Джунглата

7.

Макс прекъсна едноминутното мълчание. Това време му беше нужно, за да успее да възстанови нормалното си дишане и руменото му лице да си върне донякъде обичайния цвят, който се беше сменил с апоплектична червенина.

— Можеш ли да ми кажеш какво според теб се случи там горе?

Хуан не отговори веднага. Вместо това бръкна в джоба и извади телефона си, но видя, че след толкова време, прекарано в басейна, той е съсипан, и го прибра отново на място. Хенли му подаде своя неповреден апарат. Кабрило набра предварително запаметен номер. Заради опасността от конфискация в тези телефони за еднократна употреба никога не вкарваха номерата на другите членове на екипа.

Телефонът звънна един път и някой вдигна слушалката.

— Дребосък? Как я караш? — попита Хуан. Чък Гундерсон с прякор Дребосъка беше главният пилот на Корпорацията. Макар да прекарваше малко време на борда на „Орегон“, той беше неразделна част от екипа.

— Както веднъж ми каза един от инструкторите по пилотиране: ако нямаш търпение, никога няма да станеш пилот.

Чък говореше със странния минесотски акцент, който стана толкова популярен след филма „Фарго“.

Ако пилотът беше включил думата „добре“ в отговора си, щеше да означава, че не е сам и най-вероятно е подложен на някаква форма на принуда.

— Връщаме се. Свържи се с транспортната част и ни измъкнете бързо от тук.

Очевидно Гундерсон беше доловил нещо в гласа на председателя.

— Неприятности?

— Много и всякакви. Ще бъдем на местоназначението, след двайсетина минути.

Хуан прекъсна връзката и върна апарата на приятеля си.

— Ще отговориш ли на въпроса ми? — попита Хенли.

Кабрило затвори очи и си представи сцената, когато за пръв път бяха забелязали атентаторите самоубийци. Съсредоточи вътрешния си поглед върху хората около тях, а не върху убийците. Картината се оформи в съзнанието му и той започна да изучава лицата на хотелските гости и служителите, които бяха по това време във фоайето. Това не бе вродено умение, а го беше научил по време на подготовката в ЦРУ — когато настъпи хаос, да успее да различи още заплахи или да открие съучастници. Често пъти по време на убийства и атентати наблизо присъства наблюдател, който трябва да докладва за протичането на операцията.

— Мисля — каза той най-накрая, — че се озовахме на погрешното място в неподходящото време.

Хенли го изгледа невярващо.

— Нима наистина смяташ, че е било съвпадение?

— Да — отговори Кабрило и бързо вдигна ръка, за да спре следващата забележка на Макс. — Първо ме изслушай. Както вече споменах, ако Кроасар е искал да ни вкара в клопка, можеше да накара горилата си Смит — хубаво име, нали — да ни застреля, докато бяхме в апартамента. После щяха да напъхат труповете ни в големи куфари и никой никога нямаше да узнае. Следиш ли мисълта ми?

Макс кимна.

— Това го освобождава от подозрения, защото е много невероятно да е казал някому за срещата ни, тъй като наистина иска да намерим дъщеря му. Съгласен?

— Дааа — проточи Макс.

— Кой беше около нас, когато атентаторите започнаха да действат?

— Мамка му, та аз дори не помня как бяха облечени — оплака се вторият в командването на Корпорацията.

— Шлифери, и то в тази жега. Трябваше да се сетя, че не са от сингапурската тайна полиция. Както и да е. Двамата с теб бяхме единствените бели във фоайето, когато те се втурнаха след нас. Всички останали бяха азиатци. Мисля, че тази атака е подготвяна от дълго време, но едва когато видяха белите ни мутри, се впуснаха да изпълняват плана си.

— Сериозно ли говориш? — попита Макс, а в гласа му се прокрадна съмнение.

— Само защото никога не е имало терористично нападение в Сингапур, не означава, че градът не е мишена. Казиното е чисто ново и блестящ пример на западния морален упадък. Всеки джихадист, който държи на себе си, би искал да взриви този храм на порока. Ние просто се оказахме там, когато това се случи.

Хенли продължаваше да го гледа невярващо.

