Джунглата

13.

Дълбоко в корабния корпус революционните двигатели на „Орегон“ реагираха моментално на командата на Ерик Стоун. Свръхохладените магнити, затворени в течен азот, започнаха да отделят свободните електрони от морската вода, засмуквана през двигателните тръби на кораба, произвеждайки невероятно количество електричество, което се превръщаше в конски сили и движение благодарение на двигателните дюзи на кораба. Подобно чистокръвен жребец, който от място преминава в пълен галоп, „Орегон“ вдигна нос във въздуха и се стрелна напред, разпенвайки водата зад кърмата. Воят на криопомпите скоро стана свръхзвуков и се изгуби над равнището на нормалното слухово възприятие.

Трети пукот разтърси въздуха и снаряд падна на мястото, където само преди миг се намираше корабът. Взривът вдигна огромен фонтан вода, който сякаш замръзна във въздуха за цяла вечност, преди да рухне с оглушителен плясък обратно.

Първата заповед на Кабрило, който куцукаше към оперативния център, подкрепян от Макс, беше някой да отиде в каютата му да донесе резервна протеза.

Помещението, натъпкано с високи технологии, бръмчеше от стаена енергия, която караше въздуха да трепти с електрически звън. Ерик и Марк Мърфи седяха на своите обичайни места. Хали Касим беше отдясно и следеше комуникациите. Линк беше поел радарната станция, която обикновено, когато корабът бе изправен пред опасност, се обслужваше от Линда Рос. Гомес Адамс седеше на резервния пост и управляваше безмоторника, който кръжеше над тях. Безмоторникът всъщност беше голям цивилен радиоконтролиран самолет, оборудван с модерна видеокамера с висока разделителна способност, която предаваше удивително ясни снимки.

— Докладвайте положението — нареди Хуан, когато се тръшна на креслото на Кърк.

— Един ракетен крайцер, клас „Хайнан“, разположен на десет километра ляво на борд и се приближава с около четиринайсет възела — рапортува Ерик.

— Оръжейник, какво е положението?

Това беше прякорът, който Кабрило беше дал на всеки командващ оръжейните системи на „Орегон“, а това обикновено беше Мърф.

— Взел съм го на мушка с ракета „Ексосет“ и съм извадил и 120-милиметровото оръдие. Също така съм извадил две картечници „Гатлинг“ за противовъздушна защита.

Ракетите „Ексосет“ се изстрелваха от тръби, разположени в палубата, с подвижни метални капаци, които приличаха досущ на инспекционни отвори. Картечниците „Гатлинг“ бяха монтирани в корпуса и защитени с метални плочи, които се завъртаха и ги освобождаваха за стрелба. Голямото оръдие, което използваше същата система за контрол на огъня като главния американски боен танк М1А1 „Абрамс“, беше разположено на носа зад отварящи се в противоположна посока врати. Оръдието бе монтирано на хидравличен лафет, който му осигуряваше хоризонтално насочване на сто и осемдесет градуса. Единственият минус на тази система беше, че трябваше да го откачат от системата за автоматично зареждане при стрелба под твърде остър ъгъл.

На главния дисплей се виждаше въздушна снимка на мианмарския крайцер, който пореше бързо вълните. На всеки няколко секунди от купола, където бяха монтирани двете му главни оръдия, едно от тях бълваше облак бял като памук пушек, защото продължаваха да обстрелват „Орегон“. Противниковият кораб беше дълъг петдесет и три метра, със заострен корпус и подобни на кутии надстройки. Разделителната способност беше толкова висока, че позволяваше да се види, че корабът е вече поостарял.

Кабрило извика на екрана тактико-техническите данни на китайския крайцер и изръмжа, когато видя, че може да развива максимална скорост от трийсет възела. Въпреки това „Орегон“ можеше да му избяга, но щяха да бъдат в обсега на 57-милиметровото му палубно оръдие в продължение на неприятен промеждутък от време.

— Я чакай. С каква скорост каза, че ни наближават? — възкликна той.

— Постоянно поддържат четиринайсет възела.

