Джунглата

27.

Стотици метри над главите им експлозивите се бяха взривили в отдалеченото място, където миньорите бяха подкопали дъното на реката. Разрушителната експлозия разби вече ронещия се таван, изкъртвайки петнайсетметровата скална тапа, която се стовари оглушително на пода сред облак задушаващ бял прах. Макс и останалите усетиха труса, докато чакаха при входа към укреплението от линията „Мажино“, и можеха само да се надяват, че Мак Ди и Хуан вече бързат да се присъединят към тях.

До този момент реката и рудникът бяха разделени от тънък слой шисти — той беше причината мината да не бъде наводнена още преди години. Обаче сега, когато липсваше големият скален къс, слоят се пропука от тежестта на водата. В началото протече само една тънка струйка, но скоро пукнатината се разшири и в мината започна да се излива цял поток. Не след дълго таванът рухна и водата нахлу с рева на водопад, разширявайки още отвора с устрема си.

След секунди цялата река Арк беше всмукана от рудника, сякаш някой беше извадил запушалката на мивка. Това беше направо неземна сцена, почти библейска по мощта на разрушението. Само няколко поточета успяваха да минат незасегнати покрай зейналата паст и това щеше да продължи, докато цялата мина се наводни.

Минути след експлозията нахлуващата вода намери двете главни шахти, които се спускаха в дълбините, и започна да се излива на дебели струи по стените им. Мърсър не беше включил изчисления колко бързо ще се наводни рудникът, но както изглеждаше, щеше да отнеме много по-малко време, отколкото човек би предположил. Кабрило и Лоулес се намираха един етаж над вече наводнените участъци.

Взривът не предизвика колебание у Хуан и Мак Ди и те продължиха да тичат. Минаха през още две помещения и бяха на хвърлей място от асансьора, когато се спряха. В един отдалечен ъгъл се виждаше ярко осветен район, който проблясваше весело. Бяха твърде далеч, за да видят подробности, но това несъответствие ги накара да се замислят.

Промъкнаха се по-близо, притискайки се в стените, за да не бъдат забелязани. Районът беше отчасти разделен, сякаш за да се скрие фактът, че се намира дълбоко под земята, и през входа видяха мебели, донесени отгоре, за да бъде колкото може по-удобно на Гунаван Бахар в неговото леговище. В момента тук нямаше никого и двамата мъже се отдалечиха бързо, когато ги спря друго несъответствие. Беше метална кутия, може би два пъти по-голяма от стандартен контейнер за превоз на стоки. Прекалено голям, за да е свален с асансьора. Вероятно Бахар беше наредил да го сглобят тук долу.

Само размерите му напомняха за контейнер, иначе стените бяха от лъскава неръждаема стомана и цялото нещо имаше вид на някаква свръхмодерна машина. От него излизаха десетки кабели, подобни на пипала — захранващи и за пренос на данни, плюс многочислени резервни. От едната страна стърчеше стъклено преддверие и вътре се виждаха белите гащеризони, прякоросвани „зайчета“, които се използваха при работа в стерилна среда. Имаше закачалка за четири зайчета, но на нея като балони с изпуснат въздух висяха само три.

— Бахар? — попита Лоулес.

— Не може да има съмнение — кимна Хуан и смени наполовина изпразнения пълнител с пълен.

Той отвори вратата и беше посрещнат от струя въздух от намиращото се под налягане помещение. Това беше друг способ да се предпази квантовият компютър от замърсяване. Хуан стрелна поглед към Мак Ди, за да съгласуват действията си, завъртя топката на следващата врата и същевременно се хвърли с цялата си тежест срещу нея. След това веднага приклекна, а Мак Ди покриваше отгоре. Можеха да не си правят труда, защото и това помещение се оказа част от многопластовата защита — второ празно преддверие с демагнетизиращи постелки по пода.

Те повториха упражнението с последната врата и нахлуха в отворено пространство, където се носеше лекото бръмчене на електроника. Това би могъл да бъде светът на мечтите за Мърф и Стоуни. В помещението господстваше компютърът и неговата периферия — призрачно черно присъствие, което някак си им се стори живо. Хуан почувства суровата му сила и космите по ръцете му настръхнаха.

— Мъртви ли са? — попита един невидим Бахар, вероятно предполагайки, че Смит Мохамед се е върнал да докладва.

