Джунглата

20.

Бяха минали двайсет и четири часа, откакто факсът пристигна в Белия дом. На повече от осем хиляди мъже и жени бе поставена задачата да открият кой се крие зад случилото се и как е успял да го постигне. Бяха мобилизирани агенти от всички краища на страната, макар повечето да не знаеха каква е целта на търсенето, защото произшествието беше класирано като повече от свръх секретно.

Овалният кабинет бе обхванат от нерешителност. Демонстрацията на сила от техния враг беше убедителна, но исканията му определено бяха прекалени. Президентът не можеше да изпълни никое от тях, защото това щеше да навреди на националната сигурност и да сведе шансовете му да спечели втори мандат до нула. Обаче, за да му се отдаде дължимото — последното го вълнуваше много по-малко.

Получаваше съвети и предположения от много места. „Ал Кайда“, иранците. Трябва да изпълним исканията, не трябва да ги изпълняваме. Първоначално и той беше решил така, но колкото повече анализираше ултиматума, толкова по-малко възможности за измъкване виждаше. Или по-точно — никакви. Беше се опитал по телефона да сондира реакцията на израелския министър-председател, като лекичко му пусна мухата, че Щатите ще спрат за кратко финансовата си помощ. Разговорът обаче тайнствено беше прекъснат тъкмо когато бе започнал да му обяснява, че същевременно САЩ ще продължат скрито да помагат на еврейската държава. По някакъв начин най-сигурната телефонна връзка на света се оказа изложена на подслушване и прекъсване, когато тайнственият им противник намери за добре.

Техникът от Агенцията за национална сигурност му обясни, че това не е възможно, но доказателството за противното лежеше безмълвно на писалището. Опита се да проведе разговора от друг телефон, несвързан с централата на Белия дом, но връзката пак прекъсна, преди да успеят да си кажат нещо съществено. Макар бавно и неудобно, единствената му възможност беше да изпрати писмо по дипломатически куриер до Ерусалим, за да обясни на министър-председателя какво възнамеряват да направят Съединените щати.

Лестър Джексън почука и влезе, без да изчака разрешение. Вратите на Овалния кабинет бяха твърде дебели, за да не пропускат и звук навън, затова президентът не беше чул, че факсът зад писалището на Юнис Возняк беше започнал да звъни.

— Господин президент, това дойде току-що. От тях е.

Той носеше факса, сякаш беше разлагащ се плъх.

— Какво пише? — попита президентът уморено. Вече беше решил, че ако оцелеят през тази криза, това ще бъде първият и последният му мандат. От вчера сутринта се чувстваше остарял със сто години.

— Пише само: „Имахме предвид незабавно. Вие ще изцапате ръцете си с кръвта на тези хора“.

— Кои хора?

— Не знам. Според големите новинарски агенции и телевизионни мрежи в страната не се случва нещо особено. Господин президент, това все пак може да се окаже сложен блъф. Може да са имали вътрешни хора в Трой, Ню Йорк, които са спрели тока, и да разполагат с мощен софтуер, с който са проникнали в телефонната ни система.

— Да не си мислиш, че това не ми минава през ума? — озъби му се президентът. — Обаче какво ще стане, ако не е така? Какво ще стане, ако проведат още едно нападение? Този път смъртоносно? Пропилях вече твърде много време.

Стреснат, тонът на Джексън стана официален.

— Сър, какви са вашите намерения?

Президентът знаеше, че е излял безсилието си върху един от своите най-стари приятели.

— Съжалявам, Лес… Само… направо не знам. Кой би могъл да предположи, подобно нещо? Достатъчно трудно е да заповядваш на мъжете и жените в униформа да се излагат на опасности. Сега цялото ни гражданско население е под заплаха.

— Искам да подчертая, че от години това е нашата официална политика — напомни Джексън.

— Да, успяхме да опазим американската земя от нападения.

— Не само бяхме добри в занаята, но извадихме и късмет.

— Това е тъжно.

— Да, защото такава е истината. Имаше няколко произшествия, някои от които останаха в тайна, защото терористите се оказаха твърде неумели да проведат нападенията си, и други, за които не знаехме.

— А сега знаем, че някой ще ни нападне, но не разполагаме с начин да го спрем.

В кабинета влетя Юнис с пребледняло лице. Тя отиде до телевизора срещу няколкото дивана и го включи. После излезе, като се тресеше от ридания. Лицето на водещия цъфна в средата на екрана.

На мястото на лицето се появи кадър, заснет от хеликоптер, на който се виждаше причиненото разрушение. Двата влака приличаха на играчки, но принадлежащи на небрежно дете. Локомотивът на експреса изглеждаше като парче смачкана глина, а първите три от общо петте пътнически вагона се бяха свили наполовина от някогашната си двайсет и шест метрова дължина. Двата други вагона и задният локомотив бяха дерайлирали от удара и отхвръкнали върху предната част на някакъв склад. Двата локомотива, които са теглили товарният влак, бяха скрити от буйни пламъци и черен пушек от хилядите литри дизел в резервоарите им. Зад тях се виждаше дълга редица затворени товарни вагони, разхвърляни около релсите под странни ъгли — не малко бяха смачкани до неузнаваемост.

— Или някой е отменил компютърната команда — прошепна президентът с разтреперан глас.

— Може да е просто съвпадение — подхвърли началникът на кабинета му.

— Стига, Лес. И двамата знаем, че това не е просто съвпадение. Не направих онова, което поиска, и той сблъска два влака. Какво ще последва? Два самолета в полет? Този тип очевидна контролира всяка компютърна система в страната и засега, изглежда, не можем да направим нищо. Боже, армията ще трябва да започне да използва сигнални огледала, а флотът — сигнални флагове.

Той издиша раздразнено и направи единственото възможно нещо.

— Куриерът заминал ли е вече за Израел?

— Най-вероятно е още в базата на военновъздушните сили „Андрюс“.

— Нареди му да се върне. Няма смисъл от увъртане. Искам да омаловажа ставащото колкото може повече. Никакви пресконференции, нито речи в най-гледаното време. Просто пусни съобщение, че цялата помощ за Израел се спира до второ нареждане. Също и военната помощ за Пакистан.

— А затворниците в Гуантанамо? Това също беше сред исканията, които трябва да се изпълнят незабавно.

— Добре, уреди да ги пуснат, но не в родните им страни. Да ги закарат в Международния трибунал в Хага. Ако Фиона е права и този тип е здравомислещ й разумен, няма да има репресии. Нека сега европейците се опитат да се справят с ислямистите. Това все пак е по-добре от нищо.

— Дан — Джексън за първи път използваше малкото име на президента, — много съжалявам. Аз съм от тези, които искаха да заемем изчаквателна позиция.

— Все пак решението беше мое — кимна президентът, защото смъртта на невинните хора в железопътната катастрофа тежеше на съвестта му.

— Зная. Затова съжалявам.

Джексън тръгна към вратата, но президентът го спря.

— Лес, погрижи се всички да работят, за да намерим този психопат, и да се молят да има слабости, защото сега имам усещането, че сме се изправили срещу самия Господ.