— Боже, обичам Третия свят — засмя се Хуан. — Липсват им пари за нужната поддръжка. Обзалагам се, че може да вдигне само толкова.

Откъм радарната станция започна да пищи аларма.

— Успял е да ни прихване — предупреди Линк.

— Заглуши сигнала.

— Засечено изстрелване на ракета.

— Мърф?

— Хванах я.

Картечницата „Гатлинг“ откъм бакборда, сканираща небето със собствен радар, беше засякла голямата ракета, която летеше към тях малко над гребените на вълните. Със своята тежаща сто трийсет и шест килограма насочена бойна глава тя можеше да пробие в борда на „Орегон“ дупка, по-голяма от онази, която терористите направиха в американския крайцер „Коул“. Компютърният процесор на гатлинга отбеляза целта, леко пренасочи мерника и пусна по нея кратък четирисекунден откос. Когато откри огън, не прозвуча като оръдие, а по-скоро като моторен трион. Беше като късане, но на индустриално равнище. В същото време устройството за изстрелване на топлинни капани избълва облаци алуминиеви ивици като допълнително подсигуряване, ако случайно ракетата минеше през огневата бариера на картечницата. Те избълваха и цял фойерверк пиропатрони, сякаш отбелязваха националния празник 4 юли.

Когато измина по-малко от пет километра, ракетата попадна в откоса 20-милиметрови куршуми от картечницата. Двеста седемдесет и шест от тях я пропуснаха и безвредно цопнаха във водата. Един я улучи и ракетата се взриви, затулвайки небето с облак от огън, докато накрая не избухна и останалото количество твърдо ракетно гориво, допълвайки го с бели кълба дим.

Но това не беше краят на битката. Палубните оръдия на крайцера продължаваха да стрелят със скорост близо осем снаряда на минута. Тъй като двата кораба бяха в движение, а средната част на „Орегон“ не се виждаше ясно на радара на бирманците заради обезопасителните мерки с поглъщащ радара материал, който покриваше надстройките, стрелбата беше доста напосоки.

Хуан провери скоростта и курса и прецени, че ще останат в обсега на вражите оръдия за още поне четиринайсет минути. Това даваше възможност на противника да изстреля повече от сто снаряда и куршуми по тях. Все някой щеше да се окаже магически и да улучи. Корабът им беше брониран срещу нападение с оръжия, каквито използваха пиратите — тежки картечници и ръчни гранатомети, с които засипваха корпуса. Един снаряд, изстрелян по параболична траектория, щеше да пробие плочите на палубата и да падне долу в трюмовете, където бойната глава щеше да избухне със смъртоносни последици. Ако успееше да улучи резервоарите с течен азот, последвалата експлозия щеше да освободи смъртоносен облак свръхохладен газ, който щеше да замрази до смърт целия екипаж и да изкриви плочите на корпуса така, че корабът щеше да потъне под собствената си тежест.

Това беше риск, който не можеше да поеме. В тактико-техническите данни пишеше още, че крайцерът, клас „Хайнан“, има екипаж от седемдесет офицери и моряци. Удар с ракета „Ексосет“, щеше да го потопи, а наоколо нямаше други кораби, които да спасят оцелелите.

Това не му попречи бързо да вземе решение.

— Щурвал, остро на сто и двайсет градуса. Оръжейник, когато вземеш крайцера на прицел, огън със сто и двайсет милиметровото оръдие. Да видим дали не можем да го убедим, че това е битка, която не може да спечели.

Релингът на „Орегон“ се наклони към водата, когато движителните дюзи с помощта на направляващата дюза в средата на корпуса го вкараха в най-острия възможен завой. Предметите по лавиците, които не бяха закрепени здраво, изпопадаха на земята и всички, които бяха прави, трябваше да се подпрат някъде, за да запазят равновесие. Когато носът се завъртя, Марк Мърфи изчака, докато прихване целта, и откри огън.

Обикновено биха могли да стрелят два пъти по-бързо от бирманския кораб, но сега оръдието беше под най-остър ъгъл, затова трябваше да изключат системата за автоматично зареждане и да я включват отново след всеки изстрел.

