата й сега беше боядисано в матовочерно.

Онова, което бе разтревожило Сенг, се оказа патрулен катер на военноморския флот, който се полюшваше на десетина метра от лодката им. На носа стоеше, моряк, насочил .30-калиброва картечница към нея, а една патрулка беше спряла на паркинга на някогашната фабрика и две ченгета вървяха към лодката с извадени оръжия.

Еди мина край входа на консервната фабрика и зави в съседния вход, който се оказа, че води към друг зарязан склад. Възрастна жена в мърлява рокля готвеше на открит огън и не си направи труда да вдигне глава, за да ги погледне.

— Какво ще правим? — попита Еди.

Кабрило се замисли над положението. Полицаите скоро щяха да разберат, че на лодката няма никого и след като нямаше как да включат двигателя, щяха да я вържат и петнайсетметровият военен катер щеше да я вземе на буксир. Трябваше да действат бързо. Хуан развърза останалата му висока обувка и свали чорапа си.

— Уха — възкликна Джулия, когато усети миризмата.

— Бъди доволна, че не си срещу вятъра — закачи я той. — Еди, ти ще носиш Мак Ди. Със счупената си ключица не мога да го нося и да тичам.

Макар Еди да не беше особено едър, заниманията му от малък с бойни изкуства му бяха дарили огромна сила.

— Джулия, ти ще вървиш с Еди. Качете се на лодката и колкото може по-бързо запалете двигателя. Ще се срещнем в края на канала. О, щях да забравя — трябва ми запалка.

Еди му подаде зипото, което носеше за всеки случай.

— Какво смяташ да правиш?

— Голяма диверсия.

Хуан слезе от тук-тука и отви капачката на резервоара. Беше три четвърти пълен. Напъха чорапа в гърловината и скоро тъканта се напои с бензин.

Този път с Хуан на кормилото те минаха бавно покрай консервната фабрика и щом изгубиха от поглед патрулката, когато се скриха зад горичката от мангрови дървета, той спря, за да могат останалите да слязат. Изражението на Еди не се измени, когато вдигна тежкото тяло на Мак Ди Лоулес на рамо.

— Ще ви дам десет минути, за да се приближите колкото може повече. По това време ченгетата ще са прибрали пистолетите, а морячето зад картечницата ще се е успокоило.

Сред екипите на Корпорацията се смяташе за лош късмет да пожелаеш някому късмет, затова се разделиха без повече приказки. Джулия и Еди навлязоха между мангровите дървета и закрачиха, разплисквайки високата до коленете вода.

Хуан нямаше часовник, но вътрешният му усет за време работеше с точността на хронометър. Даде им точно пет минути, преди да ритне стартера. Двигателят отказа да запали. Скочи на него още два пъти, но нищо не се получи.

— Хайде, боклук такъв! — ритна той още веднъж. Всеки ритник с крака караше строшените половини на ключицата му да се трият.

Уплаши се да не задави двигателя, така че му даде няколко минути, преди да опита отново. Получи същия резултат. В представите му военноморският патрул вече връзваше две въжета на носа на „Либърти“, а ченгетата се връщаха към патрулката си.

— Хайде, малко съкровище, сладко тук-тук, помогни на чичо си Хуан и ти обещавам да се държа добре с теб.

Триколката сякаш знаеше каква съдба я очаква и не искаше да загине.

Накрая, при десетото ритане, двигателят се събуди за живот. Хуан нежно погали резервоара.

— Добро момиче.

Без крак, с който да включи на скорост, трябваше да се наведе и да го направи с ръка, като същевременно пусне съединителя. Моторът за малко да угасне, но Хуан успя да подаде навреме газ. Когато оборотите се стабилизираха, повтори същата операция, за да включи на втора. После мина на трета и зави във входа към консервната фабрика. Ченгетата стояха на пристана, а катерът се приближаваше на заден ход към „Либърти“.

Бяха толкова задълбочени в задачата си да вземат пленената лодка на буксир, че никой не обърна внимание на високия вой от мотора на тук-тук, която влизаше в двора. Хуан се озова до патрулката, чиято единична сигнална лампа още просветваше, преди някой от полицаите да се обърне и да види какво става. Слезе, запали чорапа и запълзя колкото може по-бързо в командоски стил, за да се отдалечи.