— Не — отговори женски глас. — Те са тук. Добре дошъл, председателю Кабрило. Наблюдавах вашия напредък.

Хуан почувства хладни тръпки, когато осъзна, че го беше заговорил компютър.

Гунаван Бахар се появи иззад сърцевината на компютъра и се вторачи с ококорени очи в двамата въоръжени мъже, които се бяха изправили срещу него. Изглеждаше смешен, защото от белия гащеризон се виждаше само лицето му под качулката.

— Не — възрази той, — това е невъзможно. Нищо не може да проникне през бункера на входа.

— Вероятно си прав — съгласи се Хуан с лека усмивка. — Не сме се и опитвали. Отиди там.

Компютърът заговори отново.

— Моят предшественик, машина, наречена „Оракул“, изчисли, че Корпорацията не може да бъде парализирана до бездействие от плана на господин Бахар. А аз реших, че може, затова смятам, както го изисква възпитанието, да се извиня.

— Не се притеснявай. Аз също се съмнявах.

— Председателю — попита учтиво машината, — мога ли да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

— Какво възнамеряваш да направиш с мен?

— Съжалявам, но ще взема тези кристали.

— Очаквах го. Мога ли да направя алтернативно предложение?

— Защо не — кимна Хуан, който се чувстваше малко странно да разговаря с машината.

— Вземи кристалите, но мисля, че е във ваш интерес да ги унищожите.

— Какво?

— Човечеството не е готово да притежава такава власт, каквато мога да осигуря. Това се видя и от действията на господин Бахар.

— Ние не сме като него — възрази Хуан.

— Това е вярно, но не можете да си представите моите възможности, а подобна власт е развращаваща.

— Значи наистина можеш да завоюваш света?

— В известен смисъл, да.

— И защо не го направиш?

— Защото накрая ще бъда унищожен от крилата ракета, изстреляна от балистична подводница — единствената компютърна система, в която не можах да проникна, но най-вече, защото желанието е човешка черта. Аз нямам желание да завладея света, но ограниченото ми време ме научи, че има мнозина, които много биха искали.

— Хуан, трябва да тръгваме — настоя Мак Ди.

— Можеш ли да отмениш всичко, което направи?

— Разбира се. След пристигането на господин Бахар в мината получих допълнителни заповеди. Два ядрени реактора — единият в Калифорния, а другият в Пенсилвания, са в процес на топене на прътите с ядрено гориво.

— Моля, възстанови контрола, който си отнел.

— Съжалявам, но изпълнявам само командите на господин Бахар.

Кабрило се вторачи яростно в Бахар.

— Направи го.

— Никога! — изплю той с омраза.

Хуан вдигна автомата, но щом го погледна в лицето, разбра, че празните заплахи няма да му подействат. Затова вместо да си хаби дъха, го простреля в една от коленните капачки. Бахар зави от болка, когато се стовари на земята, а кръв и парченца кост опръскаха пространството зад него.

— Направи ги! — повтори Хуан.

— Скоро ще застана пред Аллах — от болка устата му се слюнчеше. — Няма да ида при него, след като съм се подчинил на невярно куче като теб.

— Може ли да предложа нещо? Щом бъда изключен, контролът на местните компютри ще бъде автоматично възстановен. Ако отвориш капака с номер Б-81, ще намериш двата кристала, които фокусират моята вътрешна лазерна система. Извади ги и аз ще престана да действам.

Мак Ди остана да държи Бахар под прицел, а Хуан заобиколи машината, търсейки точния отвор за достъп.

— Като нямаш желания, защо ми помагаш? — попита Хуан, докато трескаво търсеше споменатото от компютъра означение.

— Не мога да отговоря. Зная каква работа вършиш и какво направи господин Бахар. Възможно е да оценявам единия от вас по-високо от другия. Може би желанието е нещо, което започвам да развивам.

Ако преди малко изпитваше съмнение, сега вече Хуан беше сигурен, че квантовият компютър е развил някакъв вид съзнание. Макар да не можеше да противостои на програмираното подчинение на Бахар, на машината, както изглеждаше, това не й харесваше. Готвеше се да я убие и тази мисъл го накара да се спре, защото изпита вина.