— Добре де — добави Хуан, — ако до довечера никой не поеме отговорност за нападението, ще предположим, че ние сме били мишената, и ще се откажем от сделката с Кроасар, след като той беше единственият човек, който знаеше, че ще сме в хотела. Доволен ли си?

Още коли на бърза помощ, пожарни и патрулки профучаха край тях, последвани от няколко джипа с камуфлажна окраска.

Когато Макс нищо не каза, Хуан се предаде.

— Добре, ще звънна на Кроасар и ще му кажа да си намери някой друг, който да намери дъщеря му, защото ние се отказваме.

Хенли го стрелна под вежди.

— Това е най-нескопосаният опит за манипулация, на който съм бил излаган.

— Е, ще сработи ли?

— Да, по дяволите — плюна Макс, ядосан, че е толкова предвидим. — Дори никой да не поеме отговорност, нашата мисия си остава — кръстоса той ръце на гърдите и се обърна да гледа през прозореца като някое капризно дете.

Кабрило нямаше скрупули да се възползва по този начин от чувствата на своя приятел. Хенли беше постъпвал по същия начин милион пъти. Не че някой трябваше да ги ръчка да постъпват правилно. Проблемът беше, че трябва да са в пълно съгласие. Техните взаимоотношения бяха основата, върху която беше изградена Корпорацията, и ако не виждаха почти всичко по един и същи начин, целият екип щеше да изгуби своята ефективност.

Хуан накара шофьора да ги остави на половин километър от летището. Това, че Дребосъка бе казал, че всичко на борда на самолета е наред, не означаваше непременно, че районът е безопасен. Двамата се приближиха предпазливо, използвайки за прикритие паркираните наоколо автомобили. Бетонната постройка със своите тонирани в зелено прозорци изглеждаше нормално. Пред входа до един от носачите стоеше въоръжен пазач, но той беше на същото място, когато пристигнаха.

Самолетите излитаха и кацаха както обикновено, което означаваше, че летището работи. Това, съчетано с факта, че униформеният наемен охранител не изглеждаше особено притеснен, подсказа на Кабрило, че властите още не са вдигнали тревога.

Огледа ги, когато влязоха — костюмът на Хуан вече не капеше, но си личеше, че още е мокър, а Макс беше охлузен от нападението.

— Таксито се блъсна в пожарен кран — обясни той на мъжа, когато минаваха край него.

Няколко минути по-късно една красива малайска стюардеса ги придружи до техния „Гълфстрийм“ и ги покани скоро пак да дойдат в Сингапур.

— Какво е станало с вас? — попита Дребосъка, когато двамата започнаха да се изкачват по стълбичката. Въпреки достатъчната височина на кабината, Гундерсон трябваше леко да се навежда, за да може да стои с фуражка на русите си коси. Раменете му бяха толкова широки, че сякаш опираха в двете страни на фюзелажа.

— По-късно — прекъсна го Кабрило. — Измъкни ни от тук колкото може по-бързо.

Дребосъка се вмъкна приведен в кокпита и заедно със своя помощник се зае да изпълнява заповедта на председателя. Хуан вдигна слушалката на сателитния телефон на самолета и набра мобилния номер на Ролан Кроасар. Телефонът звънна осем пъти и Хуан реши, че ще го прехвърли на гласовата поща, когато швейцарският финансист най-сетне вдигна.

— Господин Кроасар, Хуан Кабрило се обажда.

Задният звуков фон се състоеше от воя на сирени.

— Какво става там?

— Бомба на покрива на хотела.

Гласът на Кроасар беше напрегнат, почти паникьосан.

— Евакуираха всички гости. Добре направиха, защото десет минути след първия взрив имаше още една експлозия, този път в казиното.

Хуан покри микрофона на слушалката и предаде тази част от информацията на Макс.

— Виждаш ли, ние не бяхме близо до казиното. Станалото е просто съвпадение.

Максовото постоянно мръщене продължи, но той знаеше, че Хуан е прав.

— Вие и Смит добре ли сте?

— Да, да, не сме пострадали. Може би малко разтревожени. Поне аз. На Джон изглежда не му пука.

— Това е прекрасно. Мисля, че всички станахме жертва на присъствието си на погрешното място в неподходящо време.