За разлика от оръдието с по-малък калибър, с което ги обстрелваха, 120-ицата стреляше по права траектория. Целият кораб потрепери, когато оръдието избоботи.

Всички очи бяха вперени в екрана на стената. Секунда след като оръдието изплю използвания месингов пръстен, волфрамовата стрела се стовари право върху оръдейния купол на крайцера. Кинетичната енергия проби тънката броня, без да намалява скоростта, улучи затвора на едно от 57-милиметровите оръдия и взриви снаряда вътре. Куполът се пръсна като разтварящ се чадър, обвивката му полетя нагоре и се натроши сред облаци пламъци и пушек. Пушекът продължаваше да се вие над палубата, докато корабът продължаваше да пори вълните към тях.

Хуан им даде срок, докато преброи до десет, и когато мианмарският кораб не намали, заповяда:

— Огън.

Голямото оръдие автоматично беше завършило сложния цикъл на зареждане, затова щом Марк натисна „въведи“ на своя компютър, то изстреля втория снаряд.

Този път го изпрати право през един от прозорците на мостика. Ако беше използвал високоексплозивен снаряд, всички на мостика щяха да загинат. Вместо това фугасният снаряд се стовари с огромна сила върху мостика, изби стъклата и повреди контролните уреди, размаза радиорубката, която се намираше зад мостика, в обгоряла руина.

Крайцерът, клас „Хайнан“, намали и сигурно щеше да завие и да поеме друг курс, но изглежда не можеше да контролира руля си. Щяха да им трябват няколко минути, докато някой достатъчно жив и старши прехвърли управлението към резервния мостик.

— Оръжейник, добра работа — поздрави Хуан Марк. По лицето му плъзна усмивка, когато видя Морис да влиза в мостика, понесъл една от неговите протези. Изкуственият крайник беше от титан и с оголената си механика приличаше на нещо, излязло от филма „Терминатор“. Икономът се беше сетил да донесе и чифт обувки.

— Нямаш представа колко смешен се чувствам без него.

— И колко смешно изглеждаш — подхвърли устато Морис.

— Председателю, какъв е новият ни курс? — попита Ерик.

— Закарай ни до Бруней по най-бързия начин. Морис, направи нещо за хапване и го сервирай в съвещателната зала. Искам всички старши офицери, с изключение на Хъкс, която трябва да остане с Мак Ди, да се съберем там след трийсет минути. Имаме много неща за обсъждане.

Кабрило ги повика само след половин час, защото нямаше намерение да си дари лукса на дълъг горещ душ. Не искаше да се отпуска. Държеше да остане колкото може по-нащрек и целеустремен, докато Линда Рос не се върне невредима на борда.

Той беше първият, който пристигна в залата. Около масата с дебел стъклен плот дванайсет човека можеха да се разположат удобно в ергономични кресла с черна кожена тапицерия. Стените бяха боядисани в шоколадовосиво със светодиодно осветление. Две от по-късите бяха заети от големи плазмени екрани. Външните жалузи на големите квадратни илюминатори можеха да бъдат вдигнати, за да влезе дневна светлина, но Морис предвидливо ги беше оставил на място. Икономът току-що бе привършил с поставянето на сребърните купи за сервиране върху спиртниците от същия материал. В купите имаше няколко вида индийско къри.

В залата се намираше и фелдшер със синя престилка и банка за инфузия на метална стойка.

— По нареждане на доктор Хъксли — обясни той, щом Хуан го попита какво прави там. — Обезводняването, на което си бил подложен, е нарушило баланса на електролитите в организма и е изложило бъбреците ти на опасност. Това ще ти помогне да възстановиш равновесието.

Кабрило трябваше да признае, че не се чувства в стопроцентова форма. Болеше го главата и се чувстваше така, сякаш е болен от грип. Седна начело на масата и Морис му сервира чиния с храна и чаша чай с лед. През това време фелдшерът му сложи системата на лявата ръка, освобождавайки неранената дясна, за да може да се нахрани.

— Нещо ново за Мак Ди? — попита той.

— Съжалявам, но няма промяна. Още е в кома.

Миг по-късно влязоха Еди Сенг и Макс Хенли.