Чорапът пламна и за частица от секундата пламъкът влетя в резервоара, който избухна почти на мига. Хуан почувства изгарящата жега по гърба си, когато гъбата от пламъци и дим изригна като миниатюрен вулкан. Ако беше избягал прав, ударната вълна щеше да го повали, но той се извиваше като змия и не намали.

Триколката се пръсна като граната и шрапнели пронизаха задната страна на патрулката. От пробития й резервоар започна да изтича бензин и скоро колата се взриви с много по-голямо зарево от това на триколката. Задната част на автомобила се вдигна почти два метра във въздуха, преди да се стовари отново на земята с такава сила, че пламъците угаснаха. Ченгето, което се беше запътило да види какво става с триколката, беше отхвърлено от взривната вълна на три метра.

През цялата бъркотия Хуан продължаваше да пълзи незабелязан между отломките, пръснати из фабричния двор, и високата трева и храсталаци, израснали в пукнатините между паветата. Простенваше всеки път, когато трябваше да придвижи ранената си ръка, но преодоляваше болката и продължаваше напред.

При канала Джулия и Еди, който носеше Мак Ди на рамо, след като пресякоха горичката от мангрови дървета, използваха прикритието на пристана, за да стигнат до „Либърти“. Спасителната лодка беше достатъчно голяма, за да събере четирийсет пътници в напълно затворената си каюта. Разполагаше с две рулеви рубки: една напълно затворена на носа, а на кърмата открита, където имаше люк, водещ надолу към каютата. Линия от малки илюминатори обикаляше каютата до мястото, където точно зад затворената рулева рубка имаше втори люк към нея. Беше достатъчно ниска, за да може Джулия, макар и във водата, да я отвори. Тя щракна ключалката в мига, когато триколесното такси се взриви.

С ритане успя да се прехвърли през борда и с извиване на тялото да се промъкне през люка. На дванайсет метра, с прекрасна видимост към тях четиримата мъже на тесния патрулен катер гледаха фойерверките, причинени от експлозията, и не обръщаха никакво внимание на спасителната лодка. Диверсията на Хуан за отвличане на вниманието действаше безотказно.

В момента, когато полицейската патрулка се взриви, Еди вече беше подал Мак Ди на Хъкс и самият беше на път да се прехвърли през борда. Вътрешността беше с нисък таван, но светла. Местата за сядане на цялата седалка, която се простираше покрай стените, имаха триточкови колани за пътниците от типа, който се използва в увеселителните влакчета, защото при голямо вълнение „Либърти“ можеше да се обърне с тавана надолу, но въпреки това да успее да се изправи.

Джулия се насочи право към рулевата рубка, докато Еди се наведе да извади дълга пластмасова тръба, закрепена за дъното на лодката в трюмната вода. Двата двигателя забоботиха, Джулия не ги изчака да се загреят, а веднага бутна дроселите до края.

Еди залитна от мощното ускорение, но успя да запази равновесие. Щом застана малко по-устойчиво, той разви края на тръбата и измъкна един FN FAL — известния белгийски автомат, и два пълнителя. Никой не знаеше защо Макс беше скрил подобно оръжие на спасителна лодка, но сега Еди бе благодарен да го има, защото знаеше, че и след като приберат председателя, битката още няма да е свършила. Той щракна единия пълнител на място и се присъедини към Джулия в рулевата рубка. Тя нарочно забърса малко по-малкия катер, когато профучаха край него. Ударът смъкна боя и от двата плавателни съда, но по-важното беше, че запрати картечаря на катера в канала.

Те го оставиха да подскача като тапа в техния килватер, докато друг военен моряк се втурна да заеме мястото му зад оръжието.

Само след няколко секунди се озоваха успоредно на малкия нос в края на изкуствения канал, но нямаше и следа от Кабрило. А катерът вече завиваше, за да се заеме с преследването им. Точно тогава Хуан изведнъж се появи иззад един обърнат варел, където беше намерил укритие. Лицето му беше маска от решителност, макар че представляваше смешна гледка, докато подскачаше на един крак към лодката. С всеки скок преодоляваше около метър и двайсет, а чувството му за равновесие бе толкова силно, че нямаше нужда да спира, преди да скочи отново.

Еди хукна към кърмата, за да отвори ниския люк, и щом изскочи на палубата пусна един къс откос по патрулния катер. Гневни водни фонтани избликнаха около черния плавателен съд, а моряците на палубата се скриха зад планширите.