Хуан трябваше да повиши тон, когато двете турбини на гълфстрийма започнаха да свирят.

— Исках да ви уверя, че случилото се няма да повлияе на нашите планове. Разбрахте ли?

— Да, и изпитвам облекчение.

— Предайте на господин Смит, че ще се свържа с него и ще му дам указания как ще го вземем. Както вече споменах, това най-вероятно ще стане в Читагонг.

— Добре, ще му предам.

Хуан прекъсна връзката. След това се зае да рови в един гардероб и измъкна някакъв работен гащеризон. Той беше предназначен за Гундерсон Дребосъка и затова беше огромен, но сухата палатка е винаги за предпочитане пред добре ушития, но мокър костюм.

Излетяха няколко минути по-късно и едва колелетата се прибраха с щракване във фюзелажа, когато по интеркома се чу гласът на Дребосъка:

— Контролната кула на Сингапурското летище току-що спря всички излитания. Поискаха да се върнем, но смятам, че ще бъдем извън дванайсетмилната им зона, преди да успеят да направят каквото и да било. Председателю, в каквото и да сте се забъркали с Макс, със сигурност се е вдигнала голяма дандания.

Хенли и Кабрило се спогледаха. Макс се наведе към малкия хладилник и извади две бири — „Перони“ за Хуан, а за себе си „Будвайзер“. Чешката бира беше диетична, което сигнализираше за продължаващата му битка с наедряването на талията.

— Бих казал, че едва успяхме да отървем кожите от тази сингапурска клопка.

Кабрило изсумтя в знак на съгласие.

Осем часа по-късно и на половин океан разстояние, Джордж Адамс задържа хеликоптера на Корпорацията над крайния трюмен люк. Корабът се люлееше леко, но духаше доста силен вятър откъм левия борд. Адамс докосваше леко контролните уреди, съчетавайки клатенето, скоростта и отклонението, и накрая спусна големия MD 520N на палубата. Щом плазовете докоснаха стоманата, изключи турбината и обяви:

— Вече сме у дома. И ако щете вярвайте, но в резервоара са останали само пари, не и керосин.

Един техник веднага притича, за да обезопаси машината.

Търговският кораб скитник със своите единайсет хиляди тона водоизместимост се намираше пред източния бряг на полуостров Хиндустан на границата на обсега на хеликоптера, докато напредваше полюшван от малките вълни към мястото на срещата в Бангладеш. Далеч на запад залязващото слънце оцветяваше търбусите на облаците в най-различни отсенки на оранжево, червено и виолетово и хвърляше трепкащи пурпурни лъчи по водната повърхност.

Никъде по света залезите не са толкова красиви, колкото тези в морето, каза си Кабрило, докато се привеждаше под все още въртящия се винт на хеликоптера. Въздушната струя изду и размаха като знаме прекалено големия гащеризон, опитвайки се да го събори.

Макс се ухили, когато яката плесна Хуан по лицето.

— Добре дошли, момчета — поздрави ги Линда Рос, която дойде да ги посрещне. Носеше чифт отрязани джинси и тънка тениска. — Неприятностите май ви се лепят, а?

Хенли посочи Хуан с палец.

— Него трябва да виниш. Този тип привлича терористи камикадзе, наемни убийци и луди.

— Забрави освободените жени. Има ли нещо ново за атентата?

— Някаква нова група, нарекла се „Ал Кайда на Изтока“, е поела отговорността. Няма загинали, а ранените са само петима. Леки наранявания. Двата взрива на покрива са били от стандартни жилетки, натъпкани със „Семтекс“ и метални парчетии. Нали разбираш, нещо като мода за самоубийци. Експлозията в казиното е била много по-слаба. Още няма съобщения от какво е причинена. Поне засега. Марк и Ерик смятат, че могат да влязат в сървъра на сингапурската полиция, но май не са толкова сигурни.

— Кажи им да не си губят времето — нареди Кабрило. — Моето предположение е, че наблюдателят, изпратен да наблюдава изпълнението на операцията, е пуснал ръчна граната в някое кошче за боклук, за да предизвика по-голяма бъркотия. Направо не ми се мисли колко щяха да са жертвите, ако с Макс не се бяхме оказали там.