Последваха ги Ерик Стоун и Марк Мърфи. Двамата луди по техниката носеха преносими компютри, които можеха да използват безжичния интернет на кораба. Междувременно водеха разговор за възможно най-безполезните приложения за айфони.

Всички си сервираха от храната и насядаха на обичайните си места около масата. Празното кресло на Линда служеше като сурово напомняне защо се бяха събрали. Отсъствието на нейното елфическо лице и на остроумието й допринасяха за мрачното настроение в съвещателната зала.

— Добре — каза Хуан и остави салфетката настрана, — хайде да преговорим известното. Ролан Кроасар ни измами. Задачата да намерим дъщеря му е била само претекст, за да помогнем на главореза му Смит да влезе в Мианмар и да открадне онова, което се намираше в малката чанта, за която само мога да предполагам, че е принадлежала на човек, член на екип, изпратен по-рано в страната.

— Техният неуспех е причината да наеме нас — включи се Макс с уверен тон. Казаното беше логично и всички закимаха с глави.

— Какво имаше в чантата? — попита Ерик.

— Нямам представа — поклати Хуан глава. — Вероятно нещо ограбено от отдавна изоставен будистки храм. Като се връщам назад, в молитвената стая имаше дървен подиум, строшен в единия край. Онова, което са задигнали, вероятно е било скрито под него.

— Хайде да поиграя малко ролята на адвокат на дявола. Ами ако Кроасар е невинен, а Смит ни е скроил номера?

— Някой успя ли да се свърже с Кроасар, откакто тази мисия се обърка? — попита Хуан, оглеждайки хората около масата.

— Не — отговори Хенли за всички.

— Между другото — продължи Хуан, — бяхме изпратени уж да намерим дъщеря му. Сега съм сигурен, че тялото в реката беше на слаб мъж с дълга коса. Опитахте ли да се свържете с офиса на Кроасар, а не само с мобилния му телефон?

— Да. Дори успяхме да се доберем до частната му секретарка. Тя обясни, че човекът пътува и не можем да се свържем с него.

— Типично размотаване — обобщи Хуан. След това погледна към Марк и Ерик. — Искам да го намерите. Сигурен съм, че е отлетял за Сингапур с частен самолет. — Открийте самолета и къде е заминал след нашата среща. Вероятно е собственост на неговата компания, така че не би трябвало да е особено трудно.

— Ами нападението в Сингапур? — вметна Макс. — Не трябва ли да променим мнението си за атентата, след като вече знаем всичко това?

— Докато бях в затвора, имах време отново да обмисля случилото се. Не виждам как предателството на Кроасар може да промени оценката ни за нападението. Аз действително вярвам, както си мислехме и тогава, че то е било чиста случайност. В погрешно време на неподходящо място. По-важният въпрос, който ме вълнува, е защо? Защо Кроасар направи това? Защо ни наема, а после ни предава?

— Защото каквото и да е търсил, е знаел, че няма да го задигнем за него — предположи Ерик. — Той се свърза с нас чрез информационния брокер Детето, нали? Детето знае много добре с какви задачи се нагърбваме. Така че за да ни наеме, Кроасар е трябвало да измисли нещо, което ще ни заинтересува. Хуан, кажи си честно, би ли устоял на изкушението да спасиш красивата дъщеря на швейцарски милионер? Или пък някой от нас?

— Госпожица в опасност — измърмори Макс. — Най-старият номер в торбата с лъжите.

— Другото, което ми се струва по-чудно, е как в тази история са се набъркали мианмарските военни? Искам да кажа, че ако Кроасар е имал някакви връзки в правителството, защо не ги е използвал, вместо да праща хора да се мотаят из джунглата?

Въпросът така си остана, защото никой не се сети за логичен отговор.

— Може би е успял да уговори работата едва в последния момент? — предположи Ерик.

Всички бързо се съгласиха, след като не разполагаха с по-добро обяснение. Кабрило знаеше, че подобен начин на групово мислене не е меродавен, но също така беше уверен, че в момента това е най-точният отговор. Кимна и попита:

— Как ще се доберем до по-пълна информация за Кроасар?