Когато се изравни с Кабрило, Джулия намали, оставяйки двигателите на ниски обороти. Той се напрегна за още един скок, прехвърли разстоянието от брега до лодката и тромаво се стовари на горната палуба по корем. Щом го чу да изтрополява, тя рязко бутна напред дроселите. Скоростта, с която „Либърти“ потегли, беше такава, че ако не беше Еди да хване Хуан, той щеше да се претърколи зад борда.

— Благодаря — каза Кабрило, още дишайки тежко. Той се намести на ергономичната седалка, която предлагаше само толкова място, колкото да си разположиш задника, и започна да масажира бедрото си. Мускулът го болеше от натрупаната в него млечна киселина.

Имаха поне сто метра преднина пред преследвачите си, но сега, когато не обстрелваха катера, той бързо наваксваше. Разстоянието между тях се смаляваше тревожно бързо. Картечарят се наведе, за да се прицели. Хуан и Еди се наведоха секунда преди да дръпне спусъка. Онзи надупчи седалките на бакборда и обърна цевта към кърмата, където голямокалибрените куршуми разкъсаха плексигласовия корпус.

Джулия зави, за да излезе от линията на стрелбата, но маневрата й отне от скоростта и разстоянието между катера и лодката отново се скъси. Еди се надигна от укритието си и започна да стреля. Този път се целеше, за да улучи нещо, но дори в тихата речна вода да се стреля от лодка не е лесна работа и куршумите отидоха нахалост.

Движението по реката беше оживено. Всякакви плавателни съдове пореха водата: влекачи бутаха баржи, едноместни платноходки се стрелкаха насам-натам, минаваха и големи товарни кораби. Двете лодки се гонеха като на състезание. Бирманският кормчия знаеше, че катерът е по-бърз от заоблената спасителна лодка, но не можеше да се приближи повече заради стрелбата. Безизходното положение продължи около, миля, докато двата плавателни съда се опитваха да спечелят предимство, като използваха другите кораби като подвижни препятствия.

— Стига толкова — обади се Хуан, щом се почувства достатъчно отпочинал. Наведе се и пъхна глава в рулевата рубка, надвиквайки рева на двигателите:

— Хъкс, аз поемам щурвала!

— Добре, защото трябва да проверя Мак Ди. Това люшкане не е добро за него.

Контролните уреди в откритата рулева рубка бяха прости и прегледни, като се изключи един бутон, скрит под арматурното табло. Кабрило хвърли поглед на километража и видя, че имат достатъчно скорост. Тогава натисна бутона. По негова команда, задвижвани хидравлично, от кила се показаха крила и перки, които режеха водата почти без съпротива. Корпусът се повдигна, само подводните криле и витлото останаха в контакт с речната повърхност.

Ускорението беше два пъти по-голямо от онова, което бяха усетили преди малко, и скоро спасителната лодка на подводни криле плаваше с шейсет възела. Хуан погледна назад точно навреме, за да види смаяното изражение на кормчията на патрулния катер, преди разстоянието да се увеличи твърде много и „Либърти“ да се превърне в малка точка, чезнеща на хоризонта.

Те пореха водата с грацията и красотата на делфин, заобикаляйки крайбрежните кораби като болид от Формула 1, устремен към карирания флаг. Хуан знаеше, че в мианмарския флот няма лодка, която може да ги настигне, а освен това се съмняваше, че в момента имат хеликоптер във въздуха.

Две минути по-късно от люка се показа Джулия. Тя му подаде бутилка минерална вода и му помогна да отпусне ръката си в превръзка през врата. Прикрепи към рамото му охлаждащ пакет и му изсипа няколко обезболяващи хапчета в шепата.

— Това, безстрашни водачо, е най-доброто, измислено от науката за счупена ключица — обясни тя и му даде и няколко протеинови блокчета от пакетите с неприкосновени запаси. След това додаде с малко глупаво изражение: — Съжалявам, съвсем забравих, че тази лодка има подводни криле. Иначе щях да ги изкарам много по-рано.

— Не се притеснявай. Обади се на Макс и му кажи, че се прибираме. Почакай. А как е Лоулес?

Изражението й помрачи.

— Не знам. Още е неконтактен.

Те продължиха да се носят с рев по реката, профучавайки под още два моста. От лявата им страна се простираше градът — контейнерни пристанища, циментови заводи, товарни кейове. Накрая минаха край деловия център със скупчените високи офис и жилищни сгради.