Намери отвора за достъп и отвори капака. Под него лежеше парче поляризираща пластмаса и тя му позволи да види фантасмагоричната пулсираща светлина, която по същество беше източникът на силата на компютъра. Когато махна пластмасовия капак, светлината стана невидима.

Кристалите бяха пъхнати един до друг в неподвижни скоби. Бяха дълги около двайсет и пет сантиметра и обработвани, докато станат съвършено цилиндрични.

— Съжалявам — каза Хуан, когато се протегна да ги извади от гнездата им.

— Не забравяй какво ти казах — припомни му машината. После гласът й се промени и стана като този на ХАЛ 9000 от „2001: Космическа одисея“. — Дейв, ще сънувам ли?

Това беше въпросът, който компютърът задава във филма, когато астронавтът Дейв Боумън се готви да го изключи. И напълно шашна Кабрило.

Той извади двата кристала, преди машината да е започнала да пее „Дейзи, Дейзи“, и ги пъхна в празна паласка за муниции.

— Какво ще правим с него? — попита Мак Ди и махна с цевта по посока на Бахар.

— Ако може да се справи, ще дойде с нас, ако не може — ще го оставим тук.

Хуан вдигна кандидат-пророка на крака и прехвърли ръката му през раменете си, подхващайки го с другата. — Боклук, днес няма да ходиш при Аллах. Предстои ти среща с разпитващите в Гуантанамо.

Щом отвориха вратата към първото преддверие, видяха близо деветдесет сантиметра вода да се плиска отвън по стъклата и малко ручейче, което вече се беше просмукало вътре. Налягането беше твърде голямо, за да отворят вратата, затова Мак Ди просто пусна няколко куршума по стъклото. Нахлу ледена вода, която се заплиска около бедрата им.

— Цяло чудо ще е, ако успеем да се измъкнем — късо подхвърли Хуан.

Той и Бахар прекрачиха прага на външната врата, когато се чу изстрел. Главата на Бахар се пръсна, покривайки Хуан с кръв и мозък.

Смит и хората му крачеха в бързо покачващата се вода и държаха автоматите високо на гърдите си. Единият беше дал бърз изстрел по онези, които беше сметнал за двамата натрапници.

Хуан безцеремонно пусна трупа да падне и откри огън с една ръка. Мак Ди излезе от преддверието и също пусна един откос. Терористите нямаха друг избор, освен да се гмурнат под водата, защото около тях закипя от куршуми.

— Остави ги — извика Хуан. Водата беше стигнала до кръста му и се въртеше като във водовъртеж. Вместо да се мъчи да върви, той се хвърли и заплува, като преди това пусна празния автомат да потъне.

Не успяха да се преборят с течението, затова се изправиха и се опитаха да стигнат ходом до асансьора. Смит и неговите хора ги настигаха. Хуан и Мак Ди извадиха пистолетите си и се опитаха да ги накарат да отстъпят. Но сега противниците им разполагаха с превъзхождаща огнева, мощ. Остана им само да вървят под водата, като от време на време се показваха, за да си поемат дъх. Смит пореше водата като локомотив, а хората му крачеха зад него.

Излязоха и завиха зад ъгъла на помещението. Пред тях се простираше широк коридор, в чийто край бе асансьорът. Водата се стичаше по шахтата на дебели струи. Това вече не беше състезание, за да победят Смит. Трябваше просто да стигнат до асансьора и да се молят той да успее да ги качи, преди целият рудник да бъде погълнат от речната вода. Техните преследвачи също го бяха разбрали, защото никой вече не стреляше по тях.

Водата вече стигаше до гърдите им и повече не можеха да вървят срещу течението. Двамата се доближиха до стената и опипом търсеха издатини, за да се изтеглят напред срещу силното течение. Ако някой от тях изгубеше контакт с камъка, водата щеше да го завлече обратно дълбоко в рудника.

Смит правеше същото и беше на по-малко от шест метра зад тях.

Оставаха още пет метра и Хуан прецени, че при тази скорост Смит ще ги настигне, преди асансьорът да ги изведе на безопасно място. Бореха се главите им да останат във все по-смаляващия се джоб с кислород близо до тавана. Вече няколко пъти си беше удрял главата, но с безчувствено от студената вода тяло, болката му помагаше да продължава напред.