— Ами… — започна Марк, но Ерик Стоун го прекъсна:

— Макс ни накара да се поровим, след като връзката с Линда и теб се изгуби и ви качиха на хеликоптера, за да ви откарат в Янгон. Разбира се, прегледахме миналото му като част от стандартната процедура за приемане на нов клиент. Тази проверка показа, че е кристалночист. И колкото и неприятно е да го признаем, колкото повече се ровехме, толкова по-чист ставаше.

Марк Мърфи кимна за потвърждение.

— Обаче ние знаем, че има нещо, нали? Искам да кажа, че този тип има много сериозни скрити мотиви. Дори проверихме два пъти дъщеря му Солей. Съобщението на нейната страница във Фейсбук за предстоящото пътуване е направено от лаптоп, използвал безжична интернет връзка в едно кафене на две преки от дома й в Цюрих. Имала е запазено място за полет от Цюрих до Дубай и оттам до Дака, Бангладеш. Отседнала е в предварително запазена стая в хотел „Сарина“, а на другата сутрин е хванала полета за Читагонг, където казва, че тя и нейният приятел…

— Пол Бисонет — услужливо подхвърли Хуан, знаейки, че от сега нататък това име завинаги ще остане запечатано в неговата памет. — Смит разпозна тялото без колебание, но си мисля, че това беше театър.

— Както и да е. Неговият маршрут напълно съвпада с нейния, макар че тя е спала в императорския апартамент, а той в обикновена стая. Смятали са да започнат пътешествието си от Читагонг.

— Някаква идея как са навлезли в джунглата и какво е било тяхното точно местоназначение?

— Не. Във Фейсбук не казва нищо по въпроса. От Читагонг изпраща съобщение по Туитър, че истинското й приключение е на път да започне. След това няма нищо различно от онова, което Кроасар твърди, че му е казала по телефона.

— Значи Кроасар е използвал заплануваната експедиция на своята дъщеря в бангладешката джунгла като прикритие за своята собствена акция? И можем да предполагаме, че двамата с приятеля й все някога ще се върнат?

— Най-вероятно — потвърди Мърф.

За миг Кабрило замълча, подпрял брадичката си с ръка.

— Добре, всичко това е минало — заключи той. — Да поговорим за настоящето. Къде са отвели Линда?

Ерик отвори лаптопа си и пощрака малко по клавиатурата. На двата екрана върху стените се появи изображение на морски пейзаж. Снимката беше малка, затова и резолюцията бе ниска.

— Това е изображение от Гугъл на точното място, където сигналът от чипа й за проследяване заглъхна.

— Но там няма нищо? — озъби се Кабрило. Оглеждаше снимката, за да намери някакъв отговор, а не още загадки. — Вероятно са я прехвърлили на личната яхта на швейцареца и отдавна са заминали.

— Това беше първото нещо, което проверихме — докладва Ерик. Той натисна няколко бутона и на екраните се появи изображение на снежнобяла луксозна моторна яхта, която се стесняваше нагоре към мостика.

Изглеждаше дълга повече от шейсет метра и напълно способна да понесе и най-силното вълнение. — Запознайте се с „Паскал“ — частната яхта на Кроасар. През последните пет месеца е била на пристан в Монте Карло. Тази сутрин говорих с капитана на пристанището и той го потвърди. Никъде не е мърдала.

— Хубаво, значи става дума за друга лодка.

— А може би не.

Ерик се прехвърли на старото изображение от Гугъл на океана, където беше изчезнала Линда, и започна да го уголемява. Разкриваха се все по-големи и по-големи участъци от океана. В единия ъгъл на снимката се появиха малки квадратни предмети. Стоун щракна с мишката върху единия и започна да го уголемява.

— Какво, по дяво…

След секунди изображението се проясни и от ниската разделителна способност изскочи голяма петролна платформа в комплект с пламък от изпускателната тръба, кран и хеликоптерна площадка, която стърчеше отстрани над водата.