Бяха пуснали полицейски катер да ги пресрещне. Хуан виждаше сините сигнални светлини да святкат на върха на подвижната антена на радара, докато се носеше по вълните под ъгъл, за да ги пресрещне. Ако това беше най-доброто, което градът можеше да извади — просто нямаше да му свърши работа. Кабрило изчисли векторите, докато катерът ги наближаваше, и установи, че ще мине най-малко на сто метра от кърмата на „Либърти“.

Писа на капитана шестица за усилието, защото дори когато стана ясно, че нямат шанс да хванат лодката на подводни криле, той държеше двата си извънбордови двигателя на максимални обороти, докато не пресече килватера на „Либърти“ на сто метра от кърмата й, както Хуан бе изчислил. Преследва ги в продължение на почти цяла миля, но когато видя, че разстоянието се увеличава с всяка секунда, най-сетне се призна за победен и дръпна дроселите назад, а катерът заби нос във вълните. Хуан му помаха, сякаш искаше да му благодари за опита.

С наближаването на океана реката се разширяваше все повече, докато бреговете й не се превърнаха в далечни замъглени очертания на джунгла. Водата стана кална, защото сблъсъкът между течението и океанските вълни разбъркваше утайката на дъното. Движението оредя, сега само от време на време срещаха някой контейнеровоз или рибарска платноходка. Хуан знаеше, че би било по-разумно да върне дроселите и да се държи така, както всеки плавателен съд наоколо, но не беше забравил, че военният флот бе изпратил самолети и кораби, които търсеха „Орегон“, така че колкото по-скоро осъществят срещата, толкова по-бързо можеха да се отдалечат на безопасно разстояние отвъд хоризонта.

Джулия се върна с резервната радиостанция, защото тази на Еди беше подгизнала. Хуан се свърза с кораба на предварително настроената честота.

— Разбиван, разбивач, обажда се гуменото пате, край.

— Гумено пате, ще получиш една голяяяма риба.

— Макс, радвам се да те чуя. Почти стигнахме устието на река Янгон. Какви са координатите ви?

Хенли прочете джипиес показанията, които Еди записа и после въведе в навигационния компютър на „Либърти“. Беше твърде невероятно някой да разгадае камионджийския сленг, който двамата използваха, за да се разберат.

— Ще бъдем при вас след около двайсет минути — каза Хуан, след като прочете на екрана преценката на навигационния компютър.

— Това е прекрасно, защото след около двайсет и пет около нас ще се появи един от бирманските ракетни крайцери клас „Хейнан“, които Китай им продаде. Разполага с маса оръдия и противокорабни ракети. През последния час пъдим хеликоптери. Досега не сме свалили никой от тях, защото не стрелят по нас, но скоро нещата сигурно ще се сговнят.

— Разбрано, приятелю. Идват и полицаи. По-добре ще бъде да се качим през хангара за лодки и да зарежем „Либърти“.

— Това ми звучи като план, стига, разбира се, да не се случи нещо и да се наложи да се спасяваме. Тогава ще имаме една спасителна лодка по-малко.

— Не го мисли — успокои го Хуан с типичното си перчене. — Освен това съобщи в лазарета, че имаме човек с травма на главата. Да чакат с количка. В затвора измъчваха Мак Ди.

Побутна дроселите напред, за да провери дали не може да измъкне още някой възел от двигателите на „Либърти“, но те вече даваха всичко от себе си. Въздухът изгуби голяма част от своята влажност и стана по-свеж, когато преминаха от реката в океана. Морето беше спокойно и Хуан можеше да продължи да кара лодката на водните крила.

Следващите петнайсет минути минаха без произшествия, но после Хуан забеляза нещо в далечината — точка, която се рееше точно над хоризонта. Скоро порасна до хеликоптер Ми-8, който се носеше към тях с пълна мощ. Голямата машина летеше на по-малко от сто и петдесет метра над водата и когато прелетя над тях, ревът на турбините и силният плясък на перките на винта ги оглушиха като близка гръмотевица.

Вероятно пилотът се беше зарадвал на положителното разпознаване, защото когато машината направи завой, страничната врата се плъзна назад и в отвора се появиха двама войници с АК-47, готови за стрелба. Дулата им забълваха огън и от небето се посипа олово. Заради скоростта на преследването мерникът им беше неточен, но количеството куршуми, с които засипваха спасителната лодка, беше направо смайващо. По небронирания покрив на „Либърти“ зейнаха дупки, а парчета плексиглас долетяха чак до откритата рулева рубка, където стояха Еди и Хуан. Сенг пусна контролиран откос по хеликоптера и успя да улучи. Пръски кръв изцапаха отвътре стъклото пред помощник-пилота.