— Амин — подхвърли Хенли и се отдалечи, за да разпредели задачите между Адамс и неговите механици.

Откъм десния борд един от механиците беше отворил капака на нещо, което приличаше на обикновен сто и деветдесет литров стоманен варел. Той беше занемарен и изпъстрен с вдлъбнатини като всичко на борда на „Орегон“. Но не беше поредният корабен боклук, зарязан на палубата, а грижливо разположен редут за картечница М60 с дистанционно управление. Техникът от оръжейния арсенал беше вдигнал капака и завъртял оръжието в хоризонтално положение, за да може да го почисти и да провери за следи от ръжда заради соления въздух. Картечницата беше едно от няколкото еднакви оръжия, разположени върху палубата, чието основно предназначение беше да отблъскват опитите за абордаж.

— Защо там? — учуди се Линда на глас, докато двамата с председателя крачеха към издигащата се в средата на кораба надстройка. Бялата й боя бе избеляла като пресечен крем и се люпеше по целия кораб като някакво праисторическо влечуго, което си сменя кожата.

По причина, че наблизо нямаше други плавателни съдове, не си бяха направили труда да бълват фалшив дим през единствения корабен димоход. За разлика от всички други кораби, които днес порят океанските вълни, „Орегон“ разчиташе на магнито-хидродинамика. Тази високотехнологична система за задвижване използваше свръх дълбоко охладени магнити, за да привличат електрони от солената вода. След това безплатното електричество се използваше за прекарване на вода през две реактивни помпи. Един ден подобно задвижване щеше да стане стандартно за цялото корабоплаване, защото беше екологически чисто, обаче смайващите разходи и все още експерименталният характер на разработката бяха причина „Орегон“ да е единственият съд на вода, който го използва.

— Казиното е собственост на американска фирма и според ислямските принципи хазартът, или майсир, е забранен, т.е. харам — отговори Кабрило. — Това място е средоточие на всички грешни неща. Някакви сведения за самите терористи?

— Само онова, което охранителните камери са записали във фоайето на хотела и асансьора. Малайци или индонезийци. Не са намерени лични документи. Ще отнеме дни, докато резултатите от ДНК проверките бъдат готови, но най-вероятно тези типове не фигурират в никоя база данни. Може би снимките им ще доведат до някакъв резултат, но засега няма нищо.

— Още е рано — отбеляза Хуан.

Те прекрачиха комингса на водонепроницаемия люк и влязоха в надстройката. Светлина идваше от луминесцентни тръби, закачени за таваните, а коридорите представляваха боядисани стоманени структури. Когато нямаше опасност чужди хора да се качат на борда, въздухът се поддържаше приятно прохладен, но това можеше да се промени само за миг. В студените климатични пояси, когато инспектор или митнически агент се качеше на борда, даваха газ на големия климатик „Трейн“, а в тропиците вкарваха допълнително горещ въздух на мостика, за да накарат натрапниците да си тръгнат колкото може по-бързо. Осветлението също можеше да бъде нагласено на микрочестотни трепкания, които въздействаха на нервната дейност. На някои причиняваше леко главоболие и гадене, но можеше да предизвика пристъп у епилептиците.

Слава на Бога, това се случи само веднъж и за щастие, доктор Хъксли беше там, за да помогне.

След като преди няколко месеца имаха произшествие със сомалийски пирати, което не се разви, както бяха планирали, Макс нареди да се инсталират инжектори и сега можеше да наводни целия мостик или отделни помещения с въглероден окис — но само под бдителния поглед на доктор Хъксли. Безцветният и безвкусен газ първо причиняваше замайване и отпуснатост, но по-дългото излагане на въздействието му водеше до увреждания на мозъка и смърт. Тъй като различните хора реагират различно в зависимост от ръста и физическото си състояние, Кабрило гледаше на него като на последно средство.

Влязоха в рядко използваната малка стаичка на чистача и Линда завъртя крановете на батерията над потънала в мръсотия мивка като циферблата на сейф. Водата, която потече от крана, беше ръждивокафява и някак на бучки — нито една подробност не беше пренебрегната като твърде незначителна.

Тайна врата се отвори с щракване, за да разкрие разкошната вътрешност на „Орегон“ — пространствата, където мъжете и жените от екипажа прекарваха по-голямата част от своето време.