— Това е един от най-богатите на петрол райони в света — отбеляза Ерик. — Пред бреговете на Бруней има буквално стотици петролни платформи. Това обяснява защо султанът е толкова богат. Освен това на тези чудовища има достатъчно метал, който може да заглуши чипа за проследяване на Линда.

— Там, където сигналът й прекъсна, няма нито една платформа — възрази Макс.

— Така е — намеси се Марк, — но никой не знае преди колко време са направени тези снимки. Гугъл обновява картите си редовно, но въпреки това те изостават значително от действителността. Може преди няколко месеца да са инсталирали петролна платформа, която с години няма да се види.

— Значи имаме нужда от по-нови снимки — отбеляза Хуан.

— Ще направим нещо по-добро. Опитваме се да наемем хеликоптер, който да отиде на място и да огледа района.

Стоун вдигна ръце успокоително, когато забеляза, че сянка мина по лицето на Кабрило.

— Не се тревожи, ще му наредим да не се приближава твърде много, така че да не събуди подозрения.

— Кога ще имате информацията?

— Надявам се днес. Хеликоптерите на фирмата са наети през повечето време, но ми обясниха, че този следобед ще могат да отклонят един от тях, за да огледа набързо мястото.

— Добра идея.

С пълен корем и системата, която възстановяваше телесното му здраве и проясняваше мисълта му, той едва успяваше да държи очите си отворени. Трябваше да напрегне цялата си воля, за да не заспи.

— Кога ще пристигнем?

Ерик отвори още един прозорец на компютъра си, определи точното местоположение на кораба и скоростта, а програмата изчисли приблизителното време, нужно за пътуването.

— Четирийсет и пет часа.

— Еди, искам ти и Линк да обмислите план за нападение на петролна платформа. Разучете го с останалите от екипите, за да се уверите, че всички знаят какво да правят. Ерик и Марк, вие продължете да ровите за информация относно Кроасар и неговия бияч Джон Смит. Обзалагам се, че наистина е бил във Френския легион. Може би ще успеете да проникнете в техния електронен архив.

— Дадено.

— А аз какво да правя? — попита Макс.

Хуан стана от масата и му намигна.

— Стой си там и бъди красив.

Върна се в кабината си, щорите бяха спуснати, а климатикът — надут, и само шейсет секунди по-късно вече се беше завил. Въпреки изтощението главата му беше пълна с образа на пленената Линда Рос и глождещото чувство, че всички бяха пропуснали нещо много важно. Сънят дойде трудно.

Звънът на старомодния телефон го измъкна от черната пропаст. Хуан отхвърли завивките и вдигна слушалката. Матовочерният апарат приличаше на антика от 1930-те години, но всъщност беше модерен безжичен телефон.

— Председателю, съжалявам, че трябва да те обезпокоя.

— Няма нищо, Ерик — успокои го Кабрило. — Какво има?

— Току-що се обадиха от хеликоптерната фирма.

— Предполагам, че новината не е добра?

— Съжалявам, сър. Няма нищо на координатите, които им дадохме. Казаха, че пилотът е прелетял директно над мястото.

Хуан свали крак от леглото. Ако няма платформа, значи Линда е била закарана на кораб. Съд, който има няколко дни преднина, а те дори не знаят в коя посока е поел. Беше напълно изгубена!

— Напредвате ли с намирането на сателитни снимки на района? — попита той след кратка пауза.

— Ами всъщност не сме търсили много-много. Смятахме, че идеята за хеликоптера е много по-добра.

— Да, прави сте, но бъдете така добри и намерете няколко скорошни снимки. Може да има някаква следа на тях. Може да са я качили на борда на някаква плаваща платформа. Ако е така, поне ще разберем къде да търсим иглата в купата сено на Атлантика.

— Слушам — Стоун точно се готвеше да затвори, но се сети, че не е докладвал всичко. Като човек, който мрази да признава неуспехите си, той неохотно добави: — За Кроасар продължаваме да не откриваме нищо. А що се отнася до Смит, направо можем да го забравим. Един бърз преглед на архива показа, че през последните петдесет години четиринайсет хиляди Джон Смитовци са служили в легиона. Изглежда този псевдоним е много популярен.