Хуан лъкатушеше с лодката насам-натам, жертвайки малко от скоростта, за да не останат под обстрел.

— Давам кралство за една ракета „Стингър“! — извика Еди.

Кабрило мрачно се усмихна.

— Гумено пате, на радара виждаме хеликоптер на вашите координати — чу се гласът на Макс по радиостанцията.

— Той е точно над нас. Можете ли да направите нещо?

— Изчакайте две минути.

— Разбрано.

Щом войниците презаредиха, хеликоптерът се наклони за второ нападение. Хуан зави рязко надясно, запращайки лодката като камък срещу вълните, които едва не откъснаха подводните й криле. Бързата му маневра я закара точно под хеликоптера и така лиши стрелците от мишената им. Кабрило следваше точно всяка маневра на пилота, докато той се опитваше да ги изкара от мъртвата точка. Еди вдигна автомата на рамо и пусна един откос право нагоре, обсипвайки долната част на фюзелажа с десетина точни изстрела.

Този път хеликоптерът се принуди да отстъпи. Машината зависна на около шейсет метра височина и на повече от хиляда от десния борд на „Либърти“. Пилотът поддържаше тяхната скорост, но не показваше желание да ги напада. Изглежда последната атака му беше излязла скъпо.

Тогава над хоризонта се появи неясна черта, която пореше въздуха като светкавица. Това беше откос от 20-милиметровата картечница „Гатлинг“ на „Орегон“ с максималната скорострелност от четири хиляди куршума в минута. Настроена на тази скорострелност, картечницата не изпращаше отделни куршуми, а непреодолима стена от волфрам, носеща се със свръхзвукова скорост. Системата от мерници на кораба беше такава, че куршумите прелитаха на деветдесет сантиметра от въртящите се перки на винта, без да ги улучват. Ако искаха, можеха да превърнат хеликоптера в пръснати парчета отпадъчен алуминий, но и демонстрацията на подобна страховита огнева мощ беше напълно достатъчна.

Руският хеликоптер стремително зави и скоро изчезна.

Миг по-късно Хуан зърна „Орегон“, който чакаше търпеливо непокорните си деца. Въпреки петната от боя и изкусно изработените ивици ръжда, за него той беше най-хубавата гледка на света. В средата на левия борд се отвори вратата на хангара за лодки. Докато Еди се подготвяше да извади тапите от корпуса, за да погребат „Либърти“ в морето, което тя не заслужаваше, Хуан пристана майсторски. Макс стоеше на наклонената рампа с двама санитари и количката за Мак Ди. Зад тях се виждаше още една НМТК, подобна на онази, която изоставиха в джунглата. Тя стоеше върху спускова шейна, която можеше да я изстреля във водата с помощта на хидравлични рамена.

Хуан хвърли на Макс въжето, който го завърза за един кнехт.

— Радвам се да те видя.

— Чудесно е човек да се върне у дома — отбеляза Хуан с умора, която не го бе напуснала през целия обратен път. — Приятелю, трябва да ти кажа, че беше истински кошмар. Слава богу, че свърши.

— Амин.

Санитарите се качиха на спасителната лодка, носейки твърда носилка, за да стабилизират Лоулес и да го предпазят от допълнителни наранявания.

Бързаха, защото знаеха, че след минути може да започнат сражение с най-добрия ракетен крайцер на Мианмар.

След като пренесоха Мак Ди и той вече беше на път за лазарета, Еди извади тапите в корпуса и изскочи от спасителната лодка.

— Съжалявам — каза Хуан и потупа лодката по комингса, преди и той да скочи от нея.

Макс натисна бутона на интеркома — връзката му със свръхмодерния операционен център.

— Ерик, пълен напред! Времето ни изтича.

В този момент на морската повърхност се чу трясък, последван от свистенето на артилерийски снаряд в полет, после взривът вдигна огромен гейзер във водата на трийсет метра от мястото, където „Либърти“ потъваше. Хенли беше прав. Времето им беше изтекло. Почти веднага последва втори снаряд. Бяха успели да вземат „Орегон“ на прицел.