Спуснаха се на долната палуба, където бяха разположени повечето от каютите на екипажа, и Хуан се спря пред вратата на своя апартамент. Линда понечи да го последва и да продължи доклада.

— Съжалявам — спря я той, — но трябва да взема душ и да сменя тези дрехи. С тях приличам на герой от „Междузвездни войни“, маскиран със стара военна униформа.

— Дори нямаше да спомена, че имаш нужда от нов шивач — усмихна се тя дръзко. — Приличаш на мен, защото обличах някоя риза на баща си като рубашка, когато бях малко момиченце.

— Ние наехме Дребосъка заради способностите му на пилот, а не заради неговия ръст — обърна се той, но спря отново. — Още нещо. Спусни се долу в хангара на лодките и кажи на механиците, че трябва да свалят всичко тежко от някоя НМТК. Това включва свалянето на втория двигател и центрирането на останалия. Макс накара Гомес Адамс да направи същото с витловата птица.

НМТК беше една от двете надуваеми моторници с твърд корпус, които „Орегон“ носеше в помещение на десния борд, а другата беше на склад в един от предните трюмове като резерва.

Линда не отбеляза, че планът на Кабрило се подразбира. Щом влязат с хеликоптера в Мианмар, единственият начин да се придвижват из вътрешността беше с лодка. Вместо това докладва:

— Слушам, председателю. Приятно къпане.

След това се завъртя и бавно започна да се отдалечава.

Каютата на Кабрило беше обзаведена така, сякаш е излязла от филма „Казабланка“ — имаше всякакъв вид арки, фино резбовани дървени паравани и достатъчно палми в качета, за да озелениш цял оазис. Плочките на пода бяха поставени върху гумена мембрана, така че корабните вибрации да не ги напукат.

Преди да се заеме със своите нужди, вдъхновен от оръжейните техници на палубата, той извади своя „Кел-Тек“ от джоба на гащеризона и го остави до попивателната преса на писалището, сложена до нещо, което приличаше на стар бакелитов телефон, но всъщност бе част от сложната комуникационна система на „Орегон“. Зад писалището имаше каса за оръжие. Хуан отвори тежката врата, без да обръща внимание на големия избор от оръжия, пачките банкноти и фишеците златни монети, които също се съхраняваха там. Вместо това изрови комплекта за почистване на оръжия. Знаеше, че патронникът на малкия автоматичен пистолет е празен, но въпреки това, след като извади пълнителя, дръпна няколко пъти затворния блок, за да е сигурен. След като внимателно почисти цевта и патронника с четка, намаза всички подвижни части с оръжейно маело. След това зареди пълнителя с нови патрони .380. Вкара и един в патронника, но преди това искаше Кевин Никсън долу в Магическата работилница да прегледа протезата му след гмурването в басейна, затова само прибра оръжието в чекмеджето на писалището.

Оръжието с патрон в патронника не е опасно, стига никой да не го пипа.

Той се измъкна от гащеризона с размери XXL, свали протезата си, и с лекота заподскача до луксозната си баня. Вътре имаше медна вана, достатъчно голяма стадо слонове да мързелуват цял следобед, но Хуан рядко я ползваше. Вместо това се пъхна под душа, нагласи топлината и посоките на множеството масажни струйници, докато по тялото му се заизливаха потоци вода с температура малко под точката на кипенето.

Той се облече всекидневно в панталони с камуфлажна шарка и тъмновиолетово поло, а на краката обу меки кожени мокасини на босо. За разлика от бойната протеза тази, която сега носеше, беше истински близнак на някогашния му крайник от плът и кръв.

Каютата му беше най-близко до Операционния център — електронния нервен център на товарния кораб. От това помещение с високотехнологичен команден мостик като на космическите кораби от научната фантастика се управляваха всички защитни и оръжейни системи, контролът на повредите, щурвалът и корабните движители. Полукръглото помещение, над което властваше огромен плосък екран, тънеше в сумрак, а офицерът, отговарящ за контрола на щурвала и огъня, седеше изнесен напред. Около него се издигаха дисплеите на комуникационните средства, на радара и сонара и още десетина други апарати. Вахтеният седеше в средата на помещението, а на разположение имаше собствен набор монитор и контролни уреди, които можеха да блокират всички останали. Марк и Ерик бяха кръстили мястото „креслото на Кърк“22 още щом го видяха за пръв път, което тайно ласкаеше Кабрило, защото той беше дал идеята на дизайнера как да изглежда командният център.