— Не съм предполагал — въздъхна Хуан, — но трябва да опитаме всичко възможно. Дръж ме в течение.

След като си взе набързо душ и се обръсна, той се отби в лазарета. Мак Ди лежеше на обикновено болнично легло, заобиколен от най-модерното оборудване в света за поддържане на жизнените функции. Мониторът на сърдечната дейност отбелязваше редовен и силен ритъм. Лоулес можеше да диша сам, но въпреки това прозрачна канюла, която пренасяше чист кислород, бе закрепена около ушите и под носа му. Хуан забеляза, че синините и охлузванията на Мак Ди избледняваха бързо. Повечето от подутините също бяха спаднали. Освен че изглеждаше много добре, момчето беше яко като бивол.

Хъкс излезе иззад пердето, което отделяше леглото на Мак Ди от останалата част на лъскавия лазарет. Както винаги косата й беше вързана на конска опашка и тя носеше лекарска престилка. На лицето й беше изписана професионална безизразност.

— Как е той? — попита Хуан, опитвайки се да не прозвучи твърде мрачно. Джулия неочаквано се усмихна и очевидната й веселост огря цялата стая.

— Спи.

— Знам. Нали е в кома…

— Не — прекъсна го тя бързо, — излезе от нея около три часа по-рано, а преди малко заспа.

По някаква причина няма лекар в света, който да се притесни да събуди пациент, независимо в какво състояние е тялото му. Хъксли не правеше изключение. Тя лекичко разтърси рамото на Мак Ди и клепачите му бавно се повдигнаха. Той ги гледа безизразно известно време, докато най-накрая зелените му очи не се фокусираха.

— Как си? — попита Джулия топло.

— Страхотно — отговори Мак Ди с дрезгав глас, — но трябваше да видиш другия.

— Аз го видях — обади се Кабрило. — Той имаше най-ожулените кокалчета, които съм виждал.

Лоулес се закиска, но болките го принудиха да изстене.

— Не прави така. Не ме карай да се смея, защото много боли.

После изведнъж усмивката му изчезна, когато се сети с кого разговаря и как се беше огънал от мъченията на Сое Тан.

— Съжалявам, Хуан. Наистина. Нямах представа, че ще бъде толкова кофти.

— Не се тревожи. Всичко, което им каза, са моето име и това на кораба. Трябва да добавя, че то рядко краси кърмата му. Освен това, ако не беше казал кой съм, китайското правителство нямаше да сключи сделка с тях да ни закара в Пекин. Тогава Еди нямаше да може да измисли начин да спаси жалките ни задници. Без да знаеш, си помогнал да ни спаси.

Лоулес го гледаше недоверчиво, сякаш не можеше да повярва.

— Наистина — продължи Кабрило. — Сега и двамата щяхме да сме в китайски затвор до края на дните си, ако не беше казал на бирманеца името ми. Ако държиш да се чувстваш зле, че си се пречупил — човече, напълно разбирам това, но трябва да приемеш и факта, че като си го направил, си подпомогнал и нашето бягство. Наистина и в най-лошото положение човек може да открие нещо положително. Трябва само да решиш върху кое да се съсредоточиш. Внимавай да не сбъркаш, защото тогава няма да си ми от полза. Ясно?

Мак Ди подсмръкна.

— Разбрах. Благодаря, не бях мислил за станалото по този начин. Май за втори път съм ти спасил живота.

Опита да се усмихне, но не му се удаде напълно.

Хуан знаеше, че Лоулес ще се оправи. Също така знаеше, че да го наеме беше най-умното нещо, което е правил през последните години.

— Почини си. Докато говорим, търсим Линда, така че след няколко дни това ще се окаже история, която ще си разказваме на чашка.

— Какво? Чакай малко, търсим Линда?

— Всеки член на екипа на Корпорацията има чип за проследяване, сложен в бедрото. Работи биометрично и може да бъде следен със сателит. В момента сме на път за Бруней. Това е последното място, откъдето нейният чип е подал сигнал. Не се тревожи, ще я намерим.

— Няма да се тревожа — послушно повтори Лоулес.

Кабрило кимна на Хъкс и излезе от лазарета.