Кабрило разполагаше само с една възможност поне единият двамата да оцелее. Затова извика с все сили, за да го чуе Мак Ди през рева на водата:

— Успех!

След като дръпна ръцете си от лицето на скалата, падна в течението и се понесе обратно по коридора. Стовари се върху Джон Смит, когото тази неочаквана саможертва изненада напълно, но въпреки това успя да се задържи с върховете на пръстите за скалата.

Двамата мъже бяха лице в лице, задържани на място от здравата хватка на Смит за скалата. Хуан бръкна под водата, напипа един от пръстите на мъжа и го изви жестоко. Мохамед направи гримаса, но не се пусна. И двамата бяха притиснали глави в тавана, където последните лампи, които светеха с помощта на акумулатора за резервно осветление, скоро щяха да угаснат.

— Беше добър, но не достатъчно. Сега и двамата ще умрем — каза Смит.

Хуан почувства, че нещо се отърква във врата му, и инстинктивно се досети какво е.

— Не още — строши още един от пръстите на убиеца и сега той се пусна. Кабрило се вкопчи в края на въжето, което Мак Ди се беше сетил да пусне по течението, докато Смит изчезваше в мрака. Пое си дълбоко дъх и започна да се набира ръка след ръка по посока на асансьора. Трябваше да се вкопчи в мрежата, за да не бъде изстрелян обратно надолу по коридора като тапа от бутилка шампанско. Силата на водата, която падаше отгоре в шахтата беше съкрушителна, но въпреки това двамата с Лоулес се бяха измъкнали. Протегна ръка към панела с бутони, помоли се да не са дали на късо, и натисна този за последния етаж, за да излязат от мината.

Беше невъзможно да каже дали се движат. Двамата притискаха лица в тавана, опитвайки се да не обръщат внимание на намаляващото количество кислород в дробовете си и болезнените удари от водните струи, които се изливаха върху им.

Кабрило се отправи към онова място, където можеше да не обръща внимание на заобикалящото го, същия психически рай бе потърсил, когато го заливаха с вода в Мианмар. Проработи само за няколко секунди, защото, за разлика от тогава, сега удавянето беше напълно възможно. Клетката тракаше и се клатеше, но това може би беше от водните струи, които я блъскаха от всички страни. Точно тогава на Хуан му хрумна паническата идея, че може би шахтата ще се наводни по-бързо, отколкото асансьорът може да ги изкачи до горе.

Той усети как Мак Ди до него се напряга, защото му свършваше въздухът. Опита се да го успокои, като го прегърна през рамо, но това само го накара да удвои усилията си и той отблъсна Кабрило настрани. Сам Хуан беше на крачка от паниката и тялото му използваше последните запаси животоспасителен кислород.

Внезапно шумът на водата, падаща върху им, се промени, стана по-остър и силен. В първия момент Хуан не разбра какво може да означава това, но после му светна. Бяха се освободили от нея и възлизаха по водопада. Той се наведе към пода и използва ръцете си, за да се заслони и да си поеме дъх. Поемаше и вода, но успя да напълни дробовете си. Застопори се на място, като се вкопчи в тавата, след това дръпна Мак Ди да заеме същата поза. Удари го по гърба, повтори и потрети и изведнъж другарят му се закашля, давейки се и зяпайки за въздух.

Асансьорът се изкачваше с бързината на охлюв, борейки се срещу водата, но все пак не спираше.

— Добра работа свърши с въжето — измърмори Хуан, когато успя да успокои дишането си.

— Не мога да си позволя да изгубя началника си в първия работен ден — отвърна Лоулес и дори успя да пусне нахакана, макар и малко крива усмивка. — И ако броиш резултата, водя те с три точки.

Петнайсет минути по-късно, мокри до кости и треперещи, с вид на удавени плъхове, двамата стигнаха до входа, където намериха Макс и останалите, струпани около малък огън, който бяха запалили с дъските, отделяли мината от укреплението.

— Крайно време беше — избоботи Макс грубо, за да скрие облекчението си. — Взехте ли кристалите?

— Още не е сигурно — отговори Хуан. — По-късно ще поговорим за това.

— Какво стана с Бахар?

— Убиха го неговите собствени хора.

— А Смит?

— Него убих аз.

— Добре, тогава предлагам да изчезваме от тук, преди французите да са разбрали, че откраднахме една от реките им.