Еди Сенг беше сега командир, но скочи на крака, когато Хуан влезе в Операционния център.

— Свободно, господин Сенг.

На разделения на карета екран имаше данни от множество камери, монтирани на стратегически места из кораба.

— Нещо за докладване?

— Тук сме съвсем сами, затова я пуснах с четирийсет възела.

— Някакви новини от младия, господин Лоулес?

— Все още е в Кабул, но ще успее за срещата ни в Бангладеш.

— Прати му съобщение, че ще бъде взет с хеликоптер заедно с друг пътник и че предпазливостта е съставна част на доблестта.

— Кой ще бъде другият пътник? — полюбопитства Еди.

— Частен телохранител на име Джон Смит — обясни Хуан. — Бивш легионер. Бияч на Кроасар, а той настоява да дойде с нас.

— По тона ти съдя, че това съвсем не ти е приятно.

— Напълно си прав, но нямаме друг избор.

Кабрило не обичаше променливи, които не може да контролира, а този Смит определено спадаше към тях.

Мак Ди Лоулес също. Хуан не беше сигурен, че за него това ще бъде най-подходящата първа мисия, особено при участието на Смит. Не беше напълно уверен в способностите на бившия рейнджър. Трябваше да обмисли нещата по-добре. Неговият изследователски екип вече бе изровил всички подробности за военната му кариера и обстоятелствата около пленяването му в Афганистан. След вечеря щеше да прочете данните и тогава да реши дали Лоулес ще участва в екипа на Корпорацията за спасяването на Солей Кроасар.

Каюткомпанията на „Орегон“ излъчваше изтънчеността на английски джентълменски клуб от една отминала епоха. Всичко беше в полирана мед и тъмно дърво. Мебелите бяха тежки, тапицирани с платове на фини шарки, а килимът беше дебел и в убити тонове.

Единственото, което липсваше, бяха няколко ловни трофеи по стените и неколцина възрастни господа с дебели пури между пръстите, които се угощават с разкази за сафарита и отминали битки.

Хуан имаше повод да отложи четенето на досието на Лоулес, защото Мърф и Стоуни бяха седнали на една от масите.

Ерик Стоун беше ветеран от военния флот, но не бе участвал непосредствено в сраженията. Подобно на Марк, който, преди да се присъедини към Корпорацията, беше работил като наемник към армията, Струн беше техник. Едва когато се качи на борда, се прояви вроденият му усет за управлението на кораба. След Хуан Ерик се оказа най-добрият кормчия на „Орегон“. Стоун, който поначало беше свенлив човек, запази малко от поведението, което бе усвоил във военния флот. Още запасваше ризите си, а косата му беше винаги сресана.

За разлика от него Мърф разви вкус към странен стил на обличане, поставяйки ударението повече върху странен и по-малко на обличане. Черната му коса имаше вид на сушена в тунел. Направи опит да си пусне брада, но го заряза. Въпреки това оттогава се бръснеше, меко казано, от вятър на вятър. И двамата бяха средни на ръст, но Ерик беше по-слабият. На Мърф, който се хранеше главно със сандвичи с картофки и се наливаше с енергийни напитки, се налагаше често да навестява гимнастическия салон, за да топи мазнините.

Тази вечер носеше тениска с щампа на малък дакел, полегнал върху сервирана с картофи и галушки маса. До полупразната халба с бира се виждаха прибори за хранене. Под щампата се мъдреше надпис: „Кучешки шницел“.

— Това не е хубаво — отбеляза Хуан, като ги наближи.

— Мое собствено производство с фотошопа — похвали се Марк. — Направих и една щампа с чихуахуа.

Кабрило седна на стола срещу двамата.

— Нима набиваш консервирани равиоли? — полюбопитства той.

— Никой не може да надмине „Равиолите на баба“ — отговори Ай Ти специалистът и натъпка уста.

— Да, понякога се чудя дали наистина си на двайсет и осем или само на осем.

Кабрило взе ослепително бялата салфетка от масата и я разстла на скута си. Миг по-късно пред него беше сложена салата айсберг с ягодов дресинг.

— Всъщност си мислех за „Цезар“ — обяви Хуан на сервитьора, без да вдига поглед от масата.

— Ще си изядеш айсберга — настоя Морис, безупречно облеченият, но раздразнителен стюард на кораба. А докато се отдалечаваше, подхвърли през рамо: — Включително и телешкото „Бургиньон“.

След малко Морис се върна с бутилка „Дом Романе Конти“ — богато на вкус бургундско, което щеше отлично да подхожда на менюто на председателя. Наля и гъвкаво изви китка, за да не похаби и капка.

— Трябваше да опитам две пълни чаши, за да се уверя, че не е прокиснало.

Хуан се закиска. Пробата на Морис беше излязла на Корпорацията около осемстотин долара. Времената може и да бяха малко по-постни, но никой не можеше да откаже на някогашния стюард от Кралския флот „докосване до възвишеното“ — както би се изразил той.

Хуан насочи вниманието си към своите сътрапезници.

— Момчета, тази вечер бихте могли да ми спестите вторачването в екрана, ако ми разкажете сбитата версия на онова, което сте открили за Мак Ди Лоулес.

— Не виждам нищо лошо цяла нощ да гледаш в екрана — възрази Мърф, оставяйки на масата кутийката „Ред Бул“.

— И така, Лоулес…

— Линда използва своя връзка от времето, когато е била в Обединението на началник-щабовете и успя да измъкне служебното му досие.

Тонът на Ерик вече беше сериозен.

— Мериън Макдугъл Лоулес е бил отличен войник. Има Медал за добро поведение, „Пурпурно сърце“ и Бронзова звезда. Последните два — за една и съща операция пред Тикрит. След службата в Ирак кандидатствал за рейнджър и завършил школата в Бенинг като първенец. След това е пратен в Афганистан и участвал в доста тежки сражения покрай границата с Племенните райони. Служи в продължение на осем години и напуска армията като редник с военна специалност Е-7. Веднага към него се обръщат от „Фортран Секюрити“, предлагат му място като телохранител в Кабул и доколкото можем да кажем от техните данни — без да причини някакви тревоги. Бил е образцов служител през цялата година.

— А пленяването му? Нещо около това?

— Докладите още не са подробни, но от записите излиза така, както ти е казал. Пакистанският телевизионен екип, за чиято охрана е нает, дошъл от Исламабад, но не са успели да открият данни, че тези лица някога са работили в Пакистан. Двамата афганистански охранители с него са били истински. Бивши бойци от Северния съюз23, били обучени от нашата армия за телохранители и започнали да работят на свободна практика. Повече не виждат пикапа, но от армията съобщават, че край пътя, където Лоулес е отвлечен, са намерили няколко големи дупки.

— Достатъчно големи, за да скрият неколцина нападатели? — попита Хуан, а Стоун кимна в отговор.

Намеси се Мърф:

— Цялата история звучи като операция на „Ал Кайда“, за да се сдобият с американец, на когото да прережат гърлото, та да може „неутралната“ „Ал Джазира“ да го излъчи в най-гледаното време, защото от известно време не го е правила.

— Произшествието при Тикрит — започна Ерик, — където са го ранили…

— Да?

— Прочетох част от доклада след случилото се, която не е била редактирана. Лоулес сам влиза в сграда и обезврежда единайсет терористи, които са накарали неговите хора да залегнат и ги правят на кайма. Имал куршум в бедрото, когато довършил единайсетия. Ако искаш мнението ми — заслужава си да го вземем.

— Благодаря, момчета — кимна Хуан. — Както винаги, добра работа. Как се справяте с набавянето на карти на бирманската джунгла?

— Ха — излая Мърф, — няма такова животно. Мястото, където момичето е успяло да се изгуби, е едно от най-затънтените на земята. Като се изключат основните реки, никой не знае какво всъщност има там. Макар че донякъде може да са от полза, всички карти, които намерихме, трябва да имат надпис: „От тук насетне има дракони“24.

Тези думи се оказаха пророчески.